Пиърс Браун
Червен изгрев (5)

5.
Първата песен

Дан Грозния стои заедно с три Тенекета. В ръцете им пращят тупалки. Двама от мъжете са се облегнали на металните релси на трегерите в Паяжинотъкачницата. Зад тях жените от Мю и Ипсилон навиват коприна от гъсениците около дълги сребърни пръти. Те клатят настоятелно глави насреща ми, сякаш ме предупреждават да не правя глупости. Излезли сме извън позволените зони. Това означава бой с камшик, но съпротивата от моя страна ще ме прати на смърт. Ще убият Ео, ще убият и мен.

— Дароу… — шепне Ео.

Заставам между Ео и Тенекетата, но не скачам на бой. Няма да позволя да умрем само заради това, че сме зърнали звездите. Разпервам ръце, за да им дам да разберат, че се предавам.

— Пъклолази! — хили се Дан Грозния на другите. — И най-коравата мравка си е само мравка.

Той забива тупалка в корема ми. Все едно те ухапва пъклена пепелянка и те изритва ботуш. Токът плъзва по вените ми. Усещам вкуса на жлъчка, надигаща се в гърлото ми.

— Фрасни ми един, Пъклолаз — гугука Дан и пуска една тупалка пред мен. — Моля те. Фрасни ми един. Ще остане без последици. Просто момчешки забави. Фрасни ме здраво.

— Давай, Дароу! — провиква се Ео.

Не съм глупак. Вдигам ръце в знак, че се предавам, Дан въздиша разочаровано и щраква магнитните белезници около китките ми. Какво щеше да ме накара да сторя Ео? Тя ги засипва с ругатни, докато те я закопчават и ни влачат през Паяжинотъкачницата към килиите. Това означава камшик. Но ще е само камшикът, защото не вдигнах тупалката, не послушах Ео.

Три дни лежа в килия в Тенджерата, преди отново да видя Ео. Моста — едно от старите и по-свестни Тенекета — ни извежда заедно, позволява ни да се докоснем. Питам се дали тя ще ме заплюе и прокълне заради безсилието ми. Но Ео само стисва пръстите ми и залепя устни върху моите.

— Дароу! — устните й докосват ухото ми. Дъхът й е топъл, устните — напукани, треперят. Тя ме прегръща и е толкова крехка, малко момиченце, само жички, увити в бледа кожа. Коленете й омекват и Ео се тресе в прегръдките ми. Сиянието на лицето й, докато гледахме изгрева, е изчезнало, напуснало я е като избледнял спомен. Но аз не виждам нищо друго освен очите й, косата й. Обгръщам я с ръце и чувам мърморенето по оживения Мегдан. Лицата на нашия род и клан се взират в нас, когато заставаме на края на бесилката, където ще ни бият. Под погледите им, под жълтеникавите светлини се чувствам като дете.

Ео ми казва, че ме обича — сякаш е сън. Ръката й не пуска моята. Но в погледа й има нещо странно. Само ще я бият с камшици, а думите й звучат като последни, очите й са тъжни, ала в тях няма страх. Виждам, че се сбогува. Кошмар изпълва сърцето ми. Усещам го като гвоздей, прокарван по прешлените на гръбнака ми, а тя прошепва в ухото ми:

— Разкъсай оковите, любов моя.

А после ме дръпват за косата и ме откъсват от нея. Лицето й се облива в сълзи. Те са за мен, въпреки че все още не разбирам защо. Не мога да мисля. Светът плува пред очите ми. Давя се. Груби ръце ме блъсват и аз падам на колене, после ме вдигат нагоре. Никога не съм чувал Мегдана така притихнал. Моите стражи тътрят нозе и ме влачат, а тежките им стъпки отекват наоколо.

Тенекетата ме напъхват в пържилника ми на Пъклолаз. Парливата му воня ми внушава чувството, че съм в безопасност, че владея положението. Но не е така. Завличат ме далеч от нея, в самия център на Мегдана и ме запращат на ръба на бесилото. Металните стъпала са ръждясали и мръсни. Вкопчвам се в тях и поглеждам нагоре, към върха на бесилото. Всеки от двайсет и четиримата Говорители държи в ръка кожен ремък. Те ме чакат горе на платформата.

