Даниъл Уилсън
Робокалипсис (17)

8.
Истински герой

Човече, нека полицията да се оправя с тази гадост.

Кормак Уолъс

Час нула

Докладът е съставен от поредица монтирани един след друг записи от охранителни и сателитни камери, следващи джипиес координатите, осигурявани от мобилния телефон, който притежавах по време на Час нула. Тъй като обект на проследяването сме аз и брат ми, реших да добавя и собствените си спомени. Разбира се, по онова време нито един от двамата не подозираше, че ни наблюдават.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

По дяволите, човече. Ето ни, в навечерието на Деня на благодарността. Денят, в който започна всичко. Животът ми досега не беше чак толкова страхотен, но поне не ме преследваха като дивеч. Не се налагаше да подскачам от всяка сянка, като непрекъснато се питам дали някоя метална буболечка не се кани да ме ослепи, да откъсне някой от крайниците ми или да ме зарази като паразит. В сравнение с това животът ми преди Час нула беше направо идеален.

Намирам се в Бостън, а времето е адски студено. Вятърът реже ушите ми като с бръснач, докато гоня брат си през открития пазар „Даунтаун Кросинг“. Джак е с три години по-голям от мен и както обикновено се опитва да постъпи правилно. Но аз не искам да го слушам. Баща ни почина миналото лято. Двамата с Джак хванахме самолет до Западния бряг, за да го погребем. И толкова. Оставихме доведената си майка сама в щата Калифорния, с голямо количество грим, размазан от сълзите, и всичките му земни притежания. Е, или поне почти всичките.

Оттогава спя на дивана в хола на Джак. На муфта, трябва да си призная. След още няколко дни трябва да замина за Естония като фоторепортер на свободна практика по поръчка на „Нешънъл Джиографик“. Ще се опитам да си намеря следващата поръчка направо от там, за да не се налага да се прибирам вкъщи. След около пет минути целият шибан свят ще се побърка тотално. Но аз все още не знам това — засега просто се опитвам да настигна Джак, да го накарам да се успокои и да се държи нормално.

Успявам да хвана Джак за ръката миг преди да стигнем до широкия отворен тунел, който преминава под улицата и излиза в търговския павилион от другата страна. Джак се обръща и без никакво колебание ме удря право по устата, глупакът му с глупак. Горният ми десен резец пробива чудесна малка дупка от вътрешната страна на долната ми устна. Джак остава с вдигнати юмруци, но аз само докосвам устната си с пръст, по който остава кръв.

— Мислех си, че е забранено да се удряме по лицето, задник такъв — казвам аз, а дъхът ми се кълби пред лицето.

— Ти ме принуди да го направя, човече — отговаря той. — Опитах се да избягам.

Вече знам това. Той винаги си е бил такъв. И все пак оставам като зашеметен. За пръв път ме удря по лицето. Значи явно съм се издънил повече, отколкото съм си мислел. Но по лицето на Джак вече се прокрадва извинително изражение. Ясните му сини очи не се откъсват от устата ми, докато се опитва да прецени щетите. Той се усмихва и извръща поглед. Явно не е толкова зле.

Облизвам кръвта от устната си.

— Виж, татко го остави на мен. Фалирал съм. Нямаше друг избор. Наложи се да го продам, за да замина за Естония и да изкарам малко пари. Нали разбираш?

Татко ми даде един много специален щик от Първата световна война. Аз го продадох. Не бях прав и го знаех, но по някаква причина не мога да го призная на Джак — моя идеален брат. Той служи в проклетата пожарна команда на Бостън и в Националната гвардия. Истински герой.

— Той беше на семейството, Кормак — казва той. — Татко е рискувал живота си за него. Беше част от фамилното ни наследство. А ти си го оставил в заложна къща за няколкостотин долара. — Той спира, за да си поеме дъх. — Не, това наистина ме вбесява. В момента дори не мога да говоря с теб, без да те нокаутирам.

Джак се отдалечава ядосан. И когато подвижната противопехотна мина с пясъчен цвят се появява в другия край на тунела, той реагира незабавно.

— Всички да внимават! Напуснете тунела! Това е бомба! — прогърмява той.

Хората мигновено реагират на авторитета в гласа му. Дори аз. Няколко десетки души се притискат към стената, докато шестокракото устройство бавно преминава покрай тях, като почуква по паважа. Останалите се изтеглят от тунела в състояние на едва контролирана паника. Джак се отправя към средата на тунела като самотен каубой. После измъква един „Глок .45“ от кобура под якето си. Хваща пистолета с две ръце, като го държи насочен към земята. С колебание заставам зад гърба му.

