Пиърс Браун
Червен изгрев (4)

4.
Подаръкът

Докато сандъците, украсени с лавров венец, се спускат надолу към Гама, аз си мисля колко хитро е измислено всичко това. Те няма да ни позволят да спечелим Лавър. Не им пука, че сметките не излизат. Не им пука, че младите крещят и протестират, а старците каканижат все същите захабени мъдрости. Просто демонстрират властта си. Властта е тяхна, те решават кой е победителят. Игра на заслуги, спечелена по рождение. Тя крепи йерархията. Кара ни да се стараем, но никога да не заговорничим.

Ала въпреки разочарованието някаква част от нас не обвинява Обществото. Обвиняваме Гама, които получават подаръците. Сигурно само за толкова му стига на човек омразата. И когато вижда ребрата на децата му да се броят през ризата, а съседите му да си тъпчат търбусите с месни яхнии и сладкиши със захар, му е трудно да мрази другиго, а не тях. Мислиш си, че те ще ти дадат и на теб. Ама не дават.

Чичо вдига рамене насреща ми, а другите са почервенели от яд. Лоран като че всеки момент ще се нахвърли върху Тенекетата или Гама. Но Ео не ме оставя да кипна. Не оставя кокалчетата ми да побелеят, докато стискам юмруци, побеснял. Тя познава буйния ми нрав по-добре и от майка ми и знае как да уталожи яростта още преди да се е разгоряла. Майка ми кротко се усмихва, щом вижда как Ео ме хваща за ръката. Колко обича тя жена ми!

— Танцувай с мен — прошепва Ео. Тя подвиква да засвирят цитри и да задумкат барабани. Газ пикае, няма съмнение. Тя мрази Обществото повече и от мен. Но точно затова обичам жена си.

Скоро еква пъргава свирня на цитри и старците започват да пляскат по масите. Полите на волани се развяват. Крака потрепват и се извъртат. Грабвам жена си, а клановете политат в танц заедно с нас из целия площад. Потим се, смеем се и се опитваме да забравим яростта. Израсли сме заедно и сега сме големи. Виждам сърцето си в нейните очи. Чувам душата си в дъха й. Тя е моята земя, моят род, моята любов.

Ео ме дръпва настрана със смях. Поемаме през тълпата, за да останем насаме. Ала когато вече сме свободни, тя не спира. Води ме по металните пътеки и под ниските тъмни тавани на стари тунели към Паяжинотъкачницата, където се трудят жените. В момента тече почивката между смените.

— Къде точно отиваме? — питам.

— Имам подаръци за теб, ако си спомняш. А ако се извиниш, че с твоя подарък стана издънка, ще ти разбия устата.

Виждам кървавочервен хемант да се подава от стената, късам го и й го поднасям.

— Моят подарък — казвам. — Имах намерение действително да те изненадам.

Тя се кикоти.

— Е, добре. Тази, вътрешната част, е моя. Външната е твоя. Не! Не го дърпай. Ще задържа твоята половина.

Помирисвам хеманта в ръката й. Вони на ръжда и на сиромашките яхнии на майка ми.

Вътре в Паяжинотъкачницата дебели колкото бедро паягъсеници с кафява и черна козина и дълги кокалести крака плетат коприна около нас. Те пълзят по подпорните греди, тънките им крака никак не се връзват със закръглените им кореми. Ео ме води към най-високия етаж на Паяжинотъкачницата. Старите метални греди са обвити с коприна като с дантели. Потръпвам, докато оглеждам тварите горе и долу — пъклените пепелянки ги разбирам, паягъсениците — не. Създали са ги Ваятелите от Обществото. Ео се смее, завежда ме до една стена, дърпа дебела завеса от паяжини и отдолу се показва ръждясала метална тръба.

— Вентилация — пояснява тя. — Мазилката на стената опада преди седмица и тръбата се показа. При това е стара.

— Ео, ако ни открият, ще ни нашибат с камшик. Забранено ни е…

— Няма да им позволя да съсипят и този подарък. — Тя ме целува по носа. — Стига де, Пъклолазе. Та в този тунел няма дори разтопен свредел.

