Пиърс Браун
Червен изгрев (12)

12.
Промяна

Животът ми се превръща в агония.

Сиглите ми са прикрепени към предкитката на всяка ръка. Мики отстранява старите Червени сигли и отглежда върху раните нови кожа и кости. После се заема с инсталирането на откраднат подкожен чип в челния лоб на мозъка ми. Казаха ми, че травмата ме убила и се наложило да рестартират сърцето ми. Значи съм умрял два пъти. Твърдят, че две седмици съм бил в кома, но за мен това не е нищо повече от сън. Аз бях в долината с Ео. Тя ме целуна по челото, а после се събудих и усетих шевовете и болката.

Лежа в леглото, докато Мики ме подлага на тестове. Кара ме да местя топчета от контейнер в други контейнери, отбелязани с цветове. С това се занимавам, както ми се струва, цял живот.

— Формираме синапси, мили мой.

Тества ме с игрословици и се опитва да ме накара да чета, но аз не мога да чета.

— Това ще ти се наложи да го научиш за Института — кикоти се той.

Жестоко е да се будя от сънищата си. В тях Ео ме утешава, но когато се събудя, тя е само бегъл спомен. Безсилен, лежа в импровизираното болнично отделение на Мики. До леглото ми бръмчи йонен убиец на микроби. Всичко е бяло, ала въпреки това чувам как дъни музиката в клуба му. Неговите момичета ми сменят пелените и ми изпразват торбичките с пикня. Една девойка, която никога не продумва, ме къпе по три пъти на ден. Ръцете й са гъвкави, лицето й бе кротко и тъжно, когато я видях за пръв път да седи с Мики на течната му маса. Извитите навън криле на гърба й са превързани с тъмночервена панделка. Тя никога не ме поглежда в очите.

Мики продължава да ме кара да развивам синаптични връзки, докато той оправя белезите ми от неврохирургията. Постоянно се смее, усмихва се, докосва продължително челото ми и ме нарича „мили мой“. Чувствам се като едно от неговите момичета, един от ангелите, които е изваял за собствено удоволствие.

— Но не бива да се задоволяваме само с мозъка — казва той. — Има още много работа по това твое тяло на Ръждавел, ако искаме да те докараме до железен Златен.

— А това значи…

— Праотците на Златните — наричат ги железните Златни. Били са корави мъжаги. Възправяли се, стройни и свирепи, на палубите на бойните си крайцери, докато попилявали армиите и републиканските флотилии на Земята. Какви творения са били само! — Погледът му се зарейва нейде далече. — За създаването им било нужно да се сменят няколко поколения в евгениката и биологичното човъркане. Насилствен дарвинизъм.

Той се умълчава и като че в него се натрупва гняв.

— Казват, че Ваятелите никога няма да изкопират красотата на Златния човек. Съветът за Качествен контрол ни се надсмива. Лично аз не искам да те правя човек. Човеците са толкова крехки! Човеците се чупят. Човеците умират. Не, аз винаги съм мечтал да създам бог. — Той се усмихва дяволито, докато нахвърля някакви скици на дигитален бележник. Завърта го и ми показва убиеца, в който ще се превърна. — Защо тогава да не те извая като бога на войната?

Изстъргват белезите по гърба ми с лазер, а след това в суровата плът засяват култури от собствената ми кожа, отгледани в епруветки; после я облъчват, за да подпомогнат образуването на мускулни връзки. Тя расте бързо върху тялото ми, като някакво живо същество, отделно от мен. Сърби ме демонично. Мики заменя кожата по гърба ми и по ръцете ми, където Ео превързваше изгарянията ми. Това, казва той, няма да е истинската ми кожа. Това е само хомогенен базов слой.

— Скелетът ти е слаб, защото гравитацията на Марс е 0,3 от земната, птиченце мое нежно. Освен това в диетата ти присъства недостиг на калций. Златният стандарт за плътността на костите е да са пет пъти по-здрави от плътността на естествено образуваните кости на Земята. Затова ще се наложи да направим скелета ти шест пъти по-силен — ако искаш да се задържиш в Института, трябва да си от желязо! Ще падне веселба! За мен, не за теб.

