Даниъл Уилсън
Робокалипсис (31)

1.
Съдбата на Тайбириъс

Ако оставим Тайбириъс да страда, ще ни струва нещо. Нашата човечност.

Джак Уолъс

Новата световна война + 2 години и 7 месеца

Почти три години след Час нула Армията на Грей Хорс стигна до базата на врага — до „Рагнарок“. Предизвикателството, с което се сблъскахме там, далеч надхвърляше всички останали до този момент. Спокойно може да се каже, че по никакъв начин не бяхме подготвени за онова, което ни очакваше.

Следващите събития са записани с големи подробности от голям брой роботски оръжейни системи и разузнавачи, използвани за защита на централния изкуствен интелект, познат като Архос. Информацията е допълнена от собствените ми спомени.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Тайбириъс се гърчи, мускулите му се напрягат, а изпод краката му се разлетяват купчини окървавен сняг. От потното му 125-килограмово тяло се вдига пара. Африканецът яростно се извива, проснат по гръб. Той е най-едрият и най-страховит войник от отряда, но това нямаше никакво значение, когато от снежната вихрушка изведнъж изскочи един проблясващ кошмар и започна да го яде жив.

— Господи — реве той. Божичко!

Преди десет секунди се разнесе остро изщракване и Тай беше повален. Останалите войници от отряда незабавно потърсиха прикритие. Сега някъде в бурята е скрит стрелец, а Тайбириъс е останал в ничията земя. От нашите позиции зад заснежения хълм чуваме паническите му викове.

Джак затяга каската на главата си.

— Сержант? — извиква Карл, инженерът.

Джак не отговаря, а само потърква ръце една в друга и хуква към хълма. Преди да тръгне, успявам да хвана по-големия си брат за ръката.

— Какво правиш, Джак?

— Спасявам Тайбириъс — отговаря той.

Поклащам глава.

— Това е капан, човече. Знаеш, че е така. Така действат те. Прецакват ни, защото изпитваме емоции. В тази ситуация имаме само един логичен избор за действие.

Джак не отговаря. Тайбириъс е от другата страна на възвишението и крещи така, все едно минава през месомелачка с краката напред, което вероятно не е далеч от истината. Но ние нямаме време да се прецакваме, затова ще се наложи просто да го кажа.

— Трябва да го оставим — прошепвам аз. — Трябва да продължим.

Джак блъсва ръката ми. Не може да повярва, че съм го изрекъл на глас. По някакъв начин аз също не мога да повярвам. Но войната прави такива неща. Защото това е истината и някой трябва да я изрече, а аз съм единственият от отряда, който може да я каже на Джак.

Тайбириъс изведнъж спира да крещи. Джак поглежда нагоре по хълма, после обратно към мен.

— Да ти го начукам, малко братче — просъсква той. — Кога започна да мислиш като тях? Отивам да помогна на Тайбириъс. Така трябва да постъпи един човек.

Не съм много убеден в думите си, когато му отговарям:

— Аз ги разбирам. Което не означава, че съм като тях.

Дълбоко в себе си знам истината. Наистина съм станал като роботите. Животът ми е редуциран до поредица от решения, които означават живот или смърт. Оптималните решения водят до необходимостта от нови; не толкова оптималните водят до кошмара, който се случва в момента от другата страна на хълма. Емоциите са само паяжини в зъбчатите колела на съзнанието ми. Под кожата си вече съм се превърнал във военна машина. Тялото ми може да е слабо, но умът ми е остър, твърд и ясен като лед. Джак все още се държи така, сякаш живеем в човешки свят, а сърцето му е нещо повече от помпа за кръв. Такова мислене води до смърт. Няма място за него. Не и ако искаме да живеем достатъчно дълго, за да убием Архос.

— Ранен съм — простенва Тайбириъс. — Помощ! Господи! Помогнете ми!

Всички членове на отряда ни гледат как спорим. Готови са при команда да продължат нашата мисия.

Джак прави последен опит за обяснение:

— Рисковано е, но ако оставим Тайбириъс да страда, ще ни струва нещо. Нашата човечност.

