Даниъл Уилсън
Робокалипсис (13)

4.
Грей Хорс

В галоп към резервата,

земя на племената,

където се родих.

Уди и Джак Гътри, около 1944 г.

Час нула

Полицай Лони Уейн Блантън е записан как разказва следното на един млад войник, който минава през резервата на племето осейдж в централната част на щата Оклахома. Ако не бяха смелите действия на Лони Уейн по време на Час нула, човешката съпротива може би никога нямаше да се роди — поне в Северна Америка.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Не спирам да мисля за машините, откакто разпитах онова хлапе за историята, станала с него и неговия приятел в сладкарницата. Грозна работа. Естествено, според мен мъжете не бива да носят косата си на конска опашка. Но въпреки това не спирах да си отварям очите, след като чух за онова.

Три месеца по-късно всички коли в града полудяват. Двамата с Бъд Козби седим в закусвалнята „Ейкърн“. Бъд ми разправя за внучката си, която е спечелила някаква „престижна международна награда“ според неговите думи, когато хората навън започват да крещят. Аз оставам на място от предпазливост. Бъд отива до прозореца. Избърсва мръсното стъкло и се навежда, като се подпира със старите си ревматични ръце на коленете. И точно в този момент кадилакът на Бъд разбива витрината на закусвалнята като някаква сърна, която скача право към предното стъкло на колата ти, докато караш със сто и петдесет километра в час в тъмното по някоя магистрала. Навсякъде се разхвърчават стъкла и метални парчета. Ушите ми започват да звънят и едва след секунда осъзнавам, че Ронда, сервитьорката, държи една кана с вода и крещи така, сякаш иска да откачи тъпата си глава от раменете.

Поглеждам през новата дупка в стената и виждам линейка, която профучава по средата на улицата, блъсва един мъж, който й маха да спре, и продължава. Кръвта на Бъд бързо се събира на локва под заседналия кадилак.

Веднага изчезвам през задния вход. Поемам през гората. Докато вървя между дърветата, все едно нищо не е станало. В гората се чувствам в безопасност както винаги. Това няма да продължи дълго. Но ще продължи достатъчно дълго, колкото мъж на петдесет години с каубойски ботуши, подгизнали от кръв, да се добере до дома.

Къщата ми е недалеч от магистралата в посока Поуни. Влизам вътре, наливам си чаша студено кафе и се настанявам на верандата. Гледам с бинокъла и виждам, че движението по магистралата почти е спряло. После изведнъж минава цяла колона. Десет коли, които се движат на сантиметри една след друга с максимална скорост. Зад волана няма никого. Просто роботите се придвижват от едно място на друго възможно най-бързо. От другата страна на магистралата се вижда комбайн, който е спрял в двора на моя съсед. В машината няма никой, но двигателят явно работи на празен ход, защото над него се вижда мараня.

Не мога да хвана никого по портативната полицейска радиостанция, телефонът в къщата не ми оказва никакво съдействие, а въглените в печката на дърва са единственото, което прогонва студа от хола ми; електричеството съвсем официално е прекратило работа. Къщата на най-близкия ми съсед е на километър и половина от моята и аз започвам да се чувствам адски самотен. На верандата изглежда горе-долу толкова безопасно, колкото положението на шоколадова поничка върху мравуняк. Затова не се бавя. Приготвям си храна за път в кухнята: сандвич със салам и кисели краставички и термос с подсладен студен чай. После се отправям към гаража, за да видя какво става с мотоциклета на сина ми. Машината е „Хонда 350“ и не съм я пипвал от две години. Само седи в гаража и събира прах, откакто моето момче отиде в армията. Трябва да уточня, че Пол не отиде някъде, където ще стрелят по него. Не, той е преводач. Стреля само с езика си. Умно момче. Не като баща си.

Както се развиват нещата, по-добре, че момчето ми го няма. Това е първият случай, когато се чувствам така. Той е единственият ми близък човек, нали разбирате? А не е много умно да слагаш всички яйца в една кошница. Просто се надявам да си носи оръжието, където и да се намира. Знам, че умее да стреля с него, защото аз съм го учил.

Минава цяла минута, докато успея да запаля мотоциклета. А после едва не губя живота си, защото не съм обърнал достатъчно внимание на най-голямата машина, която притежавам. Да, точно така — неблагодарната ми стара патрулка се опитва да ме смачка в собствения ми гараж и едва не успява. Истински късмет, че се изръсих със сто долара повече за кутия за инструменти „Трейдсман“ от истинска стомана. Вече не става за нищо, защото в нея е забита предната броня на полицейска патрулна кола с двигател от 250 конски сили. А аз стърча по средата на разстояние от петдесет сантиметра между стената и проклетата кола, която се е опитала да ме убие.

