Пиърс Браун
Червен изгрев (44)

44.
Началото

В мое отсъствие Такт е поел командването. Този човек е жесток звяр, ала е моят жесток звяр. И с него до мен войските ми са готови за кръвопролитие. Нашите брони блестят. Триста войници. Деветдесет нови роби. Те няма да имат шанс да заслужат свободата си. ГравиБотушите не са стигнали за всички, броните също, но всеки е получил по нещо. Умрелите коне и Виещите се групират заедно до ръба на Планината Олимп. Те се взират надолу — тънка златна дъга — в земята на километър под нас. Нашите противници са в планините. Когато Мустанга и Чакала се зададат откъм снежните върхове, те ще са в неизгодно положение. Ние сме разположени най-високо. Остатъкът от войските ми — бившият отряд на Пакс и този на Найла — охранява златната крепост и Прокторите. И робите са там. Иска ми се Пакс да беше до мен. В сянката му винаги се чувствах в по-голяма безопасност.

Пратих Найла, Милия и още десетина други с призрачни Наметала да разузнаят из планините ходовете на Чакала. Кой знае каква вътрешна информация е дала Мустанга на брат си? Той ще познава слабостите ни, разположението ни и затова размествам всичко, доколкото е възможно. Нейните знания ще са безполезни. Промени парадигмата. Питам се дали бих могъл да я набия така безмилостно, както набих Фичнър. Момичето, тананикало песента на Ео? Никога. По сърце все още съм Червен.

— Тая кръвогадна част я мразя — въздъхва Такт и свежда жилавото си тяло до мен, за да надникне през ръба на реещата се планина. — Чакането. Уф! Трябва ни оптика.

— Какво?

— Оптика! — подвиква той.

Слухът ми ту се включва, ту се изключва. Спуканите тъпанчета са гадост.

Той казва нещо за Мустанга и че като за начало щял да й клъцне палците. Повечето не го чувам. Сигурно и не искам — той е от ония, които плетат плитки от хорските вътрешности.

— Ето!

После виждаме как златен летец пронизва един облак. Следват го още три. Найла… Милия. Мустанга… и още нещо.

— Чакайте! — подвиквам на Севро и неговите Виещи. Те повтарят командата, докато Мустанга се приближава с нещо странно в ръце.

— Привет, Жътвар — подвиква ми тя. Изчаквам я да кацне. Ботушите й бързо я спускат на земята.

— Привет, Мустанг.

— И така, Милия казва, че си се досетил. — Тя се оглежда със странна усмивка. — Значи всичко това трябва да е за мен?

— Разбира се. — Объркан съм. — Мислех си, че може да има сблъсък между Август и Андромед.

— Този път ще минем и без сблъсък. Донесох ти дар. Мога ли да представя своя брат, Адрий ау Август, Планинския чакал, и неговото знаме? А той е… — поглежда ме с жестока усмивка, когато разбира — решил съм, че ме е предала — обезоръжен.

Тя пуска Чакала — вързан, със запушена уста и гол.

— Да се таковам в кръвогадните топки! — изсъсква Такт.

Победих.

 

 

Мустанга стои до мен, когато капсулите кацат на Олимп. Тя ми каза да не се чувствам виновен, че съм се усъмнил в нейната лоялност. Трябвало да ми съобщи за семейните си връзки, въпреки че не признавала Чакала за свой брат. Не и по дух. Истинският й брат, по-големият, бил убит от един от братята на Касий, скот на име Карн. Август и Белона. Кръвната вражда между двете семейства е много стара и усещам нейните силни насрещни течения да ме дърпат за краката.

Ала си остава въпросът дали Мустанга е дъщеря на баща си? Или е момичето, тананикащо песента на Ео? Мисля, че знам отговора. Тя е такава, каквито могат да бъдат Златните и каквито би трябвало да бъдат. Ала това, което са Златните в действителност, са баща й и брат й. Ео никога не би се досетила, че може да е толкова сложно. В Златните има доброта, защото в много отношения те са най-доброто, което човечеството може да предложи. Но са и най-лошото. Как ще повлияе това върху нейната мечта? Само времето ще покаже.

