Пиърс Браун
Червен изгрев (7)

7.
Други неща

Не виждам Ео, докато умирам. В нашия род вярваме, че когато издъхваме, виждаме обичните си хора. Те ни чакат в една зелена долина, където въздухът е напоен с уханието на дим от горящи дърва и мириса на яхнии. Това е Мястото за очакване. Там има един Старец с роса по шапката, който варди долината — и той стои с нашите роднини и ни чака на застлан с камъни път, край който пасат овце. Казват, че мъглата там е свежа, а цветята — уханни, и че погребаните изминават по-бързо каменния път.

Но аз не виждам моята любима. Не виждам долината. Не виждам нищо друго освен призрачни светлини в мрака. Усещам натиск и разбирам, както би разбрал всеки миньор, че ме погребват под земята. Надавам безмълвен вик. В устата ми нахлува пръст. Обзема ме паника. Не мога да дишам, не мога да помръдна. Земята ме прегръща и най-сетне аз я разравям и се измъквам на свобода, жадно поемам кислород, задъхвам се и изплювам пръст.

Чак след минути вдигам очи от коленете си. Намирам се в изоставена мина, стар тунел, отдавна опустял, но все още свързан с вентилационната система. Мирише на пръст. До гроба ми гори самотен ярък фенер и хвърля странни сенки по стените. Светлината му обгаря очите ми като слънцето, докато изгряваше над гроба на Ео.

Не съм мъртъв. Това достига до съзнанието ми за доста повече време, отколкото предполагах. Но кървава рана опасва врата ми там, където въжето се е врязало в кожата. Гръбнакът ме боли толкова силно, че не мога да погледна настрана, без да извърна цялото си тяло. А раните от камшика по гърба ми са пълни с пръст.

И все пак не съм мъртъв.

Чичо Нарол не е дръпнал достатъчно силно краката ми. Но несъмнено Тенекетата щяха да проверят — освен ако не ги е домързяло. Не пресилвам, като си го мисля, но тук играе нещо друго. Докато вървях към бесилото, бях твърде замаян. Дори и сега усещам, че нещо тече по вените ми — летаргия, все едно съм бил упоен. Това е работа на Нарол. Упоил ме е. Той ме е погребал. Но защо? И как е успял да се измъкне и да не го хванат, когато е смъкнал тялото ми долу?

Когато от мрака зад фенера се чува тихо боботене, знам, че ще получа отговори. Всъдеход, подобен на метален бръмбар с шест колела, пълзи по билото на дълъг тунел. Когато спира пред мен, предната решетка избълва пара със съскане. Осемнайсет фара изгарят очите ми; от двете страни на возилото излизат силуети, врязват се в сиянието на фаровете и ме сграбчват. Твърде зашеметен съм и не се противя. Ръцете им са мазолести като ръце на миньори, а лицата им са скрити зад маските на демони от Октомврийска нощ. Ала ме придвижват внимателно, въвеждат ме, а не ме вкарват насила през люка на машината.

Вътре във всъдехода лампата свети в кървавочервено. Сядам в износена метална единична седалка срещу двете фигури, които ме доведоха тук от гроба. Маската на жената е бледа, бяла и рогата като демон. Тъмните й очи проблясват през дупките. Другата фигура е плах мъж. Той е жилав и мълчалив, и като че се плаши от мен. Маската му — озъбено лице на прилеп — не може да скрие срамежливите му погледи или как си крие ръцете — признак за уплаха, както чичо Нарол винаги е твърдял, когато ме учеше да танцувам.

— Вие сте Синове на Арес, нали? — правя догадка.

Слабакът трепва, а очите на жената ме изглеждат подигравателно.

— А ти си Лазар — казва тя. Намирам гласа й за студен и ленив — той си играе със слуха така, както котката си играе с уловена мишка.

— Дароу съм.

— А, знаем те кой си.

— Не му казвай нищо, Хармъни! — избърборва слабакът. — Танцьора не ни е упълномощил да обсъждаме с него каквото и да било, докато не се приберем у дома.

— Благодаря ти, Ралф — отвръща с въздишка Хармъни на слабака и поклаща глава.

Още една маскирана фигура подкарва всъдехода през изоставените тунели. Вътрешността му се тресе и дрънчи, докато се търкаляме надолу по една изровена пътека. След като осъзнава грешката си, слабакът се размърдва неловко на седалката си, но аз съм престанал да му обръщам внимание. Тук царят е жената. За разлика от маската на слабака нейната е направена от дигитален материал. Тя е подвижна и лесно може да изобрази лицето не само на демон, а и на мъж или жена. Префърцунена работа. Отначало ми напомни за една история, която бях чувал някога — за бледите демони в дълбоките, забравени тунели на Марс. Сега тя прилича на дъртофелница, някоя от вещиците в рухналите градове на Земята, варили чорба от костния мозък на детски кокалчета.

