Даниъл Уилсън
Робокалипсис (25)

1.
Хибрид

Опасно е да си сляп за хората.

Матилда Перес

Новата световна война + 12 месеца

Една година след началото на Новата световна война боен отряд „Умник“ най-сетне пристигна в Грей Хорс, щата Оклахома. Милиарди човешки същества бяха избити в градските райони, а милиони други бяха изпратени в лагерите за принудителен труд. Много от провинциалните жители, с които се срещнахме, водеха изолирани, лични битки срещу природните стихии. Информацията е откъслечна, но явно по целия свят се бяха образували стотици малки анклави на съпротивата. Докато нашият отряд се настаняваше в Грей Хорс, затворничка на име Матилда Перес беше избягала от лагера „Скарсдейл“. Заедно с малкия си брат Нолан тя се беше отправила към Ню Йорк. В този спомен Матилда (на тринайсет години) описва срещата си със съпротивата в Ню Йорк, предвождана от Маркъс и Доун Джонсън.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Отначало не вярвам, че Нолан е ранен толкова тежко.

Стигнахме до града, завихме зад един ъгъл, нещо избухна и Нолан падна. Но веднага пак се изправи. Двамата тичахме много бързо заедно, хванати ръка за ръка. Точно както обещах на мама. Тичахме, докато не стигнем до безопасно място. Едва по-късно, когато отново започнахме да вървим нормално, забелязах колко блед е Нолан. По-късно открих, че в долната част на гърба му са се забили миниатюрни метални шрапнели.

— Добре ли си, Нолан? — питам го аз.

— Да — отговаря той. — Боли ме гърбът.

Толкова е малък и смел, че ми се иска да заплача. Но вече не мога да плача. Вече не.

Машините в лагера „Скарсдейл“ ме повредиха. Взеха ми очите. Но в замяна ми дадоха други. Сега виждам повече от всякога. Вибрациите в земята просветват като вълнички по водна повърхност. Забелязвам топлинните отпечатъци, оставени по настилката от колелата, които са минали оттук. Но най обичам да гледам ивиците светлина, които кръстосват небето — като съобщения, отпечатани на панделки. С тези лъчи машините си говорят. Понякога, ако силно присвия очи, дори мога да различа какво си казват.

По-трудно ми е да виждам хората. Не виждам малкото си братче Нолан, а само топлината от дъха му, лицевите му мускули и как вече не ме поглежда в лицето. Няма значение. Независимо дали имам човешки очи, очи на машина или пипала, аз си оставам голямата сестра на Нолан. Уплаших се, когато за пръв път погледнах през кожата му, така че вече знам какво изпитва, когато вижда новите ми очи. Но не ми пука. Мама беше права. Нолан е моето братче, единственото, което някога ще имам.

След като напуснахме лагера „Скарсдейл“, двамата с Нолан видяхме високи сгради и тръгнахме към тях, като си мислехме, че може би там ще намерим други хора. Нямаше никого. Или, ако имаше, сигурно се криеха. Повечето сгради бяха полуразрушени. По улиците имаше куфари, кучета на глутници и понякога свити трупове на хора. Нещо лошо беше станало тук.

Навсякъде беше станало нещо лошо.

Колкото повече се приближавахме до високите сгради, толкова повече ги усещах — машините, които се криеха в тъмното или тичаха по улиците в търсене на хора. В небето проблясваха ивици светлина. Машините си говореха. Някои от светлините примигваха с редовна честота на всеки няколко минути или секунди. Бяха от машините, които се криеха и докладваха на шефовете си. „Още съм тук — казваха те. — Чакам.“

Мразя ги. Те правят капани и чакат хората в засада. Това не е честно. Един робот може само да си седи и да се готви да направи нещо лошо на някого. И може да чака завинаги, до края на света. Но Нолан е ранен и трябва бързо да намерим някой, който да ни помогне. Новите ми очи не ми показват всичко. Не могат да ми покажат човешките неща. Вече виждам само частите на машините.

Опасно е да си сляп за хората.

Пътят изглежда чист. Не се виждат машини. Няма проблясващи топлинни следи. Изведнъж зад ъгъла на една тухлена сграда по земята пробягват вълнички. Вместо да се носят бавно като от нещо на колела, те подскачат като от стъпките на нещо голямо.

— Тук не сме в безопасност — казвам аз.

Прегръщам Нолан през раменете и го побутвам към една сграда. Приклякаме до прозореца, покрит с прах. Карам Нолан да седне на пода.

— Не се надигай — казвам му аз. — Нещо идва.