Моите лейтенанти са строени до мен — Мустанга, Найла, Милия, Такт, Севро, дори и Рок и Куин. Оставяме място за Пакс и Лея. До тях се строява моята армия. Няма нужда да посрамваме учениците от Плутон. Иска ми се, ала не го правя. Те стоят разпръснати из всичките ми шест отряда. Очакваме в обширен двор срещу площадките за кацане. Денят е пролетен и снегът се топи бързо.

Севро е до мен. Забелязвам в очите му неуловима разлика, когато ме поглежда. Разговорът ни, след като той приключи с монтажа на записите, беше кратък и страшен. Още отеква в ушите ми.

— Аудиото беше прецакано от бурята — заяви той. — Не можах да различа последните думи, които каза на Аполон, и затова ги изтрих.

Едни от последните ми думи бяха кърваво проклятие.

Какво знае Севро? Какво си мисли, че знае? Фактът, че го е изтрил, означава, че според него е достатъчно важно да го прикрие.

Директор Клинт, АрхиГубернаторът Август и Императорите Белона и Адриат, както и цяла тълпа други сановници, двеста на брой, слиза от совалките, всеки — със свита от придружители. Директорката ни оглежда и се смее, щом вижда състоянието на Прокторите. Оставих ги вързани и със запушена уста. Никаква жалост! Всякакви мои тревоги, че ще ме накажат, са пометени. Само Фичнър не е вързан. Ако има някакви награди за Прокторите, той трябва да ги пожъне. Вече са изгледали холопреживяванията. Севро се постара да са добри. Знаеше отлично историята, която исках да се разкаже. Нанесох само няколко поправки.

Директор Клинт е дребна жена с лице като суров планински връх. Успява да се пошегува, че за първи път провеждали церемонията на такова високопоставено място. Но е убедена, че ще е за последен. Не така трябва да се играе тази игра — ала това действително говорело за моите творчески способности и за моята хитрост. Като че много ме харесва и ме нарича с нежност „Жътваря“. Всъщност като че всички много ме харесват. Въпреки че някои са нащрек — личи си. Властниците са склонни да не харесват онези, които нарушават правилата.

— Подборниците от всички Домове реват да те привлекат, момчето ми. Ще имаш избор, макар че първото предложение се пада на Марс. Ти си решаваш. Толкова много възможности за избор за Жътваря! — хихика Клинт.

И Белона, и Август, кръвните врагове, ме гледат така, все едно съм змия. Убих сина на единия и посрамих сина на другия. Убеден съм, че може да стане неловко.

Церемонията е кратка. Придружителите се суетят наоколо. Това е само формалност. Истинската церемония ще се проведе в Егия, където ще има грандиозен фестивал, тържество, което да подпали небесата в холоприсъствието на самата Суверен. Пийване, танцьори, атлети, огнегълтачи, роби за наслада, средства за подсилване на сетивата, прашец „шип“, политици, или поне така ми разправя Мустанга. Странно ми е да мисля, че другите ги е грижа за случилото се с нас тук, странно ми е да мисля, че толкова много Златни са вятърничави същества. Те представа си нямат какво е да заслужиш белега на Безподобен белязан. Да пребиеш момче до смърт в студена каменна стая. Но ще ни честват. За кратко забравих срещу кого воювахме. Забравих, че това е раса, която се бори адски, за да спечели някакви лекомислени неща, защото толкова силно копнее за тях. Не разбирам този порив. Института го разбирам, войната я проумявам. Но не разбирам онова, което предстои в Егия, нито това, което ще последва. Може би затова повече приличам на Железните Златни. Най-добрите сред Безподобните. Тези, които са като Предците. Тези, които са унищожили с ядрено оръжие цяла планета, въстанала срещу управлението им. В каква твар съм се превърнал!