Мики отново ме вае. Агонията нито може да се опише, нито да се проумее. Използва виброСкалпел, за да разреже по средата плътта по цялото протежение на бедрото ми. Разтваря мускулите и кожата ми с щипци, за да оголи костите на краката ми. После обелва пластове кост с костобелачка и нанася нови пластове по неговата рецепта за подобрени кости.

— Някой трябва да слага точките над Господните „i“-та.

На следващия ден той отваря ръцете ми. После обработва и ребрата ми, гръбнака, раменете, ходилата, таза и лицето ми. Освен това променя и издръжливостта на сухожилията ми на опън и вкарва биокултури, за да увеличи плътността на мускулната ми тъкан. Милосърдно не ме оставя да се събудя след тази последна операция седмици наред. Когато най-сетне се будя, виждам около себе си неговите момичета, които ми присаждат нови култури от плът и разтриват мускулите ми с палците си. Чудя се какво ли ще се случи с тях, след като приключат с мен. После пак заспивам.

Спя в тръбовидна машина, в която специална синя светлина кръстосва по тялото ми, за да втвърди формулата на калция под плътта ми. Бавно и постепенно кожата ми започва да заздравява. Аз съм завивка от плът, скърпена от различни парчета. Започват да ме тъпчат със синтетичен протеин, креатин и хормон на растежа, за да подпомогнат развитието на мускулите и регенерацията на сухожилията. Тялото ми нощем трепери и сърби, докато се потя през нови, по-ситни пори. Не мога да ползвам болкоуспокояващи, достатъчно ефикасни да парализират агонията, защото изменените нерви трябва да се научат да функционират заедно с новите тъкани и изменения ми мозък.

В най-тежките ми нощи той сяда до мен и ми разказва истории. Само тогава ми е симпатичен, само тогава не го мисля за някакво чудовище, измъдрено от това извратено Общество.

— Моята професия е да творя, пиленце — казва той една нощ, докато седим заедно в мрака. Синята светлина танцува по тялото ми и окъпва лицето му в чудати сенки. — На младини живеех на място, което наричат Дъбравата. Би могъл да го смяташ за цирк. Правехме спектакли всяка вечер. Празници на цветовете, звуците и танца.

— Звучи ужасно — измърморвам саркастично. — Съвсем като в мините.

Той се усмихва кротко и погледът му съзира онова далечно място.

— Сигурно на теб този живот ти се струва същински лукс. Ала на Дъбравата бе присъща някаква лудост. Караха ни да гълтаме бонбончета. Бонбончета, които ни отвеждаха на пътешествия в ада, на поклонения в рая. Хапчета, които можеха да ни накарат да хвърчим между планетите с криле от прах, за да гостуваме на приказните крале на Юпитер и русалките от дълбините на Европа. Нямаше как да избягаш от тези пътувания — пътешествията от детството нямаха свършване, мили мой. Точех лиги на тревата сред вихъра на празненствата. Разумът ми винаги бе отделен от тялото и не намирах покой. Нямаше край лудостта. — Тогава той плесна с ръце. — А сега аз вая създанията, които видях в трескавите си сънища, точно както те винаги са желали. И теб те сънувах, струва ми се. Най-накрая сигурно ще им се прииска нищичко да не бях сънувал.

— Хубав сън ли беше? — питам.

— Кой?

— Онзи с мен.

— Не! Не, беше кошмар. Кошмар за човек, дошъл от ада, любител на огъня. — Той се умълчава.

— Защо е толкова ужасен? — питам го. — Животът. Всичко това. Защо им е необходимо да ни карат да вършим тези неща? Защо се отнасят с нас като със свои роби?

— Властта.

— Властта не съществува реално. Тя е само дума.

Мики размишлява в мълчание. После вдига кльощавите си рамене.

— Човечеството винаги е било поробено — така ще кажат. Свободата ни прави роби на похотта, на алчността. Отнемат свободата — и ми дават живот, изпълнен със сънища. На теб ти дават живот, в който има саможертва, семейство, общност. И Обществото е стабилно. Няма глад. Няма геноцид. Няма големи войни. А когато Златните се счепкат, те спазват правилата. Проявяват… благородство, когато великите родове се дърлят помежду си.

