Пиърс Браун
Червен изгрев (27)

27.
Домът на гнева

Намираме Рок в кулата Фобос заедно с Лея, Шибаната мутра, Клоуна, Паламидата, Бурена и Чакълчето. Имаме осем коня — два, откраднати край езерото и шест — от крепостта. Включваме ги в нашия план. Касий, Севро и аз преминаваме през моста над река Метас. Вражески разузнавач бърза на север да предупреди Мустанга. Останалите ни откраднати коне, водени от Антония, ни последват, след като разузнавачите се отдалечават в обход на север. Рок, без кон, тръгва в обход на юг.

Само моят кон не е окалян — яздя светла кобила. А аз съм сияйна гледка. Нося в лявата си ръка златното знаме на Минерва. Можеше да го скрием, да го пазим. Но те трябва да разберат, че е у нас, а Севро, макар че той го открадна, не желае да го носи. Прекалено много обича своите извити ножове. Мисля, че им говори шепнешком. А Касий ни е нужен за други неща, не да носи знамето. И освен това, ако го носеше, щеше да изглежда, че водачът е той. А така не става.

Цари мъртвешка тишина, докато яздим през нашите низини. Покрай дърветата се процежда мъгла. Тръгвам напряко през нея. От двете ми страни яздят Касий и Севро. Вълци вият някъде, макар и сега да не ги виждам. Севро надава вой в отговор. Кобилата се стряска и аз се мъча да се удържа на седлото. Падам два пъти. Смехът на Касий еква в мрака. Трудно ми е да си спомня, че върша това заради Ео, че то е, за да сложа начало на въстание. Тази нощ всичко ми се струва като игра — и в известен смисъл е, защото най-сетне започвам да се забавлявам.

Нашата крепост е превзета. Съобщават ми го пламъците над бастионите. Крепостта се издига на хълма, високо над долината, а факлите й хвърлят странни ореоли в обвития в мъгла мрак. Копитата на кобилата ми трополят меко по мократа трева, а вдясно от мен Метас гъргори в нощта като болно дете. Там язди Касий, ала не го виждам.

— Жътвар! — провиква се Мустанга през мъглата. Гласът й не звучи игриво. Тя е на четирийсет метра от нас, близо до долния край на наклонения път, водещ към крепостта. Навежда се напред с ръце, кръстосани върху лъка на седлото й. Шестима яздят от двете й страни. Останалите сигурно дават гарнизон в крепостта. Иначе щях да чуя за случилото се. Поглеждам момчетата зад нея. Пакс е толкова едър, че пиката му прилича на скиптър в огромните му ръкавици.

— Привет, Мустанг.

— Значи не сте се удавили. Това щеше да ни улесни. — Живото й лице е помрачняло. — Долна пасмина сте вие, знаете ли? — Влизала е в кулата и няма думи да изрази гнева си. — Изнасилвания? Осакатявания? Убийства? — Тя се изплюва.

— Аз нищичко не съм направил — казвам. — Нито пък Прокторите.

— Да. Нищичко не си направил. Ала въпреки това знамето ни е у теб, и какво? Голям красавец ли беше нейде там в мъглата? Давай де, преструвай се, че ти не си им водачът. Че не носиш отговорност.

— Тит носи отговорност.

— Едрото копеле? Да, Пакс го усмири. — Тя посочва момчето чудовище до себе си. Косата на Пакс е подстригана ниско, очите му са малки, брадичката му наподобява пета, нащърбена по средата. Конят му под него прилича на куче. Оголените му бицепси са плът, изпъната над морени.

— Не съм дошъл да си приказваме, Мустанг.

— А да ми отрежеш ухото ли? — присмива се тя.

— Не. Гоблина е дошъл за това.

После един от хората й се свлича с вик.

— Какво става, бе? — измърморва един от ездачите.

