Даниъл Уилсън
Робокалипсис (33)

3=
Те няма да остареят

Вече не сме само хора.

Кормак Уолъс

Новата световна война + 2 години и 8 месеца

Ужасът на Новата световна война се разгърна в действителните си размери, когато Армията на Грей Хорс се приближи до защитния периметър на „Рагнарок“. Докато се доближавахме към него, Архос приложи поредица от крайни отбранителни мерки, които разтърсиха нашите войници до дъното на душите им. Ужасяващите битки бяха записани от различни машини на Роб. Но в този разказ описвам последния марш на човечеството срещу машините, така както си го спомням аз.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Хоризонтът подскача и се клати механично, докато моят танк паяк прекосява арктическата равнина. Ако присвия очи, почти мога да си представя, че се намирам на кораб. И плавам право към бреговете на Ада.

Отбор „Свобода“ се движи в ариергарда, издокаран в униформи на Армията на Грей Хорс. Отдалеч приличат на обикновени войници. Необходима предпазна мярка. Едно е да се съгласиш да се сражаваш рамо до рамо с машина, но е съвсем друго да внимаваш някой от Армията на Грей Хорс да не я надупчи с нагорещено олово, докато е обърната с гръб към него.

Ритмичното ръмжене на моя танк паяк, който крачи в снега до колене, ми действа успокояващо. Човек може да свери часовника си по него. Освен това се радвам, че съм заел мястото отгоре. Гадно е да се ходи по земята, където са пълзящите гадини. В снега се крият прекалено много злокобни неща. Замръзналите трупове също са неприятна гледка. Равнината е обсипана с телата на стотици чуждестранни войници. От снега стърчат замръзнали ръце и крака. От униформите заключаваме, че повечето са китайци и руснаци. Виждат се и източноевропейци. Раните им са необичайни — масивни наранявания на гръбнака. Някои изглеждат така, сякаш са се застреляли взаимно. Забравените трупове ми напомнят колко малко знаем за по-мащабната картина. Никога не сме се срещали с тях, но на това място вече се е сражавала и е загинала друга човешка армия. Още преди няколко месеца. Питам се кои от тези трупове принадлежат на героите.

— Група „Бета“ се движи прекалено бавно. Съберете се — казва един глас по радиостанцията ми.

— Разбрано, Матилда.

Матилда Перес започна да ми говори по радиостанцията, след като срещнахме Девет-нула-две. Не знам какво й е направил Роб, но се радвам, че имаме връзка с нея. Казва ни точно как да се приближим към последната си цел. Приятно е да чувам детския й глас в слушалката си. Има лек, симпатичен говорен дефект, който сякаш идва от друг свят тук, в суровата пустош.

 

 

Хвърлям поглед към чистото синьо небе. Някъде там отгоре ни гледат сателитите. Както и малката госпожица Матилда.

— Карл, ела да докладваш — казвам аз, като навеждам лицето си към радиостанцията, пришита за кожената яка на куртката ми.

— Разбрано.

Няколко минути по-късно Карл ме настига на високохода си. На седлото му е монтирана лека картечница 50-и калибър. Той избутва визьора на челото си, а около очите му под него се виждат бледи кръгове. Инженерът въпросително се навежда към мен, като подпира лактите си на масивната картечница, която стърчи отпред.

— Група „Бета“ изостава — казвам му аз. — Иди да ги забързаш малко.

— Няма проблеми, сержант. Между другото имате ампутатори на девет часа. На петдесет метра от вас.

Дори не си правя труда да поглеждам в съответната посока. Знам, че ампутаторите са заровени под снега в очакване на човешките стъпки и топлината. Без сензор няма да мога да ги видя.

— Пак ще дойда — казва Карл и отново спуска визьора пред очите си.

После ми се усмихва, завърта се на машината си и закрачва като щраус обратно през равнината. Язди приведен на седлото, като оглежда хоризонта за адските машини, които със сигурност ще дойдат отнякъде.

— Нали го чу, Чера — казвам аз. — Изгори ги.

