Даниъл Уилсън
Робокалипсис (29)

5.
Разкъсаното було

Навсякъде е тъмно.

Девет-нула-две

Новата световна война + 1 година и 10 месеца

Хуманоидните роботи по целия свят започнаха своя съзнателен живот благодарение на Пробуждането и на господин Такео Номура и неговата спътница Микико. Тези машини започнаха да се наричат свободни. Следващият разказ е на един от тях — модифициран МИО робот, модел „Арбитър 902“, който съответно си е избрал името Девет-нула-две.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

21:43:03

Стартиране. Диагностика на захранването — завършена.

Диагностика на първичните системи. Хуманоиден робот с военни спецификации, модел „Арбитър Девет-нула-две“. Модифициран корпус. Гаранцията е невалидна.

Стартиране на сензорното оборудване.

Включване на радиокомуникационни системи. Смущения. Липсва входяща информация.

Включване на аудио възприемане. Анализ на входящата информация.

Включване на химическо възприемане. Нулев кислород. Следи от експлозиви. Няма токсично замърсяване. Нулев въздушен поток. Открито е изтичане на петрол. Липсва входяща информация.

Включване на вестибуларно възприемане. Хоризонтално положение. Статично. Липсва входяща информация.

Включване на ултразвукови сензори. Херметично запечатана кухина. Два и петдесет на седемдесет на седемдесет. Липсва входяща информация.

Включване на системите за разсъждение. Поява на вероятностни полета. Активиране на максимално вероятностното поле.

Въпрос: Какво става с мен?

Максимално вероятен отговор: Жив съм.

 

 

Навсякъде е тъмно. Очите ми инстинктивно примигват и превключват на зрение в инфрачервения спектър. Изникват подробности, осветени в червено. Във въздуха се носят материални частици и отразяват инфрачервената светлина. Лицето ми се ориентира надолу. Под него се проточва бледо сиво тяло. Ръце, кръстосани на тесен гръден кош. По пет дълги пръста на всяка ръка. Тънки здрави крайници.

На дясното бедро се вижда сериен номер. Увеличаване. Хуманоиден робот с военни спецификации, модел „Арбитър Девет-нула-две“. Проверка на спецификациите — завършена. Диагностична информация — потвърдена.

Аз съм Девет-нула-две.

Това е моето тяло. Високо е два метра и двайсет сантиметра. Тежи деветдесет килограма. Хуманоидна форма. Отделени пръсти на ръцете и краката. Енергиен източник с кинетично зареждане и трийсетгодишен операционен живот. Допустима оперативна температура от минус петдесет градуса до плюс сто и трийсет градуса по Целзий. Тялото ми е произведено преди шест години от корпорация „Фостър-Груман“. Оригиналните инструкции показват, че тялото ми е на МИО робот, предназначен за употреба в Източен Афганистан. Място на производство: Форт Колинс, щата Колорадо. Преди шест месеца тази платформа е била модифицирана в изключено състояние. Сега е включена.

Какво съм аз? Това тяло съм аз. Аз съм това тяло. И съм буден.

Включване на усещане за относително разположение на крайниците. Локализиране на ставите. Изчисляване на ъглите. Лежа по гръб. Тук е тъмно и тихо. Не знам къде се намирам. Вътрешният ми часовник казва, че са минали три години от определената ми дата за доставка. В съзнанието ми заработват няколко системи. Тази, отговаряща за събития с най-голяма вероятност, казва, че се намирам във вътрешността на контейнер за транспортиране, който така и не е достигнал до местоназначението си.

Ослушвам се. След трийсет секунди долавям приглушени гласове — високите честоти на звука се пренасят по въздуха, а ниските честоти вибрират по металния корпус на контейнера.

Включване на разпознаване на речта. Зареждане на английски речник.

— … защо Роб ще разрушава… собствената си оръжейна? — пита висок и тънък глас.

— … ти си виновен, мамка му… ще умрем — казва един нисък глас.

— … не исках да… — казва високият глас.

— … го отворим? — казва ниският.

Може би скоро ще се наложи да използвам тялото си. Извършвам диагностика на първичните системи. Крайниците ми потръпват леко, като свързват входящата с изходящата информация. Всичко работи както трябва.