— Имаш пистолет? — прошепвам аз.

— Много от момчетата в Националната гвардия имат — отговаря Джак. — Слушай, стой по-далеч от тази противопехотна мина. Може да се движи много по-бързо, отколкото в момента.

— Противопехотна мина?

Очите на Джак не се откъсват от машината, голяма колкото кутия за обувки, която се приближава към нас по средата на тунела. Военно устройство от армията на САЩ. Шестте крака пристъпват един по един е резки механични движения. На гърба си има някакъв лазер, който очертава червен кръг по земята около нея.

— Какво прави тук, Джак?

— Не знам, сигурно идва от оръжейния склад на Националната гвардия. Блокирала е в режим на оглед. Червеният кръг служи за определяне на дистанцията, при която ще експлодира. Обади се на полицията.

Преди да успея да извадя мобилния си телефон, машината спира. Подпира се назад на четири крака и вдига предните си два крака във въздуха. Така прилича на ядосан морски рак.

— Добре, сега трябва да се отдръпнеш. Търси си мишена. Ще се наложи да я застрелям.

Джак вдига пистолета си. Докато вървя назад, извиквам на брат си:

— Така няма ли да се взриви?

Джак заема положение за стрелба.

— Не, ако стрелям само в краката. Иначе да.

— Това няма ли да е лошо?

Противопехотната мина продължава да драска във въздуха с предните си крака.

— Тя си търси мишена, Кормак. Или ние ще я обезвредим, или тя ще обезвреди един от нас.

Джак се прицелва. После натиска спусъка и в тунела отеква оглушителен гърмеж. Ушите ми звънят, когато той стреля отново.

Неволно се свивам, но взрив не последва. Поглеждам през рамото на Джак и виждам, че противопехотната мина е паднала по гръб, като размахва останалите си три крака във въздуха. След това Джак пристъпва пред мен, като я закрива от погледа ми, поглежда ме в очите и заговаря бавно и ясно:

— Кормак, трябва да докараш помощ, човече. Аз ще остана тук, за да наглеждам това нещо. Излез от тунела и се обади на полицията. Кажи им да изпратят сапьорски отряд.

— Да, добре — отговарям аз.

Не мога да откъсна очи от осакатения механичен рак в пясъчен цвят, който лежи на земята. Машината изглежда толкова груба и военна, съвсем не на мястото си на търговския площад.

Когато изтичвам обратно назад по тунела, се озовавам директно в Час нула — в новото бъдеще на човечеството. През първата секунда от новия ми живот първата ми мисъл е, че всичко наоколо е някаква шега. Как е възможно да е нещо друго? По някаква идиотска причина решавам, че някой художник е напълнил търговския център с колички, управлявани с радиостанции, като някаква инсталация. Едва тогава забелязвам червените кръгове около всяка една от пълзящите машини. В павилиона обикалят десетки мини като някакви нашественици от друга планета. Всички хора са избягали.

В следващия миг на няколко пресечки разстояние отеква разтърсваща експлозия. Чувам далечни писъци. Полицейски сирени. Започват да вият и градските сирени, като се чуват ту по-силно, ту по-слабо, докато се въртят. Няколко от противопехотните мини сякаш се стряскат от шума. Навеждат се на задните си крака и започват да махат с предните.

Усещам ръка на лакътя си. От тъмния тунел ме гледа изсеченото лице на Джак.

— Става нещо лошо, Джак — казвам аз.

Той оглежда търговския площад със суровите си сини очи и взема решение. Просто така.

— Оръжейната — казва той. — Трябва да стигнем до там и да оправим това.

С едната си ръка здраво ме държи за лакътя. Виждам, че продължава да стиска пистолета в другата.

— Ами раците?

Джак ме повежда през павилиона, като предава информацията с кратки насечени изречения:

— Не влизай в зоната за мишената. В червените кръгове.

Покатерваме се по някаква маса за пикник, по-далеч от мините, прескачаме пейките, движим се между централния фонтан и бетонните стени.

— Те усещат вибрациите. Не ходи равномерно. Подскачай.

Когато отново стъпваме на земята, продължаваме с бързи неравномерни скокове от едно място към следващото. Докато се придвижваме, думите на Джак се събират в кратки конкретни залпове от информация, които си пробиват път до зашеметеното ми съзнание.