Зад тях, с вече окървавени ножове, Севро надава вой като маниак. Още няколко воя се надигат заедно с неговия, когато Антония и половината й гарнизон от Фобос пристигат откъм северните хълмове, яхнали откраднатите врани коне. Те вият в мъглата като откачени. Войниците на Мустанга започват да се въртят. Севро поваля още един. Не използва шокови пики. МедБотове пищят в небето, което внезапно се изпълва с Проктори. Всичките са дошли да гледат. Меркурий се влачи подир останалите, награбил бутилки, и подхвърля алкохола на колегите си. Всеки от нас се взира нагоре и наблюдава странната им поява; конете продължават да препускат. Времето спира.

— Счепкайте се! — подиграва ни се отвисоко мургавият Аполон. Златистите му одежди показват, че току-що е станал от леглото. — Счепкайте се де!

После се разразява хаос — Мустанга крещи заповеди, изготвя стратегия. Още четирима конници препускат надолу по полегатия път през портата, за да подкрепят своята войска. Мой ред е. Забучвам знамето на Минерва в земята и се разкрещявам кръвнишки. Забивам пети в хълбоците на кобилата си. Тя се мята напред и едва не ме хвърля. Тялото ми се разтърсва, докато животното удря по влажната земя с копита. Силната ми лява ръка стисва юздите. Изваждам своя Секач. Когато надавам вой, отново се чувствам Пъклолаз.

Щом врагът ме вижда да прииждам побеснял към него, той се разпръсква. Яростта е тази, която ги обърква. Безумието на Севро, бруталността на Марс. Конниците побягват, остава само един. Пакс скача от коня си и се втурва към мен.

— Пакс ау Телеман! — крясва той, титан, обсебен от бесове, с пяна на уста. Забивам пети в хълбоците на коня и надавам вой. После Пакс напада кобилата ми. Рамото му се врязва в гръдната й кост. Животното надава писък. Светът ми се преобръща. Прелетявам от седлото си през главата на кобилата и се врязвам в земята.

Заслепен, се надигам, залитайки, на коляно сред изпотъпканото от копита поле.

Безумието поглъща всичко. Войската на Антония се врязва във фланга на Мустанга. Оръжията им са примитивни, ала конете им предизвикват достатъчен шок. Няколко минервийци изхвърчават от седлата. Други пришпорват конете си към своето изоставено знаме, но от мъглата изскача Касий в галоп и отмъква знамето далече на юг. Двама врагове хукват подире му, разцепвайки своята войска. Останалите шестима войници от гарнизоните на Антония в кулата ги причакват в засада в гората, където конете не могат да галопират.

Рефлексите ми подсказват да се наведа, когато една пика полита към черепа ми. Изправям се със Секача си в ръка и го стоварвам върху една китка. Много съм бавен. Движа се, сякаш танцувам, спомням си потропванията, на които ме учеше чичо ми в изоставените мини. Жътварският танц насочва движенията ми и те преливат едно в друго като вода. Забивам Секач в нечия колянова капачка. Костта на Ауреата не поддава, но силата избива ездача от седлото. Завъртам се странично и удрям пак и пак, помитам едно конско копито и чупя глезена на коня. Животното се строполява.

Още една шокова пика ме напада. Избягвам острието, изтръгвам я с Червените си ръце и забивам електрошоковия връх в корема на коня на друг нападател. Животното пада. Една планина го оттласква настрани и се втурва към мен. Пакс. Той изревава името си насреща ми — да не би да съм идиот и да не съм загрял. Родителите му са го отгледали, за да води наземни екипи от Обсидиани на абордаж.

— Пакс ау Телеман! — Той се удря по гърдите с огромната си пика и халосва тъй здраво Клоуна с неговата бухнала коса, че клетият ми приятел буквално отхвърча назад. — Пакс ау Телеман!

— … лиже пишки! — подигравам го аз.