Когато всичко вече е казано и сторено, директор Клинт ме закичва с някакъв знак, намига ми и ме докосва по рамото. А после се разпръсваме. Просто така. Играта свърши и ни казват, че капсулите са готови да ни откарат у дома, където родителите чакат да изразят своето одобрение или да се отрекат от разочаровалите ги синове и дъщери. Просто така. Дотогава се разкарваме наоколо и се чувстваме глупаво във всичките ни събрани брони и всичките ни оръжия, които сега значат толкова малко. Гледам своя Секач и се питам колко ли безполезен е станал. Уж трябва да се поздравяваме един друг, да ликуваме или нещо такова. Но цари тишина. Глуха тишина, и за победилите, и за загубилите.

Празен съм.

Какво да правя сега? Вечно имаше страх, вечно имаше тревога, вечно имаше причина да трупаш оръжия и храна, вечно имаше мисия или изпитание. А сега — нищо. Само вятърът духа над нашето бойно поле. Пусто бойно поле, изпълнено единствено с ехото на загуби и научени неща. Приятели. Уроци. Скоро всичко ще е само спомен. Чувствам се така, сякаш любимата ми е умряла. Копнея да заплача. Чувствам се кух. Без посока. Поглеждам Мустанга. Дали тя ще запази някакви чувства към мен? И тогава АрхиГубернатор Август внезапно ме хваща за лакътя и ме повежда настрана от останалата зашеметена младеж.

— Аз съм зает човек, Жътварю — започва той, като произнася подигравателно прякора ми. — Затова ще бъда прям. Ти създаде усложнения в живота ми.

Когато ме докосва, ми се иска да изпищя. Тънките му устни не изразяват нищо. Носът му е прав. Очите му гледат презрително и са направени от живите въглени на угасващо слънце. Тъй безподобен. И все пак не е красив. Неговото лице е издялано от гранит. Хлътнали бузи. Мъжествена, груба кожа, не помургавяла като кожата на глупаците по холото или на Феичките, които се шляят из нощните клубове. Той лъха на власт така, както Розовите лъхат на парфюм. Иска ми се да превърна това лице в разкъсана мозайка.

— Да. — Това е всичко, което казвам.

Той не се усмихва.

— Жена ми е просякиня. Тя ме умоляваше да помогна на сина й да победи.

— Чакайте, помощ ли са му оказвали? — питам.

Устата му се извива в мека усмивка — от запазените за елементарна развеселеност.

— Предполагам, няма да споделиш с останалите, че съм бил замесен.

Иска ми се да го смачкам. След всичко случило се той очаква да му сътруднича, сякаш му го дължа. Сякаш да му помогна е негово право. Стискам юмруци. Какво ли би ме накарал да кажа Танцьора?

— Нямате проблем — кимвам. — Не мога да съм ви полезен на домашния фронт, но пред никого дума няма да обеля, че татенцето на Чакала му е помагало.

Брадичката му се вирва.

— Не го наричай с това име. Мъжете от Дом Август са лъвове, а не изпохапани от бълхи мършояди.

— При все това редно беше да заложите на Мустанга — подхвърлям, като нарочно не я наричам по име.

— Не ми се бъркай за моето семейство, Дароу! — Той се втренчва отвисоко в мен. — Сега въпросът е колко искаш срещу своето мълчание. Аз не приемам подаръци. На никого не съм длъжен. Така че за теб ще се погрижат при едно условие.

— Да не се навъртам около дъщеря ви?

— Не — изсмива се той отсечено, с което ме изненадва. — Глупавите семейства се тревожат за кръвта. На мен не ми пука нито за чистотата, нито за семейството, нито за родословието. Това е суета. Само силата ме интересува. Какво може да стори човек на другите мъже и жени. И ти я притежаваш. Властност. Сила. — Август се навежда по-близо и в зениците му виждам как умира Ео. — Аз имам врагове. Те са силни. И многобройни.