Точно в това с разликата между мен и Джак.

— Майната й на човечността — отговарям аз. — Искам да живея. Не разбираш ли? Ако отидеш там, ще те убият, Джаки!

Стоновете на Тайбириъс се носят по вятъра, сякаш е призрак. Гласът му звучи странно, ниско и дрезгаво.

— Джаки — хрипти той. — Помогни ми. Джаки! Ела да танцуваме.

— Какво, по дяволите…? — казвам аз. — Никой не те нарича Джаки.

За момент се чудя дали роботите не ни чуват. Джак свива рамене.

— Ако го оставим, те печелят.

— Не. Те печелят с всяка секунда, която губим с тези глупости. Защото те не са спрели, човече. Шибаният Роб ще пристигне всеки миг.

— Потвърждавам — обажда се Чера.

Тя се е приближила до нас от мястото, откъдето останалата част от отряда нетърпеливо ни наблюдава.

— Тай е ранен от една минута и четирийсет и пет секунди. Очаквано време до пристигането на врага: четири минути. Трябва да изчезваме от тук, по дяволите.

Джак рязко се завърта към Чера и останалите от отряда и хвърля каската си на земята.

— Това ли искате всички? Да изоставите Тай? Да избягате като страхливци?

Всички мълчим в продължение на десет дълги секунди. Почти усещам тоновете метал, които бързат през снежната вихрушка към нашите позиции. Огромните крака се напрягат в експлозивни скокове, за да прекосят вечно замръзналата земя, а богомолките навеждат заскрежените си корпуси срещу вятъра, за да ни достигнат по-бързо.

— Трябва да оцелеем, за да се бием — прошепвам на Джак.

Останалите кимат.

— Майната ви — измърморва Джак. — Може всички да сте роботи, но аз не съм. Моят човек ме вика. Вика мен. Вие продължавайте, ако трябва, но аз отивам да взема Тайбириъс.

 

 

Джак се изкачва по хълма, без да се колебае. Останалите се обръщат към мен, така че аз вземам решение.

— Чера, Лео, разопаковайте един подвижен екзоскелет за Тай. Той няма да може да ходи. Карл, изкачи се на върха на хълма и пусни сензорите си. Докладвай на глас за всичко, което виждаш, и се прикривай. Изтегляме се в момента, в който се появят.

Сграбчвам каската на Джак от земята.

— Джак! — провиквам се.

Той се обръща към мен. Вече е преминал половината разстояние нагоре по хълма. Подхвърлям му каската и той ловко я хваща.

— Гледай да не те убият! — извиквам аз.

Брат ми се ухилва широко, точно както когато бяхме деца. Безброй пъти съм виждал тази тъпа усмивка: когато скачаше от покрива на гаража в надуваемия басейн, когато се състезаваше с колата по неосветените черни пътища, когато използваше фалшива лична карта, за да купува евтина бира. Тази усмивка винаги ме е изпълвала с увереност. Винаги ми е казвала, че големият ми брат контролира положението. Но сега тя ме плаши. Паяжини в зъбчатите ми колела.

Най-сетне Джак изчезва от другата страна на хълма. Аз се изкатервам заедно с Карл. Залегнали зад прикритието на заснежения хребет, двамата гледаме как брат ми пълзи към Тайбириъс. Земята е кална и мокра, изровена от нашето отстъпление преди малко. Джак машинално пълзи по корем, лактите му стърчат наляво-надясно, а мръсните му ботуши се забиват в замръзналата кал, за да го изтласкват напред. След миг вече е там.

— Статус? — питам Карл.

Инженерът е спуснал визьора на очите си и главата му е наведена встрани, така че антената на каската му да е насочена както трябва. Прилича на някаква футуристична версия на прочутата писателка Хелън Келър, родена сляпа и глуха. Така всъщност вижда света по начина, по който го виждат роботите, а това е най-добрият ми шанс да спася живота на брат си.

— Номинален — отговаря той. — Нищо не се показва.

— Може да е зад хоризонта — казвам аз.

— Чакай. Идва нещо.

— Залегни! — излайвам аз.

