Даниъл Уилсън
Робокалипсис (22)

5.
Помощник

Къде е сестра ти, Нолан? Къде е Матилда?

Лора Перес

Новата световна война + 10 месеца

Докато нашият отряд продължаваше на запад към Грей Хорс, попаднахме на ранен италиански войник, който се казваше Леонардо. Успяхме да го излекуваме и Лео ни разказа за лагерите за принудителен труд, набързо издигнати край големите градове. В началото численото превъзходство на хората бе огромно, но Големият Роб, изглежда, бе успял да принуди голяма част от тях да влязат в тези лагери, заплашвайки ги със смърт.

Лора Перес, бивш американски сенатор, разказа за преживяванията си в един от тези лагери. От милионите хора, затворени в тях, малцина щастливци успявали да избягат. Други били принудени.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Стоя сама по средата на мокро, кално поле.

Не знам къде се намирам. Не си спомням как съм се озовала тук. Ръцете ми са тънки, покрити с белези. Облечена съм с мръсен син гащеризон, който прилича повече на парцал, отколкото на дреха — разкъсан, на петна. Треперя от студ и обгръщам тялото си с ръце, за да се стопля. Пронизва ме паника. Знам, че съм забравила нещо важно. Оставила съм нещо, което е трябвало да взема със себе си. Не мога да го определя точно, но от мисълта за това ме боли. Все едно около сърцето ми е навита бодлива тел и се затяга, когато мисля за него. После изведнъж си спомням какво е то.

— Не — простенвам аз.

От гърдите ми се надига крясък:

— Не!

Крещя на тревата. От устата ми се разхвърчават пръски слюнка и проблясват на светлината на утринното слънце. Завъртам се в кръг, за да се огледам, но съм сама. Съвсем сама.

Матилда и Нолан. Децата ми. Децата ми ги няма.

Нещо проблясва между дърветата. Инстинктивно се свивам. После осъзнавам, че е просто някакво малко огледало. Зад едно дърво се показва мъж с камуфлажна униформа и ми прави знак. Като зашеметена се препъвам през полето, обрасло с бурени, и спирам на двайсет метра от него.

— Ей — казва той. — Ти откъде се появи?

— Не знам — отговарям аз. — Къде съм?

— Близо до Ню Йорк. Какво си спомняш?

— Не знам.

— Провери тялото си за бучки.

— Какво?

— Провери тялото си за бучки. Виж дали няма нещо ново.

Объркана, прокарвам ръце по тялото си. Изненадвам се, че мога да напипам всичките си ребра. Нищо няма смисъл. Питам се дали не сънувам, дали не съм в безсъзнание или може би мъртва. После напипвам нещо. Издутина на бедрото ми. Това сигурно е единствената част от тялото ми, където е останало някакво месо.

— На крака ми има някаква издутина — казвам аз.

Мъжът започва да отстъпва назад между дърветата.

— Какво означава това? — питам го аз. — Къде отиваш?

— Съжалявам, госпожо. Роб ти е сложил бръмбар. На няколко километра от тук има трудов лагер за хора. Роб те използва като примамка. Не се опитвай да вървиш след мен. Съжалявам.

Той изчезва в сенките на гората. Закривам очи с ръка и се опитвам да го открия между дърветата.

— Почакай! Къде е този лагер? Как да го намеря?

Гласът му се разнася някъде отдалеч в гората:

— В Скарсдейл. На осем километра на север. Върви по шосето. Слънцето трябва да ти се пада отдясно. Внимавай.

С тези думи мъжът изчезва. Отново съм сама. Виждам собствените си неравни отпечатъци по калната трева, които водят на север. Едва сега осъзнавам, че поляната всъщност е шосе, покрито с трева и бурени, на път да се превърне обратно в част от дивата природа. Насилвам се да потегля. Тялото ми е слабо. Тялото ми иска да трепери. Иска да падне на земята и да се предаде. Но аз няма да му позволя да го направи. Връщам се за децата си.

