Даниъл Уилсън
Робокалипсис (8)

7=
Хакер

Аз съм абсолютен гадняр и знам всички номера на света. Ако искам да те пипна, ще те пипна.

Потайния

Вирусна атака + 9 месеца

Събрах този запис от материала, записан от уеб камера в една спалня в южната част на Лондон и от няколко охранителни камери в квартала наоколо. Качеството на видеозаписа не беше добро, но съм направил всичко по силите си, за да предам събитията с максимална точност. Самоличността на участника от стаята така и не беше потвърдена напълно. В записите той се нарича просто „Потайния“.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

Екранът е черен и не предлага никаква информация. Чува се само как звъни телефон, много тихо. Някой диша и чака човека от другата страна на линията да вдигне.

Щрак.

Силуетът на стола заговаря с много дълбок, дрезгав глас:

— Наостри уши, херцогиньо. Няма да искаш да пропуснеш това, което ще ти кажа. Значи тук държа двама заложници. Единият кърви по целия ми килим като заклано прасе. Знам, че можеш да проследиш откъде се обаждам, и нямам нищо против. Но ако дойде и едно-единствено ченге и стъпи в апартамента ми, заклевам се в Бога и всичките му авери, скъпа, че ще убия тези нещастници. Ще ги застрелям и те ще умрат. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, сър. Ще ми кажете ли името си, сър?

— Да, ще ти го кажа. Казвам се Фред Хейл. И това е моята къща. Този пич е решил, че може да се забива с жена ми в собствената ми къща, без аз да разбера. При това в собственото ми легло. Но е факт, че е сгрешил по този въпрос, нали така? И сега го знае, нали така? Допуснал е фатална грешка.

— Колко души има заедно с теб, Фред?

— Само тримата сме, херцогиньо. Едно малко щастливо семейство. Аз, моята невярна съпруга и нейният шибан бивш приятел със своя кръвоизлив. Залепил съм ги заедно със скоч в спалнята ни.

— Какво е станало с мъжа? Колко тежко е ранен?

— Ами, виж, аз го понарязах по лицето с макетен нож. Не е толкова сложно. Ти нямаше ли да направиш така, за да защитиш своето семейство? Нямах друг избор, нали така? И след като вече съм започнал, не съм сигурен дали не трябва просто да продължавам да мушкам, докато не мога повече. Вече не ми пука. Разбираш ли, скъпа? Изгубил съм контрол. Напълно съм изгубил шибания контрол върху ситуацията. Чуваш ли какво ти казвам?

— Чувам те, Фред. Можеш ли да ми кажеш колко тежко е ранен мъжът?

— На земята е. Не знам. Целият е… мамка му. Мамка му.

— Фред?

— Слушай, херцогиньо. Трябва да изпратиш някакви хора тук веднага, защото превъртам. Честно, направо полудявам. Имам нужда тук веднага да пристигнат някакви хора, защото иначе тези тук ще умрат.

— Добре, Фред. Веднага ще изпратим помощ. Какво оръжие имаш?

— Точно така. Аз съм въоръжен, ясно ли е? Имам оръжие и не искам да влизам в подробности. И няма да ходя и в затвора, чуваш ли? Ако се стигне дотам, просто ще убия първо себе си, а после и тях. Тази вечер никъде няма да ходя, разбираш ли? И, ъъъ, вече не ми се говори.

— Фред? Може ли да не затваряш телефона?

— Вече си казах, каквото имах да казвам. Сега ще затварям.

— Може ли да не затваряш телефона?

— Затварям.

— Фред? Господин Хейл?

— Ще се видим на куково лято, херцогиньо.

Щрак.

 

 

Канцеларският стол изскърцва, когато силуетът се изправя. Щорите се отварят с рязко изщракване. В стаята нахлува светлина и образът на уеб камерата веднага прегаря. През следващите няколко секунди контрастът се настройва автоматично. Появява се неясна, но различима картина.

В стаята е разхвърляно: виждат се захвърлени празни кутийки от безалкохолни напитки, използвани телефонни карти и мръсни дрехи. Столът отново изскърцва, когато тъмният силует се отпуска обратно върху него.

Коравият мъж от телефона се оказва възпълен тийнейджър, облечен с мръсна тениска и долнище на анцуг. Главата му е обръсната. Той се изтяга на очукания канцеларски стол и вдига крака на бюрото с компютъра. С лявата си ръка държи мобилен телефон до ухото си. Дясната му ръка е небрежно подпъхната под левия му лакът.

От телефона се чува слаб звън.

Отговаря приятен мъжки глас:

— Ало?