Приклекнала до мен, Чера насочва огнехвъргачката и се заема да изпраща контролирани фонтани от течен огън към тундрата.

Така върви този ден засега. Толкова спокойно, колкото изобщо е възможно в последно време. В Аляска е лято и още цели петнайсет часа ще остане светло. Двайсетината танка паяци на Армията на Грей Хорс образуват неравна редица, широка около тринайсет километра. След всеки от ходещите танкове се влачи колона от войници. Виждат се събрани екзоскелети от всякакви видове: спринтери, кранове, носачи, оръдейни установки и медицински машини с дълги извити предни крайници за прибиране на ранени войници. От часове прекосяваме тази пустинна бяла равнина, като прочистваме отделни групи от ампутатори. Кой знае какво още ни чака.

Ядосвам се, когато си мисля колко икономично е подходил Големият Роб към цялата тази война. В началото ни отне машините, които поддържаха живота ни, и ги обърна срещу нас. Но най-вече просто ни спря топлината и остави времето да свърши останалото. Откъсна градовете ни един от друг и ни принуди да се бием помежду си за храна сред дивата природа.

Дявол да го вземе. От години не съм виждал робот с карабина. Само тапи, ампутатори и танкетки. Роб е изработил всякакви малки гадини, проектирани да ни мъчат. Не да ни избият до един, а просто да ни ранят достатъчно тежко, за да ни държат на разстояние. През последните четири години Големият Роб усъвършенства своите капани за мишки.

Но и мишките могат да се научат на нови номера.

Накланям картечницата и я плесвам с ръка, за да падне натрупаният лед. Огнестрелните оръжия и огнехвъргачките ни спасяват живота, но истинското ни тайно оръжие крачи на трийсет крачки зад Худини.

Отряд „Свобода“ е съвсем друг звяр. Големият Роб е създал специализирани оръжия със задачата да убиват хора. Да откъсват парчета от телата ни. Да се заравят в меката ни кожа. Да принуждават труповете ни да говорят. Роб откри къде са слабите ни места и ги атакува. Но аз си мисля, че може би се е специализирал прекалено много.

Вече не сме само хора. В отряда ми има няколко войници, които не могат да видят дъха си в студения вятър. Те не трепват, когато ампутаторите дойдат прекалено наблизо, и не се уморяват след пет часа ходене. Те не спират за почивка, не мигат и не говорят.

Няколко часа по-късно стигаме до горите на Аляска. Слънцето е увиснало ниско над хоризонта и между клоните на всяко дърво се процежда болнава оранжева светлина. Крачим равномерно и тихо, чуват се само шумът от стъпките ни и ръмженето от пламъка на газовия фенер на Чера, шибан от вятъра. Присвивам очи срещу слабите слънчеви лъчи, които примигват между клоните на дърветата.

Все още не го знаем, но вече сме стигнали до ада — и точно както се казва в старата поговорка, той наистина е замръзнал.

Във въздуха отеква съскане, все едно някой пържи бекон. После в гората се разнася плясък.

— Тапи! — провиква се Карл от трийсет метра.

Пук-пук-пук-пук. Трака картечницата на Карл, докато посипва земята с куршуми. Виждам дългите блестящи крака на високохода му, докато подскача между дърветата и непрекъснато се движи, за да не го улучат.

Пссст. Пссст.

Преброявам пет забивания на стабилизаторите, с които тапите се закотвят в земята, преди да се изстрелят. Карл трябва веднага да изчезва. Всички знаем, че е достатъчна само една.

— Пусни едно тежко там, Худини — измърморва Карл по радиостанцията си.

Чува се кратък електронен вой. Худини изщраква утвърдително. Танкът паяк спира и дърветата около мен се издигат по-високо, когато той прикляка, за да придобие по-добро сцепление. Войниците от отряда автоматично заемат защитни позиции, като се прикриват зад бронираните му крака. Никой не иска някоя тапа да се забие в него, дори старият Девет-нула-две.

