Даниъл Уилсън
Робокалипсис (4)

3.
Програмка

Знам, че е машина. Но тя ме обича. И аз също я обичам.

Г-н Такео Номура

Вирусна атака + 4 месеца

Тази завършила трагично шега е разказана от Рю Аоки, механик във фабриката за електроника „Лилипут“ в индустриална зона „Адачи“ в Токио. Разговорът е подслушан и записан от фабрични роботи, които са били наблизо. Следва английски превод на японския оригинал.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Мислехме си, че ще бъде забавно, нали разбирате? Да, добре, не бяхме прави. Но трябва да разберете, че не искахме да му направим нищо лошо. И със сигурност не сме искали да убием стареца.

Всички във фабриката знаят, че господин Номура е откачалка, изрод. Прилича на мъничък прегърбен трол. Тътри крака по пода, а изпъкналите му очички се крият зад кръглите очила, винаги наведени към краката му. И мирише на стара пот. Гледам да не дишам, когато минавам покрай работното му място. А той винаги седи там и работи повече от всички останали. И за по-малко пари.

Такео Номура е на шейсет и пет. Вече трябваше да е пенсиониран. Но продължава да работи тук, защото никой друг не може да поправя машините толкова бързо. Нещата, които прави, са направо неестествени. Как мога да се меря с него? Как ще стана главен механик, докато той си седи на мястото, а ръцете му се движат толкова бързо, че изглеждат размазани? Самото му присъствие разваля уа, атмосферата във фабриката, и нарушава социалната ни хармония.

Нали казват, че гвоздеят, който стърчи, пръв попада под ударите на чука?

Господин Номура не може да погледне човек в очите, но аз съм го виждал да гледа в камерата на някой счупен робот заварчик модел „ER-3“ и да му говори. И това нямаше да е толкова странно, ако роботът не беше проработил. Старецът знае как да се оправя с машините.

Понякога се шегуваме, че може би самият господин Номура с машина. Естествено, че не е. Но наистина му има нещо. Обзалагам се, че ако имаше избор, господин Номура щеше да предпочете да бъде машина, а не човек.

Няма нужда да ми вярвате сляпо. Всички работници ще потвърдят. Отидете във фабриката „Лилипут“ и попитайте когото искате: инспекторите, механиците, когото и да е. Дори бригадира. Господин Номура не е като нас. Той се отнася с машините по същия начин както с всички останали.

С годините започнах да презирам сбръчканото му малко лице. Винаги съм си знаел, че крие нещо. И един ден разбрах какво е то: господин Номура живее със секс кукла.

 

 

Преди около месец моят колега Джун О видял господин Номура да излиза от гробницата за пенсионери — една сграда на петдесет етажа, в която стаите са като ковчези, — като води онова нещо. Когато Джун ми каза, едва му повярвах. Секс куклата на господин Номура, неговият андроид, била с него в градината. Той я целунал по бузата пред всички, а после тръгнал за работа. Все едно били женени или нещо подобно.

Гадното е, че неговата секс кукла дори не е красива. Направена е така, че да прилича на стара жена. Не е толкова необичайно да криеш някоя готина млада кукла в спалнята си. Дори такава, която има нарочно необичайни черти. Всички сме гледали такова порно, дори да не си го признаваме.

Но господин Номура се възбужда от някакво старо пластмасово нещо, което е сбръчкано като него! Сигурно е произведено по поръчка. Точно това ме притеснява. Колко усилия са били посветени на такава гадост. Господин Номура го е направил нарочно и е решил да живее с кукла, която ходи, говори и прилича на отвратителна старица. Според мен е отблъскващо. Абсолютно недопустимо. Така че двамата с Джун решаваме да си направим майтап.

Роботите, с които работим във фабриката, са големи глупави машини. Подвижни крайници с покритие от неръждаема стомана, снабдени с множество стави и приставки за боядисване, заваряване или формуване. Те усещат човешкото присъствие и бригадирът казва, че е безопасно да се работи с тях, но всички гледаме да не стоим на работното им място.

Промишлените роботи са силни и бързи. Но андроидите са бавни. И слаби. Всички усилия, които са посветени на задачата да направят андроида да прилича на човешко същество, водят до загуба на други качества. Андроидът пропилява енергията си, докато се преструва, че диша и движи кожата на лицето си. Така не му остава енергия да свърши нещо полезно, което си е жива загуба. Тези роботи са толкова слаби, че според нас нямаше как да стане нещо страшно от един майтап.