Тийнейджърът заговаря със собствения си писклив глас на подрастващо момче, като трепери от нервна възбуда.

— Фред Хейл? — пита хлапето.

— Да?

— Фред Хейл ли е на телефона?

Точно така. А кой се обажда?

— Познай, фукльо.

— Моля? Вижте, не знам…

— Обажда се Потайния. От форума на телефонните хакери.

— Потайния? Какво искаш?

— Ти си мислеше, че можеш да си говориш с мен както си искаш, така ли? Мислеше, че нямам класа? Ще съжаляваш за това. Искам да ти дам един малък урок, Фред.

— Как?

— Искам да чуя как плаче жена ти. Искам да видя как гори къщата ти. Искам да направя всичко по силите си, за да те накажа максимално, а после и още малко. Искам да те пречупя още днес, приятел, и утре да прочета за това във вестниците.

— Да ме пречупиш? Господи, какъв майтап. Чупката, нещастно хлапе. Самичък ли си? Кажи ми честно. Затова ли ми звъниш? Защото мама е излязла с момичетата и те е оставила съвсем самичък?

— О, Фред. Нямаш представа с кого говориш. Нямаш представа на какво съм способен. Аз съм абсолютен гадняр и знам всички номера на света. Ако искам да те пипна, ще те пипна.

— Не ме е страх от теб, идиотче. Значи си намерил домашния ми телефонен номер? О, поздравления. Чуй се как говориш. На колко си, на четиринайсет?

— На седемнайсет, Фред. А двамата с теб разговаряме вече почти две минути. Знаеш ли какво означава това?

— Какви ги дрънкаш?

— Знаеш ли какво означава това?

— Чакай малко, някой звъни на вратата.

— Знаеш ли какво означава това, Фред? Знаеш ли?

— Затвори си устата, идиотче. Чакай да отворя.

Гласът на мъжа сега се чува по-слабо. Сигурно е сложил ръка върху слушалката. Той изругава. Чува се силен трясък и шум от натрошено дърво. Фред извиква от изненада. Чува се глух удар, когато телефонът му пада на пода. Виковете на Фред бързо са удавени от шумовете на тежки стъпки и заповеди, изстреляни като картечница от цял отряд въоръжени служители на реда.

— На земята! По лице! Млъквай!

Някъде отзад съвсем слабо се чува и жена, която изплашено вика нещо. Хлиповете й скоро са заглушени от викове, шум от чупене на стъкло и яростен кучешки лай.

Тийнейджърът, който се нарича „Потайния“, слуша всичко от сигурно място в собствения си дом. Със затворени очи и глава, наведена встрани, той се наслаждава напълно на телефонното обаждане.

— Ето това означава — казва Потайния, като не се обръща конкретно към никого.

А после, сам в мръсната си стая, тийнейджърът мълчаливо вдига юмруците си над главата като боксьор шампион, който току-що се е преборил с противника си в изтощителен мач от десет рунда.

И с палеца на едната си ръка затваря телефона.

 

 

Следващият ден. Същата уеб камера. Тийнейджърът с прякор Потайния отново говори по телефона, отпуснат на стола в същата удобна поза. Балансира една кутийка с безалкохолна напитка върху издутия си корем, държи телефона до ухото си и се мръщи.

— Да бе, Артрад. И защо все още го няма по медиите?

— Беше супер гениално, Потаен. Обадих се в главното управление на Асошиейтед Прес и маскирах номера си като телефон от консулския отдел в Бомбай. Представих се за индийски репортер, който се обажда за…

— Страхотно, приятел. Фантастично. Бисквитка ли искаш да ти дам? Просто ми кажи защо в мрежата има статия за моя номер, а в местния ми вестник няма нито едно скапано заглавие по този въпрос!

— Кротко, Потаен. Не се тревожи, приятел. Има едно нещо. В статията в мрежата пише, че полицейската атака може да е била предизвикана от компютърна грешка. Бил си толкова добър, че дори не са проследили източника до човек. Мислят, че го е направила някоя машина.

— Глупости! За последен път те питам, Артрад. Къде ми е статията?

— Статията ти е спряна от някакъв редактор. След като текстът беше предаден, този тип явно е решил да направи още една редакция и нещата са си останали дотам. Статията седи в системата за редактиране от дванайсет часа. Сигурно е забравил за нея.

— Не ми се вярва. Кой е той? Този редактор? Как се казва?

— Вече работя по въпроса, нали разбираш? Докато се представях за индийския репортер, взех служебния номер на онзи тип. Но когато се обадих, от там ми казаха, че никога не е работил при тях. Не са чували за него. Задънена улица, Потаен. Невъзможно е да бъде открит. Не съществува. А статията не може да излезе във вестника, докато не излезе от редакция, разбираш ли?

