Пиърс Браун
Червен изгрев (6)

6.
Мъченикът

За Ео аз не откликвам с ярост — аз съм самата ярост. Аз съм самата омраза! Всичко съм! Но я гледам в очите дори когато я отвеждат и нагласят примката на шията й. Поглеждам Моста и той мълчаливо вади запушалката от устата ми. Зъбите ми никога вече няма да са същите. В очите на Тенекето напират сълзи. Оставям го и се препъвам, вцепенен, към подножието на ешафода, та Ео да ме вижда, докато умира. Това е нейният избор. Аз ще съм с нея до края. Ръцете ми треперят. Сред тълпата зад мен се чуват ридания.

— Последните ти думи — на кого ще ги кажеш, преди правосъдието да възтържествува? — пита я Подгин, подгизнал от състрадание за пред камерата.

Приготвям се да чуя от устата й своето име, но тя не го произнася. Очите й са се впили в моите, но тя извиква сестра си:

— Дио!

Думата потреперва във въздуха. Сега тя се бои. Не реагирам, докато Дио се изкачва по стълбите на ешафода — не разбирам, ала няма да ревнувам. Това не е заради мен. Аз я обичам. И тя е направила своя избор. Не разбирам, ала няма да позволя тя да се усъмни в любовта ми, преди да умре.

Дан Грозния трябва да помогне на Дио да се изкачи на бесилото — тя се препъва и е объркана, когато се навежда към сестра си. Каквото и да си казват, аз не го чувам — но от Дио се изтръгва стон, който ще ме преследва завинаги. Тя се разридава и ме гледа. Какво й е казала жена ми? Жените плачат. Мъжете си бършат очите. За да издърпат Дио настрана, се налага да я зашеметят, но тя се вкопчва в нозете на Ео и ридае. АрхиГубернаторът кимва, макар да му е толкова безразлично, че дори не поглежда, докато бесят Ео, също като баща ми.

— Живей за нещо повече — изговарят беззвучно устните й, тя бръква в джоба си и вади хеманта, който й подарих, смачкан и сплескан. После изкрещява на всички събрали се: — Разкъсайте оковите!

Капакът под стъпалата й се отваря. Тя пропада надолу и за миг косата й се развява над главата, разцъфва в червено. После краката й ритат във въздуха и тя пада. Тънкото й гърло се задавя. Очите й се отварят широко-широко. Да можех само да я спася! Да можех да я защитя, ала светът е студен и свиреп към мен, не се огъва така, както на мен ми се иска. Слаб съм. Гледам как жена ми умира и моят хемант пада от ръката й. Камерата заснема всичко. Втурвам се напред, за да целуна глезена й, прегръщам нозете й. Няма да позволя тя да страда.

На Марс притеглянето е слабо и за да се счупи вратът, трябва да дръпнеш краката. Това предоставят на любимите хора.

Скоро вече не се чува никакъв звук — дори и скърцането на въжето.

Жена ми е твърде лекичка.

Тя още беше момиче.

После се разнася тътенът на Заглъхващата погребална музика. Юмруци, тупащи по гърди. Хиляди. Бързо като разтуптяно сърце. Забавят се. Един удар в секунда. Един удар на пет секунди. На десет. А после — никога повече и опечалените маси се разпръсват като прах от шепа, докато дълбоко в старите тунели вият ветрове.

А Златните отлитат.

 

 

Бащата на Ео, Лоран и Кийран цяла нощ седят пред вратата ми. Казват, че са дошли да ми правят компания. Но са там, за да ме пазят, да се погрижат да не умра. Искам да умра. Майка ми превързва раната ми с коприна — сестра ми Лиана я е откраднала от Паяжинотъкачницата.

— Поддържай сух нервонуклеика, иначе ще ти остане белег.

Какво са белезите? Колко незначителни са те! Ео няма да ги види — защо ли да ми пука? Тя няма да прокара длан по гърба ми. Никога няма да целуне раните ми.

Няма я вече.

Лежа в нашето легло по гръб, за да чувствам болката и да забравя жена си. Ала не мога да забравя. Дори и сега тя още виси на бесилото. Сутринта, на път за мините, ще мина покрай нея. Скоро ще завони и ще започне да се разлага. Красивата ми жена сияеше твърде ярко, че да живее дълго. Все още чувствам как вратът й изпуква в ръцете ми — сега те треперят в тъмното.

В спалнята ми има таен тунел, който много отдавна, още като дете, издълбах в скалата, за да мога да се измъквам навън. Сега го използвам. Тръгвам по тайния път и крадешком се спускам надолу от дома ми, та родът ми никога да не ме види как се изнизвам в полумрака.