— Ако видиш, че си търсят мишена, веднага се отдалечавай. Ще се събере цяла тълпа от тях. Не са толкова бързи, но са много.

Проправяме си път през площада, като прескачаме от едно препятствие към следващото. Минали са около петнайсет минути, когато една от мините спира до входа на магазин за дрехи. Чувам как краката й почукват по стъклото на витрината. Жена с черна рокля стои по средата на магазина и гледа механичния рак пред вратата. Червеният кръг проблясва през стъклото, като се пречупва с няколко сантиметра встрани от рефракцията. Жената любопитно пристъпва към него.

— Госпожо, не! — извиквам аз.

Бум! Пехотната мина се взривява, като разбива входната врата и отхвърля жената назад в магазина. Останалите механични раци спират и в продължение на няколко секунди размахват предните си крака. След това един по един продължават да пълзят през павилиона.

Вдигам ръка към лицето си и по пръстите ми остава кръв.

— Мамка му, Джак. Ранен ли съм?

— Това е от юмрука ми, човече. Забрави ли?

— А, да.

Двамата продължаваме. Когато стигаме до края на парка, градските сирени замлъкват. Сега се чуват само вятърът, стърженето на металните крака по асфалта и откъслечните експлозии, приглушени от разстоянието. Започва да се стъмва и в Бостън става все по-студено. Джак спира и отпуска ръка на рамото ми.

— Отлично се справяш, Кормак. Но сега трябва да тичаш заедно с мен. Оръжейната е само на километър от тук. Добре ли си, Биг Мак?

Кимвам, като треперя от студ.

— Забележително. Бягането е полезно.

— Ще се стоплим. Тичай плътно след мен. Ако видиш противопехотна мина или нещо друго, просто я заобиколи. Стой до мен. Разбра ли?

— Разбрах, Джак.

— Добре, тръгваме.

Джак оглежда улицата пред нас. Мините вече са по-нарядко, но след като излезем от търговския център, ще има повече място за по-големи машини — например коли. Големият ми брат се усмихва окуражаващо и се затичва. Аз хуквам след него. Нямам друг избор.

 

 

Оръжейната е ниска и ръбеста — масивна купчина от солидни червени тухли. Изглежда като средновековен замък, ако не се смятат стоманените решетки на тесните й прозорци. Целият вход е взривен от експлозия. Портите от лакирано дърво са нацепени на трески и пръснати по улицата заедно с една бронзова плоча, усукана от взрива, на която все още се чете думата „исторически“. Наоколо цари тишина.

Докато се качваме по стълбите и тичешком преминаваме под арката, аз вдигам очи и виждам гигантски орел, издялан от камък, който гледа надолу към мен. Знамената от двете страни на входа се развяват на вятъра, разкъсани и изгорени от експлозията. Започвам да си мисля, че тичаме право към опасността, вместо да се отдалечаваме от нея.

— Почакай, Джак — казвам задъхано аз. — Това е лудост. Какво правим тук?

— Опитваме се да спасим живота на хората, Кормак. Онези мини са избягали от тук. Трябва да се уверим, че няма да излезе нищо друго.

Аз го поглеждам със съмнение.

— Не се тревожи — казва той. — Това е оръжейната на моя батальон от Националната гвардия. Идвам тук веднъж на всеки две седмици. Ще се оправим.

Джак уверено прекосява просторното фоайе. Аз го следвам. Пехотните мини определено са минали оттук. По лакирания паркет на пода са останали следи от краката им, а наоколо са разпръснати отломки. Всичко е покрито е тънък слой прах. А в праха се виждат множество отпечатъци от ботуши заедно с други следи, които не мога да разпозная. Гласът на Джак отеква от високия таван:

— Джордж? Тук ли си? Къде си, човече?

Никой не му отговаря.

— Тук няма никой, Джак. По-добре да си тръгваме.

— Първо трябва да се въоръжим.

Джак избутва една увиснала на пантите си врата, за да мине. После се отправя по тъмния коридор с изваден пистолет. От разрушения вход нахлува студен вятър и кара врата ми да настръхне. Въздушното течение не е силно, но сякаш ме тласка по коридора след Джак. Минаваме през метална врата. Спускаме се по някакво клаустрофобично стълбище. Поемаме по друг дълъг коридор. И тогава за пръв път чувам трополенето.

Шумът отеква зад двойните метални врати в дъното на коридора. Разнася се на неравни интервали.

Бум. Бум. Бум.