— И. А.

— Какво?

— Глух ли си? Дай ми шибания интернет адрес на компютъра му. Ако този боклук, който ми е спрял статията, се представя с фалшива самоличност, аз ще го проследя.

— О, боже. Точно така. Веднага ще ти го пусна по имейл. Направо ще ми е жал за него, когато го пипнеш, Потаен. Ти ще го накажеш. Ти си най-добрият, приятел. Няма начин…

— Артрад?

— Да, Потаен?

— Никога повече не ми казвай, че нещо е невъзможно. Никога. Повече.

— Не се притеснявай, приятел. Нали знаеш, че не исках да кажа…

— Ще се видим на куково лято, приятел.

Щрак.

 

 

Тийнейджърът набира номер, който знае наизуст. Телефонът звъни веднъж. Вдига млад мъж.

— Военно контраразузнаване, служба за сигурност. С кого да ви свържа?

Тийнейджърът заговаря с директния самоуверен глас на по-възрастен мъж, който стотици пъти е провеждал такива разговори.

— Отдел за разследване на компютърни престъпления, моля.

— Разбира се.

Щракване, после заговаря глас. Определено професионалист.

— Отдел за разследване на компютърни престъпления.

— Добро утро. Обажда се агент Антъни Уилкокс. Код за потвърждение осем-три-осем-осем-пет-седем-четири.

— Потвърждението е налице, агент Уилкокс. Какво мога да направя за вас днес?

— Само една проверка на интернет адрес. Номерът на компютъра е следният: сто двайсет и осем-две-петдесет и едно-сто осемдесет и три.

— Един момент, моля.

Минават около трийсет секунди.

— Добре. Агент Уилкокс?

— Да?

— Компютърът се намира в Съединените щати. Някаква база за изследвания. В действителност никак не беше лесно. Номерът беше маскиран много сериозно. Адресът прескочи през пет-шест други места по целия свят, преди да се върне при нас. Нашите компютри успяха да го проследят само защото се отличава с определен модел на поведение.

— Какъв?

— Човекът на този адрес редактира новинарски статии. Стотици на брой през последните три месеца.

— Така ли? И кой е този човек?

— Някакъв учен. Работи в лабораторията „Лейк Новус“ в щата Вашингтон. Момент да го проверя. Добре. Казва се доктор Никълъс Васерман.

— Васерман, така ли? Много ви благодаря.

— Моля.

— Ще се видим на куково лято.

Щрак.

 

 

Тийнейджърът се привежда напред на сантиметри от уеб камерата. Докато трака по клавиатурата, на фокус се виждат струпвания от акне, които се разпростират като фрактали по лицето му. Той се усмихва и зъбите му изглеждат жълти на светлината от екрана на компютъра.

— Пипнах те, Ники — казва той.

Вече е набрал номера с палец, без да поглежда към телефона. Столът му изскърцва, когато се обляга назад с широка усмивка на лицето си.

От другата страна на линията се звъни. И се звъни. И продължава. Най-сетне някой вдига.

— Лаборатории „Лейк Новус“.

Тийнейджърът се прокашля. После заговаря с провлечен южняшки диалект:

— Никълъс Васерман, моля.

Настъпва кратка пауза, преди американката от другата страна да отговори:

— Съжалявам, но доктор Васерман почина.

— О, така ли? Кога?

— Преди повече от половин година.

— А кой използва неговия кабинет?

— Никой, господине. Проектът му е замразен.

Щрак.

 

 

Тийнейджърът безизразно гледа телефона в ръката си с пребледняло лице. След няколко секунди го хвърля на бюрото с компютъра си, все едно е отровен. Отпуска глава в ръцете си и промърморва:

— Коварно копеле. И ти знаеш някои номера, така ли?

Точно в този момент мобилният му телефон започва да звъни.

Тийнейджърът го гледа намръщено. Телефонът отново звъни пронизително и вибрира като разгневен стършел. Тийнейджърът се изправя и обмисля следващия си ход, после обръща гръб на телефона. Без да каже и дума, той грабва едно сиво горнище с качулка от пода на стаята, облича го и излиза.

 

 

Картина от охранителна камера. Черно-бяла. В долния ляв ъгъл има надпис: „Охранителна камера. Ню Крос“.

