Пиърс Браун
Червен изгрев (42)

42.
Война срещу небесата

Нямаме време за губене да се връщаме обратно в крепостта. Нужните ми момичета и момчета са с мен. Имам най-коравата от всички армии. Дребните, покварените, верните и бързите. Открадвам откатДоспехите на Аполон. Златната пластина обгръща крайниците ми като течност. Дадох гравиБотушите му на Севро, но на него са му абсурдно големи. Събувам собствените си ботуши — бащините му, та да ги обуе той, — ужасно ми стискаха на пръстите, и обувам ботушите на Аполон.

— Тези чии са? — пита ме Севро.

— Татковите ти — отвръщам.

— Значи си се досетил! — смее се той.

— Заключен е в тъмниците на Аполон.

— Тъпата му Феичка! — смее се пак Севро. Странни отношения имат.

Задържам бръснача на Аполон, шлема му, пулсЮмрука и пулсЩита, заедно с откатДоспехите. Севро получава призрачното му Наметало. Нареждам му да бъде моя сянка, а после казвам на Виещите да затегнат коланите.

ГравиБотушите могат да издигнат мъж в звезднаЧерупка, който носи по един слон във всяка ръка. Като нищо издигат мен и моите Виещи, увиснали по ръцете и краката ми, окачени на ремъци, и се понасяме през бушуващата снежна виелица все по-нагоре и нагоре към Олимп. Севро носи останалите.

Прокторите са си изиграли игричките. Толкова дълго упражняваха натиск. Знаеха, че аз съм нещо опасно, нещо различно. Трябваше да се досетят, че рано или късно ще изперкам и ще дойда да ги изколя. Или може би си мислят, че съм още дете. Глупаци! Александър е бил дете, когато е помел първата си нация.

Издигаме се над бурята и политаме над склоновете на Олимп. Той се рее на повече от километър над Аргос. Няма врати. Няма и док. Склоновете са покрити със сняг. Облаци скриват бляскавия му връх. Водя Виещите към онази белезникава като кост цитадела, кацнала най-отгоре. Тя стърчи над планината като мраморен меч. Виещите откопчават ремъците си по двойки и кацат на най-високия балкон.

Приклякаме на каменната тераса. Оттам виждаме мъгливите земи на Марс, скалистите хълмове и поля на Минерва, Великата гора на Диана, планините, където моята армия пази Юпитер. Трябваше да съм там. Онези глупаци не биваше да се намесват.

Не биваше да пленяват Мустанга.

Облечен съм с откатДоспехи от злато. Те са като втора кожа. Само лицето ми е изложено на показ. Вземам пепел от един от Виещите и прокарвам ивици по бузите и устата си. Очите ми горят от гняв. Русата ми коса до раменете се развява, свободно пусната. Изваждам своя Секач с дясната си ръка и стисвам късовълновия пулсЮмрук в лявата. На кръста ми виси бръснач — не зная как се използва. Под ноктите ми се е набила мръсотия. Кутрето и средният пръст на лявата ми ръка са измръзнали. Воня. Наметката ми смърди на нещо умряло — каквото и представлява. Виси на гърба ми. Бяла и оцапана с прокторската кръв. Слагам си качулката. Всички си ги слагаме. Приличаме на вълци. И надушваме кръв.

Дано на Подборниците това им се хареса, иначе съм мъртъв.

— Искаме Юпитер! — казвам аз на моите Виещи. — Намерете ми го. Неутрализирайте останалите, ако се натъкнем на такива. Паламида, обувай гравиБотушите ми и докарай подкрепления. Тръгвай!

Бос, издънвам вратите с моя пулсЮмрук. Намираме Венера, която лежи в леглото по копринена риза, бронята й е изправена до камината и от нея капе сняг — току-що се е върнала, след като е помагала на Чакала. На една нощна масичка са наредени грозде, сладкиш с извара и вино. Виещите приковават Венера на леглото. Четирима — само за ефект. Връзваме я за стълбовете на кревата. Златистите й очи широко се разтварят от шока. Почти е загубила дар слово.

— Не можете! Аз съм Белязана! Аз съм Белязана! — само това успява да промълви. Заявява, че това е незаконно, че тя е Проктор, че не ни е позволено да ги нападаме. Как сме попаднали тук? Как? Кой ни е помогнал? Чия броня нося? А, Аполоновата е. Аполоновата. Къде е Аполон? В ъгъла има мъжко бельо. Те са любовници. — Кой ви помогна?

— Никой не ни е помогнал — отвръщам и потупвам с кинжал по блестящата й длан. — Колко още Проктори са останали?