 

 

Издутината помръдва, когато я пипам. Откривам малка резка на кожата си — явно оттам са го пъхнали. Но раната е по-нагоре на крака ми, близо до хълбока. Явно нещото, каквото и да е то, се движи. Или поне е способно да се движи, ако поиска. Бръмбар. Мъжът с камуфлажната униформа го нарече бръмбар. Чудя се колко буквално трябва да приемам това название. Както се оказва, доста буквално.

В паметта ми започват да се връщат откъслечни спомени. Избледнели картини на почистен под и голяма сграда от метал. Като самолетен хангар, но изпълнена е ярки светлини. И още една сграда с нарове, подредени един върху друг чак до тавана. Не мога да си спомня как изглеждаха те самите, надзирателите. Но и не се опитвам чак толкова да си спомня.

След час и половина постоянен ход забелязвам в далечината разчистено пространство. Над него се издига дим на леки облаци. Слънцето блести по широк метален покрив и огради от ситна метална мрежа. Това трябва да е. Лагерът. Странното приплъзване в крака ми напомня, че нося бръмбар в тялото си. Онзи мъж не искаше да ми помогне заради него. Логично е, той сигурно казва на машините къде се намирам, за да могат да залавят и убиват още хора. Надявам се, че машините не очакват да се върна при тях.

Наблюдавам пулсиращата издутина под кожата си, изпълнена с отвращение. Няма как да продължа, докато бръмбарът е там. Ще трябва да направя нещо по този въпрос. И то ще боли.

Два плоски камъка. Дълга ивица плат, откъсната от ръкава ми. С лявата си ръка притискам единия камък към бедрото си, като набръчквам кожата точно под издутината. Бръмбарът се раздвижва, но преди да успее да отиде някъде, аз затварям очи, мисля си за Матилда и Нолан и с всичка сила удрям с другия камък. По крака ми пробягва пареща болка и чувам хрущене. Стоварвам камъка още три пъти, преди да се изтърколя на земята, като крещя от болка. Оставам по гръб, дишам тежко и гледам синьото небе през насълзените си очи.

Минават около пет минути, преди да успея да се накарам да погледна какви са пораженията по крака ми. Нещото, каквото и да е то, прилича на тъпонос метален куршум с десетки потрепващи крачета с множество кукички. Сигурно е пробило кожата ми още при първия удар, защото част от обшивката му е смачкана заедно с нея. От него изтича някаква течност и се смесва с моята кръв. Докосвам я с пръст и го вдигам към лицето си. Мирише на химически вещества. Запалителни химически вещества нещо като керосин или бензин.

Не знам точно защо, но ми се струва, че съм извадила голям късмет. Изобщо не ми хрумна, че това нещо, каквото и да е то, може да е било бомба. Не си позволявам да плача.

Принуждавам се да не откъсвам поглед от него, докато се протягам и предпазливо го издърпвам навън. Забелязвам, че от другата му страна има цилиндричен корпус, който е останал невредим. Хвърлям го на земята. Прилича на две опаковки дъвки, с множество крака и две дълги влажни антени. Прехапвам долната си устна и се опитвам да не плача, докато стягам парчето син плат около крака си. След това се изправям и с накуцване се приближавам до лагера.

 

 

Картечни гнезда. Споменът изниква неканен в съзнанието ми. Лагерът за принудителен труд е защитен от картечни гнезда. Сивите издутини в земята се показват и убиват всичко живо, което се доближи на определено разстояние от тях.

Лагерът „Скарсдейл“.

Спирам между дърветата и оглеждам откритото пространство. По дебелия килим от диви цветя подскачат насекоми и птици, без да обръщат внимание на безжизнените купчини дрехи, наполовина заринати в почвата — труповете на хора, които са се опитали да освободят пленниците. Роботите не крият това място. Напротив, използват го като фар, за да привличат оцелелите хора. Потенциални освободители, които отново и отново попадат в засада. Телата им се трупат по полето и се превръщат в почва. В храна за цветята.