Сега патрулката се опитва да даде на заден ход, а гумите й свирят по бетона, сякаш цвили стреснат кон. Изваждам револвера си, заобикалям колата до прозореца на шофьорското място и стрелям няколко пъти в малкия стар компютър в нея.

Застрелях собствената си патрулка. Това не е ли най-проклетата идиотщина, която сте чували? Аз съм полицейски служител, а няма никакъв начин да помогна на хората. Струва ми се, че правителството на Съединените щати, на което редовно плащам данъци, а в замяна то ми осигурява една дреболия, наречена цивилизация, се е подрискало точно когато имам най-голяма нужда от него.

За мой късмет аз съм член и на още една нация, която не ме кара да плащам никакви данъци. Тази нация си има собствена полиция, затвор, болница, вятърна електроцентрала и църкви. Както и горски пазачи, адвокати, инженери, бюрократи и много голямо казино, в което никога не съм имал удоволствието да стъпя. Моята родина — другата ми родина — са земите на племето осейдж. А те са на около трийсет километра от къщата ми, в място на име Грей Хорс — родината на всички индианци от това племе.

Ако искаш да кръстиш детето си, да се ожениш или каквото и да е друго — трябва да отидеш в Грей Хорс, или Ко-уа-хо-ца, както е индианското му име. По силата на властта, която ми е дадена от индианското племе осейдж от щата Оклахома, аз ви обявявам за съпруг и съпруга, както се казва в някои определени случаи. Ако имате някаква индианска кръв от племето осейдж във вените си, рано или късно ще се отправите по един самотен черен път с много завои, наречен общинско шосе Е0320. Правителството на Съединените щати му е избрало това име и го е записало в картата, но шосето води към едно място, което си е само наше: Грей Хорс.

На това шосе дори няма пътни знаци. Пътят към дома няма нужда от знаци.

 

 

Мотоциклетът ми вие като ранена дива котка. Усещам жегата от ауспуха през джинсите си, когато най-сетне удрям спирачките и спирам по средата на черния път сред хрущене на чакъл.

Пристигнах.

И не съм единственият. На шосето е пълно с хора. От племето осейдж. Виждат се много тъмни коси и очи и широки носове. Мъжете са едри и с телосложение на танк, облечени с джинси и прилежно запасани каубойски ризи. Жените… ами жените са със същото телосложение както мъжете, но са облечени с рокли. Хората са пристигнали с очукани мръсни комбита и стари фургони. Някои са пристигнали на кон. Един полицай от племето кара АТВ, боядисано в камуфлажни цветове. Изглеждат така, сякаш са се приготвили за дълга екскурзия сред природата, която може би никога няма да свърши. И това е мъдро от тяхна страна. Защото и аз имам чувството, че няма да свърши.

Действаме по инстинкт, така си мисля. Когато животът те блъсне толкова грубо, веднага потегляш обратно към дома си, за да си ближеш раните и да събереш сили да отвърнеш на удара. Старейшините живеят тук през цялата година, като се грижат за къщите — повечето празни. Но всеки юни Грей Хорс посреща И’н-лон-чка, Големия танц. И тогава всеки от племето осейдж, който не е инвалид — както и доста от тези, които са, — се връща в своя дом. Тази ежегодна миграция е навик, който се е просмукал в костите ни, от раждането до смъртта. Пътят е познат на самите ни души.

Разбира се, има и други градове на племето осейдж, но Грей Хорс е по-особено място. Когато племето пристигнало в щата Оклахома по Пътя на сълзите, то изпълнило едно предсказание, което носим със себе си от векове: че някой ден ще се преселим в нова земя с огромно богатство. И като се има предвид колко нефт блика от нашата земя, както и договорът ни за пълни права върху минералните ресурси, който не подлежи на промяна, предсказанието се е изпълнило на сто процента.

Това е индианска земя открай време. Моят народ е опитомявал диви кучета по тези равнини. В онова мъгливо време преди началото на историята, тъмнокоси и тъмнооки хора — точно като тези, които са се събрали сега на шосето — вече са живеели тук и са строили погребални могили, които могат да съперничат на египетските пирамиди. Ние сме се грижили за тази земя и след много болка и сълзи тя ни се отплати с лихвите.

