Даниъл Уилсън
Робокалипсис (16)

7.
Мементо мори

Какво смешно име за лодка. Какво означава?

Артрад

Час нула

След стряскащото преживяване с мобилния си телефон хакерът с прякор Потайния бяга от дома си, за да открие безопасно място, където да се скрие. Очевидно не стига много далеч. Това описание на настъпването на Час нула е събрано от записани разговори между Потайния и хората, които са пристигали в неговата плаваща операционна база през първите години на Новата световна война.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

— Потаен, ще вдигнеш ли?

С отвращение поглеждам към Артрад. Трийсет и пет годишен мъж, а няма никаква представа за реалността. Краят на света идва. Ударил е последният час. А Артрад, както се нарича в чат каналите, стои срещу мен, адамовата му ябълка подскача под слабата му брадичка и той ме пита дали ще вдигна?

— Знаеш ли какво означава това, Артрад?

— Не, шефе. Хм, искам да кажа, не съвсем.

— Никой не се обажда на този телефон, глупак такъв. Никой друг освен него. А той е причината изобщо да бягаме. Демонът от машината.

— Искаш да кажеш, че се обажда той?

Нямам никакви съмнения по този въпрос.

— Аха, точно той се обажда. Никой друг не е успявал да проследи този проклет номер. Моя номер.

— А това значи ли, че той идва да ни хване?

Поглеждам телефона, който вибрира на малката ни дървена маса за хранене. Около него са струпани листа и моливи. Всичките ми схеми. Двамата с този телефон доста се забавлявахме едно време. Направихме много мръсни номера. Но сега потръпвам, когато го видя. Не мога да спя нощем, защото се питам какво има от другата страна на линията. Чува се рев на двигатели и масата се накланя. Един молив се изтърколва от нея и пада на земята с тихо туп.

— Проклети моторници — казва Артрад и се подпира на стената.

Нашата лодка се олюлява на вълните. Тя е малка — около дванайсет метра. Общо взето, представлява нещо като дневна с дървена тапицерия, която плава един метър над водата. Лодка за живеене. През последните няколко месеца аз спя на леглото, а Артрад на сгъваемата маса. Отопляваме се само с една тумбеста печка на дърва. И през цялото това време непрекъснато гледам телефона, за да се намирам на работа.

Моторницата с вой се отдалечава надолу по Темза, към океана. Сигурно си въобразявам, но ми се струва, че премина прекалено бързо, сякаш е обзета от паника, все едно бяга от нещо. Усещам същата паника да се надига в мен.

— Развържи ни от кея — прошепвам на Артрад, като неволно се свивам от непрестанния звън.

Проклетият телефон не иска да млъкне.

— Какво? — казва Артрад. — Нямаме много бензин, Потаен. Нека първо да вдигнем телефона. Да разберем за какво изобщо става дума.

Аз го поглеждам безизразно. Той отвръща на погледа ми и тежко преглъща. От опит знам, че няма да види нищо в сивите ми очи. Никаква емоция, за която да се залови. Никаква слабост. Моята непредвидимост го кара да се страхува от мен.

Съвсем тихо Артрад ме пита:

— Искаш ли аз да вдигна?

Той вдига мобилния телефон с треперещи пръсти. Есенната светлина блика през тънките стъкла на прозорците и оредяващата му коса се носи като ореол около набръчкания му скалп. Не мога да позволя на този слабак да поеме контрол. Трябва да покажа на екипажа си кой е шефът тук. Дори екипажът да е само от един човек.

— Дай ми го — измърморвам и дръпвам телефона от ръката му.

После вдигам с едно натискане на палеца, с добре отработено движение.

— Говори Потайния — изръмжавам. И аз идвам за теб, приятелче…

Прекъсва ме предварително записано съобщение. Отдалечавам телефона от ухото си. Металическият женски глас се различава лесно над плисъка на вълните навън.

— Внимание, граждани. Това е съобщение от локалната система за предупреждение. Тревогата не е учебна. Поради изтичане на химикали в централната част на Лондон всички граждани следва да се приберат веднага. Вземете домашните си животни със себе си. Затворете и заключете всички врати и прозорци. Изключете всички вентилационни системи, в които циркулира въздух. Моля, изчакайте помощ, която ще пристигне скоро. Имайте предвид, че поради естеството на инцидента за спасяването ви може да бъдат използвани автоматични устройства. Докато чакате, моля да проверявате по радиостанцията си за извънредни съобщения. Благодарим ви за съдействието. Бип. Внимание, граждани. Това е съобщение…

Щрак.

— Веднага ни развържи от кея, Артрад.

— Има изтичане на химикали, Потаен. Трябва да затворим прозорците и да…

— Развържи ни, проклет шибаняк!