Той кимва. Вече е съвсем блед. Заставам на колене, притискам лицето си в счупения ъгъл на прозореца и стоя неподвижно. Вибрациите по натрошения паваж навън се усилват като пулсации от статично електричество, които прииждат от някакво невидимо място. По улицата се приближава някакво чудовище. Скоро ще мога да го видя, независимо дали искам или не.

Затаявам дъх. Отнякъде се чува крясък на ястреб. След това пред очите ми се показва дълъг черен крак едва на половин метър от прозореца. Кракът има острие накрая, а от долната му страна има шипове с формата на люспи, все едно е някакво гигантско насекомо. По-голямата част е студена, но ставите му са нагорещени от движението. Докато се отдалечава, забелязвам, че кракът всъщност е много по-дълъг, но е нагънат, като свита на кълбо змия, готова да се нахвърли. По някакъв начин той се носи над земята.

И тогава виждам две топли човешки ръце. Ръцете държат крака като оръжие. Принадлежат на чернокожа жена, облечена със сиви парцали и черни пилотски очила. Жената държи крака като пушка, а едната й ръка здраво е стиснала импровизирана ръкохватка. Виждам лъскаво разтопено място в задния му край и осъзнавам, че е отрязан от някаква голяма ходеща машина. Жената не ме вижда, а продължава напред.

Нолан тихо кашля. Жената се завърта и инстинктивно насочва крака към прозореца. Натиска един спусък, свитият крак се протяга и се изстрелва напред. Върхът на нокътя разбива стъклото на прозореца до лицето ми и навсякъде се разхвърчават отломки. Успявам да се наведа в момента, в който кракът се свива отново, като откъсва част от рамката на прозореца. Падам по гръб, уловена във внезапната ярка светлина, която нахлува през разбития прозорец. Изквичавам, преди Нолан да успее да запуши устата ми с ръка.

На прозореца се показва лице. Жената бутва очилата на челото си, подава главата си вътре и я отдръпва с бързо движение. След това навежда поглед към мен и Нолан. Около главата й има много светлина, кожата й е студена и аз мога да преброя зъбите й направо през бузите.

Жената е видяла белязаните ми очи, но не трепва. Просто внимателно ни оглежда за миг и широко се усмихва.

— Извинявайте, деца — казва тя. — Помислих си, че сте като Роб. Казвам се Доун. Гладни ли сте?

 

 

Доун е добра. Отвежда ни в подземното скривалище, където живеят хората от съпротивата в Ню Йорк. Тунелът засега е празен, но Доун ни казва, че другите скоро ще се върнат от разузнаване, събиране и нещо, което нарича „ескорт“. Доволна съм, защото Нолан не изглежда много добре. Лежи на спален чувал в далечния ъгъл на помещението, където е най-безопасно. Не съм сигурна, че още може да ходи.

Вътре е топло и изглежда сигурно, но Доун ни казва да пазим тишина и да внимаваме, защото някои от новите роботи вече могат да копаят много добре. Обяснява ни, че малките машини търпеливо дълбаят през пукнатините и се насочват към вибрациите. През това време по-големите машини преследват хората в тунелите.

Оглеждам стените около нас. Не виждам познатите вълнички да пулсират по плочките, почернели от сажди. Доун ме поглежда странно, когато й казвам, че в момента в стените няма нищо. Но не казва нищо за очите ми, поне засега. Вместо това ми дава да си поиграя с крака на насекомото. Нарича се „шип“. Точно както подозирах, свален е от голяма ходеща машина. Тази машина се нарича богомолка, но Доун ми казва, че тя й вика „роболаз“. За момент се разсмивам, преди да си спомня, че Нолан е тежко ранен. Присвивам очи и поглеждам вътре в шипа. В него няма жици. Всяка става си говори с останалите по въздуха. С радиосигнал. Кракът няма нужда и да мисли накъде се движи. Всяка част е проектирана така, че да работи заедно с останалите. Може да извършва само едно движение, но то е много ефективно, комбинация от пронизване и разкъсване. Което е добре за Доун, защото един обикновен електрически импулс може да накара крака да се протегне и да се свие. Тя казва, че това е много полезно.

В този момент шипът се размърдва в ръцете ми и аз го изпускам на земята. Той остава да лежи неподвижно за секунда. Когато се съсредоточавам върху ставите му, машината бавно се протяга като котка. Усещам ръка на рамото си. Доун е застанала до мен, а от лицето й се излъчва топлина. Развълнувана е.

— Невероятно — казва тя. — Нека ти покажа нещо.

Доун ме отвежда до един чаршаф, окачен на стената. Дръпва го настрани и аз виждам тъмна кухина, изпълнена с някакъв притаен кошмар. В мрака дебнат десетки крайници, подобни на краката на гигантски паяк, едва на метър-два от мен. Вече съм виждала тази машина. Беше последното нещо, което видях с истинските си очи.

