Даниъл Уилсън
Робокалипсис (21)

4.
Ескорт

Щом този кретен ще ме остави да умра, искам да запомни лицето ми.

Маркъс Джонсън

Новата световна война + 7 месеца

Докато прекосявахме Съединените щати, никой от боен отряд „Умник“ не подозираше, че повечето големи градове по целия свят се прочистват от все по-тежко въоръжени роботи. Оцелелите в Китай по-късно разказваха, че по онова време било възможно река Яндзъ да бъде прекосена пеша — до такава степен е била изпълнена с трупове на хора, понесени от водите й към Източнокитайско море.

Въпреки всичко някои човешки групи просто се научиха да се адаптират към непрестанната агресия. Усилията на тези градски племена, описани на следващите страници от Маркъс и Доун Джонсън от Ню Йорк, в крайна сметка се оказаха съдбоносни за оцеляването на хората по целия свят.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Алармата се задейства призори. Не е кой знае какво. Просто няколко тенекиени консервни кутии, завързани една за друга, които се влачат по напукания паваж. Отварям очи и подавам глава от спалния си чувал. Минава една дълга секунда, докато осъзная къде се намирам. Когато поглеждам нагоре, виждам автомобилна ос, гърне и ауспух. А, да. Точно така.

Всяка нощ от една година насам заспивам в кратери под различни коли, но все още не съм свикнал. Няма значение. Свикнал или не, аз съм жив и здрав. Лежа неподвижно и се ослушвам в продължение на три секунди. Най-добре да не изскачам веднага от леглото. Човек никога не знае какво точно се промъква в нощта, по дяволите. През последната година повечето от роботите станаха по-малки. Но някои пък станаха по-големи. Много по-големи.

Докато се измъквам от спалния чувал и го сгъвам, си удрям главата. Заслужава си. Ръждивата купчина метал е моят най-добър приятел. По улиците на Ню Йорк в днешно време има толкова много изгорени коли, че мръсните копелета не могат да проверяват под всяка.

Измъквам се в сивата светлина на утрото. После протягам ръка, издърпвам мръсната си раница и я слагам на гърба си. Кашлям и изплювам храчка на улицата. Слънцето е изгряло, но толкова рано сутрин е студено. Лятото едва сега започва.

Консервните кутии продължават да се влачат. Подпирам се на коляно и развързвам въжето, преди микрофоните на машините да уловят шума. Най-важното е да бъдеш тих, да не спираш да се движиш и да действаш непредвидимо. В противен случай ще бъдеш мъртъв.

Днес ще бъда ескорт. Приблизително половината от стотиците хиляди градски жители, които избягаха в гората, умират от глад. Връщат се с несигурни крачки в градовете, мръсни и отслабнали като вейки, и се надяват да намерят някаква храна. В повечето случаи машините ги ликвидират почти веднага.

Вдигам си качулката и оставям черния шлифер да се развява зад мен, за да обърква системите за прицелване, особено на проклетите картечни гнезда. Като стана дума за това, трябва да се махна от улицата. Шмугвам се в една разрушена сграда и започвам да си пробивам път през боклуците и отломките към мястото, откъдето се чу алармата.

След като взривихме половината град с динамит, обикновените стари домашни роботи не можеха да пазят равновесие достатъчно добре, за да стигнат до нас. За известно време бяхме в безопасност — достатъчно дълго, за да се установим под земята и в разрушените сгради. Но после се появи нов вид ходещи роботи.

Наричаме ги богомолки. Всеки робот има по четири крака с множество стави, по-дълги от телефонни стълбове и изработени от някакъв материал от въглеродни нишки със структура на пчелна пита. Стъпалата им приличат на пикели и се забиват в земята на всяка крачка. Горе, където се събират краката, роботът има два малки крайника с още два пикела вместо ръце. Остриетата могат да разкъсват дърво, панели и тухлени стени. Цялото нещо пълзи приведено като насекомо, голямо колкото пикап. Малко прилича на богомолка. Достатъчно, за да го наричаме така.