В общината е тихо. В тишината се чува само холото — на екрана жена ми умира под музикален съпровод. Намерението им е било да покажат, че непокорството е напразно. И успяват, ала във видеозаписа има и друго. Показват как бият с камшици мен, после Ео и през това време пускат нейната песен. И докато тя умира, те пак я пускат и това придава на видеото точно обратното въздействие. Дори и да не ми беше жена, аз виждам мъченица, виждам как въжето на жестоки мъже кара хубавата песен на младо момиче да замлъкне.

— Разкъсайте веригите! — извиква Ео. После тя изчезва и екранът почернява. Той пращи. Образът се показва отново. Ео пак го изкрещява. Отново черно. Стандартното програмиране се включва, за последен път я показва как крещи, а след това се появявам аз и дръпвам краката й. А после — смущения.

Докато вървя към Мегдана, улиците са притихнали. Нощната смяна скоро ще се върне. Най-сетне чувам шум и на улицата един човек ми прегражда пътя. Лицето на чичо ми се хили злобно от сенките. Над главата му виси самотна крушка и осветява шишето в ръката му и парцаливата му червена риза.

— Ти си син на баща си, копеленце. Тъп и суетен.

Стисвам юмруци.

— Дошъл си да ме спреш ли, чичо?

Той изсумтява.

— Не можах да спра баща ти да се утрепе, кърваво проклятие да го стигне дано! А той беше по-свестен от тебе, проклетникът. В него имаше повече сдържаност.

Пристъпвам напред.

— Нямам нужда от твоето позволение.

— Не, малка издънчице, нямаш. — Той прокарва пръсти през косата си. — Ама това, дето си наумил, недей да го правиш. Ще съсипе майка ти — ти може да си мислиш, че тя не е знаела, че ще се измъкнеш, ама знаеше. Каза ми го. Каза, че си щял да умреш като брат ми и като твоето момиче.

— Ако майка ми е знаела, щеше да ме спре.

— Не. Тя ни оставя нас, мъжете, сами да си трошим главите. Но не това би искало твоето момиче.

Посочвам чичо с пръст.

— Ти нищичко не знаеш! Нищичко не знаеш за нейните желания. — Ео каза, че няма да разбера смисъла на това да си мъченик. Ще й покажа, че го разбирам.

— Добре де — повдига той рамене. — Щом главата ти е корава като камък, тогава ще дойда с тебе. — Подсмихва се. — Ние от Ламбда много обичаме примката.

Подхвърля ми шишето си и аз закрачвам колебливо до него.

— Да знаеш, опитах се да разубеди баща ти да не прави малкия си протест. Казах му, че думите и танцът имат значение толкова, колкото и прахът. Опитах да се разбера с него. Издъних се. Той ме просна като труп. — Чичо бавно нанася десен удар във въздуха. — В живота настъпва време, когато разбираш, че умът на човек си е дошъл на мястото и е обида да му противоречиш.

Отпивам от шишето му и му го подавам. Пиячката има странен вкус и е по-гъста от обичайното. Той ме кара да я изпия цялата.

— А твоят ум дошъл ли е? — пита ме и се чука по главата. — Много ясно. Нали аз съм те учил да танцуваш.

— Инат като пъклена пепелянка, не казваше ли ти така? — подхвърлям тихо и си позволявам лека усмивка.

Известно време вървя с чичо в мълчание. Той слага ръка на рамото ми. От гърдите ми напира ридание. Преглъщам го.

— Тя ме изостави — прошепвам. — Просто ме изостави.

— Трябва да е имала причина. Хич не беше глупаво това момиче.

Щом излизам на Мегдана, сълзите ми бликват. Чичо ми ме прегръща с една ръка и ме целува по темето. Само това може да ми предложи. Той не е човек, създаден за обич. Лицето му е бледо, призрачно. На трийсет и пет — и толкова стар и уморен. Белег изкривява горната му устна. Гъстата му коса е прошарена със сиво.

— Кажи им на онези в долината много здраве от мен — прошепва ми той на ухото, брадата му жули шията ми. — Чукни се с братята ми от мое име и целуни жена ми от мен… Специални поздрави на Танцьора.

— Танцьора?

— Ще го познаеш. А ако видиш дядо ти и баба ти, кажи им, че още танцуваме за тях. Няма дълго да самотуват.

Той се отдалечава, после спира и казва, без да се обръща:

— Разкъсай веригите. Чуваш ли?

— Чувам.

Чичо ме оставя там, сред Мегдана, с жена ми, люлееща се на въжето. Докато изкачвам бесилото, знам, че камерите ме гледат от кутията. То е метално и стълбите не скърцат. Тя виси като кукла. Лицето й е бледо като тебешир, а косата й се ветрее леко, докато вентилаторите горе скърцат.

