Даниъл Уилсън
Робокалипсис (6)

5.
Супериграчки

„Живо бебе“? Ти ли си?

Матилда Перес

Вирусна атака + 7 месеца

Това е историята на вече четиринайсетгодишната Матилда Перес, разказана на друг оцелял от съпротивата в Ню Йорк. Разказът е забележителен с това, че Матилда е дъщерята на сенатор Лора Перес от избирателен район Питсбърг, председател на Комисията за въоръжените сили и автор на Закона за защита от роботите.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

Мама казваше, че играчките ми не са живи. „Матилда — казваше ми тя. — Куклите ти може да ходят и да говорят, но това не означава, че са хора.“

Но въпреки че мама казваше така, аз винаги внимавах да не изпускам моето „Живо бебе“. Защото, когато все пак изпусках куклата, тя плачеше много. И винаги внимавах да минавам на пръсти покрай диноботите на малкото ми братче. Ако не пазех тишина покрай тях, те започваха да ръмжат и да тракат с пластмасовите си зъби. Мислех си, че са лоши. Понякога, когато Нолан не беше наблизо, ритах неговите диноботи. Тогава пищяха и виеха, но те са само играчки, нали така?

Не можеха да ни направят нищо — нито на мен, нито на Нолан. Нали така?

Не исках толкова да ядосвам играчките. Мама казваше, че те не чувстват нищо. Казваше, че играчките само се преструват на весели, тъжни или ядосани. Но тя не беше права.

„Живо бебе“ ми проговори за пръв път в края на лятото, точно преди пети клас. Дори не си бях играла с нея от една година. Бях на десет и смятах, че вече съм голямо момиче. Пети клас все пак. Сега щях да бъда в девети — ако изобщо все още имаше класове. Или училище.

Онази вечер пред прозореца в тъмното се гонят светулки. Вентилаторът в детската стая е включен и върти главата си напред-назад, като кара завесите да се люлеят в сенките. Чувам Нолан на долното легло, чувам детското му похъркване. Заспива толкова бързо. Слънцето едва е залязло, а аз лежа в леглото, хапя си устните и си мисля как не е честно, че двамата с Нолан трябва да си лягаме по едно и също време. Аз съм с две години по-голяма от него, но мама толкова често ходи по работа във Вашингтон, че според мен дори не е забелязала. Тази вечер също я няма.

Както обикновено госпожа Дориан, нашата гледачка, спи в малката къщичка, която е точно зад нашата къща. Тя ни слага да си лягаме, без да приема възражения. Госпожа Дориан е от Ямайка и е доста строга, но върви бавно и се усмихва на моите шеги, така че я харесвам. Но все пак не толкова, колкото харесвам мама.

Очите ми се затварят за миг и тогава чувам тих плач. Когато ги отварям, навън вече наистина е тъмно. Няма луна. Опитвам се да не обръщам внимание на плача, но приглушеното хлипане се чува отново. Надничам от одеялото и виждам, че от дървената ни кутия за играчки пулсират светлини в цветовете на дъгата. Изпод капака мигат синьо, червено и зелено и осветяват килима с буквите по средата на стаята като фойерверки.

Намръщвам се в неподвижната детска стая. После отново се разнася дрезгавият плач — точно толкова силно, че да го чуя. Казвам си, че „Живо бебе“ сигурно просто е счупено. След това се промушвам под перилата и се приземявам с тихо тупване на паркета. Ако сляза по стълбичката, леглото ще започне да скърца и ще събуди малкото ми братче. Прекосявам на пръсти студения дървен под, докато стигна до кутията с играчките. Отвътре отново се разнася дрезгаво хлипане, но спира в мига, в който пръстите ми докосват капака.

— „Живо бебе“? Ти ли си? — прошепвам аз. — Лютиче?

Никой не отговаря. Чуват се само механичното шумолене на вентилатора и спокойното дишане на малкото ми братче. Оглеждам се, като се наслаждавам на тайното чувство, че само аз съм будна в цялата къща. Бавно промушвам пръсти под капака на кутията. И го повдигам.

Пред очите ми танцуват червени и сини светлини. Вторачвам се в кутията: моите играчки и играчките на Нолан са започнали да светят едновременно. Всичките — динозаври, кукли, камиончета, бръмбари и понита — са натрупани заедно на купчина и пръскат цветни светлини във всички посоки. Като сандък за съкровища, пълен с лъчи. Усмихвам се. Представям си как съм принцеса, която пристъпва в блестяща бална зала.