Ако работиш усърдно и спазваш дисциплината, машините те хранят и те поддържат жива. С времето се научаваш да не обръщаш внимание на острия пукот на картечните гнезда. Принуждаваш се да забравиш какво означава този звук. Съсредоточаваш се върху моркова. Спираш да забелязваш тоягата.

Забелязвам някаква неравна кафява линия от едната страна на комплекса. Хора. Хора, които маршируват в колона, докато ги транспортират тук от някакво друго място. Без да се колебая, поемам към тях, като с накуцване заобикалям картечните гнезда. Двайсет минути по-късно забелязвам бронирана кола с шест колела, която се движи с около пет километра в час. Някаква военна машина, с оръжеен купол на капака. Приближавам се към нея с протегнати ръце и неволно подскачам, когато куполът се обръща и се прицелва в мен.

— Стой в колоната. Не спирай. Не се приближавай до колата. Ако не се подчиниш незабавно, ще стрелям чува се автоматичен глас от високоговорителя на капака.

Неравната колона от бежанци се тътри покрай бронираната кола. Някои носят куфари или вързопи, но повечето са само с дрехите на гърба си. Бог знае откога ги водят така. Или колко са били в колоната, когато са потеглили. Няколко изтощени глави се надигат, за да ме погледнат. С вдигнати ръце, без да откъсвам очи от оръжейния купол, аз се присъединявам към колоната от бежанци. Пет минути по-късно до мен се доближават мъж с изкалян делови костюм и друг мъж с пончо. Двамата вървят от двете ми страни и едновременно забавят ход, така че да изостанем малко от военната кола.

— Ти откъде се появи? — пита ме човекът с костюма.

Гледам право пред себе си, докато отговарям:

— От там, накъдето отиваме.

— И какво е това място? — пита ме той.

— Лагер.

— Лагер? — възкликва хлапето с пончото. — Искаш да кажеш, че ни водят там?

Момчето с пончото оглежда полето. Очите му се стрелкат от бронираната кола към най-близката издутина във високата трева. Мъжът с костюма отпуска ръка на рамото на своя приятел.

— Недей. Спомни си какво стана с Уес.

Тези думи сякаш изцеждат енергията на момчето с пончото.

— Как се измъкна? — пита ме мъжът с костюма.

Свеждам поглед към крака си. Единият крачол на гащеризона ми е потъмнял от кръвта. Това сякаш казва всичко. Мъжът проследява погледа ми и решава да не разпитва повече.

— Те сериозно ли имат нужда от нас, за да работим? — пита момчето с пончото. — Защо? Защо не използват други машини?

— Излизаме по-евтино — отговарям аз. — По-евтино, отколкото да правят нови машини.

— Не може да е така — възразява мъжът с костюма. — За нас отиват ресурси. Храна.

— Останала е много храна — казвам аз. — В градовете. Населението е толкова намаляло, че със сигурност могат да ни поддържат живи с години, като използват остатъците.

— Страхотно — казва момчето с пончото. — Мамка му, човече, това е просто страхотно.

Забелязвам, че бронираната кола е намалила скоростта си. Оръжейният купол безшумно се е обърнал към нас. Млъквам. Тези хора не са моята цел. Моите цели са две, на девет и на дванайсет години, и чакат майка си.

Продължавам да вървя сама.

 

 

Успявам да се измъкна, докато обработват останалите. Два модифицирани домашни робота „Биг Хепи“ наблюдават хората и им пускат предварително записани команди, докато всички от колоната събличат дрехите си и ги оставят на купчина заедно с багажа. Вече си спомням всичко: душа, гащеризоните, разпределението на наровете и работните задачи. А накрая поставянето на маркери на всички.

Моят още е на мен. Дълбоко под кожата на дясното ми рамо е имплантиран електронен датчик, голям колкото оризово зърно.

След като влизаме в лагера и всички са оставили дрехите и багажа си, аз просто се отдалечавам. Един „Биг Хепи“ тръгва след мен, докато прекосявам откритото пространство към голямата метална сграда. Но маркерът ме идентифицира като затворник. Ако не се подчинявах, машината щеше да ме удуши. Виждала съм как го правят.