Джун лесно написа една малка програмка, вградена в безжичен предавател. Предавателят е голям колкото кибритена кутийка и предава едни и същи инструкции в непрекъснат цикъл, но само на разстояние от няколко метра. Използвахме компютърната система във фабриката, за да се снабдим с кодовете за диагностика на андроидите. Така бяхме сигурни, че андроидът ще се подчини на командите, защото ще реши, че идват от доставчика на роботите.

На следващия ден двамата с Джун отидохме на работа по-рано. Бяхме изпълнени с въодушевление. Отидохме заедно до градината от другата страна на улицата и се скрихме зад някакви дървета. На площадчето вече имаше много възрастни хора. Сигурно бяха навън още от зори. Гледахме ги как пият чай. Сякаш всички се движеха на забавен каданс. Двамата с Джун постоянно се бъзикахме помежду си. Сигурно сме били нетърпеливи да видим какво ще стане.

След няколко минути големите стъклени врати се отвориха и от сградата излязоха господин Номура и неговото нещо.

Както обикновено господин Номура беше навел глава и избягваше да поглежда хората на площада. Но гледаше към своята секс кукла. Когато я поглеждаше, очите му се разширяваха и изглеждаше… сигурен в себе си, както не го бях виждал никога преди. Във всеки случай двамата с Джун разбрахме, че можем да минем точно покрай господин Номура и той дори няма да ни види. Той не иска да поглежда истински хора.

Щеше да стане дори още по-лесно, отколкото си мислехме.

Сръчках Джун и той ми подаде кутийката. Чух как едва сдържаше кикота си, докато небрежно прекосявах площада. Господин Номура и неговата секс кукла се тътреха заедно, хванати за ръце. Минах зад тях и ги доближих. С ловко движение пуснах кутийката в джоба на роклята й. Бях толкова близо, че усетих аромата на цветния парфюм, с който я беше напръскал. Гадост.

Програмката има таймер. След около четири часа щеше да се включи и да каже на сбръчкания стар андроид да дойде във фабриката. И тогава господин Номура трябваше да обясни на всички какъв е този странен посетител! Ха-ха-ха.

През цялата сутрин двамата с Джун едва успявахме да се съсредоточим върху работата си. Непрекъснато се шегувахме, като си представяхме колко неудобно ще му стане на господин Номура, когато види своята „любима“ във фабриката пред десетки други работници.

Знаехме, че няма да го преживее. Кой знае, мислехме си ние. Може би щеше да напусне работа и най-сетне да се пенсионира? Така щеше да остане малко работа и за останалите механици.

Къде ти такъв късмет.

 

 

Случва се по обед.

По средата на почивката повечето работници се хранят на работните си места. Отварят кутиите със суши. Пият гореща супа от порцеланови чаши и тихо си говорят. После андроидът изведнъж влиза през големия портал право във фабриката. Върви несигурно, облечена със същата ярка червена рокля, с която беше сутринта.

Двамата с Джун се усмихваме един на друг, а работниците започват да се смеят на глас, малко объркани. Господин Номура се храни на работното си място и все още не е забелязал, че неговата любима е дошла да го посети в обедната почивка.

— Ти си гений, Джун — казвам аз, докато андроидът се отправя към средата на фабриката, точно както е програмиран.

— Не мога да повярвам, че стана! — възкликва Джун. — Тя е толкова стар модел. Бях сигурен, че програмата ще наруши някоя от основните й функции.

— Гледай сега — казвам на Джун.

После се обръщам към куклата и заповядвам:

— Ела тук, роботска кучко.

Тя послушно се доближава до мен. Навеждам се, хващам роклята и я вдигам над главата й. Доста луда работа. Всички ахват, когато виждат гладкия й пластмасов корпус с цвят на човешка кожа. Прилича на кукла, без анатомични подробности. Чудя се дали не съм прекалил. Но виждам Джун и започвам да се смея толкова силно, че лицето ми почервенява. Двамата с Джун направо се превиваме от смях. Андроидът объркано се завърта в кръг.

Тогава към нас се приближава господин Номура, а по устата му са полепнали зрънца ориз. Прилича на полска мишка, както гледа към пода. Господин Номура се пада точно зад рафта за резервни части и едва не ни подминава, без да забележи какво става.

Едва, но не съвсем.

— Микико? — казва той, а по мишото му лице се чете объркване.

— Куклата ти е решила да дойде при нас на обяд — извиквам аз.