Джак спира, поглежда назад за миг, после ме води в складово помещение без прозорци. Безмълвно заобикаля плота и се заема да събира разни неща от рафтовете зад него. Натрупва ги: чорапи, ботуши, панталони, ризи, манерки, каски, ръкавици, наколенки, тапи за уши, превръзки, термобельо, одеяла от термоизолираща материя, раници, патрондаши и много други неща, които дори не разпознавам.

— Облечи си АБУ — нарежда ми Джак през рамо.

— Какво означава това, по дяволите?

— Армейска бойна униформа. Сложи я. Трябва да си облечен топло. Тази нощ може да спим на открито.

— Какво правим тук, Джак? По-добре да се върнем у вас и да чакаме помощ. Човече, нека полицията да се оправя с тази гадост.

Джак не спира, а продължава да събира екипировка, докато ми отговаря:

— Онези неща на улицата са военни, Кормак. Полицията не е оборудвана да се справя с военни машини. Освен това случайно да си видял кавалерията да пристига в галоп, за да ни помогне, докато бяхме на улицата?

— Не, но сигурно в момента се разполагат или нещо подобно.

— Помниш ли полет четирийсет и две? Когато едва не загинахме заради някаква компютърна грешка? Мисля си, че това може би не се случва само в Бостън. Може би се случва в целия свят.

— Няма начин, човече. Просто е въпрос на време те да…

— Не те, Кормак. Ние. Ние трябва да се справим. Трябва да се справим с това, което блъска по вратата в дъното на коридора.

— Не, не трябва! Защо трябва да правиш така? Защо винаги трябва да правиш така?

— Защото в момента съм единственият, който може.

— Не. Защото никой друг не е толкова глупав, че да отива право към опасността.

— То е мой дълг. Ще го направим. Край на обсъждането. Приготви се, преди да се наложи да те накарам насила.

Неохотно свалям дрехите си и обличам униформата. Военното облекло е ново и кораво. Джак също се облича. Справя се два пъти по-бързо от мен. В един момент ми слага колана и го затяга. Чувствам се като дванайсетгодишно момче, което обличат в маскараден костюм за празника на Вси светии. После той натиква една бойна M-16 в ръцете ми.

— Какво? Ти сериозно ли? Ще ни арестуват.

— Мълчи и слушай. Ето пълнителя. Пъхаш го, като гледаш да стърчи навън от теб. От тук се избира режим на стрелба. Слагам го на единична стрелба, за да не изгърмиш целия пълнител наведнъж. Когато не използваш оръжието, го слагай на предпазител. Отгоре има дръжка, но никога не го носи за дръжката. Не е безопасно. Това е лостът за зареждане. Издърпай го назад, за да вкараш патрон в цевта. Ако трябва да стреляш с оръжието, хвани го с две ръце, ето така, и се прицели през мерника. Спусъкът се натиска бавно.

И така, вече съм момче с маскараден костюм на войник, въоръжено с напълно заредена M-16. Вдигам оръжието и го насочвам към стената. Джак ме плесва по лакътя.

— Дръж лакътя надолу. Така ще се закачиш някъде, а освен това представляваш по-голяма мишена. И дръж показалеца извън скобата на спусъка, освен ако не си готов да стреляш.

— Ти това ли правиш през почивните дни?

Джак не ми отговаря. Вместо това прикляка и започва да тъпче неща в раниците ни. Забелязвам няколко големи парчета пластмаса, които приличат на пакетчета масло.

— Това експлозив ли е?

— Да, „Це-четири“.

Джак приключва с опаковането на раниците. Качва едната на раменете ми и затяга ремъците. После вдига и собствената си раница на гърба. Удря се по раменете и протяга ръце, за да провери дали може да ги движи свободно. Брат ми прилича на командос от джунглата.

— Хайде, Биг Мак — казва той. — Да отидем да проверим какво вдига толкова врява.

Готови за стрелба, двамата се промъкваме по коридора към трополенето зад вратата. Джак спира на място и вдига пушката си до рамото. Той ми кимва и аз приклякам до вратата. Слагам едната си ръка в ръкавица на бравата. Дълбоко си поемам въздух, завъртам бравата и бутвам вратата навътре с рамото си. Тя се удря в нещо и аз я блъсвам по-силно. Вратата рязко се отваря докрай и аз падам на колене вътре в стаята.

Срещу мен се гърчи черната смърт. Стаята гъмжи от мини. Те се катерят по стените, по разбитите сандъци и една върху друга. Отворената врата е изблъскала цял куп от тях назад, но останалите вече пълзят към изхода. Дори не мога да видя пода под пълзящите им крака, толкова са много. В цялата стая се надига вълна от предни крака, които опипват въздуха.