Промъквам се между празните бюра на сринатия етаж на една бизнес сграда, когато усещам издайническата вибрация по земята. Навън има нещо голямо. Замръзвам на мястото си и приклякам на пода, посипан с боклуци. Надничам зад едно бюро, подуто от влагата, и оглеждам прозорците. Навън минава някаква сива сянка, но не виждам нищо друго.

Недалеч от тук се разиграва рутинна история. Някой оцелял е открил подозрителна купчина камъни, която една машина никога не би забелязала. До тази купчина е имало въже, което въпросният човек е дръпнал. Знам, че преди десет минути моят оцелял е бил жив. Но няма никаква гаранция за следващите десет минути.

Стигам до съборения край на сградата и пропълзявам по натрошените греди на конструкцията и тухлите, разбити на сол, към видимия полумесец от сива утринна светлина. Дръпвам качулката над очите си и подавам глава през дупката, за да огледам улицата навън. Нашият знак си стои непокътнат върху навес от другата страна на улицата. До него се е свил един човек, обгърнал коленете си с ръце, е наведена глава. Той се поклаща напред-назад на пети, може би за да се стопли.

Знакът действа, защото машините не забелязват естествените неща — камъни, дървета. Това е сляпото им петно. Богомолката има остро око за неестествени неща като думи и рисунки — и дори проклетите усмихнати лица. Ако нямат камуфлаж, импровизираните аларми никога не работят. Линиите на въжетата са прекалено прави. Ако напишете на стената как се стига до някое убежище, това е най-сигурният начин да ликвидирате всички хора в него. Но купчина натрошени строителни материали все едно е невидима. Както и купчина камъни, нахвърляни безразборно.

Пропълзявам навън и стигам до моя човек още преди да вдигне поглед към мен.

— Ей — прошепвам и го побутвам по лакътя.

Той стреснато ме поглежда. Млад латиноамериканец, на двайсет и няколко. Виждам, че е плакал. Бог знае през какво е преминал, за да стигне до тук.

— Всичко е наред, приятел — успокоявам го аз. — Ще те заведем на безопасно място. Ела с мен.

Той кимва мълчаливо. Подпира се на сградата и се изправя. Едната му ръка е увита с мръсна хавлия и той я придържа с другата. Предполагам, че доста е пострадала, след като го е страх да не я види някой.

— Съвсем скоро ще ти прегледат ръката, човече.

Младежът леко се стяга. Не го очаквах. Странно как можеш да се срамуваш, че си ранен. Все едно носиш вина, че окото, ръката или кракът ти не са наред. Разбира се, че да си ранен не е и наполовина толкова срамно, колкото да си мъртъв.

Повеждам го обратно към разрушената сграда от другата страна на улицата. Богомолките няма да са проблем, след като влезем вътре. Повечето от моите хора са в тунелите на метрото, където блокирахме основните входове. Ще се придвижваме от сграда на сграда, докато се приберем.

— Как се казваш, човече? — питам го аз.

Той не отговаря, а само навежда глава.

— Няма значение. Върви след мен.

Поемаме през съборените сгради, катерим се по купчини натрошен бетон и пълзим под наполовина сринати стени. След като се отдалечаваме достатъчно, аз го повеждам по една относително безопасна улица. Тишината между нас става все по-тежка. Започвам да се притеснявам и изведнъж осъзнавам, че се страхувам от безжизнените очи на младежа, който се влачи безмълвно след мен.

Колко промени може да понесе човек, преди всичко да изгуби смисъл? Да живееш заради едното живеене не е живот. Хората имат нужда от смисъл, също както имат нужда от въздух.

Слава богу, че аз все още имам Доун. Представям си лешниковите й очи, когато забелязвам сиво-зеления телефонен стълб, наведен под ъгъл в края на улицата. После стълбът се сгъва по средата, премества се и аз осъзнавам, че всъщност е крак. Ако останем на улицата, до трийсет секунди ще бъдем мъртви.

— Влизай вътре — просъсквам и блъсвам младежа към един разбит прозорец.

Приведената богомолка се показва на четирите си сгънати крака. Безизразната й глава с формата на куршум бързо се завърта и спира. Потрепват дълги антени. Машината се хвърля напред и се втурва в галоп към нас, а острите й стъпала се забиват в калта и паважа. Предните лапи висят под корема на машината, готови за действие, а светлината се отразява от безбройните им шипове.