Изпищявам и падам назад, докато се мъча да избягам. Доун ме сграбчва за дрехата и аз се опитвам да се боря с нея, но тя е прекалено силна. Спуска завесата обратно и ме изправя на крака, като ме оставя да я удрям и да се опитвам да я издраскам по лицето е ноктите си.

— Матилда — казва тя. — Всичко е наред. Машината не е включена. Послушай ме.

Никога не съм знаела колко много се нуждая да плача, докато не останах без очи.

— Това ли е машината, която ти го причини? — пита ме тя.

Успявам само да кимна.

— Тя не е включена, миличка. Нищо не може да ти направи. Разбираш ли?

— Да — отговарям и се успокоявам. — Извинявай.

— Няма нищо, миличка. Разбирам те. Няма нищо.

Доун ме гали по косата в продължение на няколко секунди. Ако можех да затворя очи, щях да го направя. Вместо това гледам как кръвта леко пулсира в лицето й. След това Доун ме настанява на един камък. Лицевите й мускули се напрягат.

— Матилда — казва тя. — Онази машина се нарича автодоктор. Довлякохме я отгоре. Бяха ранени хора… загинаха хора, за да я докарат тук. Но не можем да я използваме. Не знаем защо. Но ти имаш нещо специално, Матилда. Знаеш какво е то, нали?

— Очите ми — отговарям аз.

— Точно така, миличка. Очите ти са специални. Но си мисля, че има и нещо друго. Машината не е само на лицето ти, но и в мозъка. Ти накара онзи шип да се движи само като си помисли, нали?

— Да.

— Можеш ли да се опиташ да направиш същото с автодоктора? — казва тя и бавно дръпва завесата.

Сега виждам, че плетеницата от крайници е закрепена за белезникаво овално тяло. На мястото, където краката се срещат с основния корпус, има тъмни пролуки. Машината прилича на подземните буболечки, които двамата с Нолан преди изравяхме от задния двор.

Потръпвам, но не извръщам поглед.

— Защо? — питам аз.

— Като за начало, за да спасиш живота на малкото си братче, миличка.

Доун изтегля автодоктора по средата на помещението. През следващите трийсет минути седя с кръстосани крака до него и се съсредоточавам по същия начин, по който го направих с шипа. Отначало крайниците на автодоктора се раздвижват съвсем леко. А после започвам да ги движа наистина. Не ми отнема много време да ги почувствам всичките. В края на всеки крайник е закрепен различен инструмент, но аз разпознавам само някои от тях: скалпели, лазери, прожектори. След известно време машината вече не ми се струва толкова чужда и непозната. Разбирам какво е чувството да имаш десетки ръце, как можеш да осъзнаваш къде се намират всичките ти крайници и в същото време да се съсредоточиш върху двата, които използваш точно в този момент. Отново и отново раздвижвам крайниците на автодоктора, докато всичко започва да ми се струва естествено.

И в този момент той ми проговаря: „Стартиран е режим на диагностика на управлението. Посочете избраната функция.“

Трепвам и нарушавам концентрацията си. Думите изникват в съзнанието ми, все едно минават по вътрешната страна на челото ми. Как е възможно автодокторът да вкара думи в главата ми? Едва тогава забелязвам тълпата. В тунела са пристигнали десетина оцелели. Събрали са се в полукръг и ме гледат. Един мъж стои зад Доун, ръцете му са обгърнали тялото й, а тя ги държи със своите ръце. Не съм виждала толкова много хора, откакто имам новите очи. Към мен пулсират червено-оранжеви вълни. Светлината идва от сърцата им. Това е много красиво, но е и дразнещо, защото не мога да обясня на никого колко е красиво.

— Матилда — казва Доун. — Ето моя съпруг, Маркъс.

— Радвам се да се запознаем, Маркъс — казвам аз.

Маркъс само ми кимва. Мисля, че е останал без думи.

— А ето и другите, за които ти разказах — продължава Доун.

Хората измърморват поздравите си. Млад мъж пристъпва напред. Изглежда готин, с остра брадичка и високи скули. Едната от ръцете му е увита с хавлия.

— Аз съм Том — казва той и прикляка до мен.

Извръщам поглед, защото ме е срам от лицето ми.

— Не се плаши.