Вървя подире й, изминаваме дълга поредица от завои в малката шахта и накрая излизаме през една решетка сред свят, изпълнен с нечовешки звуци. Бръмчене в мрака. Тя ме хваща за ръката. Единственото познато нещо тук.

— Какво е това? — питам за звука.

— Животни — отвръща тя и ме повежда в недрата на странната нощ. Стъпвам по нещо меко. Нервно се оставям да ме издърпа напред. — Трева. Дървета. Дървета, Дароу. Ние се намираме в гора.

Аромат на цветя. А после — светлини в мрака. Трепкащи животни със зелени кореми пърхат в тъмнината. Огромни буболечки с криле с дъгоцветни отблясъци се издигат от сенките. Цветовете им пулсират от живот. Секва ми дъхът, а Ео се смее, когато една пеперуда прелита толкова близо, че мога да я пипна.

Има ги в нашите песни — всичките тези неща, но сме ги виждали само по холото. Цветовете им са направо немислими, не приличат на никои други. Очите ми не са съзирали нищо друго освен пръст, пламтенето на сондата, Червени и сивото на бетона и метала. Холото е прозорецът, през който съм виждал цветове. Но това тук е съвсем различно зрелище.

Цветовете на летящите животни парят очите ми. Треперя, смея се, посягам и докосвам създанията, реещи се пред мен в мрака. Ловя ги в шепи и гледам нагоре към далечния таван на стаята — прозрачен купол, който се взира в небето.

Небе. Някога това бе само дума.

Не мога да видя лицето на Марс, но виждам изгледа, който се разкрива пред него. Звездите греят меко и изящно на гладкото черно небе като лампите, увиснали над нашата община. Ео изглежда така, сякаш би могла да се нареди сред тях. Лицето й сияе, тя ме гледа и се смее, а аз падам на колене и вдъхвам уханието на тревата. Странен мирис, сладък и носталгичен, въпреки че нямам спомени за трева. Животните бръмчат в близките храсти, сред короните на дърветата, а аз я дръпвам на земята и за първи път я целувам с отворени очи. Дърветата и листата им леко се полюшват на течението, което идва от отдушниците. А аз пия звуците, миризмите, гледките, докато с жена ми се любим върху легло от трева под покрив от звезди.

— Това е галактиката Андромеда — казва ми тя после, докато лежим по гръб. Животните цвъртят в мрака. Небето над мен вдъхва страх. Ако се взирам твърде упорито, забравям гравитацията и ми се струва, че ще пропадна в него. По гръбнака ми полазват тръпки. Аз съм създание, живяло по ъгли, в тунели и шахти. Мината е моят дом и донякъде ми се иска да побягна на безопасно място, да побягна от тази чужда стая, пълна с живи същества и огромни пространства.

Ео се преобръща, поглежда ме и проследява белезите от парата, които се стичат като реки надолу по гърдите ми. По-надолу, по корема ми, ще намери белези от пъклената пепелянка.

— Мама ми разказваше приказки за Андромеда. Рисуваше с мастила, които й даваше онова Тенеке, Моста. Той много си падаше по нея, знаеш.

Докато лежим заедно, тя поема дълбоко дъх и разбирам, че е намислила нещо, пазила го е, за да поговорим за него в този миг. Това място е опорната точка.

— Ти спечели Лавъра и всички го знаем — започва Ео.

— Няма нужда да ме утешаваш. Вече не се ядосвам. Не е важно — казвам. — След като видях това, онези неща нямат никакво значение.

— Какво говориш? — сопва ми се тя. — Имат значение повече от всякога! Ти спечели Лавъра, но не позволиха да го получиш.

— Няма значение. Това място…

— Това място съществува, но не ни позволяват да идваме тук, Дароу. Сигурно Сивите го държат за себе си. Не го споделят с нас.

— Защо да го споделят? — питам объркано.

— Защото ние сме го създали. Защото е наше!

— Нима? — Тази мисъл ми е чужда. Аз притежавам само своето семейство и себе си. Всичко останало е на Обществото. Не ние сме харчили пари, за да изпратим първопроходци тук. Без тях щяхме да се намираме на умиращата Земя заедно с останалото човечество.

— Дароу! Толкова ли си Червен, че не виждаш какво са ни сторили?