— Благородство? Те ме излъгаха. Казаха, че съм първопроходец.

— А по-щастлив ли щеше да си, ако знаеше, че си роб? — пита Мики. — Не. Нито един от милиарда низшеЧервени в недрата на Марс няма да е щастлив, ако знае онова, което знаят висшеЧервените — че са роби. Не е ли по-добре да излъжеш?

— По-добре е да не поробваш.

Когато съм готов, той вкарва силоГенератор в моята тръба за спане, за да стимулира телосложението ми с увеличена гравитация. Такава болка не познавах. Тялото ме боли. Костите и кожата ми пищят под натиска и от настъпващите промени, докато не ми дават лекарство, което превръща писъка в глух, несекващ стон. Преди скелетът ми да бъде завършен, Мики ми сменя зъбите с равни, взети от някоя лаборатория или от труп — не знам. Езикът ми играе по тях. Толкова са хлъзгави! Усещам ги като студени плочки в устата си.

Спя дни наред. Сънувам своя дом, семейството си. Всяка нощ се будя, след като отново гледам как обесват Ео. Тя се люшка в мислите ми. Липсва ми нейната топлина в леглото до мен, въпреки че ми дават маска за холоПотапяне, за да се разсейвам.

Постепенно ме отбиват от болкоуспокояващото. Мускулите ми още не са свикнали с плътността на костите, затова съществуването ми се превръща в мелодична болка. Започват да ме хранят с истинска храна. Мики по цяла нощ седи на ръба на леглото ми и ме гали по косата. Не ми пука, че допирът на пръстите му е като докосването на паякови крачка. Не ми пука, че ме мисли за някакво си произведение на изкуството, неговото изкуство. Той ми дава нещо, наречено хамбургер. Страшно ми харесва. Диетата ми се състои от червени меса, гъсти кремове, хлябове, плодове и зеленчуци. Никога не съм се хранил толкова добре.

— Калориите са ти необходими — гука Мики. — Толкова силен беше за мен! Хапвай си добре. Заслужаваш тази храна.

— Как се справям? — питам.

— Ех, най-мъчното мина, мили мой. Ти си великолепно момче, да знаеш! Показаха ми записите от другите процедури, където други Ваятели са се пробвали да сторят това. Ах, колко непохватни бяха тези Ваятели и какви слабаци — техните обекти! Но ти си силен, а аз — блестящо надарен. — Той ме потупва по гърдите. — Сърцето ти е като на жребец! Никога досега не съм зървал подобно! Може и да не знаеш, но то е толкова голямо, защото си бил ухапан от пъклена пепелянка като млад, предполагам?

— Хапала ме е, да.

— Така си и мислех. Сърцето ти е трябвало да се приспособи, за да неутрализира въздействието на отровата.

— Като ме ухапа, чичо ми изсмука почти цялата отрова — пояснявам.

— Не — смее се Мики. — Това е мит. Отровата не може да бъде изсмукана. Тя тече във вените ти и принуждава сърцето ти да укрепне, ако искаш да продължиш да живееш. Ти си нещо неповторимо, също като мен.

— Значи няма да умра тук вътре? — успявам да попитам.

Мики отново се засмива.

— Не! Не! Това вече го преодоляхме. Ще боли, но вече сме превъзмогнали заплахата от смърт. Скоро ще сме превърнали човека в бог. Червения — в Златен. Дори и жена ти няма да те познае.

От нищо не съм се боял повече.

Когато ми изваждат очите и ми присаждат златни, се чувствам вътрешно мъртъв. Проста работа е да свържеш зрителния нерв с очите на „донора“, твърди Мики. Проста работа, която е вършил десетина пъти с козметична цел. Трудното било операцията на челния лоб, казва той. Не съм съгласен. Боли, да. Но с новите очи аз виждам неща, които някога не виждах. Елементите са по-ясни, по-отчетливи и по-непоносими. Мразя този процес. Той целият е едно утвърждение на превъзходството на Златните. Всичко това е нужно, за да им стана равен физически, всичко това е, за да се поправят грешките на природата. Може би е редно да им служим.