Той развива хавлията от ръката си. Вместо ръка Том има парче студен метал с формата на ножица. Невярващо вдигам очи към лицето му и той се усмихва. Понечвам да се усмихна в отговор, но отново ме обхваща срам и извръщам лице. Протягам ръка и докосвам студения метал. Когато поглеждам в него, се изумявам как са съединени плътта и машината. Никога не съм виждала нещо толкова фино. След като поглеждам по-внимателно и останалите хора, забелязвам отделни парчета метал и пластмаса. Не всички са само от плът. Някои от тях са като мен. Като мен и Том.

— Защо сте такива? — питам го аз.

— Машините ни промениха — отговаря Том. — Ние сме различни, но сме същите. Наричаме се хибриди.

Хибриди.

— Може ли да пипна? — пита Том и посочва очите ми.

Кимвам, той се навежда и докосва лицето ми. Поглежда ме в очите, после леко прокарва пръстите си по лицето ми, където кожата среща метала.

— Никога не съм виждал такова нещо — казва той. — Не е завършено. Роб не е стигнал до края. Какво се случи, Матилда?

— Мама — отговарям аз.

Не успявам да кажа нищо повече.

— Майка ти е прекъснала операцията — кимва той. — Браво на нея.

Том се изправя.

— Доун, това е невероятно. Имплантът няма управление. Роб не е имал възможност да го инсталира. Направо не знам. Искам да кажа, че дори няма как да разберем на какво е способна.

Около мен пулсира водопад от сърца, които започват да бият по-бързо.

— Защо сте толкова развълнувани? — питам ги аз.

— Защото мислим, че вероятно можеш да говориш с машините — отговаря Доун.

В този момент Нолан простенва. Минали са два часа, откакто пристигнахме тук, и той изглежда ужасно. Чувам как диша на кратки хрипове.

— Трябва да помогна на брат си — казвам аз.

Пет минути по-късно Маркъс и Том са преместили Нолан до автодоктора. Машината е насочила крайниците си към спящото тяло на малкия ми брат.

— Направи рентгенова снимка, Матилда — казва Доун.

Отпускам ръка върху автодоктора и мислено го заговарям: „Ехо? Там ли си?“

„Посочете избраната функция.“

„Рентгенова снимка?“

Крайниците се раздвижват. Някои се отдръпват назад, за да не пречат на останалите, докато други обгръщат безчувственото тяло на Нолан. От крайниците се разнася странно щракане, докато се движат. Този път думите изникват в съзнанието ми заедно е образ: „Обърнете пациента във фронтална конфигурация. Свалете облеклото от епидуралната област.“

Внимателно обръщам Нолан по корем. Дръпвам ризата му нагоре, за да открия гърба му. Около прешлените на гръбнака му има множество пръски от тъмна засъхнала кръв.

„Оправи го“, казвам мислено на автодоктора.

„Грешка“, отговаря той. „Липсват хирургически възможности. Липсва база данни. Няма връзка. Изисква се допълнителна антена.“

— Доун — казвам аз. — Роботът не знае как да прави хирургически операции. Иска антена, за да получи инструкции.

Маркъс разтревожено се обръща към Доун.

— Опитва се да ни измами. Ако му дадем антената, ще повика помощ. Ще ни открият.

Доун кимва.

— Матилда, не можем да рискуваме да…

Но когато ме вижда, замлъква. Някъде вътре в главата си знам, че крайниците на автодоктора безшумно се вдигат във въздуха зад мен и инструментите по тях блестят. Безбройните игли и скалпели заплашително се поклащат. Нолан има нужда от помощ и ако те не са готови да ми я дадат, аз съм готова да си я взема насила. Лицето ми замръзва в решителна гримаса.

— Нолан има нужда от мен.

Маркъс и Доун отново се споглеждат.

— Матилда? — казва Доун. — Откъде знаеш, че това не е капан, миличка? Знам, че искаш да помогнеш на Нолан, но нали не искаш да направиш лошо на нас?

Размишлявам няколко секунди.

— Автодокторът е по-умен от шипа — казвам накрая. — Може да говори. Но не е толкова умен. Просто иска онова, което му липсва. Съобщение за грешка.

— Да, но мислещият Роб е там навън и…

Доун докосва Маркъс по рамото.

— Добре, Матилда — казва Доун.

Маркъс се отказва да спори. Оглежда се, вижда нещо и прекосява помещението. Протяга се нагоре, сграбчва една жица, която виси от тавана, и я разклаща напред-назад, за да я освободи. След това ми я подава, без да откъсва поглед от крайниците на автодоктора, които се поклащат зад мен.

— Този кабел отива в сградата над нас. Стига високо. Идеалната антена. Но внимавай.

Почти не го чувам. В мига, в който антената докосва ръката ми, в главата ми се излива цунами от информация. Цялото ми зрение се изпълва с потоци от числа, букви и образи. Отначало не мога да разбера нищо. Във въздуха пред мен се понасят цветни вихрушки.