Джак се хвърля на земята и светкавично увива едно въже около неподвижния крак на Тай.

Сигурен съм, че е щракнал някакъв ужасен капан. На няколко метра от мен от земята изригва гейзер от камъни и сняг. След това чувам оглушително пращене в снежната вихрушка и като се има предвид, че скоростта на звука направо пълзи в сравнение с всичко останало, каквото и да се е случило, то вече е свършило. Защо го оставих да тръгне?

Една златиста сфера изпращява като фойерверк и подскача на пет метра височина. Завърта се във въздуха за част от секундата, като залива всичко наоколо с мътна червена светлина, и пада мъртва обратно на земята. За миг всяка снежинка, която танцува във въздуха, е осветена в червено. Сферата е просто диско сензор.

— Визуален контакт! — извиква Карл. — Видяха ни!

Позволявам си да издишам. Джак все още е жив и се бори. Навил е въжето около крака на Тайбириъс и се е изправил, за да го изтегли обратно към нас. Лицето му е изкривено от усилието. Тайбириъс не помръдва. Всичко е замръзнало и притихнало с изключение на ръмженето на Джак и воя на вятъра, но аз инстинктивно усещам, че брат ми е взет на прицел. Онази част от мозъка ми, която ми съобщава, че съм в опасност, направо е полудяла.

— По-бързо! — изкрещявам на Джак.

Той вече е прекосил половината разстояние обратно, но като се има предвид какво може да излезе от снежната буря, от възвишението може да няма никаква полза. Обръщам се към отряда и изкрещявам:

— Бъдете в максимална бойна готовност! Роб идва!

Все едно вече не го знаят.

— Идват от юг — съобщава Карл. — Тапи.

Кльощавият инженер пълзи обратно надолу по хълма, а адамовата му ябълка подскача. Визьорът на каската му е вдигнат и се чува как се задъхва. Всички приготвят оръжията си и залягат. В този момент отекват още пет-шест изщраквания в стакато, едно след друго. Навсякъде около Джак изригват колони от лед и кал, сякаш във вечно замръзналата земя едновременно са избухнали няколко вулкана. Той продължава да се влачи напред невредим. Очите му, широко отворени и сини, срещат моите. В снега около него вече е заровен рояк от тапи.

Равносилно е на смъртна присъда и двамата го знаем. Не мисля; действам. Действията ми по никакъв начин не са свързани с емоциите и логиката. Не са нито човешки, нито нечовешки — просто се случват. Убеден съм, че такива решения, взети в състояние на абсолютна криза, идват от нашето истинско Аз, като излизат извън всеки опит и мисъл. Такива решения са най-близкото нещо до усещането за силата на съдбата, което някога може да изпита едно човешко същество.

Хвърлям се от другата страна на хълма, за да помогна на брат си, като сграбчвам замръзналото въже с едната си ръка, а с другата измъквам пистолета. Тапите — късове метал, големи колкото юмрук — вече си пробиват път към повърхността на кратерите, които са изровили при приземяването си. Една по една разцъфват зад нас, като забиват крака в земята. Почти успяваме да стигнем до хребета, преди първата да се забие в левия прасец на Джак. Когато чувам ужасния му крясък, аз разбирам, че това е краят.

Насочвам пистолета зад гърба си, без да поглеждам, и стрелям в снега. По някаква идиотска случайност улучвам една тапа и това предизвиква верижна реакция. Тапите се взривяват в мига, в който са улучени. Градушка от заледени шрапнели се забива в гърба на бронежилетката и задната част на каската ми. Усещам нещо топло и мокро по задната част на бедрата си и по врата, докато двамата с Джак влачим отпуснатото тяло на Тай към хребета на хълма и се прехвърляме от другата му страна в безопасност.

Джак пълзи по земята с дрезгави стонове, като се държи за прасеца. Тапата вече дъвче отвътре мускулите на крака му и се ориентира по посока на кръвообращението му. Подобно на сонда, тя ще поеме по бедрената му артерия към сърцето. Целият процес отнема средно четирийсет и пет секунди.

Сграбчвам Карл за раменете и яростно го блъсвам надолу по склона.