После един кон ме блъсва в гърба и аз политам към момчето чудовище. Обречен съм. Той можеше да ме наниже на пиката си. Но вместо това ме прегръща. Все едно си в обятията на златен мечок, който не спира да крещи собственото си име. Гръбнакът ми изпуква. Мале мила! Той стиска черепа ми. Рамото ме заболява. Кървав ад! Не мога да дишам. Никога не съм се сблъсквал с подобна сила. Мили боже! Кърваво проклятие, той е титан! Ала някой вие. Десетки воеве. Изпуква гръбнак.

Пакс, постигнал личната си победа, изревава победоносно:

— Плених капитана ви! Пикая на вас, Марс! Пакс ау Телеман ошлака капитана ви! Пакс ау Телеман!

Пред очите ми затрептява черна пелена и зрението ми угасва. Но не и гневът ми.

Изревавам яростно за последен път, преди да припадна. Подлост. Пакс е почтен. Смачквам му топките с коляно и гледам да ги размажа и двете колкото се може повече пъти. Един. Два. Три. Четири. Той се оцъкля и се строполява на земята. Аз припадам върху него в калта под окуражителните подвиквания на Прокторите.

 

 

Докато се рови из джобовете на пленниците след битката, Севро ми разказва какво се е случило. След като с Пакс сме се довършили взаимно, Рок дотърчал в долчинката заедно с Лея и моето племе. Мустанга, сръчното момиче, избягала в крепостта и засега успявала да я удържи с шестима бойци. Всички пленници от Марс, заловени от нея, няма да са нейни, докато не ги докосне с върха на своето знаме. Тая няма да я бъде. Пленили сме осмина от нейните и Рок изважда знамето ни от земята, за да ги направи наши роби. Бихме могли да обсадим собствената си крепост — високите й зидове не подлежат на щурм, — но Церера или останалите от Минерва могат всеки миг да дойдат. Ако дойдат, Касий трябва да препусне и да даде на Церера знамето на Минерва. Освен другото, това го държи настрана, докато аз циментирам позицията си на водач.

Рок и Антония идват с мен да преговаряме с Мустанга на портата. Накуцвам, имам и спукано ребро. Като дишам, ме боли. Когато стигаме самата порта, Рок отстъпва назад, та аз да съм най-внушителен. Антония сбърчва нос, но после отстъпва и тя. Мустанга е окървавена от схватката и не виждам усмивка на хубавото й лице.

— Прокторите наблюдаваха всичко това — казва тя унищожително. — Видели са какво става… там. Всичко…

— … е дело на Тит — провлачва Антония уморено.

— И на никой друг? — Мустанга ме поглежда. — Момичетата не спират да плачат.

— Никоя не е умряла — обажда се раздразнено Антония. — Макар и слабачки, ще се възстановят. Въпреки случилото се няма изтощаване на запаса от Златни.

— Запаса от Златни… — мърмори Мустанга. — Как може да си толкова студена?

— Момиченце — въздъхва Антония, — златото е студен метал.

Мустанга поглежда недоверчиво Антония и тръсва глава.

— Марс. Безобразно божество. За това сте годни, а, сган такава? За варварства? Миналите векове. Средновековието.

Няма да търпя Ауреат да ми чете лекции за морал.

— Ние бихме желали да напуснете крепостта — прекъсвам я. — Напуснете я с войниците си и може да получите пленените от нас. Няма да ги поробим.

Надолу по склона Севро застава до пленниците с нашето знаме в ръка и гъделичка вкиснатия Пакс с конски косъм.

Мустанга набутва пръст в лицето ми.

— Тук е училище. Ти нали разбираш това? Без значение по какви правила решава да играе вашият Дом. Кръвогадост, нямайте жал колкото си искате! Но съществуват граници. Съществуват шлакани граници какво можете да вършите в това училище, в играта. Колкото по-брутални сте, толкова по-глупави изглеждате пред Прокторите, пред възрастните, които ще узнаят какво сте сторили — и на какво сте способни. Мислите ли, че те искат изчадия да управляват Обществото? Кой би пожелал изчадие за чирак?