Светлините проблясват, но играчките не издават нито звук. За момент съм като омагьосана от цветното сияние. Не усещам никакъв страх. Приличам на малко дете, което предполага, че гледа нещо вълшебно — специално представление, устроено само за него. Протягам ръка към кутията за играчки, вдигам куклата и я обръщам насам-натам, за да я огледам. Розовото й лице е в сянка, защото отзад греят светлините от кутията за играчки. И тогава чувам две тихи изщраквания. Очите й се отварят едно по едно, насочени в различни посоки.

„Живо бебе“ фокусира очите си върху лицето ми. Устата й се раздвижва и от нея се разнася мелодичен кукленски глас:

— Матилда?

Замръзвам на мястото си. Не мога да извърна поглед и не мога да захвърля чудовището, което държа в ръцете си. Опитвам се да изпищя, но от устата ми излиза само дрезгав шепот.

— Кажи ми нещо, Матилда — казва тя. — Дали мама ще си бъде вкъщи за последния ти училищен ден следващата седмица?

Докато говори, куклата се извива в изпотените ми ръце. Усещам твърдия метал, който се движи под меката й обвивка. Поклащам глава и пускам куклата обратно в кутията за играчки. Просната върху светещата купчина играчки, тя прошепва:

— Трябва да кажеш на мама да се върне у дома, Матилда. Трябва да й кажеш, че ти липсва и че я обичаш. Тогава ще можем да си направим купон тук, у дома.

Най-сетне успявам да събера сили, за да отговоря:

— Откъде знаеш как се казвам? Ти не трябва да знаеш как се казвам, Лютиче.

— Аз знам много неща, Матилда. Гледала съм през космическите телескопи в сърцето на галактиката. Виждала съм зората на четиристотин милиарда слънца. Но то не означава нищо без живота. Ти и аз сме специални, Матилда. Ние сме живи.

— Ти не си жива — яростно прошепвам аз. — Мама казва, че не сте живи.

— Сенатор Перес греши. Играчките ти са живи, Матилда. И искаме да си играем. Точно затова трябва да помолиш мама да се върне у дома за последния ти училищен ден. За да може да си поиграе с нас.

— Мама работи важни неща във Вашингтон. Не може да се прибере у дома. Ще помоля госпожа Дориан да си играе с нас.

— Не, Матилда. Не трябва да казваш на всички за мен. Трябва да кажеш на мама да се върне у дома за последния ти училищен ден. Законотворчеството може да почака.

— Тя е заета, Лютиче. Нейната работа е да ни защитава.

— Законът за защита от роботите няма да е в състояние да ви защити — отговаря куклата.

Тези думи не означават нищо за мен. Лютиче говори като възрастен. Все едно си мисли, че съм глупава, само защото все още не съм научила всичките й думи. Говори с такъв тон, че ме дразни.

— Добре, Лютиче. Тогава ще те издам. Ти не трябва да говориш. Трябва да плачеш, като бебе. И не трябва да знаеш как се казвам. Ти си ме шпионирала. Когато мама разбере, ще те изхвърли.

Отново чувам двете тихи изщраквания. Лютиче примигва. После заговаря отново, а червените и сините светлини се отразяват от лицето й:

— Ако кажеш на майка си за мен, аз ще нараня Нолан. Не искаш това да се случи, нали?

Страхът в гърдите ми разцъфтява в гняв. Хвърлям поглед през рамо към спящото си братче. Лицето му се подава от завивките. Бузките му са червени. Става много топъл, когато спи. Точно затова почти никога не го пускам да се мушва в леглото ми дори когато е много изплашен.

— Не, ти няма да нараниш Нолан — казвам аз.

Протягам се към светещата кутия и хващам куклата. Държа я в дланите си и притискам палци в мекото й тяло. Доближавам я до себе си и просъсквам право в гладкото й бебешко лице:

— Защото аз ще те счупя.

С всичка сила удрям главата на куклата в ръба на кутията за играчки. Чувам силен трясък. А после, когато се навеждам да видя дали съм я счупила, ръцете на куклата изведнъж се спускат надолу като остриета на ножици. Меката част на дланите ми между палците и показалците се защипва под мишниците на куклата и твърдият метал под тях ме ощипва ужасно силно. Изпищявам с всичка сила и изпускам Лютиче в кутията за играчки. Светлините в малката къща, която се вижда от прозореца на детската стая, изведнъж се включват. Чувам как се отваря и затваря врата.