Оръдейният купол се завърта няколко градуса надясно. Притискам ръкавиците към ушите си. От оръдието бликва огън и част от гората пред мен избухва в хаос от черна кал и лед. Тънките дървета около мен потреперват и от тях се посипва сняг, който прилича на пудра захар.

— Чисто е — съобщава Карл по радиостанцията.

Двигателите на Худини изръмжават, когато танкът паяк се изправя отново. Четирикраката машина продължава напред, все едно нищо не е станало. Сякаш току-що не е била унищожена една смъртоносна засада. Двамата с Чера се споглеждаме. И двамата си мислим едно и също: машините ни проверяват. Истинската битка все още не е започнала.

В гората отекват далечни експлозии като гръмотевици на хоризонта. На километри нагоре и надолу по редицата се случва същото. Другите танкове паяци и останалите отряди също се справят със засадите на ампутаторите и тапите. Роб или не се е досетил да концентрира атаката си, или не иска да го направи.

Питам се дали не влизаме в засада. Така или иначе, в крайна сметка няма значение. Налага се да го направим. Вече сме си купили билети за последното шоу. И това ще бъде истинското галапредставление. С напредването на следобеда от земята се надига пълзяща мъгла. Вятърът носи сняг и прах и образува димна завеса, висока колкото човешки ръст. Съвсем скоро вихрушката толкова се усилва, че ни пречи да виждаме и да вървим, изтощава ни и ни тормози.

— Дотук добре — обажда се Матилда по радиостанцията.

— Колко има още? — питам аз.

— Архос е в една стара шахта — съобщава тя. — След около трийсет километра трябва да видите кулата на антената.

Слънцето пълзи над хоризонта и избутва сенките ни далеч зад нас. Худини продължава да крачи, а вечерният сумрак се сгъстява около него. При всяка крачка предпазната му броня разкъсва вихрушката. Когато слънцето се превръща в тлеещ въглен на хоризонта, външните прожектори на Худини шумно се включват, за да осветяват пътя. В далечината виждам и други светлини, когато останалите танкове паяци от редицата също включват прожекторите си.

— Как е положението, Матилда? — питам аз.

— Всичко е чисто — отговаря тихо тя. — Почакайте.

След известно време Лео се изтегля на корпуса на Худини и закача екзоскелета си на една носеща кука. Увиснал там, той насочва оръжието си над морето от гъста мъгла. Чера и аз сме отгоре на танка, а Карл е на високохода си, така че само отряд „Свобода“ остава на земята.

От време на време забелязвам главите на „Арбитър“, „Пехотинец“ или „Надзирател“, докато патрулират около нас. Не се съмнявам, че сонарите им с лекота пронизват гъстата мъгла.

И тогава Карл изведнъж изкрещява.

Щрак-щрак…

От мъглата изскача тъмен силует и събаря високохода му. Карл се търкулва встрани. За част от секундата различавам приведена богомолка, голяма колкото пикап, която лети право към мен, вдигнала за удар назъбените си предни крайници. Худини се навежда назад и се изправя на задните си крака, размахвайки предните във въздуха.

— Ариведерчи! — извиква Лео и аз чувам как откача екзоскелета си от Худини.

Миг по-късно двамата с Чера падаме от танка на твърдия замръзнал сняг в гъстата мъгла. Един назъбен крак се забива в снега на половин метър от лицето ми. Дясната ми ръка сякаш е стисната от менгеме. Обръщам се, виждам сивата ръка, която ме е сграбчила, и осъзнавам, че Девет-нула-две изтегля двама ни с Чера изпод Худини.

Двата масивни робота се борят над нас. Предпазната броня на Худини държи на разстояние раздиращите нокти на богомолката, но танкът паяк не е толкова пъргав, колкото своя предшественик. Чувам пукота на тежкокалибрена картечница. От богомолката се откъсват метални отломки, но тя не спира да дращи и да забива ноктите си в Худини като побесняло животно.

А след това чувам познато съскане и ужасния пукот на три или четири стабилизатора, които се забиват в земята някъде наблизо. Тапите пристигнаха. Без Худини сме в опасност, приковани сме на това място.