Тя не може да каже и дума. Това не биваше да се случва. Никога не се е случвало. Деца не превземат Олимп, това на никого никога не му е хрумвало в историята на всички планети! Запушваме й устата и я оставяме завързана и полугола на отворени прозорци, за да усети студа.

Виещите и аз се прокрадваме през шпила. Чувам Паламидата, която докарва подкрепления. Такт ще дойде тук и ще донесе онзи негов характерен гняв. И Милия ще дойде. А скоро и Найла. Моята армия се надига заради Мустанга. Заради мен. Заради Прокторите, които ни мамеха, отравяха храната и водата ни и срязваха въжетата на конете ни. Обикаляме от стая в стая. Претърсваме фригидариумите, калдериумите, парните бани, ледниците, баните, покоите за удоволствия, пълни с Розови, резервоарите за холоПотапяне. Заварваме Юнона в баните. Виещите цопват вътре, за да я издърпат навън. Няма оръжия, но се налага увитият в Наметалото Севро да я зашемети с открадната пържачка, след като Юнона счупва ръката на Клоуна и започва да го души с крака. Очевидно и тя не е напуснала, както е било редно.

Вулкан откриваме в една стая за холоПотапяне, в ъгъла пращи камина. Той дори не ни вижда, че влизаме, докато не изключваме машините. Наблюдаваше Касий, застанал на ръба на назъбен парапет, докато пламтящи снаряди прорязват задименото небе. Дали са им смотани катапулти! Имаше и още един екран, показващ как Чакала се препъва през снега и влиза във входа на планинска пещера. Там Лайлат го посреща с термално наметало и медБот.

Питам Прокторите къде са отвели Мустанга. Те казват да питам Аполон или Юпитер, това тях не ги засягало, нито пък трябвало да засяга мен. Очевидно главата ми щяла да се търколи от дръвника. Интересувам се с какво ще я отсекат.

— Всички брадви са у мен.

Моята армия връзва Прокторите и когато се спускаме, ги сваляме с нас — изсипваме се надолу към следващия и по-следващия етаж като порой от побеснели полувълци. Търчим срещу висшеЧервени и Кафяви прислужници и домашни Розови. Аз не им обръщам никакво внимание, ала моята армия в своята бясна възбуда връхлита върху всеки, когото зърне. Събарят Червените и затриват напълно всеки Сив, допуснал грешката да се опита да се бие срещу нас. Налага се Севро да зашемети момче от Церера, което сяда на гърдите на един Червен и започва да го млати по лицето с покритите си с белези юмруци. Двама Сиви са убити от Такт, когато понечват да го обстрелят. Той отблъсва техните пържачки и им пречупва вратовете. Отряд от седмина Сиви прави опит да ме събори на земята. Но моят пулсЩит ме закриля от техните оръжия. Само ако концентрират огъня и щитът прегрее, тогава ще пострадам. Избягвам огъня им и ги повалям със своя пулсЮмрук.

Моята армия се вмъква вътре — отначало бавно, но на всеки шест минути прииждат все повече. Нервен съм. Не е достатъчно бързо. Юпитер може да ни унищожи, както и Плутон и които още са останали. Армията ми ликува, защото имат мен — те мислят, че съм безсмъртен, неудържим. Вече са чули, че съм убил Аполон. Чувам прякори да се носят на вълни сред армията, докато се тълпим из обширните позлатени зали. Богопогубващия, Слънцеубиеца — така си ме представят. Но и Прокторите ги чуват. Онези, които заловихме, дори и онези, леко изумени от идеята ученици да нападнат Олимп, сега се взират в мен с пребледнели лица. Разбират, че са част от играта, от която, според тях са избягали преди много години, и че няма медБотове, насочвани към Олимп. Забавно е да гледаш как боговете осъзнават, че през цялото време са били смъртни.

Изпращам десетки разузнавачи из двореца и им обяснявам какво ми е нужно. Вече чувам как моят план се разгръща в залите под мен. Остават Юпитер, Плутон, Меркурий и Минерва. Те идват за мен. Или аз — за тях? Не зная. Опитвам да се почувствам хищник, ала не мога. Яростта ми се уталожва. Коридорите се простират пред нас, а тя утихва и отстъпва пред страха. Те държат Мустанга. Припомням си аромата на косата й. Това са Белязаните, които вземат подкупи от мъжа, убил жена ми. Кръвта ми започва да пулсира по-бързо. Яростта ми се завръща.

Срещам Меркурий в един коридор. Той се смее истерично и реве непристойни пиянски песни, чути по холото, когато се изправя лице в лице с половин дузина мои войници. По хавлия е, но танцува като побъркан между атаките с мечове на трима Умрели коне. Не съм виждал подобна грация извън мините. Движи се така, както аз копаех — ярост, уравновесена с физика. Ритник, смазващ удар с лакът, прилагане на сила за изместването на колянова капачка.