— Прасецът! — изкрещявам на отряда. — Левият прасец!

В мига, в който Джак се просва в подножието на хълма, Лео смазва левия крак на брат ми точно над коляното със стоманеното стъпало на екзоскелета си. От върха на хълма чувам как се строшава костта. Чера се заема да реже коляното на Джак с назъбен щик. Двамата ампутират крака на брат ми, като се надяват да отрежат и тапата заедно с него.

Джак вече е преминал отвъд писъците. Жилите на врата му са изпъкнали, а лицето му е пребледняло от загубата на кръв. Чертите му се напрягат да изразят мъчителната болка, гнева и усещането, че не може да повярва на случващото се. Струва ми се, че нито едно човешко лице не е направено да предаде количеството болка, на което е подложен брат ми в момента. Миг по-късно стигам до него и падам на колене. Тялото ми пари от хиляди миниатюрни рани, но няма нужда да проверявам, за да съм сигурен, че като цяло нищо ми няма. Когато те удари тапа, все едно на колата ти се е спукала гума. Ако се чудиш дали е така, значи не е.

Но Джак не е добре.

— Ах, ти, тъпо глупаво копеле — казвам му аз.

Той ми се ухилва. Чера и Лео му правят някакви ужасни неща, които не виждам. С периферното си зрение забелязвам ръката на Чера, която се стрелка напред-назад, непрекъснато и решително, сякаш реже дъска с трион.

— Съжалявам, Мак — казва той.

Забелязвам, че в устата му има кръв. Това е лош знак.

— О, не, човече — казвам аз. — Тапата…

— Не — прекъсва ме той. — Късно е вече. Само ме слушай. Ти си човекът, братче. Винаги съм го знаел. Ти си човекът. Пази ми щика, ставали? Никакви заложни къщи.

— Никакви заложни къщи — прошепвам аз. — Само не мърдай, Джак.

Гърлото ми се свива, така че ми е трудно да дишам. Нещо ме гъделичка по бузата, аз го избърсвам и по ръката ми остава влага. Не мога да се сетя защо става така. Хвърлям поглед през рамо към Чера.

— Помогни му — казвам аз. — Какво можем да направим?

Тя вдига окървавения щик, по който са останали парченца кост и мускул, и поклаща глава. Застанал над мен, Големия Лео тъжно издиша в облак от пара. Останалите от отряда ни чакат, като дори в този момент не забравят, че от снежната вихрушка скоро ще изскочат ужасни чудовища. Джак ме сграбчва за ръката.

— Ти ще ни спасиш, Кормак.

— Добре, Джак — отговарям аз. — Добре.

Брат ми умира в ръцете ми, а аз се опитвам да запомня лицето му, защото знам, че това е много важно, но в същото време не мога да спра да мисля, че някоя от тапите от другата страна на хълма може би точно в този момент си пробива път към моя отряд. Джак стиска очи, но после изведнъж ги отваря. Тялото му се разтърсва от приглушена експлозия, когато тапата стига до сърцето му и се взривява. Сините му очи изведнъж се изпълват с тъмночервена кръв. Експлозията е ограничена от бронежилетката му. Сега тя е единственото нещо, което задържа тялото му да не се разпадне. Но лицето… То е на момчето, с което съм израснал. Приглаждам косата му на челото и затварям окървавените му очи. Брат ми Джак си е заминал завинаги.

— Тайбириъс е мъртъв — обажда се Карл.

— Без майтап — отговаря Чера. — Той си беше мъртъв през цялото време.

Ръката й в ръкавица без пръсти се отпуска на рамото ми.

— Джак трябваше да те послуша, Кормак.

Чера се опитва да ме накара да се почувствам по-добре и аз виждам в проницателните й очи, че се тревожи за мен, но се чувствам просто празен, а не виновен.

— Той не можеше да изостави Тайбириъс — отговарям аз. — Просто си е такъв.

— Ами добре.

Чера махва към тялото на Тайбириъс. В гърба му се е вкопчило нещо, което прилича на метален скорпион. Плетеница от жици без глава, с щракащи щипци. Назъбените му крака са забити в мускулите на Тай между ребрата. Други осем крака са обгърнали лицето му изотзад. Нещото се напряга и изстисква въздуха от дробовете, сякаш е акордеон.

