Даниъл Уилсън
Робокалипсис (14)

5.
Двайсет и две секунди

Всичко има съзнание. Съзнанието на лампата. Съзнанието на бюрото. Съзнанието на робота.

Такео Номура

Час нула

Колкото и да е трудно за вярване, към този момент от историята господин Такео Номура все още е най-обикновен възрастен ерген, който живее сам в комплекса „Адачи“ в Токио. Събитията от този ден са описани от него в едно интервю. Спомените му се потвърждават от записи, направени от автоматичната система в старческия дом на Такео и от домашните роботи, които работят в него. Този ден отбелязва началото на едно интелектуално пътешествие, което в крайна сметка довежда до освобождаването на Токио и на района около него.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Странен шум. Много слаб. Много необичаен. Цикличен шум; чува се отново и отново. Засичам го с джобния часовник, който лежи в жълто петно от светлина на работния ми плот. Известно време е съвсем тихо и аз чувам как търпеливо тиктака стрелката на секундите. Какъв чудесен звук.

В апартамента е тъмно с изключение на светлината от моята лампа. Административният мозък на сградата деактивира осветлението на тавана в десет часа всяка вечер. Сега е три сутринта. Докосвам стената. Точно двайсет и две секунди по-късно чувам далечно ръмжене. Тънката стена потреперва. Двайсет и две секунди.

Микико лежи по гръб на работния ми плот със затворени очи. Поправих повредата в темпоралния дял на черепната й кутия. Вече е готова да бъде активирана, но аз все още не смея да я включа. Не знам какво ще направи и какви решения ще вземе.

Докосвам белега на бузата си. Как мога да забравя какво се случи последния път?

Измъквам се през входната врата и излизам в коридора. Осветлението на стената е намалено. Хартиените ми сандали се плъзгат безшумно по тънкия мокет в ярки цветове. Отново се разнася онзи шум и ми се струва, че долавям как се променя налягането на въздуха. Все едно на всеки няколко секунди покрай мен профучава някой автобус. Шумът се разнася точно иззад ъгъла. Спирам. Нервите ми казват да се върна. Да се скрия в гарсониерата си, голяма колкото килер. Да забравя. Сградата е запазена само за хора над шейсет и пет години. Живеем тук, за да се грижат за нас, а не за да поемаме рискове. Но аз знам, че ако съществува опасност, трябва да я видя, да се изправя срещу нея и да я разбера. Ако не заради мен, то заради Кико. В момента тя е беззащитна, а аз съм неспособен да я поправя. Трябва да я защитавам, докато не успея да разваля магията, която я е обсебила.

На ъгъла на коридора болезнено подпирам гърба си на стената. Надничам зад ъгъла с едно око. Вече не дишам спокойно, а на пресекулки от паниката, която ме е обзела. А това, което виждам, ме кара да спра да дишам съвсем. Пред асансьорите няма никого. На стената има орнаментиран индикатор за етажите: два реда кръгли светлинки, до които са нарисувани номерата на всеки етаж. Всички са тъмни с изключение на първия етаж, който свети в мътночервено. Докато ги гледам, червената точка бавно пълзи нагоре. В момента, в който достига поредния етаж, се разнася тихо изщракване. Всяко щракване отеква все по-силно в съзнанието ми, докато асансьорът се издига все по-нагоре.

Щрак. Щрак. Щрак. Точката стига до най-горния етаж и спира там. Ръцете ми са свити в юмруци. Толкова силно съм прехапал долната си устна, че от нея потича кръв. Точката се задържа. А после се втурва надолу с главозамайваща скорост. Докато приближава моя етаж, отново чувам онзи странен шум. Това е фученето на асансьора, който лети право надолу със силата на земното притегляне. Докато пада, асансьорът изблъсква въздуха пред себе си и по коридора се понася въздушна вълна, подобна на вятър. А по вятъра се носят писъци.

Щракщракщракщрак. Неволно се отдръпвам. Притискам гръб в стената и затварям очи. Асансьорът профучава покрай етажа, като разтърсва стените и кара осветлението в коридора да примигне.