Останалите работници се кикотят. Господин Номура е зашеметен — долната му челюст се отваря и затваря като човката на гладен пеликан. Малките му очички се стрелкат напред-назад. Отстъпвам назад, когато господин Номура се втурва към съществото, което нарича Микико. Разпръскваме се в кръг и се държим на разстояние от него. Защото той е луд и никой не знае какво може да направи. Никой от нас не иска да бъде наказан за това, че се е сбил на работното място.

Господин Номура дръпва роклята обратно надолу, като накривява дългата коса на Микико. После се обръща към нас. Но все още му липсва кураж да погледне някого в очите. Прокарва едната си ръка през твърдата си черна коса. Никога няма да забравя какво ни казва след това:

— Знам, че е машина. Но тя ме обича. И аз също я обичам.

Работниците отново се разкикотват. Джун започва да тананика сватбения марш. Но дребният старец отказва да се ядоса. Раменете му увисват. Той се обръща и протяга ръка, за да оправи косата на Микико. Застава на пръсти, за да се протегне над раменете й, така че да я приглади на тила.

Андроидът стои съвсем неподвижно. Но после забелязвам как широко разположените й очи леко се преместват. Тя се фокусира върху лицето на господин Номура, едва на няколко сантиметра от нейното. Той се поклаща напред-назад леко задъхан. И тогава става най-странното нещо на света. Лицето й се изкривява в гримаса, все едно изпитва болка. Тя се навежда напред, като доближава главата си до рамото на господин Номура.

А после с ужас виждаме как Микико отхапва едно малко парче от лицето на господин Номура. Старецът изпищява и се отдръпва от андроида. За миг в горната част на бузата му се вижда розово петънце, точно под окото. После розовото петънце се изпълва с кръв. По лицето му потича червена струйка, като сълзи.

Никой не казва нито дума и дори не диша. Изненадата ни е пълна. Сега е наш ред да не знаем как да реагираме. Господин Номура вдига ръка към лицето си и вижда кръвта по мазолестите си пръсти.

— Защо го направи? — пита той, сякаш Микико може да отговори.

Андроидът мълчи. Слабите й ръце се протягат към господин Номура. Пръстите й с изкуствено очертан маникюр се плъзват около крехката му шия. Той не се съпротивлява. Точно преди пластмасовите й ръце да стиснат гръкляна му, господин Номура изхлипва отново.

— Кико, скъпа моя — казва той. — Защо?

Не мога да осъзная какво виждам след това. Старият женски андроид… прави гримаса. Тънките й пръсти са обхванали шията на господин Номура. Тя стиска ужасно силно, но лицето й се разкривява от чувства. Гледката е изумителна, зашеметяваща. От очите й се стичат сълзи, върхът на носа й е почервенял, а чертите й са разкривени от истинска агония. Тя наранява господин Номура и плаче, а той не прави нищо, за да я спре. Дори не знаех, че андроидите имат жлези, които произвеждат сълзи.

Джун ме поглежда смаяно.

— Да се махаме от тук! — извиква той.

Хващам го за ризата.

— Какво става? Защо го напада?

— Повреда — отговаря той. — Може би програмата му е задействала друга командна система. Активирала е други инструкции.

После Джун побягва. Чувам леките му стъпки по циментовия под. Останалите работници и аз наблюдаваме мълчаливо и невярващо как плачещият андроид удушава стария мъж.

Когато удрям андроида отстрани в главата, в ръката ми се чупи някаква кост. Изкрещявам от болката, която пронизва юмрука ми. Когато приличат на хора, човек може лесно да забрави какво се крие под кожата на роботите. Ударът запраща косата й в лицето, така че няколко кичура залепват от сълзите й. Но тя не пуска шията на господин Номура.

Залитам назад и поглеждам ръката си. Вече е започнала да се подува като гумена ръкавица, която се пълни с вода. Андроидът е слаб, но е направен от твърд метал и пластмаса.

— Някой да направи нещо! — извиквам на работниците.

Никой не ми обръща внимание. Стоят като идиоти с отворена уста. Отново стисвам ръка в юмрук и по тила ми пробягва ледена тръпка. Залива ме ужасна пулсираща болка. Въпреки това никой не реагира.

Господин Номура пада на колене, като продължава да държи ръцете на Микико. Държи ръцете й, но не се бори. Докато въздухът му свършва, той просто я гледа. Не забелязва кървавата струйка, която се стича по бузата му и се събира в ямката на ключицата му. Очите й са приковани в неговите, спокойни и ясни под тревожната маска на лицето й. Неговите очи също са ясни и блестят зад малките му кръгли очила.

Не биваше да си правим такава шега.