— Не! — изкрещява Джак.

Той ме сграбчва за яката и ме издърпва навън. Действа бързо, но докато се затваря, вратата се заклещва в тялото на една противопехотна мина. След нея идват още. Още много. Изсипват се в коридора като река. Металните им тела се блъскат във вратата, докато се изтегляме.

Бум. Бум. Бум.

— Какво друго има в тази оръжейна, Джак?

— Всякакви гадости.

— Колко от тях са роботи?

— Много.

Двамата с Джак се изтегляме назад по коридора, като гледаме как експлозивните устройства, подобни на механични раци, се изсипват навън през вратата, без да бързат.

— Има ли още „Це-четири“? — питам го аз.

— Цели сандъци.

— Трябва да взривим цялата сграда.

— Кормак, тази сграда е построена през осемнайсети век.

— На кого му пука за историческото наследство? Трябва да мислим за настоящето, човече.

— Никога не си изпитвал уважение към традициите.

— Джак, съжалявам, че оставих щика в заложната къща. Окей? Не биваше да правя така. Но сега нямаме друг избор, освен да вдигнем тези проклети машини във въздуха. Иначе защо влязохме тук?

— За да спасим хората.

— Тогава нека да спасим хората, Джак. Нека да взривим оръжейната.

— Помисли малко, Джак. Наоколо живеят хора. Ще убием някого.

— Ако тези мини излязат навън, кой знае колко души ще избият. Нямаме друг избор. Налага се да направим нещо лошо, за да направим добро. В извънредни ситуации се върши това, което се налага. Окей?

Джак мисли няколко секунди, като гледа как противопехотните мини пълзят към нас по коридора. По излъскания под се отразяват червените кръгове на лазерите им.

— Окей — казва накрая той. — Ето какъв е планът. Ще трябва да стигнем до най-близката военна база. Провери дали носиш всичко, което ще ти трябва, защото ще ходим цяла нощ. Навън е адски студено.

— Ами оръжейната, Джак?

Джак се усмихва до уши. В сините му очи проблясва лудост, която почти бях забравил.

— Оръжейната? — повтаря той. — Каква оръжейна? Ще изпратим шибаната оръжейна право в ада, братчето ми.

 

 

През цялата нощ двамата с Джак крачим през ледена мъгла по тъмни задни улици. В града вече цари мъртвешка тишина. Оцелелите са се барикадирали по домовете си и са оставили пустите улици във властта на хапещия студ и полуделите машини. Надига се снежна буря, която е потушила част от пожара, предизвикан от нас, но не изцяло.

Бостън гори. От време на време в мрака се разнася шумът от далечен взрив. Или свиренето на автомобилни гуми по леда — колите са излезли на лов. Пушката, която ми даде Джак, е изненадващо тежка и студена. Ръцете ми я стискат като замръзнали клещи. В мига, в който ги забелязвам, просъсквам на Джак да спре. Посочвам с глава към улицата вдясно, без да издавам нито звук повече.

В дъното на тясната улица, през дима и снежните вихрушки, които изпълват въздуха, в колона преминават три фигури. Когато излизат под синкавата светлина на една улична лампа, отначало решавам, че са войници в тесни сиви униформи. Но не е така. Един от тях спира на ъгъла и оглежда улицата, навел главата си под необичаен ъгъл. Сигурно е висок към два и двайсет. Другите два са по-малки и са бронзови на цвят. Те остават зад водача си, абсолютно неподвижни. Три хуманоидни бойни робота. Голите им метални тела не потрепват на режещия вятър. Виждал съм такива машини само по телевизията.

— Роботи за миротворчески и охранителни операции — прошепва Джак. — Единият е модел „Арбитър“, а другите два са „Пехотинец“. Боен отряд.

— Шшшт.

Водачът се обръща и поглежда в нашата посока. Затаявам дъх, а потта ми се стича по слепоочията. Ръката на Джак болезнено се стяга на рамото ми. Роботите не комуникират помежду си по никакъв видим начин. След няколко секунди водачът просто се обръща и трите фигури като по команда се отдалечават в нощта. Само няколко следи в снега остават като доказателство, че изобщо са били тук.

Все едно съм сънувал. Не съм сигурен, че изобщо съм ги видял наистина. Но въпреки това имам чувството, че отново ще видим тези роботи.

Наистина видяхме тези роботи отново.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217