— Внимавай как говориш — казвам строго.

Челюстта й се стяга.

— Извинявай. Но просто… Ние наистина сме оковани, Дароу. Ние не сме колонисти. Да де, такива сме, но по-точно ще е да ни нарекат роби. Ние просим храна, просим Лаври като кучета, крънкащи за остатъците от господарската маса.

— Ти може да си робиня — заявявам много решително, — но аз не съм роб! Аз не прося, аз печеля. Аз съм Пъклолаз. Роден съм да се жертвам, да подготвя Марс за човека. Покорството съдържа благородство…

Ео вдига ръце.

— Говореща кукла — това си ти! Кърваво проклятие, рецитираш техните лафове! Баща ти имаше право на това. Може и да не бе идеален, ала имаше право на това. — Тя стисва туфа трева и я изскубва от земята. Прилича на светотатство. — Ние имаме право над тази земя, Дароу. Нашата кръв и пот са поили тази пръст. Ала тя принадлежи на Златните, на Обществото. Колко време е било така? Сто, сто и петдесет години, откакто първопроходците копаят и умират? Нашата кръв и техните заповеди. Ние подготвяме тази земя за Цветове, които никога не са проливали пот за нас, Цветове, които си седят удобно на троновете на далечната Земя, Цветове, които не са стъпвали на Марс. Струва ли си да живееш заради тях? Пак ще го кажа — баща ти имаше право на това.

Клатя глава.

— Ео, баща ми умря, преди да е навършил и двайсет и пет, защото имаше право на това.

— Баща ти беше слаб — измърморва тя.

— Кърваво проклятие, какво значи това?! — В лицето ми нахлува кръв.

— Значи, че имаше твърде много задръжки. Значи, че мечтата на баща ти бе справедлива, но той умря, защото не се бори да я сбъдне! — отвръща остро тя.

— Имаше семейство, което трябваше да защитава!

— И все пак беше по-слаб от теб.

— Внимавай! — изсъсквам.

— „Внимавай“? И това ми го казва Дароу, лудият Пъклолаз от Ликос? — Тя се смее снизходително. — Баща ти се е родил предпазлив, послушен. Но ти такъв ли беше? Когато се омъжих за теб, не мислех така. Другите казват, че си машина, защото си мислят, че не знаеш що е страх. Слепци! Те не виждат как те сковава страхът.

Тя прокарва цветчето на хеманта по ключицата ми във внезапен порив на нежност. Настроенията й постоянно се менят. Цветето е в същия цвят като венчалния ширит на пръста й.

Преобръщам се и се подпирам на лакът, с лице срещу нея.

— Знаеш ли защо те обичам, Пъклолазе? — пита тя.

— Заради чувството ми за хумор.

Тя се смее ехидно.

— Защото си мислеше, че можеш да спечелиш Лавър. Кийран ми разказа как си се изгорил днес.

Въздъхвам.

— Кречетало. Вечно плямпа. Въпреки че такива трябва да са уж по-малките братя, не по-големите.

— Кийран го беше страх, Дароу. Не за теб, както вероятно си мислиш. Страх го беше от теб, защото той не може така. През ум не би му минало.

Като говори, тя все върти и усуква нещата. Мразя абстракциите, за които живее.

— Значи ме обичаш, защото вярваш в моята убеденост, че има неща, за които си струва да се рискува? — гадая аз. — Или защото съм амбициозен?

— Защото имаш мозък — дразни ме тя.

Кара ме да попитам пак:

— Какво искаш от мен, Ео?

— Да действаш. Искам да използваш дарбите си, за да сбъднеш мечтата на своя баща. Виждаш как те гледат хората, как вземат пример от теб. Искам да мислиш, че си струва да рискуваш, за да завладеем тази земя, нашата земя.

— Колко да рискувам?

— Живота си. Моя живот.

Присмивам се:

— Толкова ли ти се ще да се отървеш от мен?

— Говори и те ще те послушат! — настоява тя. — Кърваво проклятие, толкова е просто! Слухът на всички копнее за глас, който да ги поведе през мрака.

— Велико! Та да увисна в компания. Нали съм син на баща си.

— Няма да увиснеш.

Изсмивам се твърде рязко.