— Белона.

— И други. Но да, Император Тиберий ау Белона има повече от петдесет племеннички и племенници. Децата му са девет. Онзи Голиат Карн, най-големият. Касий — любимецът му. Семето му е силно. Моето е… слабо. Имах син, който струваше колкото всичките синове на Тиберий заедно. Но Карн го уби. — АрхиГубернаторът се умълчава. — Сега имам две племеннички. Племенник. Син. Дъщеря. И това е всичко. Затова събирам чираци. Условието ми е следното. Ще ти дам каквото поискаш срещу мълчанието си. Ще ти купя Розови, Обсидианови, Сиви, Зелени. Ще спонсорирам кандидатстването ти в Академията, където ще се научиш да летиш с корабите, завоювали планетите. Ще ти осигуря средства и условия за протекция. Ще те представя на Суверена. Всичко това ще направя срещу твоето мълчание, ако станеш един от моите улани, адютант, член на домакинството ми.

Той ме моли да предам своето име. Да отхвърля семейството си заради неговото. Моето семейство — Андромед — е фалшиво, създадено за заблуда, ала все пак нещо в мен боли.

Предусещах го. Но не зная какво да кажа.

— Някой от войниците на вашия син може да подметне нещо за това, че сте били замесен, милорд.

Той изсумтява.

— Повече ме притесняват твоите лейтенанти.

Засмивам се.

— Малцина от моята армия знаят истината. А тези, които я знаят, няма да обелят и дума.

— Какво голямо доверие!

— Аз съм техен АрхиПрим — изразявам го простичко.

— Сериозно? — пита той подигравателно, сякаш не разбирам нещо основно като гравитацията. — Момче, другарствата се разпадат още щом се качим на оная совалка. Някои от приятелите ти ще бъдат отвлечени при Лунните господари. Други ще отидат при Губернаторите на Газовите гиганти. Неколцина дори ще отлетят на Луната. Ще си спомнят за теб като за легенда от младостта им, но само толкова. И тази легенда няма да подхранва лоялността им. И аз съм бил на мястото ти. През моята година спечелих, но лоялността не се намира в тези коридори. Така стоят нещата.

— Така са стояли преди — заявявам сурово и го изненадвам. Ала вярвам в онова, което казвам. — Аз съм нещо различно. Аз освобождавах поробените и позволявах на сломените да се съвземат. Дадох им нещо, което вие, по-старите поколения, не разбирате.

Той се подсмива и ме дразни.

— Точно това е проблемът на младежта, Дароу. Забравяте, че всяко поколение преди вас си е мислело същото.

— Но за моето поколение това е истина. — Въпреки неговата увереност аз съм прав. Той греши. Аз съм искрата, която ще подпали световете. Аз съм чукът, който пропуква веригите.

— Това училище не е животът — декламира ми той. — Не е животът. Тук ти си крал. В живота крале няма. Има много, които искат да са крале. Но ние, Безподобните, ги смачкваме. Мнозина преди теб са печелили тази игра. И тези мнозина сега са се издигнали над това училище. Така че не си въобразявай, че като завършиш, ще си крал и ще имаш верни поданици — няма да стане. Ще съм ти нужен аз. Имаш нужда от основа, от поддръжник, за да ти помогне да се издигнеш. За теб не може да има по-добър от мен!

Не своето семейство ще предам, а своите хора. Училището беше едно, но да застана под крилото на дракона… Да го оставя да ме прегърне, да седя сред лукс, докато близките ми се потят, умират, гладуват и изгарят… Това е достатъчно да изтръгне сърцето ми.