Точно в този момент Джун се връща, като носи две пластини за дефибрилация. Той се втурва към андроида и ги притиска от двете страни на главата й. Солидният плясък от удара отеква във фабриката.

Очите на Микико не се откъсват от очите на господин Номура. По устата му се е събрала лъскава пяна. Той подбелва очи и губи съзнание. Джун щраква с палец, за да включи дефибрилатора. Електрическият шок пронизва главата на андроида и тя се изключва. Пада на земята с лице срещу господин Номура. Очите й са отворени и невиждащи. Неговите са затворени и от тях капят сълзи.

Нито един от двамата не диша.

Наистина съжалявам за това, което причинихме на господин Номура. Не се чувствам виновен, защото андроидът нападна стареца — всеки би трябвало да се пребори с такава слаба машина, дори един стар мъж. Чувствам се виновен, защото той реши да не се бори. Вече разбирам, че господин Номура е дълбоко влюбен в тази машина.

Падам на колене и отделям деликатните розови пръсти на андроида от гърлото на господин Номура, като не обръщам внимание на болката в ръката си. Преобръщам стареца по гръб и му правя сърдечен масаж, като викам името му. Притискам гръдната му кост с бързи резки движения, като използвам основата на лявата си длан. Моля се на предците си той да се оправи. Подобно нещо не биваше да се случва. Ужасно ме е срам от онова, което направих.

Господин Номура си поема дълбока, задавена глътка въздух. Сядам на пода и го заглеждам, като внимателно придържам ранената си ръка със здравата. Гръдният му кош се повдига и спуска равномерно. Той се изправя до седнало положение и объркано се оглежда. Избърсва устата си и повдига очилата на носа си.

И за пръв път откриваме, че сега ние не можем да погледнем стария господин Номура в очите.

— Съжалявам — казвам на стареца. — Не исках да стане така.

Но той не ми обръща внимание. Гледа Микико, а лицето му е пребледняло. Тя е просната на пода, а яркочервената й рокля е изцапана на петна.

Джун пуска пластините на дефибрилатора и те издрънчават на пода.

— Моля за прошка, Номура-сан — прошепва Джун и свежда глава. — Няма извинение за това, което направих.

Той кляка и изважда предавателя от джоба на Микико. После се изправя и се отдалечава, без да погледне назад. Много от останалите работници вече също са избягали на работните си места. Останалите ги следват.

Обедната почивка свършва. Оставаме само аз и господин Номура. Любовницата му лежи срещу него, просната на почистения циментов под. Старецът се протяга и я погалва по челото. От едната страна на пластмасовото й лице има петно от изгоряло. Стъклената леща на дясното й око е напукана. Той се привежда над нея. Слага главата й в скута си и докосва устните й с показалеца си. Движението му е толкова леко и познато, че виждам как го е повтарял с години. Питам се как са се запознали те двамата. Какво ли са преживели заедно?

Каква любов! Не мога да я разбера. Не съм виждал такова нещо. Колко години е прекарал господин Номура в клаустрофобичния си апартамент, а тази кукла му е поднасяла чай? Защо е толкова стара? Дали е направена да прилича на някого и ако да, чие старо лице носи?

Дребният старец се поклаща напред-назад, като гали косата по лицето на Микико. Докосва разтопеното място отстрани на главата и плаче с глас. Но не ме поглежда, не иска да ме погледне. По бузите му се стичат сълзи и се смесват с кръвта, която засъхва по тях. Когато отново го моля за прошка, той изобщо не реагира. Очите му са приковани в празните, изцапани с грим камери на нещото, което нежно държи в скута си.

Най-сетне се отдалечавам. Дълбоко в стомаха ми засяда неприятно усещане. Измъчват ме толкова много въпроси. Толкова много разкаяние. Но най-вече ми се иска да бях оставил господин Номура на мира и да не бях нарушавал неговия начин да се справя с тъгата, която му е причинил този свят. И хората в него.

Чувам как господин Номура говори на андроида.

— Всичко ще бъде наред, Кико — казва той. — Прощавам ти, Кико. Прощавам ти. Аз ще те поправя. Ще те спася. Обичам те, принцесо моя. Обичам те. Обичам те, кралице моя.

Поклащам глава и се връщам на работа.

Такео Номура, който в ретроспекция се смята за един от най-великите технически умове на своето поколение, веднага се заема да разбере защо любимата му Микико го е нападнала. Онова, което застаряващият ерген открива през следващите три години, ще окаже съществено влияние на събитията от Новата световна война и завинаги ще промени курса на историята на хората и машините.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217