— Каква уверена жена си имам. Ще увисна.

— Ти не си създаден за мъченик. — Тя въздиша и се обляга назад разочарована. — Няма да проумееш смисъла.

— Ами? Кажи ми тогава, Ео, кажи ми — каква полза има от смъртта? Аз съм само син на мъченик. Кажи ми какво постигна той, като ме лиши от баща. Кърваво проклятие, кажи ми какво добро носи цялата тази мъка! Кажи ми защо е по-добре, че чичо ми ме научи да танцувам, а не баща ми. — Продължавам. — Смъртта му сложи ли храна на масата ти? Подобри ли с нещо живота на някого от нас? Смъртта за някаква кауза нищичко не променя! Тя само ни открадна неговия смях. — Усещам сълзи да лютят в очите ми. — Тя само открадна един баща и съпруг. И какво като животът не е справедлив? Щом имаме семейство, само то е важно.

Тя облизва устни и не бърза да отговори.

— Смъртта не е напразна, както ти твърдиш. Напразен е животът без свобода, Дароу. Напразно живееш, окован от страха — страх да загубиш, да умреш. Хайде да разкъсаме тези окови! Разкъсай оковите на страха — и ще разкъсаш веригите, които ни свързват със Златните, с Обществото. Представяш ли си го? Марс може да е наш! Той може да принадлежи на колонистите, които са робували тук и са умирали тук. — Нощта просветлява над прозрачния покрив и лицето й се вижда по-ясно. То е живо, пламти. — Поведеш ли другите към свободата… Какви неща са ти по силите, Дароу! Какво можеш да постигнеш само! — Ео млъква и виждам как блестят очите й. — Само като се сетя какво ти е по силите и тръпки ме полазват! Толкова много ти е дадено, толкова много, но ти се целиш толкова ниско!

— Все същото повтаряш, да му се не види — отвръщам огорчено. — Мислиш, че си струва да умреш за една мечта. Казваш, че е по-добре да умреш прав. Аз твърдя, че е по-добре да живееш на колене.

— Та ти дори не живееш! — озъбва се тя. — Ние сме хора машини с машинно мислене и машинален живот…

— И сърца машини? — питам. — Такъв ли съм?

— Дароу…

— Ти за какво живееш? — питам я неочаквано. — Заради мен ли? Заради семейството и любовта? Или заради някаква мечта?

— Това не е каква да е мечта, Дароу. Аз живея за мечтата децата ми да се родят свободни. Да станат такива, каквито поискат. Да притежават земята, дадена от баща им.

— Аз живея заради теб — произнасям тъжно.

Тя ме целува по бузата.

— Значи трябва да живееш заради нещо повече.

Между нас се проточва дълго, ужасно мълчание. Тя не разбира как разкъсват сърцето ми нейните думи, с каква лекота може да ме усуква. Защото тя не ме обича така, както аз обичам нея. Разумът й е твърде възвишен, а моят — твърде приземен. Не й ли стигам?

— Ти каза, че имаш още един подарък за мен — сменям темата аз.

Ео поклаща глава.

— Друг път. Слънцето изгрява. Гледай изгрева поне веднъж с мен.

Лежим мълчаливо и гледаме как светлината се процежда в небето, все едно е вълна от мастило, направено от огън. Такова нещо аз не съм и сънувал. Не мога да спра сълзите, бликнали в ъгълчетата на очите ми, докато светът навън се превръща в светлина и се разкриват зелените, жълтите и кафявите цветове на дърветата в стаята. Красота. Мечта.

Когато се връщаме в мрачните сиви канали, аз не проронвам нито дума. Сълзи все още замъгляват очите ми, докато величието на видяното избледнява. Питам се какво ли иска Ео от мен. Да извадя своя Секач и да поведа въстание? Тогава ще умра. И семейството ми ще умре. И тя ще умре, а нищо на света не би ме накарало да я подложа на риск. Тя го знае.

Докато излизаме от каналите в Паяжинотъкачницата, гадая какъв ли може да е другият й подарък. Аз се изтърколвам пръв навън и й протягам ръка, тогава чувам глас. Мазен глас с акцент — от Земята.

— Червени в нашите градини! — процежда той. — Ама че работа!