— Какъв ужас е един подобен повод, приятели мои — провиква се Магистрат Подгин. Медните му гравиБотуши бръмчат над мен, а той се рее във въздуха. — О, как се натягат връзките, които ни свързват, когато някой реши да престъпи Закона, закрилящ всички ни! Дори и най-младите и най-добрите се подчиняват на Закона. На Реда! Без тях щяхме да сме животни! Без покорство, без дисциплина колонии нямаше да има! А малкото съществуващи колонии щяха да са разкъсани от безредици! Човекът щеше да е прикован към Земята! Човекът щеше вечно да се въргаля на тази планета до сетния ден! Но Редът! Дисциплината! Законът! Те дават възможности на нашата раса! Прокълнато да е съществото, което престъпва тези спогодби!

Речта е по-изразителна от обикновено. Подгин се старае да впечатли някого с интелигентността си. Поглеждам от стълбите нагоре и пред погледа ми се разкрива картина, която през ум не ми е минавало, че някога ще видя. Очите ми парят, щом го погледна заради блясъка на косата му, на Сиглите му. Аз виждам Златен. Тук, на това нечисто място, той изглежда така, както си представям, че изглеждат ангелите. С мантия в златно и черно. Загърнат в слънцето. На гърдите му реве лъв.

Лицето му на властник е старо, жестоко и чисто. Косата му блести, пригладена назад. Ни усмивка, ни недоволство не извиват тънките му устни — единствената резка, която виждам, е белег покрай дясната му скула.

От холото съм научил, че подобен белег носят само най-благородните Златни. Наричат ги Безподобните белязани — мъже и жени от управляващия Цвят, завършили Института, където изучават тайните, които някога ще позволят на човечеството да колонизира всички планети в Слънчевата система.

Той не ни говори. Говори на друг Златен — висок и слаб, толкова слаб, че първо го помислих за жена. Неговото лице не е белязано и е намазано със странна паста, за да подчертае руменината на бузите му и да прикрие бръчките. Устните му лъщят, а блясъкът на косата му е различен от този на неговия господар. Той е гротескна гледка и мисли същото за нас. Души из въздуха надменно. По-възрастният Златен му говори тихо, а нас ни пренебрегва.

А и защо да ни говори? Ние не сме достойни за словата на Златен. Не мога да го погледна. Струва ми се, че с червените си очи омърсявам златно-черната му премяна. Обзема ме срам и после разбирам защо.

Лицето му ми е познато. Всеки мъж и жена от колониите би разпознал това лице. Освен Октавия ау Лун, това е най-известното лице на Марс — лицето на Нерон ау Август. АрхиГубернаторът на Марс е дошъл да гледа как ще ме бият с камшици, довел си е и свита. Двама Гарвани (Обсидианови, по-точно казано) се реят безшумно зад него. Черепошлемовете им подхождат на техния Цвят. Аз съм роден да копая в пръстта. Те са родени да убиват хора. Стърчат над мен с повече от две педи. Всяка от масивните им длани е с осем пръста. Отглеждат ги за война и ми напомнят за студенокръвните пъклени пепелянки, от които гъмжат нашите мини. И двете са влечуги.

В свитата му има още десетина души, включително и един по-дребен Златен, който явно е чиракът му. Още по-красив е от АрхиГубернатора и като че изпитва неприязън към слабия, женствен Златен. Дошъл е и холоснимачен екип от Зелени — дребосъци в сравнение с Гарваните. Косите им са тъмни — не зелени като очите и Сиглите по ръцете им. Тези очи блестят от френетична възбуда. Не се случва често да наказват Пъклолаз за назидание и затова те ме превръщат в зрелище. Чудя се колко ли още миньорски колонии гледат. Всичките — щом АрхиГубернаторът е тук.