Той зашлевява с длан един от войниците ми. Изритва друг в слабините. Над трета се премята, хваща я за косата, докато е с главата надолу, приземява се и я запокитва в стената като парцалена кукла. После изритва с коляно едно момче в лицето, отрязва палеца на едно момиче и то не може вече да държи меча си, опитва се да удари мен с опакото на ръката си, преди да се отдалечи с танцова стъпка. Аз съм по-бърз и по-силен от него, въпреки невероятната му дарба за бой с бръснач и когато ръката му полита към лицето ми, го удрям под лакътя с всичка сила и спуквам костта. Той изскимтява и се мъчи да се отдръпне с танцова стъпка назад, но аз се вкопчвам в дланта му и удрям ръката му с юмрук, докато се счупи.

После го пускам да се отдалечи въртеливо, ранен.

Намираме се в коридор и моите войници са се пръснали из него. Изкрещявам на останалите да се дръпнат и вдигам Секача си. Меркурий е същински херувим. Дребен, набит, с бебешко личице. Бузите му розовеят. Пил е. Златните му къдри се спускат върху очите му. Отмята ги назад. Спомням си, че е искал да ме избере за своя Дом, ала Подборниците възразили. Сега размахва бръснача си като поет — перото, но другата му ръка след моя удар е негодна за нищо.

— Дивак си ти — процежда той, измъчван от болката.

— Трябваше да ме избереш за своя Дом.

— Казвах им да не те притискат. Ама слушат ли? Не, не, не, не, не! Глупакът Аполон! Гордостта те ослепява.

— Мечовете също.

— През окото ли? — Меркурий оглежда бронята ми. — Значи е мъртъв? — Някой ми изкрещява да го убия. — Леле, леле, какви са зажаднели! Този дуел може да е забавен.

Покланям се.

Меркурий прави реверанс.

Този Проктор ми е симпатичен. Но и не искам да ме убие с онзи бръснач.

Затова прибирам меча си в канията и го прострелвам в гърдите с моя пулсЮмрук, нагласен в режим зашеметяване. После го овързваме. Той продължава да се смее. Но по-надолу по коридора зад него виждам Юпитер — същински титан в доспехи — да щурмува с извито пулсКопие и бръснач. С него има още един Проктор в доспехи — мисля, че е Минерва. Отстъпваме. Все пак те убиват всеки десети от моята войска. Атакуват право срещу нас в дългия коридор и събарят момчета и момичета като големи камъни, търкалящи се из жито. Не можем да им навредим. Моите войници офейкват обратно откъдето сме дошли, обратно нагоре по стълбищата, обратно към по-високите етажи, където се сблъскваме с нови подкрепления. Боричкаме се един върху друг, падаме по мраморния под, тичаме през златни покои, за да избягаме от Юпитер и Минерва, когато те изкачват стълбите. Юпитер се смее гръмогласно, когато нашите най-обикновени мечове и копия отскачат със звънтене от бронята му.

Само моите оръжия могат да го наранят. Не е достатъчно. Бръсначът на Юпитер пробива моя пулсЩит и се хлъзва по откатДоспехите ми на бедрото. Изсъсквам от болка и изстрелвам заряда на пулсЮмрука по него. Щитът му поема пулсацията и издържа, ала едва-едва. Той замахва с бръснач към мен като с камшик. Забърсва клепача ми и без малко да ми извади окото. От раничката шурва кръв и аз изревавам от ярост. Политам към него покрай Минерва и забивам своя пулсЮмрук в челюстта му. Ударът съсипва и оръжието, и юмрука ми, но нащърбва златния му шлем и го завърта. Не му давам време да се окопити. Изкрещявам и удрям с вихрен замах с моя Секач, дори и като непохватно мушкам и с бръснача си. Това е безумен танц. Пронизвам го в коляното с бръснача. Той разрязва със своя бедрото ми. Доспехите около раната се затварят, свиват я и ми вливат обезболяващи.

Намираме се в края на вито стълбище и аз бутам Юпитер назад. Острието на бръснача му омеква, после се увива около крака ми като ласо и се готви да го стегне и да го отреже при хълбока. Блъсвам се в него с възможно най-голяма бързина. Падаме надолу по стълбището. После той се претъркулва и се изправя. Изтласквам го назад. Броня върху броня.

Нахълтваме в стая за холоПотапяне. Разхвърчават се искри. Не спирам да крещя и да го бутам, за да не може да ми отреже крака с бръснача, все още гъвкав и увит около плътта и костта. Той отстъпва и губи равновесие, блъсвам го през един прозорец и се изсипваме във въздуха. Никой от нас не е с гравиБотуши и пропадаме трийсетина метра по-надолу в една снежна пряспа на планинския склон. Търкулваме се по стръмнината към километъра свободно падане, към водите на Аргос.