Всичко има съзнание. Съзнанието на лампата. Съзнанието на бюрото. Всяко нещо има душа — съзнание, което може да реши дали да прави добро или зло. И съзнанието на асансьора явно е решило да прави зло.

— О, не, не, не — изскимтявам на себе си. — Това не е добре. Това изобщо не е добре.

Събирам кураж, излизам зад ъгъла и натискам бутона за повикване на асансьора. Гледам индикатора на етажа, докато червената точка се изкачва обратно етаж по етаж. По целия път до моя етаж.

Щрак. Щрак. Бинг! Асансьорът пристига. Вратите се плъзват встрани като завеси на сцената.

— Това съвсем определено не е добре, Номура — казвам си аз.

Стените на асансьора са изпръскани с кръв и вътрешности. По тях са оставени следи от нокти. Потръпвам, когато виждам няколко окървавени изкуствени челюсти, забити в скобата на лампата на тавана, които хвърлят странни сенки с цвят на човешка плът. Въпреки това трупове няма. На пода се виждат размазани следи, които водят към вратата. В кръвта има отпечатъци с характерната форма на краката на домашните роботи, които работят тук.

— Асансьор, какво си направил? — изскимтявам аз.

Бинг, настоява асансьорът.

Чувам зад себе си жуженето на сервизния асансьор. Но не мога да се обърна. Не мога да спра да се опитвам да проумея как се е стигнало до този ужас. Усещам по врата си полъх от хладен въздух, когато зад мен се отваря вратата на малкия сервизен асансьор. И в момента, в който се обръщам, един набит пощенски робот се забива отзад в краката ми.

Неподготвен за удара, аз падам на пода. Пощенският робот е просто устроен: представлява почти безлична бежова кутия с размерите на служебна копирна машина. В общия случай доставя пощата на живеещите в сградата — тихо и незабележимо. Но от мястото, където съм проснат на пода, аз забелязвам, че малката му кръгла лампичка за обозначаване на намеренията не свети в червено, нито в синьо или зелено; тя е съвсем черна. Гумите на пощенския робот се притискат в мокета за по-добро сцепление, докато машината ме избутва напред — към зиналата паст на асансьора.

Изправям се на колене и се хващам за предната част на робота в неуспешен опит да стана. Той има едно-единствено око-камера, с което гледа как се боря. Бинг, обажда се асансьорът. Вратите му се затварят на няколко сантиметра и се отварят отново като гладна уста. Коленете ми се плъзгат по мокета, докато напрягам сили срещу машината, като оставят две еднакви разрошени следи по повърхността на тънката тъкан. Сандалите ми са паднали. Пощенският робот има твърде голяма маса, а на гладкото му пластмасово лице няма нищо, за което да се хвана. Изскимтявам за помощ, но в коридора цари мъртвешка тишина. Наблюдават ме единствено лампите. И вратите. И стените. А те нямат какво да добавят. Те са съучастници.

Кракът ми преминава през прага на асансьора. Обзет от паника, протягам ръка към капака на пощенския робот и събарям паянтовите пластмасови кутии, в които се държат писмата и малките колети. Листове хартия се посипват по мокета и падат в локвите засъхваща кръв в асансьора. Сега вече мога да отворя сервизния панел в предната част на машината. Натискам един бутон на сляпо. Роботът продължава да ме изблъсква в асансьора. Ръката ми е извита болезнено, докато продължавам да натискам бутона с всичка сила.

Умолявам го да спре. Той винаги е бил добър работник. Каква лудост го е обзела сега?

Най-сетне машината спира да ме блъска. Рестартира се. Тази дейност ще продължи около десет секунди. Корпусът на пощенския робот блокира вратата на асансьора. Тромаво се покатервам на широкия му плосък гръб. Там е монтиран евтин син екран е течни кристали. По него пробягват загадъчни кодове, докато машината изпълнява инструкциите си за презареждане.