Изнасят цяло представление, докато ми събличат пържилника, в който току-що са ме напъхали. Виждам се на холоекрана горе, виждам венчалния си ширит, окачен на връвта на врата ми. Изглеждам по-млад, отколкото се чувствам, и по-слаб. Помъкват ме нагоре по стълбите и ме навеждат над метален сандък до примката, където висеше баща ми. Треперя, докато ме полагат върху студената стомана и стягат ръцете ми в окови. Усещам мириса на синтетичната кожа на камшиците, чувам кашлицата на един от Говорителите.

— Нека справедливостта да възтържествува! — извиква Подгин.

А после върху мен се стоварват камшиците. Общо четирийсет и осем. Не са меки — дори и този на чичо ми. И няма как да са. Камшиците се врязват със стон в плътта ми и се извиват във въздуха със странен шум, сякаш оплакват мъртвец. Музика на ужаса. Накрая вече нищо не виждам. На два пъти припадам и всеки път, щом се свестя, се чудя дали гръбнакът ми се вижда по холото.

Това е показно, всичко е показно за тяхната власт. Оставят Тенекето Дан Грозния да се прави на състрадателен, сякаш му е жал за мен. Той шепне на ухото ми насърчителни думи, достатъчно силно, че да ги улавят камерите. И когато последният камшик се стоварва върху гърба ми, Дан се намесва, сякаш за да спре следващия удар. Подсъзнателно си мисля, че той ме спасява. Благодарен съм. Иска ми се да го целуна. Той е спасението. Но си знам, че съм получил полагаемите ми се четирийсет и осем удара.

Извличат ме настрани. Не забърсват кръвта ми. Убеден съм, че съм пищял, че съм се посрамил. Чувам ги как довеждат жена ми.

— Дори и младите, дори и красивите не могат да избегнат правосъдието. Ние, всички Цветове, сме длъжни да пазим Реда, Правосъдието. Без тях ще настане анархия. Без покорство ще се възцари хаос! Човекът ще загине върху облъчените пясъци на Земята. Ще пие от взривените морета. Трябва да сме единни! Нека справедливостта да възтържествува!

Думите на МинМагистрат Подгин кънтят на кухо.

Никой не се сърди, че съм пребит и окървавен. Но когато завличат Ео върху бесилото, се надигат викове, проклятия. Дори и сега тя е прекрасна, дори и когато светлината, с която я видях да сияе преди три дни, е угаснала. Дори и когато ме съзира и лицето й се облива в сълзи, тя е ангел.

Всичко това — заради едно малко приключение. Всичко това — за една нощ под звездите с мъжа, когото обича. Ала тя е спокойна. Ако някой се страхува, то това съм аз, защото усещам нещо странно да витае във въздуха. Кожата й настръхва, когато я просват върху студения сандък. Тя се разтреперва. Как ми се иска моята кръв да го бе стоплила за нея!

Когато започват да я удрят с камшиците, аз се мъча да не гледам. Но още повече ще боли, ако я изоставя. Погледът й намира моя. Очите й блестят като рубини и трепват всеки път, щом камшикът се стовари върху тялото й. Скоро всичко това ще свърши, любов моя. Скоро ще заживеем отново. Само издръж на камшиците и ще си върнем всичко. Но ще издържи ли тя на толкова много удари?

— Прекратете това — казвам на Тенекето до мен. — Прекратете го! — умолявам. — На всичко съм готов! Ще се подчиня! Аз ще поема нейните камшици! Само прекратете това, копелета, кърваво проклятие да ви стигне! Прекратете го!

АрхиГубернаторът ме поглежда, но лицето му е златно, без нито една пора, безстрастно. Аз съм само най-долната мравка и нищо повече. Саможертвата ми ще го впечатли. Той ще почувства състрадание, ако се унижа, ако се хвърля в огъня за любовта. Ще му дожалее. Така е в приказките.

— Ваше високоблагородие, нека аз поема наказанието й! — умолявам. — Моля ви! — настоявам, защото в очите на жена ми съзирам нещо и то ме ужасява. Виждам съпротивата в нея, когато кървави ивици нашарват гърба й. Виждам как в нея се надига ярост. Тя не се бои и има причина.