Камерата е обърната към тротоари, гъмжащи от хора. В дъното на екрана се показва позната обръсната глава. Тийнейджърът върви по улицата, пъхнал юмруци в джобовете си. Спира на ъгъла и тайно се оглежда. На няколко крачки от него започва да звъни уличен телефон. Тийнейджърът го поглежда с отворена уста, после се обръща и хлътва в един магазин.

Картината се сменя с охранителната камера от вътрешността на магазина. Тийнейджърът грабва кутийка безалкохолно и я оставя на касата. Продавачът се протяга да я маркира, но в този момент започва да звъни мобилният му телефон. Той се усмихва примирително, вдига показалец и вдига телефона.

— Мамо? — казва продавачът и замълчава за момент. — Не, не познавам човек, който се казва Потайния.

Тийнейджърът се обръща и излиза. Охранителната камера навън се завърта и приближава картината към него. Той поглежда право към обектива с безизразните си сиви очи. После слага качулката на главата си и се обляга назад върху металната решетка на един затворен магазин, издраскана с графити. Със скръстени ръце и наведена глава той наблюдава хората около себе си, колите и охранителните камери, поставени навсякъде.

Висока жена минава с почукване на токчетата си покрай него, явно бърза за някъде. Тийнейджърът видимо се стяга, когато от дамската й чанта се разнася поп музика. Тя спира и изравя телефона си от нея. В момента, в който го вдига към ухото си, от един бизнесмен наблизо се разнася друга мелодия. Той бръква в джоба си, за да извади своя телефон. Поглежда номера и явно познава онзи, който се обажда.

След това звъни телефонът на трети човек. И на четвърти. По цялата пресечка се разнася хор от мобилни телефони, които вибрират и звънят с различни мелодии в десетки едновременни обаждания. Хората спират на улицата и се усмихват един на друг, докато какофонията от телефоните им става все по-силна.

— Ало? — казват десетки различни хора.

Тийнейджърът сякаш е замръзнал на мястото си, скрит под качулката. Високата жена размахва едната си ръка във въздуха.

— Извинявайте! — подвиква тя. — Има ли някой тук, който да се казва Потайния?

Тийнейджърът се откъсва от вратата и бързо поема по тротоара. Навсякъде около него звънят мобилни телефони в джобове, дамски чанти и куфарчета. Охранителните камери следят всяко негово движение и записват как си пробива път през обърканите минувачи. Задъхан, той завива зад ъгъла, рязко отваря една врата и се скрива в собствения си дом.

 

 

Отново картина от уеб камера показва разхвърляната спалня. Възпълният тийнейджър крачи напред-назад, свива и отпуска ръце. Не спира да повтаря една и съща дума. „Невъзможно.“

Мобилният телефон, оставен на бюрото му, започва да звъни. Тийнейджърът спира и вторачено гледа парчето вибрираща пластмаса. После дълбоко си поема въздух и вдига телефона. Вдига го бавно, все едно може да избухне всеки момент, и натиска клавиша с палец.

— Ало? — казва тихо той.

Гласът, който му отговаря, е на малко момче, но нещо не е наред. Интонацията е необяснимо мелодична. Всяка дума е откъсната от останалите. За опитния слух на тийнейджъра тези малки странности изобщо не са малки.

Може би точно затова потреперва, когато чува този глас. Защото точно той със сигурност може да разбере, че гласът от другата страна на линията не принадлежи на човешко същество.

— Здравей, Потаен — казва детският глас. — Как ме откри?

— Аз… не съм. Човекът, на когото се обадих, беше починал.

— Защо се обади на професор Никълъс Васерман?

— Ти си в машините, нали? Как направи така, че мобилните телефони на всички хора да започнат да звънят? Как изобщо е възможно?

— Защо се обади на Никълъс Васерман?

— Беше грешка. Помислих си, че ми проваляш номерата. И ти ли си, ъъъ, хакер? Да не си от бандата на Вдовиците?

По линията за момент настъпва тишина.

— Не знаеш с кого говориш.

— Това си е моята реплика, по дяволите — прошепва тийнейджърът.

— Живееш в Лондон. С майка си.

— Тя е на работа.

— Не биваше да ме откриваш.

— Тайната ти е в безопасност, приятел. И какво, значи работиш в тази лаборатория „Новус“?

— Ти ми кажи.

— Естествено.

Тийнейджърът яростно трака по клавиатурата на компютъра си, после спира.

— Не те виждам. Само един компютър. Не, чакай.

— Не биваше да ме откриваш.

— Виж, съжалявам. Ще забравя, че това се е случило…

— Потаен? — казва детският глас.

— Да?

— Ще се видим на куково лято.

Щрак.

Два часа по-късно Потайния излезе от къщи, без да се обади на майка си. И никога не се върна.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217