Детекторите от целия лагер явно разпознават маркера ми. Слава богу, че не са включили номера ми в черния списък, след като са ме захвърлили на онова поле. „Биг Хепи“ се оттегля, а аз тръгвам към хангара. В момента, в който влизам през вратата, на стената безшумно започва да мига една светлина. Мамка му. Не трябва да съм тук в този момент. Не е планирано моята бригада да работи тук днес или дори изобщо не трябва да работи в тази сграда. Онзи „Биг Хепи“ ще се върне.

Бързо се оглеждам. Това е помещението, което си спомням най-добре. Почистен под и огромен метален покрив, дълъг колкото футболно игрище. Когато навън вали, шумът прилича на шума от голяма зала за събрания, в която всички тихо ръкопляскат. Редици флуоресцентни светлини висят над конвейери, високи до кръста, които се простират в далечината. В залата има стотици хора. Носят сини гащеризони и хартиени маски на лицето, вземат различни части от металните контейнери до себе си, съединяват ги с това, което се намира на конвейера пред тях, и предават сглобката на следващия работник.

Бързо се затичвам покрай конвейера, на който преди работех. Хвърлям поглед към него и виждам, че днес сглобяват машините, които наричахме „танкетки“. Малко приличат на четирикраките богомолки, но са с размерите на куче. Изобщо не знаехме какво представляват, докато веднъж един от новите работници, италиански войник, не ни обясни, че тези неща висят на корема на богомолките и се пускат по време на битката. Каза, че понякога повредените танкетки могат да се поправят и да се използват от хората като спасително оборудване. Наричали ги „помощници“ или нещо подобно.

Вратата, през която влязох току-що, отново се отваря. В залата влиза един „Биг Хепи“. Всички хора спират да се движат. Конвейерите също са спрели. Никой не помръдва, за да ми помогне. Всички стоят неподвижни и тихи като сини статуи. Не си правя труда да викам за помощ. Знам, че ако бях на тяхно място, и аз нямаше да направя нищо. Роботът затваря вратата след себе си. В огромния хангар отеква трясък, всички врати се заключват едновременно. Вече съм в капан.

Притичвам покрай конвейера, като дишам тежко, а кракът ми пулсира от болка. Роботът се приближава към мен. Движи се внимателно, стъпка по стъпка, без да вдига шум с изключение на тихото жужене на моторите. Виждам как танкетките се развиват от малки черни кутии до почти напълно готови машини. Стигам до другия край, където е вратата на спалните помещения. Сграбчвам вратата и я дръпвам, но тя е направена от дебела стомана, а в момента е здраво заключена. Завъртам се и се подпирам на нея. Стотици хора ме наблюдават, като все още държат инструментите си. Някои са любопитни, но повечето са просто нетърпеливи. Колкото по-упорито работиш, толкова по-бързо минава денят. Аз прекъсвам работата им. Без да представлявам нещо кой знае колко необичайно. Скоро трахеята ми ще бъде смачкана от робота, тялото ми ще бъде отнесено и тези хора ще се върнат към онова, което е останало от живота им.

От другата страна на вратата са Матилда и Нолан, които имат нужда от мен, но вместо да им помогна, аз ще умра пред очите на всички тези смачкани хора с хартиените им маски.

Падам на колене. Нямам никакви сили. Притискам челото си в студения под и чувам само равномерното потракване на робота, докато се приближава към мен. Толкова съм уморена. Мисля, че ще изпитам облекчение, когато всичко най-после свърши. Ще бъде истинска благословия да заспя завинаги. Но тялото ме подвежда. Трябва да забравя за болката. Трябва да намеря изход.

Отмятам косата от лицето си и отчаяно се оглеждам за нещо. Хрумва ми идея. Успявам да се изправя и се повличам покрай конвейера за танкетки. Докато минавам покрай тях, ги опипвам, за да намеря онази, която е в най-подходящата фаза от монтажа си. Хората, до които се доближавам, се дръпват назад.