Не зная колко дълго съм спал. Когато се пробуждам, тялото ми отхвърля присадените очи. Пищя и се потя. Насън съм изпохапал юмрука си до кръв и съм издрал роговицата на лявото си око — драскотината е дълбока един милиметър. Не на моето ляво око. Моето око е затворено някъде в контейнер. Издрал съм нечие чуждо око и боли. Как е възможно да боли? Та то не е мое. Нищо от това не е мое. Кожата ми е твърде мека, твърде сияйна, твърде безупречна. Не познавам тялото си без белези. Не познавам опакото на собствените си ръце. Ео не би ме познала.

След това Мики се заема с косата ми — изскубва фоликулите и ги заменя със златни нишки, които, докато се заравят в скалпа ми, сърбят като малки златни гъгрици. Всичко е променено.

Физическата терапия трае седмици. Докато обикалям бавно из стаята с Евей, крилатото момиче, съм оставен на собствените си мисли. На никой от нас не му се говори. Тя си има своите демони и аз — своите, затова сме мълчаливи и спокойни, освен когато Мики дойде и почне да гугука какви хубави дечица сме щели били да си направим заедно. Евей седи до леглото ми, когато имам трескави сънища. Будя се и тя е там, винаги мълчалива, без да пророни и дума.

Един ден Мики дори ми донася старинна цитра с дървена, а не с пластмасова резонаторна дъска. По-голяма добрина не е правил. Не запявам, но свиря тържествените песни на Ликос. Традиционните мелодии на моя клан, които никой извън мината не е чувал. Той и Евей понякога седят с мен и въпреки че смятам Мики за окаяна твар, ми се струва, че разбира музиката. Нейната красота. Нейната важност. А после не казва нищо. И тогава го харесвам. Спокоен. Сигурно това е страшен сблъсък с хаоса от детството му. Какви ли музики трябва да са му пускали, докато им е гълтал бонбончетата и са му извращавали мозъка?

— Брей, малко по-корав излезе, отколкото те прецених отначало — отбелязва Хармъни една сутрин, щом се събуждам.

— Къде се загуби? — питам, щом отварям очи.

— Търсих донори. — Тя трепва, когато вижда ирисите ми. — Светът не спира да се върти само защото ти си тук. Имахме си работа. Мики казва, че можеш да ходиш?

— Ставам все по-силен.

— Недостатъчно — предполага тя, като ме оглежда. — Приличаш на бебе жирафче. Ще я оправя тая работа.

Хармъни ме завежда под клуба на Мики, в западнала спортна зала, осветена от нажежени крушки. Харесва ми допирът на студения камък до босите ми ходила. Чувството ми за равновесие се е възвърнало и това е хубаво, защото Хармъни не ми предлага ръката си, а махва към центъра на тъмната зала.

— Тези ги купихме за теб! — Тя ми посочва два уреда в средата на тъмното пространство. Машинариите са сребристи и ми напомнят за доспехите, които рицарите са носили в миналите векове. Бронята виси окачена между две метални жици. — Това са машини за концентракция.

Приплъзвам тялото си в машината. Сух гел обгръща краката ми, торса, ръцете и врата, докато свободна остава само главата ми. Машината е конструирана така, че да се съпротивлява на движенията ми, ала откликва дори на най-незабележимия стимул. Ако сводът на стъпалото ми се огъне, усилва се съпротивлението около палеца и натоварва мускула. Той моментално се схваща. Идеята е мускулите да се натрупват чрез упражнения — а това не е нищо повече от достатъчно интензивно използване на мускула, та да се създадат микроскопични разкъсвания на влакната в тъканта. Оттам идва болката, която човек чувства в дните след интензивна тренировка — разкъсана тъкан, а не млечна киселина. Когато мускулът заздрави разкъсванията, той сам заяква. Това е процесът, който машината за концентракция е конструирана да улесни. Тя е изобретение на дявола.

Хармъни спуска стъклената преграда на шлема над очите ми.