Нещо не е наред с моя приятел. Съзнанието на този робот е помрачено. Знам, че не иска да ме нарани, точно както не искаше и Микико. Роботът просто е попаднал под силата на лоша магия, на зловредно външно влияние. Нека да видя какво мога да направя по този въпрос. Задържам нужния бутон натиснат по време на презареждането, за да вляза в режим на диагностика. Проследявам потока от кодове с пръст и разчитам какво се случва в съзнанието на моето добро приятелче. След това натискам още няколко бутона, за да накарам обемистата машина да влезе в алтернативен режим на рестартиране. Безопасен режим.

Лампичката разцъфва в меко зелено сияние. Това е много добре, но нямам много време. Смъквам се от задната страна на пощенския робот, навличам си сандалите и правя знак на робота да ме последва.

— След мен, Юбин-кун — прошепвам му аз.

След една секунда, изпълнена с тревожна неяснота, машината се подчинява и поема след мен, докато бързам по коридора към стаята си. Трябва да се върна там, където ме чака Микико, потънала в сън. Вратите на асансьора се затръшват зад мен. Дали не долавям гняв?

Докато пълзим обратно по коридора, към нас се обръщат високоговорителите.

Ба-тонг. Ба-тонг.

— Внимание — казва приятен женски глас. — Извънредна ситуация. Моля всички живущи в сградата незабавно да я напуснат.

Потупвам новия си приятел по гърба и задържам вратата, за да влезем в моята стая. На обявлението по високоговорителите със сигурност не може да се вярва. Сега разбирам какво се е случило. Съзнанието на машините е избрало да прави зло. Те са насочили волята си срещу нас. Срещу всички нас.

 

 

Микико лежи по гръб, тежка и безжизнена. В коридора писукат сирени, проблясват светлини. Тук вътре всичко е готово. Коланът с инструменти е закопчан на кръста ми. Отстрани виси малък контейнер с вода. Дори съм се сетил да си сложа топлата ушанка. Но не мога да се накарам да събудя моята любов — не мога да я включа.

Основното осветление в сградата вече работи на максимална яркост, а приятният женски глас не спира да повтаря:

— Моля всички живущи в сградата незабавно да я напуснат.

Небеса, не мога да го направя. Не мога да изоставя Кико. А тя е прекалено тежка, за да я нося. Ще трябва да върви сама. Ужасявам се от това, което може да стане, ако я включа. Злото, което е обзело съзнанието на моята сграда, може да се разпространи. Няма да го понеса, ако отново помрачи нейните тъмни очи. Няма да я изоставя, но не мога и да остана. Ще имам нужда от помощ.

— Ела тук, Юбин-кун, моля те — прошепвам на пощенския робот. — Не бива да позволяваме на лошите да говорят с теб, както направиха с Микико.

Лампичката на квадратната бежова машина примигва.

— Сега не мърдай.

И с един бърз удар на чука разбивам инфрачервения порт, който се използва за актуализация на програмите на машината. Сега няма никакъв начин инструкциите на пощенския робот да бъдат променени дистанционно.

— Не беше толкова лошо, нали? — питам го аз.

После хвърлям поглед към Микико, която лежи със затворени очи.

— Юбин-кун, мое ново приятелче, надявам се днес да се чувстваш достатъчно силен.

С пъхтене повдигам Микико от работния плот и я премествам на гърба на пощенския робот. Проектирана да пренася тежки пакети, солидната машина поема допълнителната тежест, без да протестира. Вместо това просто насочва единственото си око-камера към мен и ме следва, когато открехвам вратата към коридора. Образувала се е несигурна опашка от възрастни хора. Вратата в дъното на коридора се отваря и затваря, за да пропусне на стълбището поредния човек. Моите съседи са много търпеливи хора. Много възпитани.

Но душата на тази сграда е полудяла.

— Спрете, спрете — измърморвам аз.

Те не ми обръщат внимание, както обикновено. Вежливо избягват да ме поглеждат в очите и продължават да излизат през вратата един след друг. Верният ми Юбин-кун продължава да ме следва, когато стигам до входа на стълбището точно преди да успее да мине последната жена. Лампичката над вратата сърдито примигва в жълто срещу мен.

— Господин Номура — казва сградата с нежния си женски глас. — Моля ви да изчакате реда си. Моля госпожа Ками да премине през вратата сега.