И двете му златни деца ни гледат, а също и Касий и баща му, след като са се прегърнали. Бликват сълзи за Юлиан. Иска ми се да бях при своето семейство, а не тук. Иска ми се да усещам ръката на Кийран на рамото си, ръката на Лиана в своята, докато гледаме как мама нарежда вечерята пред нас. Това е семейството. Обич. Тези хора ги е грижа само за славата, победата и за семейната гордост, ала нищичко не разбират от обич. Нищичко не знаят за семейството. Тези семейства са фалшиви, те са само отбори. Отбори, които си играят игрички на гордост. АрхиГубернаторът дори още не е поздравил децата си. Този гадняр повече го вълнува разговорът с мен.

— Странно — казвам.

— Странно? — пита той мрачно.

— Странно как една-единствена дума може да промени всичко в живота ти.

— Нищо странно няма. Стоманата е сила. Парите са сила. Но най-много от всичко във всички светове думите са сила.

Вглеждам се в него. Думите са оръжие, по-силно, отколкото подозира. А песните — още по-велико. Думите пробуждат разума. Мелодията пробужда сърцето. Аз идвам от хора — певци и танцьори. Няма нужда той да ми обяснява за силата на думите. Но въпреки това се усмихвам.

— Какъв е отговорът ти? Да или не? Няма да те питам пак.

Поглеждам десетките Безподобни белязани, очакващи да поговорят с мен — несъмнено за да ми предложат протекция или чиракуване. Старият Лорн ау Аркос е там. Разпознавам го дори и без маската му на Подборник. Рицарят на Гнева. Човекът, изпратил ми моя Пегас и пръстена на Танцьора. Мъж с безупречна чест и водач на третия най-могъщ Дом на Марс. Мъж, от когото мога да се уча.

— Ще се издигнеш ли с мен?

Поглеждам вратната вена на АрхиГубернатора. Пулсът му е силен. Представям си Заглъхващата погребална мелодия, когато Ео издъхна. Но когато аз го обеся, той няма да получи нашата песен. Животът му няма да отеква, просто ще спре.

— Мисля, милорд, че това би ми предоставило някои интересни възможности. — Поглеждам го в очите с надеждата, че ще обърка яростта в тях с възбуда.

— Знаеш думите? — пита ме той.

Кимвам.

— Тогава трябва да ги произнесеш. Тук. Сега. За да станат всички свидетели, че съм спечелил най-добрия от школата.

Озъбвам се в усмивка и се самоубеждавам, че това е правилният път. С него аз ще се издигна. Ще уча в Академията. Ще се науча да командвам флотилии. Ще победя. Ще се превърна в остър меч. Ще дам душата си. Ще се гмурна в ада с надеждата един ден да се издигна до свободата. Ще се жертвам. И ще създам своята легенда, и ще я разпространя сред народите по всички светове, докато стана готов да поведа армии, които ще разрушат робските окови, защото аз не съм просто агент на Синовете на Арес. Аз не съм просто тактик или средство в кроежите на Арес. Аз съм надеждата на моите хора. На всички хора в окови.

Затова коленича пред него, какъвто е обичаят им. И, по техния обичай, той полага ръце върху главата ми. Думите изпълзяват от устата ми и ехото им дращи слуха ми като счупени стъкла.

— Ще се отрека от баща си. Ще изоставя името си. Ще стана твой меч. Нерон ау Август, смисълът на живота ми е твоята слава.

Внезапната прокламация кара наблюдателите да ахнат. Някои ругаят непристойността и наглостта на Август. Няма ли той чувство за приличие? Моят господар целува темето ми и прошепва техните думи, а аз се мъча с всички сили да обуздая яростта, превърнала ме в по-остър от Червен и по-твърд от Златен.

— Дароу, улан на Дом Август! Стани, чакат те задължения, които да изпълниш. Стани, чакат те почести, които да приемеш. Стани за слава, за власт, за завоюване и господство над по-низшите човеци. Стани, сине мой. Стани.