Пред очите ми изниква видение — Август, който гледа жена ми, увиснала на бесилото, с очи, мъртви като очите на пъклена пепелянка. Едно изчадие би пожелало ученик по свой образ и подобие.

— Те искат визионери, способни да водят, а не да покосяват човечеството. Съществуват граници! — продължава тя.

— Не съществуват никакви проклети граници! — крясвам.

Мустанга стисва зъби. Тя разбира как ще се разиграе всичко това. В края на краищата да ни върне нашата ужасна крепост няма да й струва нищо, но опитът да я задържи ще й излезе скъпо. Може дори да свърши като едно от момичетата във високата кула. Това не й е минавало през ума досега. Личи си, че иска да си тръгне. Убива я чувството й за справедливост. Според нея трябва някак да си платим, Прокторите трябва да слязат и да се намесят. Повечето хлапета си го мислят за тази игра — по дяволите, Касий го повтори хиляда пъти, докато разузнавахме заедно. Ала играта не е такава, защото животът не е такъв. В живота боговете не слизат на земята, за да раздават правосъдие. Тази работа е за могъщите. На това ни учат те — не само, че властта се взема с болка, но и на отчаянието, породено понеже я нямаш, отчаянието, породено, понеже не си Златен.

— Ще задържим робите от Церера — настоява Мустанга.

— Не, те са наши — заявявам провлачено. — И ще постъпваме с тях както си искаме.

Тя дълго ме наблюдава, размишлявайки.

— Тогава ще вземем Тит.

— Не.

— Ще задържим Тит, иначе никаква сделка!

— Никого няма да задържите.

Не е свикнала да й отказват.

— Искам гаранция, че нищо не ги застрашава. Искам Тит да си плати.

— Какво искаш ти, не струва и капка пикня. Тука получаваш онова, което успееш да вземеш. Това влиза в плана на урока. — Изваждам своя Секач и забождам върха му в почвата. — Тит е от Дом Марс. Той е наш. Тъй че, ако обичаш, пробвай да си го вземеш.

— Той ще бъде изправен пред правосъдието — уверява Рок Мустанга.

Втурвам се към него с пламнал поглед.

— Млък!

Той забива очи надолу — знае, че не трябваше да се обажда. Няма значение. Очите на Мустанга не поглеждат нито Антония, нито Рок. Не поглеждат надолу по склона, където Лея и Ципио държат нейния боен отряд на колене в долчинката, а Паламидата е седнала на гърба на Пакс заедно с Бурена и го гъделичкат поред. Очите й не поглеждат към острието. Приковани са само в мен. Навеждам се към нея.

— Ако Тит бе изнасилил момиченце, което случайно е Червено, как щеше да се чувстваш?

Тя не знае как да отговори. Законът има отговор. Нищо няма да се случи. Това не е изнасилване, освен ако тя не носи Сиглата на някой старши Дом като Август. Дори и тогава престъплението е срещу нейния господар.

— А сега се огледай — казвам тихо аз. — Тук няма Златни. Аз съм Червен. Ти си Червена. Всички ние сме Червени, докато един от нас не се сдобие с достатъчно власт. Тогава ще получим права. Тогава ще създадем свой закон. — Изправям се и повишавам глас. — Там е смисълът на всичко това — да се ужасите от един свят, в който вие не управлявате. Сигурността и правосъдието не се дават. Те се създават от силните.

— По-добре се надявай да не е вярно — поклаща глава Мустанга.

— Защо?

— Защото тук има едно момче като теб. — Лицето й помръква, все едно съжалява за онова, което трябва да каже. — Моят Проктор го нарича Чакала. Той е по-умен, по-жесток и по-силен от теб и ще спечели тази игра, и ще ни направи свои роби, ако останалите от нас продължават да се държат като животни. — Очите й ме умоляват. — Тъй че, моля те, побързай и еволюирай.