Задържам се в снега. Успявам да се изправя. Не го виждам. Струва ми се, че чувам сумтенето му в далечината. И двамата сме скрити от облаците. Привеждам се и се ослушвам, ала слухът ми още не се е възстановил след атаката на Аполон.

— Заради това ще умреш, момченце! — изсъсква Юпитер. Гласът му сякаш идва изпод вода. Къде е той? — Трябваше да си научиш мястото. Всичко си има ред. Ти си близо до върха. Но не си върхът, момченце.

Отвръщам рязко, че заслугите не значат кой знае какво.

— Заслугите не можеш да ги харчиш.

— Значи Губернаторът ти плаща за това?

Чувам вой в далечината. Моята сянка.

— Какво си намислил да правиш, момченце? Да избиеш всички нас, Прокторите? Да ни заставиш да ти позволим да победиш? Не става така, малкият. — Юпитер ме търси. — Скоро Гарваните на Губернатора ще дойдат с корабите си, с мечовете и пушките си. Истинските войници, момченце. Онези, които имат белези, дето не си ги сънувал. Обсидианите, предвождани от Златни Легати и рицари. Ти само си играеш. Но те ще решат, че си полудял. И ще те хванат, ще те измъчват и ще те убият.

— Не и ако победя, преди да са пристигнали тук. — Там е ключът към всичко. — Може да има забавяне на холотата, докато Подборниците ги гледат, но колко ще трае забавянето? Кой монтира кръвогадните холота, докато вие се биете? Ще се погрижим да бъде излъчено правилното послание.

Свалям червената превръзка и изтривам потта от лицето си, а после отново я увивам около главата си.

Юпитер мълчи.

— Та значи Подборниците ще гледат този разговор. Ще видят, че Губернаторът ви плаща, за да мамите. Ще видят, че аз съм първият ученик в историята, нападнал Олимп. И ще ме видят как те съсичам, и как ти свалям бронята и те подкарвам гол из снега. Ако се предадеш. Ако ли не, ще хвърля трупа ти от Олимп и ще изпикая златен дъжд подире ти.

Облаците се разсейват и Юпитер се изправя пред мен сред белотата. Червено се стича по златната му броня. Той е висок, жилав, свиреп. Това място е неговият дом. Неговото игрище. Децата са играчките му, докато се сдобият с белезите си. Той е като всеки един дребен тиранин в историята. Роб на собствените си прищевки. Господар единствено на себичността. Той е Обществото — чудовище, тънещо в упадък, което обаче изобщо не вижда своето лицемерие. Той смята всички тези богатства, цялата тази власт за свои по право. Заблуждава се. Всички те се заблуждават. Но не мога просто да го посека. Не мога, без значение колко добре се бия. Твърде силен е.

Бръсначът виси от ръката му като змия. Бронята му сияе. Стоим един срещу друг и се съмва. Усмивка разлепя устните му.

— В моя Дом ти щеше да се издигнеш. Но ти си малко глупаво момченце, сърдито, и си от Дом Марс. Още не можеш да убиваш като мен, ала ме предизвикваш. Чиста ярост. Чиста тъпота.

— Не. Не мога да те предизвикам. — Хвърлям своя Секач в краката му заедно с бръснача си. Бездруго почти не мога да боравя с бръснач. — Затова ще си послужа с измама. — Кимвам. — Давай, Севро.

Бръсначът се издига над земята, замира и пронизва подколенните сухожилия на Юпитер, когато той се завърта. Острието му минава половин метър по-нагоре от нужното. Свикнал е да се бие с мъже. Невидим, Севро извива ръцете на Юпитер и му взема оръжията. ОткатДоспехите се вливат в раните, за да спрат кървенето, но сухожилията искат още кърпене.

Когато Юпитер млъква, Севро отмята призрачното Наметало на Аполон. Вземаме оръжията на Юпитер. Бронята му не би станала на никого освен на Пакс. Горкият Пакс. Щеше да изглежда страшно внушително. Повличаме Юпитер обратно нагоре по склона.

Вътре превесът в битката се е изменил Моите разузнавачи като че са намерили онова, което им казах да търсят. Милия изтичва при мен с доволна усмивка на дългото си лице. Говори както винаги тихо и провлачено, когато ми съобщава добрата новина.

— Намерихме оръжейната им.

Тълпа членове на Дом Венера, едва-що освободени от робство, преминава с гръм и трясък покрай нас. Техните пулсЮмруци и откатДоспехи блестят. Олимп е наш, открили са Мустанга.

Сега всички брадви са у нас.