Изкрещявам го право в тъпата муцуна на Артрад, като изпръсквам челото му със слюнка. Погледнат през прозореца, Лондон изглежда съвсем нормално. После обаче забелязвам тънък стълб дим. Не е голям, но си виси там, не на мястото си. В което има нещо злокобно. Когато се обръщам, Артрад бърше челото си и мърмори, но крачи към паянтовата врата на лодката — точно както се очаква от него, по дяволите. Кеят е стар и прогнил, защото си стои тук открай време. Лодката ни е здраво завързана за него на три места и ако не се развържем, никъде няма да можем да отидем.

А точно този следобед по една случайност аз доста бързам да отпътуваме. Защото, нали разбирате, аз съм почти сигурен, че това е сетният ден. Настъпва шибаният апокалипсис, а аз съм затворен на лодка със селския идиот, докато самата тя е здраво прикована към някакъв прогнил кей. Дори не ми се е случвало да паля двигателя напоследък.

Ключът виси на таблото. Отивам до навигационната секция в предния край. Отварям предния прозорец и в лодката се разнася миризмата на кална вода. За момент отпускам изпотените си длани върху фалшивата дървена облицовка на кормилото. После, без да гледам, протягам ръка надолу и бързо завъртам ключа.

Ка-рауррр. Двигателят се закашля и оживява. От първия път. През задното стъкло виждам кълба от синкав дим. Артрад е приклекнал на десния борд на лодката, до кея, и развързва второто въже. Дясно на борд — предполагам, че така го наричат яхтсмените.

— „Мементо мори“ — подвиква задъхано Артрад. — Какво смешно име за лодка. Какво означава?

Не му обръщам внимание. Нещо е привлякло вниманието ми в далечината, някъде над плешивото теме на Артрад: една сребриста кола. Изглежда съвсем обикновена, но някак си се движи прекалено стабилно, за да ми хареса. Кара право надолу по пътя, който води към нашия кей, сякаш воланът е заключен. Дали е случайност, че колата е насочена точно към нас?

— По-бързо! — извиквам, като разтърсвам прозореца с юмрук.

Артрад се изправя с ръце на кръста. Лицето му е почервеняло и изпотено.

— Въжетата са вързани много отдавна, нали се сещаш? Ще ми трябва повече от…

С почти максимална скорост сребристата кола прескача бордюра в края на улицата и изхвърчава на паркинга на кея. Шасито й се смачква със слабо хрущене. Нещо определено не е наред.

— По-бързо! ДАВАЙ!

Фасадата ми най-сетне се е пропукала. Паниката ми свети през нея като радиоактивен материал. Объркан от това, Артрад се затичва покрай борда. Когато доближава задния край, пада на колене и се заема с последното прогнило въже.

От лявата ми страна е реката. От дясната ми страна има полуразрушена купчина от изкорубено дърво и два тона метал, които се носят право към мен с максимална скорост. Ако не преместя тази лодка през следващите няколко секунди, върху нея ще има паркирана кола.

Гледам как автомобилът подскача през обширния паркинг. Главата ми сякаш е натъпкана с памук. Двигателят на лодката вибрира и ръцете ми са изтръпнали от треперенето на кормилото. Сърцето ми се блъска в гърдите. Изведнъж ми хрумва нещо.

Грабвам мобилния си телефон от масата, изваждам СИМ картата от него и хвърлям останалото във водата. Чува се тихо шльоп. Усещам как от гърба ми сякаш се свлича нарисувана мишена. Темето на Артрад подскача нагоре-надолу, докато развързва последното въже. Той не вижда сребристата кола, която лети през пустия паркинг, като разхвърля боклуци около себе си. Предната й броня стърже по асфалта, а после съвсем се откача, когато колата прескача поредния бордюр и излиза на дървения кей.

Мобилния ми телефон го няма, но вече е твърде късно. Демонът ме е открил. Чувам как гумите на колата трополят по последните петдесет метра прогнило дърво, които ни разделят от нея. Главата на Артрад тревожно се надига. Той е приклекнал на борда, а ръцете му са покрити с мръсотия от древното въже.

— Не гледай! — извиквам на Артрад. — По-бързо!

Хващам лоста за скоростите. С палец превключвам на задна скорост. Готови сме да потегляме. Но не подавам газ. Не още.

Четирийсет метра. Бих могъл да скоча от лодката. Но къде ще отида? Храната ми е тук. Както и водата. И селският идиот.

Трийсет метра. Краят на света идва, човече.

Двайсет метра. Мътните го взели. Отвързани или не, натискам газта и лодката се люшва назад. Артрад извиква нещо неразбираемо. Чувам как още един молив тупва на пода, последван от чинии, листа и порцеланова чаша за кафе. Подредената купчина дърва до печката се срутва.

Десет метра. Двигателите реват. По издрасканата сребърна ракета проблясва слънчева светлина, когато се изстрелва от ръба на кея. Автомобилът полита в празното пространство и не улучва носа на лодката само с един-два метра. Забива се във водата с експлозия от бели пръски, които прелитат през отворения прозорец и ме зашлевяват право в лицето.

Край. Отпускам газта, но оставям лодката на задна скорост, после изтичвам в предния край. На носа, както се казва. Артрад идва при мен с посивяло лице. Двамата заедно гледаме колата, докато бавно се носим на заден ход, по-далеч от края на света.