Капакът на контейнера ми се отваря. Чува се съскане, херметическата изолация се прекъсва и атмосферното налягане се изравнява. Инфрачервеното ми зрение е залято от светлина. Примигвам обратно във видимия спектър. Щрак-щрак. В светлината изниква широко лице с брада и разширени очи. Човешко лице.

Разпознаване на лицето. Нулев резултат. Разпознаване на емоционалното състояние. Изненада. Страх. Гняв. Капакът се затръшва обратно на мястото си. Щракане на ключалки.

— … го унищожим… — казва ниският глас.

Странно. Едва сега, когато се опитват да ме убият, осъзнавам колко много искам да живея. Вдигам лице от гърдите си и подпирам лактите си от вътрешната страна на капака на контейнера. Свивам ръце в стегнати юмруци. Нанасям внезапен и силен удар по капака.

— … буден! — казва високият глас.

Резонансът на предизвиканите вибрации показва, че капакът е изработен от стоманена сплав. Съставът й съвпада с обичайните спецификации на транспортен контейнер за МИО робот. Проверката в базата данни показва, че ключалките и оборудването за активиране са от външната страна, на четирийсет и пет сантиметра под подложката за главата.

— … да намерим нещо. А не да умрем… — казва ниският глас.

Следващият ми удар попада във вдлъбнатината, оставена от предишния удар. След още шест в деформирания метал се появява отвор с размерите на юмрук. С две ръце започвам да разкъсвам метала, като разтварям отвора все по-широко.

— … не! Върни се… — казва високият глас.

Чувам металическо изщракване. Сравнявам го с база данни от различни военни звуци и получавам съвпадение е висока вероятност: зареждане на 9-милиметров полуавтоматичен пистолет „Хеклер & Кох“ в добро техническо състояние. Минимална вероятност от засечка. Максимален капацитет на пълнителя: петнайсет патрона. Липсва възможност за двустранно освобождаване на пълнителя, така че стрелецът най-вероятно е десничар. Вероятност за многократни изстрели с висока кинетична енергия, способни да предизвикат увреждане на външния ми корпус.

Измъквам дясната си ръка през отвора и се протягам към мястото, където според информацията ми трябва да бъде ключалката. Напипвам я, издърпвам я и капакът на контейнера се отключва. Чувам натискането на спусъка и отдръпвам ръката си. Една десета от секундата по-късно от капака рикошира куршум.

Бум!

Остават четиринайсет изстрела до презареждането, ако приема вероятността за максимален брой патрони в пълнителя. Продължителността на полета на куршума между натискането на спусъка и рикошета показва неприятел, приблизително на седем метра разстояние от мен. Определено е десничар. Освен това изглежда, че капакът на контейнера може да се използва като ефективен щит.

Промушвам два пръста на лявата си ръка през отвора и плътно дръпвам капака надолу, а после съсредоточавам четири удара с дясната си ръка в областта на вътрешната горна панта. Тя поддава. Още един изстрел. Нулев ефект. Остават тринайсет.

Със стържене на метал откъсвам капака от оставащата долна панта и го ориентирам към приближаващия се. Ставам и се оглеждам, като го държа пред тялото си.

Още изстрели. Дванайсет. Единайсет. Десет.

Намирам се в частично разрушена сграда. Две от стените все още стоят вертикално, подпирани от собствените си отломки. Над тях се вижда небе. Синьо и чисто. Под небето се виждат планини. По върховете на планините има сняг.

Откривам, че планините са красиви.

Девет. Осем. Седем.

Неприятелят се придвижва по фланга. Ориентирам капака на контейнера по вибрациите от стъпки, които долавям през пода, за да продължа да се прикривам от него.

Шест. Пет. Четири.

За нещастие сензорите ми са събрани на едно място в уязвимата ми глава. Не мога да установя визуален контакт с неприятеля, без да подложа най-деликатното си оборудване на ненужен риск. Хуманоидната форма на тялото не е подходяща за отбягване на изстрели от малокалибрено огнестрелно оръжие.

Три. Два. Един.