— Прикрийте се! — извиквам аз.

Чера и Лео се хвърлят зад един голям бор. Докато отивам при тях, забелязвам как Карл наднича иззад друго дърво.

— Карл! — казвам аз. — Качи се и иди да поискаш помощ от отряд „Бета“!

Бледият войник ловко се качва обратно на падналия си високоход. Секунда по-късно виждам как краката му разсичат мъглата, докато препуска към най-близкия отряд. Една тапа се изстрелва към него и с дрънчене отскача от крака му. Притискам се в едно дърво и се оглеждам в търсене на мястото, откъдето се изстрелват тапите. Трудно ми е да видя каквото и да е. Острата светлина на прожекторите разсича мрака във всички посоки, докато богомолката и танкът паяк се борят пред мен. Худини губи битката.

Богомолката разсича товарната мрежа от долната страна на корпуса на Худини и нашето оборудване се посипва по земята. Стара каска прелита покрай мен и се удря толкова силно в едно дърво, че оставя следа по кората му. Лампичката на корпуса на Худини свети кървавочервена в мъглата. Старото куче е ранено, но не се отказва толкова лесно.

— Матилда — казвам задъхано по радиостанцията. — Какво е положението? Дай съвет.

В продължение на пет секунди не чувам отговор. После Матилда прошепва:

— Няма време. Съжалявам, Кормак. Сами сте.

Чера наднича зад дървото и ми прави знак. „Надзирател 333“ изскача пред нея в мига, в който се изстрелва една тапа. Металният й корпус го удря толкова силно, че хуманоидният робот се завърта във въздуха. Когато пада в снега, на тялото му има още една вдлъбнатина, но иначе е добре. От тапата е останало само неузнаваемо парче димящ метал. Направена е да се забива в човешка плът, така че е изкривена от удара в металното тяло на робота.

Чера изчезва от погледа ми, намерила по-добро прикритие, и аз отново започвам да дишам. Ако искаме да продължим, трябва да се качим на Худини. Но танкът паяк не се справя много добре. Част от оръдейния му купол е отсечена и виси на една страна. Предпазната му броня е покрита с блестящи метални резки на местата, където остриетата на богомолката са издраскали ръждата и мъха. Но най-лошото е, че влачи единия си заден крак, където богомолката е съсякла хидравликата му. От скъсания маркуч пръска нагорещено машинно масло под високо налягане и разтапя снега, като го превръща в мазна кал.

Девет-нула-две изскача от мъглата и се хвърля на гърба на богомолката. Роботът методично се заема да удря малката издутина, скрита между зловещите й назъбени крайници.

— Изтеглете се. Стегнете редицата — командва Лони Уейн по честотата, която се приема от цялата армия.

Ако се съди по шумовете наоколо, отрядите на танковете паяци от двете ни страни са затънали в също толкова сериозни лайна. От земята не виждам почти нищо. Отекват нови изстрели на тапи.

Този звук ме парализира. Спомням си за кървясалите очи на Джак и не мога да помръдна. Дърветата около мен са като железни ръце, които стърчат от заснежената земя. В гората цари хаос, тъмните силуети на машините и ослепителните прожектори на Худини отчаяно се мятат насам-натам. Чувам ръмжене и далечен крясък, когато една тапа улучва някого. Протягам глава, но не мога да видя нищо друго освен кръглата червена светлина на Худини, която подскача в мъглата. Крясъкът се покачва с една октава, когато тапата започва да дълбае. Идва отвсякъде около мен и същевременно от никъде. Притискам карабината си към гърдите, дишам на пресекулки и се оглеждам за невидимите си противници.

На трийсет метра от мен размазана светлина разкъсва мъглата, когато Чера пуска огнехвъргачката си срещу тълпа ампутатори. Чувам пукот на метал.

— Кормак! — извиква Чера.

Краката ми отново започват да се движат, когато чувам гласа й. Нейният живот означава повече за мен от моя. Много повече. Принуждавам се да тръгна към Чера. През рамото си виждам как Девет-нула-две се е притиснал в гърба на богомолката като сянка, докато тя се върти и размахва ноктите си. В този момент лампичката на Худини изведнъж просветва в зелено. Богомолката пада на земята с треперещи крака.