Тялото ми все още се намира в спортната зала, но се виждам как подскачам из скалистия пейзаж на Марс. Машината за концентракция може да се върти на независими оси и затова, когато подхвръквам от една трийсетметрова издатина, подхвръквам и вътре в нея. После отново бягам, помпам с крака срещу съпротивлението на машината, което се увеличава в зависимост от настроението на Хармъни или мястото на стимулация. Понякога се хвърлям сред джунглите на Земята, където се надбягвам с пантери из храсталаците, или попадам на изровената с белези от шарка повърхност на Луната, преди да я заселят. Но винаги се завръщам у дома, на Марс, за да тичам по червената му почва и да прескачам убийствено стръмните му проломи. По този начин изучавам планетата, издирвам тераформираните части на света, където след суровия червен пейзаж реки текат към долини, покрити с дървета и растителност. Морета се разпростират на хиляди километри и се разрастват, докато грамадни машини, захранвани с хелий-3, топят подземните ледници. Хармъни понякога ме придружава в другата машина и има с кого да се надбягвам.

Тя ме юрка здраво и понякога се чудя дали не се опитва да ме пречупи. Не й го позволявам.

— Ако от мисълта за тренировка не ти се драйфа, значи хич не си даваш зор — заявява тя.

Дните минават мъчително. Злочестото ми тяло е изтерзано от болки — от сводовете на ходилата, та до тила. Розовките на Мики ме масажират ежедневно. Няма по-голямо удоволствие на този свят, но три дни след началото на тренировките ми с Хармъни се събуждам, повръщайки в леглото. Тресе ме, а до слуха ми достигат ругатни.

— В това си има наука, противна малка вещице! — кряска Мики. — Той ще се превърне в произведение на изкуството, но не и ако поливаш с вода боята, преди да е изсъхнала! Не го съсипвай!

— Той трябва да бъде съвършен — отсича Хармъни. — Танцьор, ако притежава каквато и да било слабост, другите деца ще го заколят като новаче сондьорче.

— Ти го колиш! — хленчи Мики. — Ти го съсипваш! Тялото му не може да се справи с мускулните разкъсвания!

— Не е възразил срещу процедурите — напомня му Хармъни.

— Защото не знае, че може да възразява! — казва Мики. — Танцьор, тя няма понятие от действащата тук биомеханика! Не я оставяй да съсипе момчето ми!

— Той не е твоето момче! — надсмива му се Хармъни.

Гласът на Мики омеква.

— Танцьор, Дароу е като жребец, един от едновремешните жребци на Земята. Прекрасни животни, които не спират да препускат, колкото и да ги пришпорваш. Препускат, препускат, препускат… докато вече не издържат. Докато сърцата им се пръснат.

Възцарява се мълчание, а после се чува гласът на Танцьора:

— Арес веднъж ми каза, че най-жаркият огън прави стоманата най-твърда. Продължавай да юркаш момчето.

Възнегодувам срещу двама от учителите си, когато чувам думите им: Мики, задето ме мисли за слабак, и Танцьора, задето ме смята за свое оръдие. Само Хармъни не ме вбесява. В гласа й, в очите й кипи гняв, обзел и собствената ми душа. Сега тя може да си има Танцьора, но е загубила някого. Непокритата с белези част от лицето й ми го казва — студена е като космоса. Хармъни не е заговорница като Танцьора или неговия господар Арес. Тя е като мен — прелива от ярост, която прави всичко останало толкова незначително.

Тази нощ плача.

През следващите дни ме тъпчат с медикаменти за ускоряване на белтъчния синтез и мускулната регенерация. След като мускулните ми тъкани се възстановяват от първоначалната травма, ме подлагат на още по-сурови тренировки отпреди — дори и Мики не възразява, въпреки че очите му са очертани с тъмни кръгове, а слабото му лице е добило жълтеникав цвят. През последните седмици той се е отдалечил от мен, вече не ми разказва истории — сякаш се бои от своето творение сега, когато започвам да придобивам по-завършена форма.

С Хармъни разговаряме много малко помежду си, в отношенията ни обаче се появява незабележима промяна, някакво първично разбирателство между създания от един и същи вид. Но колкото повече заяква тялото ми, толкова по-трудно й е на Хармъни да издържа на темпото, въпреки че е калена жена от мините. И това само след две седмици. Разликата между нашите способности продължава да се увеличава. След още един месец за мен тя е направо дете. Грациозно, ала дете. Дребно. Слабо. Но все пак пъргаво. Много пъргаво. Нищо повече обаче. Дори и тогава не изпадам в застой.