Латиноамериканецът стои и гледа безжизнено. Сграбчвам го, блъсвам го през прозореца и скачам след него. Изправяме се и хукваме по изгнилия мокет. Няколко секунди по-късно в правоъгълника от дневна светлина зад нас изниква сянка. През прозореца се стрелва лапа с остри нокти и замахва надолу, като разкъсва част от стената. Следва я втора. Напред-назад, напред-назад. Все едно торнадо удря сградата. За наш късмет тя е безопасна. Сигурен съм в това, защото виждам как е изтърбушена. Фасадата е унищожена, но вътрешността е оставена проходима. В Ню Йорк пипаме внимателно. Издърпвам хлапака към купчина тухли и дупка в стената, която води към съседната сграда.

— Натам — посочвам и го бутвам към дупката.

Той тръгва. Движи се като зомби. Чувам разкъсване на мокет и хрущене на дървени мебели. Богомолката някак си е успяла да влезе през прозореца. Свита на кълбо, тя промушва сивото си тяло през сградата, като разкъсва напуканите окачени тавани като конфети. Виждат се проблясващи нокти и се чува стържене на метал.

Втурваме се към дупката в стената. Стигам пръв до нея и помагам на младежа да се покатери по купчината арматура и бетон. Тунелът представлява просто черна зейнала дупка, широка по-малко от два метра, която води право през варовиковите основи на двете сгради. Моля се да забави придвижването на чудовището, което ни следва. Спътникът ми потъва вътре. Аз се покатервам след него. В тунела е тъмно и клаустрофобично. Хлапакът пълзи бавно, като пази ранената си ръка. До изхода стърчат стоманените пръчки на арматурата като ръждясали остриета. Чувам, че богомолката ни настига, като унищожава всичко по пътя си. После шумът изведнъж спира.

Няма достатъчно място, за да обърна глава и да видя какво става зад мен. Виждам само подметките на младока, докато пълзи пред мен. Вдишвай, издишвай. Съсредоточи се. Нещо се забива във входа на тунела с достатъчна сила, за да откъсне парче масивна скала — или поне така ми прозвучава. Последва го още един сблъсък, от който тялото ми се разтърсва. Богомолката яростно си пробива път напред, като смила бетонната стена и скалата зад нея. Шумът е оглушителен. Всичко около мен се изпълва с мрак и прах.

— Давай, давай, давай! — викам аз.

Миг по-късно той изчезва; явно е стигнал до другия край на тунела. Усмихвам се и давам газ. С пълна скорост изхвърчавам от дупката, падам от метър-два разстояние и изкрещявам от изненадваща мъчителна болка.

Парче арматура е пронизало мускула на десния ми прасец. Паднал съм по гръб, подпрян на лакти. Кракът ми виси от изхода на тунела. Арматурата стърчи като крив зъб, забит в крака ми. Хлапакът е спрял на няколко крачки от мен, а на лицето му все още си стои безизразната физиономия отпреди. Мъчително си поемам дъх и отново надавам животински крясък от болка. Това най-сетне привлича вниманието му.

— Мамка му, откачи ме от това нещо! — изкрещявам аз.

Той примигва срещу мен. В безжизнените му кафяви очи бавно започва да се процежда някаква искра.

— Бързо! — продължавам аз. — Богомолката идва!

Опитвам се да повдигна тялото си, но съм твърде слаб, а болката е твърде силна. Лактите ми болезнено се забиват в земята. Успявам да повдигна глава. Опитвам се да обясня на малкия нещастник:

— Трябва да откачиш крака ми от арматурата. Или да извадиш арматурата от стената. Или едното, или другото, човече. Но трябва да побързаш.

Той стои, а долната му устна потреперва. Изглежда така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Ега ти късмета.

От тунела се разнася оглушителен пукот. Носи се облак прах. Всеки удар на богомолката кара скалата да вибрира, а заедно с нея и арматурата, която пронизва крака ми като шиш.

— Хайде, човече, имам нужда от теб. Трябва да ми помогнеш.

— Съжалявам — проговаря за пръв път хлапакът.