И тогава го усещам. Някакво… съзнание. Нещо чуждо, което броди през данните и ме издирва. Нещо, което ме вика по име. „Матилда?“

Автодокторът подхваща непрекъснато бърборене. „Начало на сканирането. Едно, две, три, четири. Търсене на сателитна връзка. Свързване с база данни. Начало на свалянето. Орто-… Гастро-… Уро-… Гино-… Невро-…“

Прекалено е бързо. Прекалено е много. Вече не разбирам какво казва автодокторът. Прилошава ми, докато информацията се излива като порой в мен. Онова нещо отново ме вика по име и вече е по-близо. Спомням си студените очи на куклата в спалнята ми онази нощ и гласа, с който онова безжизнено нещо прошепна името ми в мрака.

Цветовете се въртят около мен като торнадо. „Спри“, мисля си аз. Но нищо не се случва. Не мога да дишам. Цветовете са прекалено ярки и ме давят в себе си, така че не мога да мисля. „Спри!“, извиквам наум. Но отново чувам името си, този път по-силно, и вече не знам къде са ръцете ми и колко са те. „Какво съм аз?“, изкрещявам наум с всичко в главата си.

„СПРИ!“

Захвърлям антената, все едно е змия. Цветовете избледняват. Образите и символите се посипват по пода и отлитат като есенни листа в ъглите на помещението. Ярките цветове потъват в мръснобелите плочки на стените. Поемам си дъх. И още веднъж. Крайниците на автодоктора се раздвижват.

Чуват се миниатюрни мотори, докато автодокторът работи по Нолан. Включва се прожектор, който осветява гърба му. Спуска се въртяща гъба, която почиства кожата му. Една спринцовка се забива и се оттегля толкова бързо, че почти не се вижда. Движенията на автодоктора са бързи, прецизни и накъсани — както се движат кокошките в зоопарка, когато въртят глави и кълват зрънцата. Във внезапната тишина чувам нещо друго под белия шум на миниатюрните мотори на робота. Човешки глас.

„… съжалявам за това, което направих. Казвам се Потайния. Ще взривя блокадата на комуникациите на кулата на «Бритиш Телеком». Би трябвало да отвори достъпа до сателитите, но не знам за колко дълго време. Ако чувате това съобщение, линиите още са отворени. Сателитите са свободни. Използвайте ги, докато можете. Проклетите машини ще… О, не. Господи, моля те. Не мога да издържам повече. Съжалявам… Ще се видим на куково лято, приятел.“

След около десет секунди прекъснатото съобщение се повтаря. Едва го чувам. Гласът е много изплашен и много млад, но освен това в него звучи гордост. Надявам се да е добре, където и да е.

Най-сетне се изправям. Усещам как автодокторът продължава да оперира Нолан зад гърба ми. Хората все така стоят и ме гледат. Почти не съм осъзнавала, че са там. Говоренето с машините изисква такава концентрация. Вече почти не виждам хората. Толкова е лесно да се изгубя в машината.

— Доун? — казвам аз.

— Да, миличка?

— Там има някакъв човек, който говори. Казва се Потайния. Казва, че е взривил блокадата на комуникациите. Казва, че сателитите са свободни.

Хората се споглеждат невярващо. Двама от тях се прегръщат. Том и Маркъс се поздравяват, като удрят дланите си една в друга. Доун се усмихва и отпуска ръце на раменете ми.

— Това е добре, Матилда. Това означава, че можем да говорим е другите хора. Роб не е унищожил комуникационните сателити, а само ги е блокирал, за да нямаме достъп до тях.

— О! — казвам аз.

— Много е важно, Матилда — продължава тя. — Какво друго чу там? Какво е най-важното съобщение?

Закривам лице с ръце и се съсредоточавам. Слушам с всички сили. И зад гласа на човека, който повтаря едно и също, започвам да чувам по-навътре в мрежата. Там се носят толкова много съобщения. Някои са тъжни. Някои са гневни. Много от тях са объркани, прекъснати или несвързани, но едно от тях остава в съзнанието ми. Специално съобщение, в което срещам три познати думи:

„Закон за защита от роботите.“

Матилда едва е докоснала повърхността на действителните си способности. През следващите месеци тя ще усъвършенства уменията си в относително сигурната среда на съпротивата в Ню Йорк, закриляна от Маркъс и Доун.

Съобщението, на което попада в онзи ден, се оказва съдбоносно за сформирането на Северноамериканската армия. Матилда Перес открива и призива за война на Пол Блантън и местоположението на най-големия враг на човечеството.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217