Когато въжето е прерязано със Секача, който откраднах от мините, грабвам разнищения му край и внимателно я спускам надолу. Поемам жена ми в прегръдките си и заедно поемаме от площада към Паяжинотъкачницата. Нощната смяна доработва последните си часове. Жените гледат мълчаливо как отнасям Ео до отдушника. Там виждам Лиана, сестра ми. Висока и мълчалива като майка ми, тя ме наблюдава със суров поглед, ала не предприема нищо. Никоя от жените не предприема нищо. Те няма да изклюкарстват къде е погребана жена ми. Няма да проговорят — дори и срещу шоколада, който дават на шпионите. От три поколения насам са били погребани само петима души — някой винаги увисва на въжето заради това.

Това е върховната проява на любов. Безмълвният реквием за Ео.

Жените се разплакват и когато преминавам край тях, посягат да докоснат лицето на Ео, да докоснат моето и ми помагат да отворя отдушника. Промъквам жена си през тясното метално пространство, отвеждам я там, където правихме любов под звездите, където тя ми повери своите планове, а аз не слушах. Държа безжизненото й тяло и се надявам душата й да ме вижда на мястото, където бяхме щастливи.

Изкопавам дупка в основата на едно дърво. Ръцете ми, изцапани с пръстта на нашата земя, са червени като косите й, когато хващам ръката й и целувам нейния венчален ширит. Поставям външния кръг венчелистчета на хеманта върху сърцето й, вземам вътрешната пъпка и я слагам до своето. После я целувам по устните и я погребвам. Ала преди да съм приключил, се разридавам. Откривам лицето й, целувам я отново и притискам тялото си до нейното, докато виждам червено слънце да изгрява през изкуствения кръгъл покрив. Цветовете на това място парят очите ми и не мога да спра сълзите си. Когато се отдръпвам, виждам лентата си за глава да се подава от джоба й. Тя ми я уши, за да поема потта ми. Сега я напоявам със своите сълзи и я вземам със себе си.

 

 

Когато ме вижда отново в общината, Кийран ме удря по лицето. Лоран не може да говори, а бащата на Ео се е свлякъл до една стена. Смятат, че са се провалили. Чувам плача на майката на Ео. Майка ми не казва нищо, докато ми приготвя ядене. Не ми е добре. Трудно ми е да дишам. Лиана си идва късно и й помага, целува ме по главата, докато ям, и се задържа достатъчно, та да помирише косата ми. Трябва да вземам храната от чинията и да я поднасям към устата си само с една ръка. Майка ми държи другата в мазолестите си длани. Тя гледа нея вместо мен, сякаш си спомня кога е била мъничка и мека и се пита кога ли е закоравяла толкова.

Дояждам храната точно когато пристига Дан Грозния. Когато ме повличат, майка ми не става от масата. Погледът й е все така вперен в мястото, където беше ръката ми. Предполагам, вярва, че ако не вдигне очи, това няма да се случи. Дори и тя си има свой предел на издръжливост.

Бесят ме пред цялата общност в девет сутринта. Кой знае защо ми се мае главата. Сърцето ми бие странно, забавено. В ушите ми отекват думите, които АрхиГубернаторът каза на жена ми:

Само това ли знаеш?

Моите хора пеят, ние танцуваме, ние обичаме. Там е силата ни. Но освен това и копаем. А после умираме. Рядко ни се пада да изберем защо. Този избор е сила. Този избор е бил и е единственото ни оръжие. Но то не стига.

Дават ми последна дума. Извиквам Дио. Очите й са зачервени и подути. Тя е крехко създание, никак не прилича на сестра си.

— Какви бяха последните думи на Ео? — питам я, макар и устните ми да се движат мудно, странно.

Тя поглежда майка ми, която най-сетне е дошла, ала сега клати глава. Има нещо, което те не ми казват. Нещо, което не искат да зная. Тайна, укривана, въпреки че ще умра.

— Тя каза, че те обича.

Не й вярвам, но се усмихвам и я целувам по челото. Дио не може да понесе още въпроси. А аз съм замаян. Трудно ми е да говоря.

— Ще й предам поздрави от теб.

Не пея. Аз съм създаден за други неща.

Моята смърт е безсмислена. Тя е любов.

Но Ео бе права, аз не разбирам. Това не е моя победа. Това е себична постъпка. Тя ми каза да живея за нещо повече. Искаше да се боря. Но ето ме, аз умирам въпреки нейното желание. Предавам се пред болката.

Обзема ме паника, каквато обзема самоубийците, когато разбират, че са сторили глупост.

Късно е.

Усещам как капакът под мен се отваря. Тялото ми пропада надолу. Въжето ожулва врата ми. Гръбнакът ми изскърцва. В лумбалния ми прешлен се забиват иглички. Кийран пристъпва със залитане напред. Чичо Нарол го изблъсква настрана. На мига, докосва стъпалата ми и дръпва надолу.

Дано не ме погребат.