Тялото ми започва да се променя. Заяквам. Мускулите ми стават силни и стегнати в машината за концентракция, която сега допълвам с тренировки с тежести при силноГрави. Отначало новата гравитация сякаш ме смазва и не мога да пренеса свободните тежести от единия край на стаята до другия. Постепенно набирам сила. Раменете ми стават по-широки и заоблени; виждам как по ръцете ми се издуват сухожилия, стегната маса от твърди мускули обвива торса ми като броня. Дори и ръцете ми, които винаги са били най-силната част от тялото ми, заякват още повече в машините за концентракция. Само с едно стисване мога да стрия камък на прах. Като видя това, Мики заподскача от радост. Никой вече не се ръкува с мен.

Спя при силноГрави и затова, когато се придвижвам по Марс, се чувствам по-бърз, по-чевръст и по-подвижен от всякога. Образуват се бързо съкращаващи се мускулни влакна. Ръцете ми се движат със скоростта на мълнии и когато удрят боксовата круша с формата на човек в спортната зала, тя подскача като ударена от пържачка. Сега мога да я пробия с удар. Трудно ми е да изпитам усилие — толкова съм силен. Понякога докато потта пропие през алената ми лента за глава, минават цели трийсет минути.

Не само тялото ми се променя. Преди сън пия тоник с богато съдържание на вещества, увеличаващи способността за преработка на информацията, и прослушвам в ускорен режим „Цветовете“, „Илиада“, „Одисея“, „Преображението“, Тиванския цикъл, „Драконовите закони“ и произведения с ограничен достъп като „Граф Монте Кристо“, „Повелителят на мухите“, „Покаянието на лейди Кастърли“, „1984“ и „Великият Гетсби“. Будя се с познания за три хиляди години литература, правен кодекс и история. Страничният ефект е, че понякога получавам спазми от „мозъчен шок“, когато преминавам през силен електромагнитен сигнал. Мики казва, че това ще отшуми. Всички Златни преминават през този процес като деца. Не съществуват дългосрочни подобрения в придобиването на знания, само краткосрочна обработка.

Последният ми ден при Мики настъпва два месеца след последната ми операция. Хармъни ми се усмихва след нашата тренировка, когато ме оставя в стаята ми. Отнякъде дъни музика. Танцьорките на Мики тази вечер здравата са се развихрили.

— Ще ти донеса дрехите, Дароу. С Танцьора искаме да те заведем на празнична вечеря. Евей ще те спретне.

Тя ме оставя сам с Евей. Днес, както винаги, лицето й е спокойно като снега, който съм виждал по холото. Гледам я в огледалото как подстригва косата ми. В стаята е тъмно, само лампата над огледалото свети. Сияе отвисоко и затова тя прилича на ангел. Невинна и чиста. Ала не е невинна, нито е чиста. Евей е Розова. Тях ги развъждат за наслади, заради заобленостите на гърдите и бедрата им, заради стегнатите им кореми и пухкавите гънки на устните им. Ала все пак тя е момиче и искрата в нея още не е угаснала. Спомням си кога за последно не успях да защитя едно момиче като нея.

А аз? Трудно ми е да се гледам в огледалото. Аз съм такъв, какъвто зная, че е дяволът. Аз съм самата наглост и жестокост, от онези мъже, които убиха жена ми. Аз съм Злато. И съм студен като него.

Очите ми сияят като златни слитъци. Кожата ми е мека и разкошна. Костите ми са по-здрави. Усещам колко е стегнат стройният ми торс. Когато Евей приключва с подстригването на златните коси, тя се отдръпва назад и ме гледа втренчено. Усещам страха й, той измъчва вътрешно и мен. Аз вече не съм човек.

Физически съм се превърнал в нещо повече.

— Прекрасен си! — казва тихо Евей и докосва златните ми Сигли. Те са много по-малки от крилете й с пера. Кръгът е разположен в средата на опакото на всяка длан. Крилете се разпростират назад върху плътта и се извиват като коси покрай страните на китките ми.