Виновни ли сме, че заради всичко това племето осейдж е малко надуто?

Грей Хорс е разположен на върха на малък хълм, ограден от стръмните клисури, прорязани от реката Грей Хорс Крийк. Общинският път стига до него, но за да влезете в самия град, трябва да продължите пеша. Вятърната електроцентрала в равнините на запад от хълма произвежда достатъчно електричество за моя народ, а излишното количество се продава. На това място индианците от племето осейдж танцуват най-свещения си танц. То прилича и на поднос, вдигнат към боговете, за да гледат дали изпълняваме правилно нашите церемонии.

Хората казват, че танцуваме И’н-лон-чка вече повече от сто години, за да отпразнуваме началото на всяка нова пролет. Но аз имам някои съмнения по този въпрос. Онези старейшини, които са избрали Грей Хорс, са били сурови мъже — ветерани от геноцида срещу индианците. Те са били научени да оцеляват по трудния начин. Гледали са как кръвта на племето им изтича в земята и са видели как народът им е бил покосен. Дали е случайно, че Грей Хорс е на високо място с добри огневи линии, достъп до прясна вода и ограничени маршрути към върха? Не мога да кажа с точност. Но мястото наистина е страхотно — на върха на симпатичния малък хълм по средата на нищото.

Работата е там, че дълбоко в себе си И’н-лон-чка не е танц на плодородието. Знам го, защото танцът винаги се започва от най-възрастните мъже от всяко семейство. Жените и децата следват, естествено, но ние — мъжете — започваме първи. Ако трябва да сме честни, има само една причина да се отдава чест на най-възрастния мъж в семейството — ние сме воините на племето.

И’н-лон-чка е танц на войната. И винаги е бил такъв.

 

 

Слънцето бързо залязва, докато се изкачвам по стръмната пътека към самия град. Подминавам семейства, които мъкнат палатки, екипировка и децата си. На платото вече е запален огън, който хвърля отблясъци в сумрачното небе.

Кладата е по средата на правоъгълна поляна, от четирите страни на която има пейки от разцепени дънери. Искрите от въглените подскачат и се смесват с ярките искри на звездите. Ще бъде студена ясна нощ. Хората от племето, стотици хора, са скупчени на малки групи. Изпитват болка и страх, но и надежда.

Веднага щом пристигам, чувам дрезгав изплашен вик, който се разнася близо до огъня. Ханк Котън е хванал за яката някакъв младеж, най-много на двайсет години, и го разтърсва като парцалена кукла.

— Боклук! — вика той.

Ханк е висок почти два метра и як като гризли. Освен това е бивш професионален футболист, при това от най-добрите, и хората тук се осланят повече на него, отколкото биха се осланяли на самия Уил Роджърс, ако изведнъж излезеше от гроба с ласо в ръка и блясък в очите. Хлапето просто виси в ръката му, отпуснато като котенце в устата на майка си. Хората наоколо не смеят да се обадят. Веднага разбирам, че аз ще трябва да се оправям. Нали съм служител на реда и закона и прочие.

— Какво става тук, Ханк? — питам го аз.

Ханк ме поглежда отвисоко и пуска хлапето.

— Той е от проклетите чероки, Лони. Няма място тук.

Ханк леко блъсва хлапето, което едва не пада на земята.

— Защо не се върнеш в собственото си племе, момче?

Младежът оправя скъсаната си риза. Той е висок и кльощав, а косата му е дълга — точно обратното на едрите мъже от племето осейдж, които са се надвесили над него от всички страни.

— Успокой топката, Ханк — казвам аз. — Намираме се в извънредна ситуация. Адски добре знаеш, че това хлапе няма да успее да се измъкне само.

Момчето решава да се обади.

— Приятелката ми е от племето осейдж — казва то.

— Приятелката ти е мъртва — изплюва в отговор Ханк и гласът му потреперва. — А дори да не беше, ние не сме от едно племе.

Ханк се обръща към мен, огромен на светлината от огъня.

— А ти си прав, Лони Уейн. Ситуацията наистина е извънредна. И точно затова трябва да се държим здраво помежду си. Не можем да пускаме външни хора, ако искаме да оцелеем.

Той ритва земята и хлапето неволно се свива.

— Чупката, биека!

Поемам си дълбоко дъх и заставам между Ханк и хлапето. Точно както очаквам, това изобщо не се харесва на Ханк. Той забива големия си показалец в гърдите ми.