Браво! Виждал съм го и преди. На атакуващата машина е направена лоботомия. Краката й все още работят, но когато не получават команди от мозъка, само треперят на място.

— Върнете се на Худини! — извиквам аз. — Съберете се!

Худини прикляка на разкаляната поляна, обграден от отломки от дърветата, натрошени като кибритени клечки. Тежката броня на танка паяк е издраскана и разкъсана. Все едно някой го е пуснал в гигантска месомелачка. Но нашият боен другар все още не е победен.

— Худини, стартиране на команден режим — казвам на машината. — Човешки контрол. Отбранителна позиция.

Прегрелите двигатели изръмжават, танкът се навежда и забива предната си броня в земята, за да издълбае окоп. След това бавно се вдига на метър и половина над земята. Бронираните крака застават над грубо изкопаната дупка, а мощният му корпус се превръща в импровизиран бункер.

Лео, Чера и аз пропълзяваме под повредената машина, а свободните роботи заемат позиции в снега около нас. Подпираме карабините си на броните на краката на танка паяк и се взираме в мрака.

— Карл?! — извиквам към снега навън. — Карл?

Няма Карл.

Останалите членове на моя отряд са се свили под зеления блясък на лампичката на Худини и всеки от нас осъзнава, че това е само началото на една много дълга нощ.

— Скапаният Карл, човече казва Лео. — Не мога да повярвам, че убиха Карл.

В този момент от мъглата тичешком изниква тъмен силует. Спринтира с всичка сила. Дулата на карабините се завъртат към него, за да го посрещнат.

— Не стреляйте! — извиквам аз.

Разпознал съм глуповатата му походка. Това е Карл Левандовски, изпаднал в паника. Той подтичва и подскача. Стига до нас и се хвърля в снега под Худини. Сензорният му визьор е изчезнал. Както и високоходът му. Дори раницата му я няма. Единственото останало е карабината му.

— Какво става там, Карл? Къде са ти нещата, човече? Къде са шибаните подкрепления?

Едва тогава забелязвам, че Карл плаче.

— Загубих си нещата. Загубих всичко. О, човече. О, не. О, не. О, не.

— Карл. Говори! Какво е положението?

— Преебано. Положението е преебано. Отряд „Бета“ е минал през засада от тапи, но не са били тапи, а нещо друго и те започнаха да стават, човече. О, господи.

Карл истерично оглежда заснежената земя около нас.

— Ето ги. Идват насам, мамка му!

Той започва да стреля хаотично в мъглата. Изникват силуети. Човешки силуети, които крачат към нас. Започват да ни обстрелват. В сумрака проблясват цевите на карабини. Худини не може да стреля с насеченото си оръдие, но обръща купола и осветява сумрака с прожектора си.

— Роботите не носят карабини, Карл — казва Лео.

— Кой стреля по нас? — извиква Чера.

Карл продължава да хлипа.

— Има ли значение? — свивам рамене аз. — Огън!

Карабините ни стрелят едновременно. Мръсният сняг около Худини се стопява от нагорещените цеви на оръжията ни. От мъглата изникват нови и нови тъмни силуети, които се разтърсват от попаденията на куршумите, но продължават да крачат и да стрелят към нас. И когато се доближават, виждам на какво е способен Архос наистина.

Първият паразит, който виждам, е яхнал Ларк Железния облак — тялото му е надупчено от куршуми, а половината от лицето му липсва. Различавам блясъка на тънки жици, които пронизват мускулите на ръцете и краката му. В този миг куршум пробива корема му и аз виждам нещото, което се завърта като пумпал от удара. Все едно носи метална раница на гърба си — раница, която прилича на скорпион. Като робота, който уби Тайбириъс, но безкрайно по-зловещ.

Машината се е заровила в трупа на Ларк и го е накарала да се изправи отново. Тялото на Ларк се използва като щит. Разпадащата се човешка плът поема кинетичната енергия на куршумите и се разкъсва на парчета, но защитава робота в тялото.