Поглеждам белите криле на Евей и си мисля колко ли грозни й се струват те на гърба й, колко ли ги мрази. Иска ми се да й кажа нещо мило. Искам да я накарам да се усмихне, ако може. Бих й казал, че е красива, но на нея цял живот мъжете й го бяха казвали заради една или друга облага. Тя не би повярвала на момче като мен. А и аз не вярвам на думите, които тя ми каза. Ео бе прекрасна. Още си спомням как поруменяваха бузите й от прилива на кръв, докато танцуваше. Тя притежаваше всички сурови цветове на живота, необработената красота на природата. Аз съм човешката представа за красотата. Злато, меко и гъвкаво, излято в човешка форма.

Евей ме целува по върха на темето, а после се стрелва нанякъде и ме оставя сам да гледам холото в отражението на огледалото. Не забелязах кога е пъхнала перо от крилете си в джоба на гърдите ми.

Омръзна ми да гледам холо. Вече знам тяхната история и всеки ден научавам по още нещо. Но ми омръзна да стоя на закрито, омръзна ми да слушам как музиката дъни в клуба на Мики и да усещам миризмата на ментовите листа, които той пуши. Омръзна ми да гледам момичетата, които той довежда в семейството си само за да ги продаде, когато някой предложи на търг достатъчно висока сума. Омръзна ми да гледам как всички живи очи се превръщат в празни орбити. Тук не е Ликос. Няма любов, няма семейство или доверие. Това място е извратено.

— Момчето ми, изглеждаш като капитан на флотилия от Кораби факли! — възкликва Мики от вратата. Той се вмъква вътре, мирише на горелките си. Дългите му източени пръсти изваждат перото на Евей от предния ми джоб и го прокарват нагоре-надолу по кокалчетата им. После потупва с перото всяка от златните ми Сигли. — Крилете са ми любими. Не са ли и на теб? Те изразяват най-извисените стремежи на човечеството.

Мики застава зад мен, докато седя, вперил очи в огледалото. Ръцете му се отпускат на раменете ми и той заговаря надолу, над главата ми, облегнал брадичка върху нея, все едно съм негова собственост. Личи си, че точно това си мисли. Лявата ми ръка докосва Сиглата на десницата ми и се задържа там.

— Казах ти, че беше великолепен. Сега ти е време да полетиш.

— Ти даваш криле на момичетата, ала не им позволяваш да полетят. Нали? — питам.

— Тях е невъзможно да ги накараш да полетят. Те са по-елементарни създания от теб. А не мога да си позволя да купя лиценз за гравиБотуши. Затова те танцуват за мен. Техните кости не са кухи като на птиченцата, нали разбираш — обяснява ми Мики. — Имаше една, която създадох куха — Навия. Ама знаеш ли какво стана? Не полетя. Не притежаваше необходимите физически качества. Но ти, ти ще полетиш, нали, великолепно мое момче?

Гледам го, ала нищо не казвам. Усмивка прорязва устните му, защото го нервирам. Винаги съм го нервирал.

— Страх те е от мен — отбелязвам.

Той се разсмива.

— Нима? Охо! Страхувам ли се сега, момчето ми?

— Да. Ти си свикнал да знаеш кое какво е. Мислиш като всички тях — кимвам към отражението на холото. — Нещата са издялани от камък. Нещата са добре подредени. Червените — на дъното, всички останали — покачени на гърба ни. Сега ме гледаш и разбираш, че на нас не ни харесва там долу, кърваво проклятие! Червеното се надига, Мики.

— Ех, още колко път ти предстои…

Посягам и го хващам за китките; не може да помръдне. Той се взира в отражението ми в огледалото и се мъчи да се изтръгне от хватката ми. Няма по-силно нещо от хватката на Пъклолаз. Усмихвам се в огледалото, взирам се със златните си очи в неговите виолетови. Той мирише на страх. Първичен ужас. Като мишка, притисната в ъгъла от лъв.

— Дръж се мило с Евей, Мики. Не я карай да танцува. Осигури й луксозен живот или ще се върна и ще ти откъсна ръцете.