— Не, не, не! — моля я. — Не, Ео, моля те, недей!

— Запушете устата на тоя нещастник! Гласът му боде слуха на АрхиГубернатора! — нарежда Подгин. Моста натиква възел с камък в устата ми. Задавям се и плача.

Когато тринайсетият камшик се стоварва на гърба й, Ео ме поглежда в очите за последно, а после запява. Тиха, жална мелодия — като песента, която шепнат дълбоките мини, щом вятър полъхне из изоставените шахти. Песента на смъртта и плача, забранената песен. Досега съм я чувал само веднъж.

Заради това ще я убият.

Гласът й е мек и истински, не може да се мери с нея по красота. Той отеква из Мегдана, издига се като неземния вик на сирена. Камшиците спират. Говорителите тръпнат. Дори и Тенекетата тъжно клатят глави, щом разпознават думите. Малцина искрено обичат да гледат как изгаря красотата.

Подгин поглежда неловко АрхиГубернатора Август, който се спуска със златните си гравиБотуши, за да наблюдава по-отблизо. Лъскавата му коса блести над благородното му чело. Лъчите се отразяват във високите скули. Златните очи оглеждат жена ми, сякаш внезапно на червей са му поникнали пеперудени крила. Белегът му се извива и гласът му прелива от могъщество:

— Нека пее! — казва той на Подгин с неприкрит интерес.

— Но, господарю…

— Нито едно животно освен човека не се хвърля доброволно в пламъците, Меден. Наслади се на гледката. Няма да я видиш повече. — После се обръща към снимачния екип: — Продължавайте да снимате. Ще изрежем онова, което сметнем за непоносимо.

Колко напразна карат да изглежда думите му нейната саможертва.

Но за мен Ео никога не е била по-прекрасна, отколкото в този миг. Пред лицето на хладнокръвната власт тя е огън. Това е момичето, което танцуваше в задимената кръчма, развяло алена грива. Момичето, което ми оплете венчален ширит от своята коса. Момичето, което избира да умре заради песента на смъртта.

Обич моя,

припомни си ти плача,

когато зимата умря

за пролетните небеса —

те тътнеха, ревяха,

ала ние във земята

засяхме свойте семена,

засяхме песен срещу алчността.

 

И долу в долината

чуй, жътварят жъне, жъне,

жъне,

долу в долината

чуй, жътварят пее

за отишлата си зима.

 

Мой сине,

тежките окови припомни си ти,

когато златни дърпаха железните юзди —

крещяхме,

гърчехме се и пищяхме

за долината наша,

за която си мечтахме.

Когато гласът й най-сетне се надига и думите на песента свършват, знам, че съм я загубил. Тя се превръща в нещо много по-важно… и бе права — аз не разбирам.

— Старовремска песничка. Но само това ли знаеш? — пита я АрхиГубернаторът, когато тя замлъква. Втренчил се е в нея, ала говори на висок глас, говори на тълпата, на онези, които гледат в другите колонии. Антуражът му се киска присмехулно на оръжието на Ео — някаква си песен. Какво е една песен? Ноти на вятъра! Не може да се мери с неговата власт, срещу която е тръгнала на щурм.

Той ни посрамва:

— Някой от вас иска ли да попее с нея? Умолявам ви, храбри Червени от… — поглежда помощника си, който изговаря беззвучно името с устни — Ликос, запейте с нея, ако ви е угодно.

Камъкът ме задушава, едва дишам. Скърцам със зъби. По лицето ми струят сълзи. Нито един глас не се надига в тълпата. Виждам майка ми — трепери от ярост. Кийран притиска жена си в прегръдка, Нарол е забил поглед в земята, Лоран ридае. Всички са тук, всички мълчат. Всички ги е страх.

— Уви, Ваше високоблагородие, момичето се оказа само в своята разпаленост — заявява Подгин. Ео има очи само за мен. — Явно нейното мнение е мнение на единак, на отхвърлен. Може би да продължим?

— Да — отвръща лениво АрхиГубернаторът. — Имам уговорена среща с Аркос. Обесете ръждивата кучка, че иначе ще продължи да вие.