Големият Роб се е научил да използва нашите оръжия, бронята и плътта ни срещу самите нас. След смъртта си нашите бойни другари са се превърнали в оръжия на машините. Нашата сила е превърната в слабост. Моля се Ларк вече да е бил мъртъв, преди това нещо да е стигнало до него. Но вероятно не е било така. Понякога Роб е адски противно копеле.

Когато поглеждам към лицата на войниците от моя отряд, осветявани от изстрелите, не виждам страх. Не виждам нищо друго освен стиснати зъби и съсредоточени погледи. Унищожи. Убий. Оцелей. Роб е стигнал твърде далеч и ни е подценил. Всички ние вече сме станали приятели с ужаса. Стари другари. И когато гледам как тялото на Ларк се носи към мен, аз не изпитвам нищо. Виждам само една вражеска мишена. Много вражески мишени.

Изстрелите пронизват въздуха, белят кората от дърветата и се забиват в бронята на Худини като дъжд от олово. Реанимиран е цял човешки отряд, а може би и повече. Междувременно отпред нахлува порой от ампутатори. Чера съсредоточава пламъците от огнехвъргачката си в икономични тласъци право напред. Девет-нула-две и неговите приятели правят всичко по силите си, за да спрат паразитите, които ни атакуват по фланговете, като безшумно се стрелкат между дърветата. Но те не се унищожават толкова лесно. Човешките тела поемат нашите куршуми и кървят, костите им се натрошават и плътта се откъсва от тях, но чудовищата вътре продължават да ги вдигат отново и отново и да ги връщат в битката. С това темпо скоро ще останем без муниции.

Туп. Под танка се промъква един куршум. Чера го поема в горната част на бедрото си. Изкрещява от болка. Карл пропълзява обратно, за да я закърпи. Кимвам на Лео и го оставям да защитава фланговете ни, докато аз хващам огнехвъргачката на Чера, за да държа ампутаторите на разстояние. Притискам пръст към ухото си, за да включа радиостанцията.

— Матилда. Имаме нужда от подкрепления. Има ли някой там?

— Вече сте близо — отговаря Матилда с момичешкия си глас. — Но оттук нататък става по-трудно.

По-трудно от това? Говоря на Матилда между трясъците на изстрелите:

— Няма да успеем, Матилда. Танкът ни е повреден. Не можем да се придвижим. Ако излезем, ще ни… заразят.

— Някои от вас могат да се придвижат.

Какво иска да каже? Оглеждам се и виждам изкривените решителни лица на бойните си другари, окъпани от червената светлина на Худини. Карл превързва крака на Чера. После поглеждам навън и виждам гладките лица на „Арбитър“, „Надзирател“ и „Пехотинец“. Тези машини са единственото, което стои между нас и сигурната смърт. И те могат да се придвижат.

Чера ръмжи от болка. Чувам още тапи и осъзнавам, че тези паразити очертават периметър около нас. Скоро и ние ще се превърнем в поредния отряд от гниещи оръжия, които се сражават на страната на Архос.

— Къде са всички? — пита Чера със стиснати зъби.

Карл се е върнал при Лео, за да стреля по паразитите. На моя фронт ампутаторите набират сила. Поклащам глава и Чера ме разбира. Със свободната си ръка хващам вкочанените й пръсти и ги стисвам. Каня се да подпиша смъртната присъда на всички ни, така че искам тя да разбере, че съжалявам, но нямам друг избор.

Ние обещахме да го направим.

— Девет-нула-две — извиквам в нощта. — Майната му. Ние ще се оправим тук. Вземи отряд „Свобода“ и тръгвайте към Архос. И когато стигнете при него… искам да го смачкате заради мен.

Когато най-сетне събирам кураж отново да се обърна към Чера, която лежи обляна в кръв, аз се изненадвам, защото в очите й блестят сълзи, но на лицето й грее широка усмивка.

Това беше краят на похода на Армията на Грей Хорс.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217