— Не отивай — казвам тихо на възрастната жена, облечена с халат.

Не мога да уловя погледа й. Вместо това леко я хващам за лакътя. Съсухрената старица ме поглежда яростно, отскубва лакътя си от ръката ми, блъсва ме настрани и минава през вратата. Точно преди да се затвори след нея, успявам да я подпра с крак и да видя какво има от другата страна.

А там е същински кошмар. Зашеметени от мастиленочерен мрак и проблясващи светлини, десетки от възрастните ми съседи са смачкани един върху друг по бетонните стъпала. От противопожарните душове на тавана пръска вода, която е превърнала стълбищата в хлъзгави водопади. Клапата за отвеждане на дима работи с максимална мощност, като изсмуква леден въздух от дъното на шахтата към върха. Стоновете и виковете са заглушени от воя на турбините. Масата от сгърчени ръце и крака сякаш се слива пред очите ми в едно-единствено грамадно същество, измъчвано от болка.

Отдръпвам крака си и вратата се затръшва пред мен. В капан сме. Въпрос на време е домашните хуманоидни роботи да се изкачат до този етаж. А когато пристигнат, аз няма да мога да защитя нито себе си, нито Микико.

— Това изобщо, ама съвсем никак не е добре, господин Номура — прошепвам на себе си.

Лампичката на Юбин-кун примигва в жълто срещу мен. Моето приятелче не е спокойно, както би трябвало. Усеща, че нещата не се развиват добре.

— Господин Номура — казва гласът над главата ми. — Ако не желаете да използвате стълбището, моля, изчакайте помощ. Останете на мястото си. Помощникът ще пристигне веднага.

Щрак. Щрак. Щрак. Докато асансьорът се изкачва, червената точка бавно пълзи нагоре от първия етаж. Двайсет и две секунди.

Обръщам се към Юбин-кун. Микико е просната върху бежовата кутия, а черната й коса е разпръсната около главата й. Поглеждам надолу към лицето й, на което е застинала нежна усмивка. Толкова е красива и чиста. В съня си тя сънува мен. И очаква да разваля тази лоша магия, за да я събудя. Някой ден тя ще се изправи и ще стане моята кралица. Само ако имах още малко време.

Сухото заплашително щракане на индикатора на асансьора ме откъсва от този унес. Аз съм един беззащитен старец и не мога да измисля нищо. Хващам отпуснатата ръка на Микико и се обръщам към вратата на асансьора.

— Толкова съжалявам, Микико — прошепвам аз. — Опитах се, скъпа моя. Но сега вече няма къде да… Ох!

Подскачам назад и разтривам крака си, където Юбин-кун се е ударил в него. Лампичката на машината тревожно мига срещу мен. На стената се вижда червената точка, която стига до моя етаж. Времето ми е свършило.

Бинг. От сервизния асансьор от другата страна на коридора, точно срещу основните асансьори, изведнъж полъхва студен въздух. Никога не съм обръщал никакво внимание на този малък асансьор, защото е запазен за сервизните роботи. Вратата му се отваря и аз виждам вътре стоманената клетка, съвсем малко по-голяма от пощенския робот. Машината се плъзва вътре на колелата си и успява да се събере в тясното пространство заедно с Микико, която още лежи върху нея. Остава и малко място за мен.

Едва се събираме вътре. Докато влизам, чувам как се отварят вратите на големия асансьор от отсрещната страна на коридора. Поглеждам навреме, за да зърна широката пластмасова усмивка на „Биг Хепи“. По корпуса му се стичат червени капки. Главата му се върти напред-назад и оглежда всичко наоколо. После спира и безжизнените му виолетови очи-камери ме фиксират.

Вратата на моя сервизен асансьор се затваря. И точно преди да започнем да се спускаме, успявам да кажа няколко думи на новия си другар.

— Благодаря ти, Юбин-кун — казвам му аз. — Дължа ти живота си, приятелю.

Юбин-кун е първият от бойните другари на Такео. В мъчителните месеци след Час нула Такео ще намери още много такива приятели, готови да му помогнат.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217