Роботът е само на два метра от мен, когато намирам идеалната танкетка. Четири тънки крачета висят от тялото й с размерите на чайник. Свързана е с акумулатора, но й остават още няколко стъпки от монтажа, преди да се сдобие с централна нервна система. Вместо това от една отворена кухина на гърба на машината стърчат оголени жици.

Сграбчвам я и се обръщам. Роботът е на половин метър от мен с протегнати ръце. Препъвам се назад, падам на безопасно разстояние от него и се повличам обратно към стоманената врата на спалното помещение. С треперещи ръце изтеглям навън краката и притискам тялото й към вратата. Лявата ми ръка потръпва от усилието да задържи масивното парче метал. Със свободната си ръка бръквам в гърба й и давам жиците на късо.

Танкетката рефлекторно прибира крака към тялото. Шиповете им се забиват във вратата и с оглушително стържене разкъсват метала. Пускам я и тя издрънчава на пода, като стиска парче от масивната стомана на вратата, дълго около петнайсет сантиметра. На мястото, където бяха бравата и ключалката на вратата, сега има неравна назъбена дупка. Ръцете ми вече са безполезни, толкова съм изтощена от усилието. „Биг Хепи“ е на сантиметри от мен с протегната ръка и разперени пръсти, готов да сграбчи най-близката част от тялото ми.

С ритник отварям разбитата врата. От другата страна в мен се вторачват измъчени очи. В спалното помещение са натъпкани възрастни жени и деца. Дървените нарове са подредени чак до тавана. Хвърлям се вътре и затръшвам вратата зад гърба си, като се притискам с гръб към нея, докато роботът се опитва да я отвори насила. За мой късмет машината няма достатъчно сцепление на излъскания бетон на пода, така че веднага да ме изблъска с тежестта си.

— Матилда! — провиквам се аз. — Нолан!

Хората се изправят на местата си и ме гледат. Машините знаят идентификационния ми номер. Могат да ме проследят където и да отида и няма да спрат, докато не ме убият. Това ще бъде единственият ми шанс да спася семейството си.

И тогава изведнъж го виждам. Моето мълчаливо малко ангелче. Нолан се затичва към мен с мръсната си разчорлена черна коса.

— Нолан! — възкликвам аз, хващам го и го прегръщам.

Вратата се блъска в гърба ми, докато машината я бута от другата страна. Със сигурност идват и още. Обхващам нежното личице на Нолан с ръце и го питам:

— Къде е сестра ти, Нолан? Къде е Матилда?

— Раниха я. След като ти си тръгна.

Заради Нолан преглъщам страха си.

— О, не, миличко, съжалявам. Къде е тя? Заведи ме при нея.

Нолан не казва нищо. Само посочва с ръка. Вдигам го на хълбока си, пробивам си път между хората и бързам по коридора към болничното отделение. Зад мен остават няколко възрастни жени и спокойно подпират вратата, която не спира да се тресе. Нямам време да им благодаря, но ще запомня лицата им. И ще се моля за тях.

За пръв път влизам в дългото дървено помещение. Тесният коридор по средата е преграден със завеси от двете страни. Крача по него и дърпам завесите една по една, за да намеря дъщеря си. Зад всяка се разкрива някакъв нов ужас, но съзнанието ми изобщо не ги регистрира. В момента съм в състояние да разпозная само едно нещо. Едно малко лице.

И тогава я виждам. Детето ми лежи на носилка, а над главата й е надвиснало чудовище. Някаква хирургическа машина, монтирана на метално рамо, от което се спускат десетина пластмасови крайника. Всеки е опакован със стерилна хартия. На върха му има различен инструмент: скалпел, кука, поялник. Цялото нещо се движи толкова бързо, че изглежда размазано — като паяк, който плете мрежата си. И работи по лицето на Матилда, без изобщо да забелязва присъствието ми.

— Не! — изкрещявам аз.