— Не искаш да правиш това, Лони. Сериозно ти говоря.

Преди положението да се влоши съвсем, се обажда майсторът на барабана. Джон Тенкилър е дребен мъж, слаб като вейка, с тъмна набръчкана кожа и ясни сини очи. Живее тук от цяла вечност, но някаква магия го поддържа пъргав като върбова клонка.

— Стига толкова, Ханк — казва Джон Тенкилър. — И двамата с Лони Уейн сте най-големите синове от семействата си и заслужавате моето уважение. Но първородните права не означават беззаконие.

— Джон — отговаря Ханк. — Ти не видя какво стана в града. Касапница. Светът се разпада по шевовете. Племето ни е в опасност. И всеки, който не е от племето, представлява заплаха за него. Трябва да направим всичко възможно, за да оцелеем.

Джон оставя Ханк да свърши, преди да погледне към мен.

— С цялото ми уважение, Джон, не става дума за едно племе срещу друго. Дори не става дума за бели, кафяви, черни или жълти. Адски сигурно е, че има заплаха, но тя не идва от другите хора. Идва отвън.

— От демоните — промърморва старейшината, а през тълпата преминава тръпка.

— От машините — натъртвам аз. — Не ми говори за чудовища и демони, Джон. Това са просто глупави стари машини и ние можем да ги избием. Но роботите нямат специално отношение към различните човешки раси. Те искат да сложат край на всички нас. На всички човешки същества. Ще трябва да действаме заедно срещу тях.

Ханк не може да се сдържи.

— Никога не пускаме външни хора в кръга на барабана — казва той. — Това е затворен кръг.

— Така е — потвърждава Джон. — Грей Хорс е свещено място.

Хлапето решава да избухне в неподходящия момент.

— Стига бе, човече! Не мога да се върна там. Градът е като капан. Всички там вече са мъртви, по дяволите! Казвам се Ларк Железния облак. Чуваш ли? И аз съм индианец колкото вас. А вие искате да ме убиете само защото не съм от племето осейдж?

Отпускам ръка на рамото на Ларк, за да не кипне точно сега. Настава пълно мълчание, в което се чуват само припукването на огъня и щурците в полето. Виждам кръг от лица на хора от племето осейдж, безизразни като камъни.

— Да танцуваме за това, Джон Тенкилър — казвам аз. — Проблемът е голям. По-голям от всеки от нас. И сърцето ми казва, че трябва да изберем какво място ще заемем в историята. Затова нека първо да танцуваме.

Майсторът на барабана свежда глава. Всички стоим неподвижно и очакваме решението му. Добрият тон изисква да го изчакаме, дори ако се наложи да го чакаме до сутринта. Не се налага. Джон вдига мъдрото си лице към нас и очите му ни пронизват като диамантени резци.

— Ще танцуваме — казва той. — И ще чакаме знак.

 

 

Жените помагат на танцьорите да се подготвят за церемонията. Когато свършват с оправянето на костюмите ни, Джон Тенкилър изважда една издута кожена кесия. Майсторът на барабана бърка с два пръста в нея и изважда влажна буца охра. После преминава по редицата от десетина танцьори и оставя по една следа с червената глина на челото на всеки от нас. Усещам студената ивица глина на лицето си — огънят на ци-жу. Тя бързо изсъхва и заприличва на съсирена кръв. Може би е знак за онова, което ни очаква.

Големият барабан е издигнат по средата на поляната. Джон е приклекнал до него и удря в постоянен ритъм — там-там-там, — който изпълва нощта. Сенките подскачат. Тъмните очи на публиката не се откъсват от нас. Един по един ние — най-големите синове — се изправяме и започваме нашия танц около кръга на барабана.

Преди десет минути бяхме полицаи, адвокати и шофьори на камиони, но сега сме воини. Облечени с носиите си — боброви кожи, пера, мъниста и лентички, — ние сме част от традиция, която няма място в историята. Трансформацията е внезапна и разтърсваща. Мисля си, че танцът на войната е като сцена, запечатана в кехлибар — неразличима от своите братя и сестри във времето.

Той започва и аз си представям налудничавия свят на хората, който се променя и развива отвъд играещата светлина на огъня. Този външен свят непрестанно се стреми напред, опиянен и изгубил контрол върху себе си. Но лицето на племето осейдж остава едно и също, вкоренено в земята на това свято място и в топлината на този вечен огън.