Мамка му. Това е краят. Иска ми се да се разкрещя на този страхливец. Искам да му направя нещо лошо, но нямам сили. Затова събирам цялата си останала енергия, за да продължа да го гледам. Мускулите на врата ми се напрягат да задържат главата ми вдигната, като потреперват от усилието. Щом този кретен ще ме остави да умра, искам да запомни лицето ми. Без да откъсва очи от моите, той вдига ранената си ръка. После започва да развива хавлията, увита около нея.

— Какво правиш… — казвам аз и млъквам.

Ръката на хлапето не е ранена — а изобщо я няма. Вместо това предмишницата му завършва с куп жици, свързани с едно мазно парче метал, от което стърчат две остриета. Прилича на градинска ножица. Инструментът е монтиран направо на ръката му. Хлапакът стяга едно сухожилие на предмишницата си и остриетата започват да се разтварят.

— Аз съм изрод — казва ми той. — Роб ми го направи в трудовия лагер.

Не знам какво да мисля. Не ми е останала никаква сила. Отпускам глава назад и гледам в тавана. Щрак. Кракът ми вече е свободен. В него е забито парче арматура, чисто отрязано в единия край. Но съм свободен.

Младежът ми помага да се изправя. Обгръща раменете ми със здравата си ръка. Двамата се отдалечаваме с несигурни крачки, без да поглеждаме обратно към тунела. Пет минути по-късно откриваме скрития вход към тунелите на метрото. И изчезваме в тях, като се движим колкото можем по-бързо по изоставените релси. Богомолката остава далеч зад нас.

— Как стана? — питам аз и посочвам с глава към повредената му ръка.

— В лагера. Хората отиваха на операция и се връщаха различни. Аз бях един от първите. Моята операция беше проста. Само на ръката. Но имаше и други хора. Връщаха се от автохирурга много по-зле. Без очи. Без крака. Роб си играе с кожата, с мускулите, дори с мозъка.

— Сам ли си сега? — питам го аз.

— Срещнах и други хора, но те не искаха… — той безизразно поглежда към осакатената си ръка. — Сега съм като тях.

Тази ръка не му помага да си намери приятели. Питам се колко пъти са го отхвърляли, от колко време е сам. Животът почти е свършил за него. Виждам как са увиснали раменете му. Как сякаш се бори всеки път, за да си поеме дъх. И друг път съм виждал такива хора. Не просто повредени — съсипани.

— Трудно е да бъдеш сам — казвам му аз. — Започваш да се питаш какъв смисъл изобщо има. Нали?

Той не отговаря.

— Но тук има и други хора. Съпротивата. Вече не си сам. Вече имаш цел.

— Каква? — пита ме той.

— Да оцелееш, човече. Да помогнеш на съпротивата.

— Аз дори не съм…

Той вдига ръка. В очите му блестят сълзи. Сега идва най-важното. Трябва да го разбере. Ако не го разбере, ще умре.

Хващам го за раменете и му го казвам в лицето:

— Ти си роден като човешко същество и ще умреш като човек. Независимо какво са ти направили. Или какво ще ти направят. Разбираш ли?

Тук долу в тунелите е тихо. И тъмно. Чувствам се в безопасност.

— Да — отговаря той.

Прегръщам го през раменете, като се стягам от болката в крака.

— Добре — казвам аз. — Хайде. Трябва да се приберем и да ядем. Знам, че ти е трудно да го повярваш, като ме гледаш, но аз имам много красива жена. Най-красивата жена на света. И ти казвам, че ако я помолиш възпитано, ще ти направи такава яхния, каквато никога не си ял.

Мисля, че хлапакът ще се оправи. След като се запознае с останалите. Хората имат нужда от смисъл, също както имат нужда от въздух. За наш късмет можем да си даваме смисъл един на друг съвсем безплатно. Само с факта, че живеем.

През следващите месеци в Ню Йорк започват да пристигат нови и нови модифицирани хора. Независимо какво им е направил Роб, всички те са посрещнати с „добре дошли“. Ако не беше това убежище и тази липса на предразсъдъци, нямаше да е много вероятно човешката съпротива, включително и отряд „Умник“, изобщо да се сдобие и да се възползва от едно невероятно могъщо тайно оръжие: четиринайсетгодишната Матилда Перес.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217