— Много си зле. — Хармъни посяга да докосне врата ми. Сграбчвам ръката й и я стисвам. Костите й в ръката на един Пъклолаз са крехки като куха пластмаса. Слабакът посяга към тупалката си, но Хармъни му прави жест да кротува.

— Защо не съм мъртъв? — питам. След обесването гласът ми звучи като драскане на чакъл по метал.

— Защото Арес има мисия за теб, Пъклолазче.

Тя трепва, когато стисвам ръката й.

— Арес… — В ума ми просветват изображения на бомбени взривове, откъснати крайници, хаос. Арес. Знам аз на каква мисия ще иска да ме прати той. Толкова съм безчувствен, че дори не знам какво ще отговоря, когато ме попита. Само Ео ми е в ума, не този живот. Защо не си останах в земята?

— Може ли вече да ми върнеш ръката? — пита Хармъни.

— Ако си свалиш маската. Иначе ще я задържа.

Тя се засмива и смъква маската си. Лицето й е ден и нощ — дясната страна е раздърпана и разпокъсана бъркотия от кожа, която се свлича и нагъва в гладки реки от белези. Изгаряне с пара. Позната гледка, но не и върху жени. Рядкост е жена да работи в сондажен екип.

Ала смайващото в нейното лице е неизгорената му страна. Тя е красавица, по-красива е дори от Ео. Мека кожа, бяла като мляко, скулите — изпъкнали и изящни. Ала изглежда толкова студена, толкова сърдита и жестока. Долните й зъби са неравни, ноктите — неподдържани. В ботушите й са затъкнати ножове. Пролича си, когато посегна надолу, щом хванах ръката й.

Слабакът, Ралф, притежава безлична грозота — мургаво лице, подобно на брадва, всичките му зъби стърчат и са мръсни като тръбите в Промивката. Гледа през илюминатора на всъдехода, докато се тресем и търкаляме през изоставените тунели и най-сетне стигаме осветените павирани тунелни пътища за бързо придвижване. Не познавам тези Червени и въпреки че дланите им са белязани със Сиглата на Червените, им нямам доверие. Те не са нито от Ламбда, нито от Ликос. И Сребърни да бяха, все тая.

Най-накрая мяркам през илюминатора други товарни возила и всъдеходи. Още не зная къде се намираме, ала това не ме безпокои така, както надигащата се в гърдите ми тъга. Колкото по-дълго пътуваме и колкото повече време имам да се унеса в мисли, толкова по-силна става болката. Прокарвам пръст по венчалния си ширит. Ео е все така мъртва. Тя не ме чака в края на този път. Защо ли оживях, щом тя не оцеля? Защо дръпнах краката й толкова силно? Дали и тя можеше да оживее? Във вътрешностите ми сякаш е зейнала черна дупка. Ужасна тежест притиска гърдите ми и копнея просто да скоча от всъдехода пред някоя товарна кола. Лесно е да умреш, когато вече си се опитал да намериш смъртта. Ала не скачам — седя тук с Хармъни и Ралф. Ео искаше нещо повече за мен. Тя умря, за да стана нещо повече от поредния мъченик, а после аз се самоубих. Или се опитах да го направя. Срамът ме гризе. Стискам в юмрук алената лента за глава.

Тунелният път леко се разширява, когато пристигаме на контролно-пропускателен пункт, обслужван от мръсни Тенекета с очукана екипировка. Електрическата врата дори не е заредена. Те пропускат всъдехода пред нас, след като сканират един панел от едната му страна. После е наш ред и аз се размърдвам неловко на седалката си до Ралф. Хармъни се подсмихва презрително, докато сивокосото Тенеке сканира страната на всъдехода и ни махва да минем през портала.

— Ние имаме паролата. Робите нямат мозък. Тенекетата от мините са идиоти. Сивият елит или Обсидиановите чудовища — от тях трябва да се пазиш. Но те не си губят времето тук долу.

Опитвам да се самоубедя, че всичко това не е някой номер на Златните, че Хармъни и Ралф не са ми врагове, когато завиваме от главния тунелен път към една задънена улица със складове, не много по-голяма от Мегдана. Заслепяващи серни лампи висят от работните постройки. Половината крушки са изгорели. Една проблясва на пресекулки над гараж близо до склад, белязан с изчанчен символ, изписан със странна боя. Влизаме в гаража. Вратата се затваря и Хармъни ми посочва да сляза от всъдехода.

— Дом, скъп мой дом — казва тя. — А сега е време да се срещнеш с Танцьора.