Захвърлям капака, нашарен с петна от барут, и установявам визуален контакт с мишената. Дребно човешко същество. Жена. То отстъпва назад, без да откъсва поглед от лицето ми.

Щрак.

Жената отпуска празното си оръжие. Не прави опит да презареди. Не се виждат други непосредствени заплахи.

Включване на гласов синтезатор. Английски речник.

— Поздрави — казвам аз.

Женското човешко същество прави болезнена гримаса, когато чува гласа ми. Гласовият ми синтезатор е предназначен за нискочестотните щракания на езика на Роб. Сигурно звучи твърде дрезгаво в сравнение с човешките гласове.

— Майната ги, Роб — казва човешкото същество.

Малките й бели зъби проблясват, когато говори. След това тя изплюва слюнката си на земята. Около четиринайсет милилитра. Забележително.

— Врагове ли сме? — питам аз и накланям глава настрани, за да демонстрирам любопитство.

Правя крачка напред.

Системата за рефлекторна защита иска приоритетен контрол. Одобряване на искането. Тялото ми се отдръпва на петнайсет сантиметра надясно, а лявата ми ръка се стрелва във въздуха, за да пресрещне и улови празния пистолет, който лети към лицето ми.

Женското човешко същество бяга. Движи се неравномерно, като в продължение на двайсет метра търси прикритие, а след това продължава с директно бягство с максималната си скорост. Около шестнайсет километра в час. Доста бавно. Дългата му кафява коса се развява зад него, понесена от вятъра, докато най-сетне изчезва зад една височина.

Не го преследвам. Имам твърде много въпроси. Сред отломките до стените откривам зелено, кафяво и сиво облекло. Издърпвам дрехите, наполовина заровени в земята, и изтръсквам пръстта и костите от тях. Обличам се с военни камуфлажни панталони, корави от мръсотия, и бронирана жилетка, покрита с кал. Изливам дъждовната вода от една ръждясала каска. Вдлъбнатото парче метал пасва на главата ми. След малко се сещам да извадя куршума от пробитата бронежилетка и го подхвърлям на земята. Разнася се звук. Дзън.

Една система за наблюдение насочва вниманието ми към земята до мястото, където се е приземил куршумът. Изпод пръстта стърчи парче метал. Вероятностният анализ сравнява габаритите на собствения ми транспортен контейнер с видимия детайл и ми показва най-вероятния ъгъл на местоположение. Изненада. Всъщност има още два заровени контейнера.

Започвам да ровя с ръце, като забивам пръстите си в замръзналата почва. Лепкавата кал задръства ставите ми. Топлината от триенето разтопява леда в почвата и образува кал, която покрива ръцете и коленете ми. Когато повърхността на двата кални контейнера е напълно открита, аз ги отключвам.

Съскане.

Идентифицирам се с дрезгав сигнал. Информацията, която се съдържа в изказването ми, е разделена и се предава на части, така че да бъде получена в максимална степен независимо от аудио смущенията по трасето. Затова единственият дрезгав звук, който издавам, съдържа следната информация — не непременно в този ред:

— Хуманоиден робот с военни спецификации, МИО модел „Арбитър Девет-нула-две“. Производство: Форт Колинс, щата Колорадо. Първоначална активация: минус четирийсет и седем минути. Продължителност на живота: четирийсет и седем минути. Статус: номинален. Предупреждение: извършени са модификации. Гаранцията е невалидна. Ниво на риска: няма непосредствена заплаха. Предаване на статуса. Будни ли сте? Очакване на потвърждение…

От контейнерите се разнасят стържещи звуци:

— Потвърждение.

Капаците на двата контейнера се отварят и аз виждам новите си другари: бронзов „Пехотинец 611“ и сиво-кафяв „Надзирател 333“. Моят отряд.

— Пробуждайте се, братя — изръмжавам на английски език.

Само няколко минути след като се пробуждат, роботите от отряд „Свобода“ демонстрират сурова решителност никога повече да не попаднат под външен контрол. Отбягван от хората и преследван от другите роботи, отряд „Свобода“ скоро потегля на познато пътешествие — издирването на самия архитект на Новата световна война. Архос.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217