Сребристата кола вече е наполовина под водата и бързо потъва. Отпред се вижда мъж, отпуснат върху волана. На предното стъкло има алена паяжина от пукнатини — там, където лицето му се е блъснало в стъклото при удара. На мястото до него също толкова безжизнено седи жена с дълга коса. А накрая виждам и още нещо. Последното нещо, което в никакъв случай не исках да видя. Нещото, което нямаше нужда да виждам. Нещото, което се забива в душата ми като ледена висулка и никога няма да се разтопи.

На прозореца на задната седалка. Две бледи малки длани, силно притиснати в затъмненото стъкло. Бледи като лен. Напрегнати от усилието. Усилието да бутат навън. Докато сребристата кола потъва под водата.

Артрад пада на колене.

— Не — извиква той. — Не!

Недодяланият мъж закрива лицето си с ръце. Цялото му тяло се разтърсва от ридания. От птичата му физиономия хвърчат сълзи и сополи. Отстъпвам до вратата на кабината. Така мога да се подпра на нещо. Не знам какво изпитвам, но знам, че е нещо различно. По някакъв начин аз съм променен. Забелязвам, че навън става по-тъмно. Над града се издига дим. През ума ми преминава практична мисъл. Трябва да се махаме от тук, преди да дойде нещо още по-лошо.

Артрад се обръща към мен, като не спира да хлипа. Хваща ме за ръката, а неговите ръце са мокри от сълзи, от речната вода и мръсотията от въжетата.

— Знаеше ли, че ще стане така?

— Престани да ревеш — отсичам аз.

— Защо? Защо не каза на никого? Ами майка ти?

— Какво за майка ми?

— Не си казал и на майка си?

— Тя ще се оправи.

— Няма да се оправи. Нищо няма да се оправи. Ти си само на седемнайсет години. Но аз имам деца. Две деца. И те може да пострадат.

— Защо никога не съм ги виждал?

— Защото живеят с бившата ми жена. Но аз можех да ги предупредя. Можех да им кажа какво ще стане. Хората умират. Умират, Потаен. Това там беше семейство. В онази кола имаше шибано дете. Съвсем мъничко. Боже мой. Какъв ти е проблемът, човече?

— Няма проблем. Веднага престани да ревеш. Всичко е част от плана, не разбираш ли? Ако имаше малко мозък, щеше да разбереш. Но ти нямаш. Така че ме слушай.

— Да, но…

— Слушай ме и всичко ще бъде наред. Ще помогнем на хората. Ще намерим децата ти.

— Това е невъзможно…

Спирам го рязко, веднага. Започвам да се ядосвам. Изтръпването ми преминава и на негово място се завръща част от стария ми огън.

— Какво съм ти казвал за тази дума?

— Извинявай, Потаен.

— Нищо не е невъзможно.

— Но как ще го направим? Как ще открием децата ми?

— Ние не оцеляхме случайно, Артрад. Това чудовище. Това нещо. То вече разкри картите си, не разбираш ли? То използва машините, за да убива хората. Но ние вече знаем. И можем да помогнем. Ще спасим бедните овчици навсякъде, където са останали. Ще ги спасим, а те ще ни благодарят. Ще ни боготворят. И мен, и теб. Ще излезем на върха. Всичко работи по план, човече.

Артрад извръща поглед. Ясно ми е, че не вярва на нито една дума. Дори изглежда така, сякаш сам иска да добави нещо.

— Какво? — казвам аз. — Давай, кажи си.

— Ами извинявай. Но ти никога не си бил човек, който помага на другите, Потаен. Не ме разбирай погрешно, но…

Точно това е, нали? Никога не съм се грижил за другите хора. И дори изобщо не съм мислил за тях. Но тези бледи длани на прозореца — не мога да спра да мисля за тях. И имам чувството, че за дълго ще останат с мен.

— Да, знам — отговарям аз. — Но ти не си ме виждал от добрата ми страна. Всичко е по план, Артрад. Трябва да ми се довериш. Накрая ще видиш, разбираш ли? Ние оцеляхме. Не може да е случайно. Сега имаме цел, ти и аз. Ние двамата срещу онова нещо. И ще си отмъстим. Така че се стегни и влез в битката.

Протягам ръка към Артрад.

— Честно ли? — пита ме той.

Все още не ми вярва напълно. Но самият аз започвам да си вярвам. Хващам Артрад за ръката и го изправям на крака.

— Честно, човече. Представи си само. Ти и аз срещу самия дявол. Битка до смърт. Битка до самия край. И някой ден за нас двамата ще пише в учебниците по история. Гарантирам ти.

Описаното събитие явно представлява повратна точка в живота на Потайния. Когато Новата световна война започва наистина, той изоставя всички детинщини и започва да се държи като член на човешката раса. В по-нататъшните записи арогантността и суетността му си остават непроменени. Но поразителният му егоизъм явно е потънал без следа заедно със сребристата кола.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217