Оставям Нолан на пода и хващам машината в основата. Напрягам всичките си сили, за да я вдигна от лицето на дъщеря си. Объркана от прекъсването, тя вдига крайниците си във въздуха. В същата част от секундата аз се подпирам с крак на носилката и избутвам тялото на Матилда по-далеч. Раната в крака ми се отваря и аз усещам как по прасеца ми се стича кръв.

„Биг Хепи“ сигурно вече е наблизо. Навеждам се над носилката и поглеждам дъщеря си. Виждам нещо ужасно. Очите й. Красивите й очи ги няма.

— Матилда? — казвам аз.

— Мамо? — отговаря тя и се усмихва.

— О, миличка, добре ли си?

— Така ми се струва — отговаря тя и се намръщва при вида на изражението ми. — Има ми нещо на очите. Какво ми има?

С треперещи пръсти Матилда докосва матовия черен метал, който покрива очните й ябълки.

— Добре ли си, миличка? Можеш ли да виждаш? — питам аз.

— Да. Мога. Мога да виждам вътре — отговаря Матилда.

В тялото ми се прокрадва страх. Закъсняла съм. Вече са повредили малкото ми момиченце.

— Какво виждаш, Матилда?

— Виждам вътре в машините — казва тя.

 

 

Трябват ни само няколко минути, докато стигнем до оградата. Прехвърлям Матилда и Нолан през нея. Оградата е висока метър и половина — не е трудно да се преодолее. Това е част от примамката за потенциалните освободители, които идват отвън. Истинската охрана се осигурява от картечните гнезда, скрити в полето.

— Хайде, мамо — подвиква нетърпеливо Матилда, след като вече е в безопасност от другата страна на оградата.

Раната на крака ми съвсем се е отворила, кръвта се събира в обувката ми и тече по земята. След като прехвърлям Нолан през оградата, съм прекалено изтощена, за да се движа. Напрягам последните си сили, за да остана в съзнание. Промушвам пръсти в мрежата на телената ограда, за да се задържа изправена и да погледна децата си за последен път.

— Аз винаги ще ви обичам. Независимо от всичко.

— Какво означава това? Хайде, моля те — вика тя.

Зрението ми започва да отслабва и да се свива. Гледам света през две точки, големи колкото върховете на карфици — всичко останало е мрак.

— Вземи Нолан и тръгвай, Матилда.

— Не мога, мамо. Има картечници. Виждам ги.

— Съсредоточи се, миличка. Вече имаш дарба. Виж къде са картечниците. Виж накъде не могат да стрелят. Намери безопасен маршрут. Хвани Нолан за ръката и не го пускай.

— Мамо — обажда се Нолан.

Потискам всичките си емоции. Налага се. Чувам воя на моторите на танкетките, които се изсипват в откритото пространство зад гърба ми. Увисвам на оградата. Успявам да намеря отнякъде сила да изкрещя:

— Матилда Роза Перес! Няма да споря с теб! Вземи брат си и тръгвай. Бягай! Не спирай, докато не се отдалечите от тук. Чуваш ли какво ти говоря? Бягай. Бягай веднага, иначе много ще ме ядосаш.

Матилда се свива. Прави несигурна крачка назад. Усещам как сърцето ми се къса. Чувството се излъчва от гърдите ми и сковава цялото ми тяло, като изтрива всичките ми мисли и заличава целия ми страх.

И тогава устата на Матилда се свива в напрегната линия. Челото й се набръчква в познатото упорито изражение, което ме кара да забравя ужасяващите матови импланти на очите й.

— Нолан — казва тя. — Дръж ме за ръката, независимо какво ще стане. Не ме пускай. Сега ще тичаме. Ще тичаме супер бързо, разбираш ли?

Нолан кимва и я хваща за ръката. Моите малки войници. Те ще оцелеят.

— Обичам те, мамо — казва Матилда.

После децата ми побягват.

Не се знае нищо повече за Лора Перес. Матилда Перес обаче е съвсем друга история.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217