И така, ние танцуваме. Ударите на барабана и движенията на мъжете са хипнотизиращи. Всеки от нас се съсредоточава върху себе си, но естествено влизаме и в съдбовна хармония. Приклякаме, подскачаме и се плъзгаме около огъня плавно като змии. Очите ни са затворени, движим се заедно като един.

Докато се въртя опипом около огъня, усещам червеното трепкане от светлината на пламъците, което притиска вените на стиснатите ми клепачи. След известно време този червен мрак се отваря пред затворените ми очи — все едно се взирам през ключалка в някаква гигантска тъмна пещера. Това е окото на съзнанието ми. И аз знам, че скоро ще видя образите на бъдещето, очертани пред него в червено.

Ритъмът на телата ни освобождава умовете ни. Окото на съзнанието ми показва отчаяното лице на онова момче от сладкарницата. В ушите ми отеква обещанието, което му дадох. Усещам металическия мирис на кръвта, която се е събрала на локва по белите плочки на пода. Вдигам поглед и виждам силует, който излиза от задния вход. Тръгвам след него. Тайнственият силует спира на тъмния праг и бавно се обръща към мен. Потръпвам и едва сдържам вика си, когато виждам демоничната усмивка, нарисувана на пластмасовото лице на моя враг. Машината държи нещо в трите пръста на ръката си: малък жерав, сгънат от хартия като оригами.

И тогава ударите на барабана спират. Танцът замира. Отварям очи. Останали сме само аз и Ханк. Дъхът ми излиза на бели облаци. Когато се протягам, ставите ми изпукват като конфети. Ресните на ръкава ми са заскрежени. Тялото ми се чувства така, сякаш току-що съм се събудил, но умът ми изобщо не е заспивал.

Небето на изток вече е обагрено в бебешко розово. Огънят продължава да гори яростно както преди. Хората от моето племе са налягали около кръга на барабана и спят. Двамата с Ханк сигурно сме танцували в продължение на цели часове, като роботи. После забелязвам Джон Тенкилър. Той стои неподвижен като скала. Много бавно вдига ръка и посочва към зората.

В сенките на изток стои бял мъж с окървавено лице. В челото му са забити парчета натрошено стъкло. Той се олюлява и парчетата стъкло проблясват на светлината на огъня. Крачолите на панталона му са мокри и почернели от кал и листа. С лявата си ръка носи заспало момиченце, заровило лице в рамото му. Пред мъжа стои малкият му син, може би на десет години, отпуснал глава от изтощение. Силната дясна ръка на мъжа държи слабичкото рамо на момчето. Не се вижда нито съпруга, нито някой друг.

Аз, Ханк и майсторът на барабана гледаме мъжа с любопитство. Лицата ни са изцапани със засъхнала глина и сме облечени в дрехи, по-стари от първите колонизатори. Мисля си как на този мъж сигурно му се струва, че е минал през земята и се е върнал в миналото. Но бледоликият сякаш гледа право през нас, изпаднал в шок от ужаса и болката. В този момент момченцето вдига поглед. Малките му кръгли очи са широко отворени и изпълнени с мъка, а на бледото му чело има ръждивочервена ивица засъхнала кръв. Въпреки че стои там, момчето е белязано с огъня на ци-жу. Двамата с Ханк се споглеждаме и всяко косъмче от тялото ни настръхва. Момчето е белязано, но не от нашия майстор на барабана.

Хората започват да се пробуждат и тихо да говорят помежду си. След няколко мига майсторът на барабана заговаря с дълбокото ръмжене на древна, често произнасяна молитва:

— И нека отражението на огъня по небесата да бележи телата на нашите воини. И нека в този ден и час телата на народа уа-жа-же да бъдат поразени от червеното на огъня. И нека пламъците да полетят във въздуха и да накарат стените на самото небе да почервенеят от аления им блясък.

— Амин — отговаря му племето.

Белият мъж вдига ръка от рамото на сина си и на него остава идеален, блестящ отпечатък от окървавената му длан. Мъжът умолително протяга ръката си към нас.

— Помогнете ни — прошепва той. — Моля ви. Те идват.

Племето осейдж не връща нито един бежанец по времето на Новата световна война. Грей Хорс се превръща в бастион на човешката съпротива. По целия свят започват да се носят легенди за съществуването на оцеляла човешка цивилизация в средата на американския континент и за дръзкия каубой, който живее там и плюе в лицето на роботите.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217