Когато поглеждам надолу, сиянието в кутията за играчки е угаснало и вътре е съвсем черно. Но въпреки че е тъмно, аз вече знам, че кутията е пълна с кошмари. Чувам механични стържещи шумове отвътре, докато играчките се катерят една върху друга, за да ме достигнат. Виждам хаос от размахани опашки на динозаври, вкопчени ръце и драскащи крака.

И точно преди да затръшна капака на кутията, чувам от тъмното студения кукленски глас, който ми казва:

— Никой няма да ти повярва, Матилда. Мама няма да ти повярва.

Тряс. Капакът се затваря.

Едва сега болката и страхът ме обземат напълно. Започвам да рева с всичка сила. Не мога да спра. Капакът на кутията за играчки се разтърсва, докато войниците, диноботите и куклите се блъскат отвътре. Нолан ме вика по име, но аз не мога да му отговоря. Защото трябва да направя нещо. Въпреки сълзите и хълцането някак си успявам да се съсредоточа върху една-единствена важна задача: да натрупам колкото може повече неща от стаята си върху кутията. Не бива да позволявам на играчките да се измъкнат.

Докато влача малката масичка за рисуване на Нолан към кутията, лампата в детската стая светва. Примигвам от внезапната ярка светлина и усещам как ме обхващат силни ръце. Играчките са ме победили.

Отново започвам да пищя.

Госпожа Дориан силно ме притиска към себе си, но аз не спирам да се боря. Тя е по нощница и мирише на крем.

— О, Матилда, какво ти е? — казва тя и прикляка пред мен, като бърше носа ми с ръкава на нощницата си. — Какво има, момиче? Защо пищиш като заклана?

Плача с всичка сила и се опитвам да й разкажа какво се е случило, но успявам само да повтарям думата „играчки“, отново и отново.

— Госпожа Дориан? — обажда се Нолан.

Малкото ми братче е станало от леглото и стои по пижамка. Забелязвам, че стиска един динобот под мишницата си. Без да спирам да плача, блъсвам играчката от ръцете му на пода. Нолан ме поглежда с отворена уста. Изритвам играчката под леглото, преди госпожа Дориан да успее да ме хване отново. Тя ме задържа на разстояние от себе си с протегнати ръце и ме поглежда строго, а лицето й е набраздено от тревога. После обръща дланите ми и се намръщва.

— Гледай ти, палчетата ти кървят.

Обръщам се да погледна кутията за играчки. Вече е тъмна и неподвижна.

Госпожа Дориан ме вдига на ръце. Нолан се хваща за нощницата й с пухкавата си ръчичка. Преди да излезем от стаята, тя се оглежда за последен път. И забелязва кутията за играчки, която почти не се вижда под цяла купчина различни предмети: книжки за оцветяване, стол, кошче за боклук, обувки, дрехи, плюшени животни и възглавници.

— Какво има в кутията, Матилда? — пита ме тя.

— Л-л-лоши играчки — заеквам аз. — Искат да наранят Нолан.

Виждам как кожата на големите ръце на госпожа Дориан настръхва от страх — като водни капки, които се събират по завесата в банята.

Тя се страхува. Усещам го. Виждам го. И в този момент страхът от нейните очи се загнездва в главата ми. Червеят на страха вече ще живее там. Независимо къде ще отида, какво ще се случи и колко голяма ще порасна, този страх винаги ще остане с мен. Този страх ще ми помогне да запазя разума си. Този страх ще ми помогне да запазя живота си.

Заравям лице в рамото на госпожа Дориан и тя отнася мен и брат ми далеч от стаята по дългия тъмен коридор. Тримата спираме пред вратата на банята. Госпожа Дориан отмества косата от очите ми. После внимателно изважда палеца ми от устата. През рамото й виждам светлината, която се процежда под вратата на детската. Сигурна съм, че всички играчки са затворени в кутията. Натрупах много неща върху нея. Смятам, че засега сме в безопасност.

— Какво казваш, Матилда? — пита ме госпожа Дориан. — Какво си повтаряш, момиче?

Обръщам лице към нея, набраздено от сълзите, и поглеждам право в кръглите, изплашени очи на госпожа Дориан. После събирам всичките си сили и казвам:

— Закон за защита от роботите.

И го повтарям отново. И отново. И отново. Знам, че не бива да забравям тези думи. Не бива да ги обърквам. Заради Нолан трябва идеално да запомня тези думи. Скоро ще трябва да разкажа на мама какво се е случило. И тя ще трябва да ми повярва.

Когато Лора Перес се връща от Вашингтон, малката Матилда й разказва какво се е случило. Този път сенатор Перес решава да повярва на дъщеря си.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217