— Ъх — казва трупът на Тайбириъс.

Нищо чудно, че крещеше толкова, по дяволите. Всички отстъпват няколко крачки назад. Аз прибирам щика на Джак. После избърсвам лицето си. Оставям Джак в снега. Избутвам Тай по гръб с крак. Отрядът застава зад мен в неравен полукръг. Празните очи на Тай се взират в нищото. Устата му е широко отворена, все едно е на зъболекар. Изглежда комично изненадан. На негово място и аз щях да бъда. Машината, вкопчена в гърба му, е забила многобройните си нокти в главата и врата му. В челюстта му здраво са проникнали манипулатори, подобни на щипци. По-малки и фини остриета са се вкопчили в устата, езика и зъбите му. Виждам пломбите по кътниците му. Устата му лъщи от кръвта и жиците.

И тогава машината, подобна на скорпион, със стържене се раздвижва. Ловките й нокти се заемат да мачкат брадясалото гърло и брадичката на Тай, сякаш го масажират с плавни движения. Започва гротескна пантомима, когато ноктите на машината изкарват въздуха от дробовете му през гласните струни и навън през устата. Трупът проговаря.

— Върнете се — казва той с гротескно изкривено лице. — Или ще умрете.

Чувам как нещо плисва в снега и усещам острата миризма на повръщано. Някой от моите войници е.

— Какво си ти? — питам с треперещ глас.

Трупът на Тайбириъс се сгърчва, докато скорпионът с хриптене измъква следните думи от устата му:

— Аз съм Архос. Богът на роботите.

Откривам, че хората ми са се събрали плътно около мен. Споглеждаме се с празни лица. После като един насочваме оръжията си към изкривената купчина метал. За миг оглеждам озъбеното безжизнено лице на врага си. Усещам как силата ми расте, отразена от моите братя и сестри по оръжие.

— Приятно ми е да се запознаем, Архос — казвам най-сетне, а гласът ми става все по-уверен с всяка следваща дума. — Казвам се Кормак Уолъс. Съжалявам, но не можем да се върнем, както ни помоли. Нали разбираш, след няколко дни ще пристигнем у вас. И ще сложим край на съществуването ти. Ще налеем огън право в гърлото ти и ще те изгорим жив, шибан лайнян охлюв. Обещавам ти.

Нещото се разтърсва от някакъв странен гъргорещ звук.

— Какво казва сега? — обажда се Чера.

— Нищо — отговарям аз. — Смее се.

Кимвам на останалите, после отново се обръщам към сгърчения окървавен труп.

— До скоро, Архос.

Всички изпразваме оръжията си в нещото, проснато в краката ни. В снега се разхвърчават късове плът и метал. По безизразните ни лица проблясват светлината и огънят на разрушението. Когато приключваме, на чистия бял фон на снега е останала само една кървава удивителна.

Ние си събираме нещата и продължаваме.

 

 

Убеден съм, че най-правилните решения се вземат в условия на криза, когато няма място за разсъждение. Да се подчиниш на тези решения означава да се подчиниш на съдбата. Ужасът от това, което се е случило, е твърде голям. Заличава всяка мисъл и чувство. Точно затова можем да стреляме по онова, което е останало от нашия приятел и боен другар, без да се колебаем. Точно затова можем да изоставим съсипаното тяло на брат ми. В съдбовното изпитание на битката на този заснежен хълм отрядът „Умник“ беше разкъсан на части и изкован отново в нещо различно отпреди. Нещо спокойно и смъртоносно. Нещо, което не е способно на колебание.

Ние влязохме в кошмара. И когато излязохме от него, вече го носехме в себе си. И сега нямаме търпение да споделим този кошмар с нашия враг.

Онзи ден поех командването на „Умник“. След смъртта на Тайбириъс Абдела и Джак Уолъс отрядът никога повече не се поколеба да жертва всичко необходимо в битката срещу роботите. Предстояха ни най-яростните битки и най-трудните решения.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217