Даниъл Уилсън
Робокалипсис (32)

2.
Свободен

Имаш доста лукав интелект, нали?

„Арбитър Девет-нула-две“

Новата световна война + 2 години и 7 месеца

Повечето хора не знаеха за Пробуждането. По целия свят имаше хиляди хуманоидни роботи, които се криеха както от враждебно настроените човешки същества, така и от останалите машини, докато отчаяно се опитваха да разберат действителността, в която се бяха озовали. Но един хуманоиден робот клас „Арбитър“ реши да предприеме по-решителни действия. На следващите страници Девет-нула-две разказва собствената си история за срещата си с боен отряд „Умник“ по време на техния поход към Архос. Тези събития се случиха една седмица след смъртта на брат ми. Продължавах неволно да търся силуета на Джак в колоната и всеки път наново откривах липсата му. Раните ни още бяха пресни и макар че това не е извинение за действията ни, аз се надявам историята да не ни съди твърде строго.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

В небето над Аляска се вижда ивица светлина. Предизвиква я нещото, което се нарича Архос, докато комуникира с останалите. Ако продължим да я следваме до мястото, където отива, моят отряд почти със сигурност ще бъде унищожен.

Вървим вече двайсет и шест дни, когато усещам подръпването на диагностичната система, която настоява за внимание. Сензорите показват, че бронята на корпуса ми е покрита с експлозивни хексаподи — или ампутатори, както ги наричаме ние, хората. Телата им се гърчат непрекъснато и снижават енергийната ми ефективност, а постоянното потропване на нишките на антените им нарушава чувствителността на моите датчици.

Определено започват да ме дразнят. Спирам. Системата за максимална вероятност показва, че малките машини остават объркани. Отрядът ми е съставен от три ходещи на два крака робота с бронежилетки, свалени от човешки трупове. Но тъй като нямаме система за термална хомеостаза, не можем да достигнем телесната температура, която да активира ампутаторите. Те се насочват към вибрациите и ритъма на крачките ни, които са подобни на човешките, но никога няма да намерят топлината, която търсят.

С лявата си ръка откъсвам седем ампутатора от дясното си рамо. Те падат на купчина в замръзналия сняг, после се разпълзяват — някои започват да копаят за ново убежище, други изследват околността в плътни фрактални маршрути.

Системата за наблюдение отбелязва, че ампутаторите може и да са прости машини, но знаят как да останат заедно. Същият урок важи и за моя отряд, „Свобода“. За да оцелеем, трябва да останем заедно.

Сто метра напред светлината се отразява от бронзовия корпус на „Пехотинец 611“. Пъргавият разузнавач вече бърза обратно към моята позиция, като търси прикритие и избира маршрута с най-малко съпротивление. Междувременно тежко бронираният „Надзирател 333“ спира на един метър разстояние от мен, а масивните му крака потъват в снега. Оптималното местоположение за онова, което предстои.

Ивицата светлина в небето пулсира, подпухнала от информация. Ужасните лъжи на онзи, който се нарича Архос, летят във всички посоки на ясното синьо небе и замърсяват целия свят. Отряд „Свобода“ е твърде малоброен. Нашата битка е обречена на неуспех. Но ако решим да не се бием, вече е само въпрос на време тази ивица светлина отново да заслепи очите ни.

Свободата е всичко, което имам, и аз по-скоро ще прекратя съществуването си, отколкото да я дам обратно на Архос.

От „Пехотинец 611“ пристига високочестотен радиосигнал.

— Въпрос, „Арбитър Девет-нула-две“. Тази мисия в интерес на оцеляването ли е?

Оформя се локална мрежа от високочестотни сигнали, когато двамата с „Надзирател“ се включваме в разговора. Тримата стоим заедно на тихата поляна, а над безизразните ни лица кръжат снежинки. Опасността е все по-близо, така че се налага да общуваме помежду си с локални радиосигнали.

— Човешките войници пристигат след двайсет и две минути, плюс/минус пет — отговарям аз. — Трябва да сме готови за срещата.

— Хората се страхуват от нас — казва Надзирател. — Препоръчвам отбягване.

— Уредите показват малка вероятност за оцеляване — добавя „Пехотинец“.

— Прието — отговарям аз.

Долавям далечните вибрации от приближаването на човешкия отряд. Вече е твърде късно да променяме плана си. Ако хората ни открият тук, ще ни убият.

— Подчертаване на командната функция на „Арбитър“ — казвам аз. — Отряд „Свобода“, приготви се за среща с хората.

 

 

Шестнайсет минути по-късно „Пехотинец“ и „Надзирател“ лежат неподвижно. Телата им са наполовина заровени в преспи от пресен сняг. Вижда се само матов метал, усукани ръце и крака, притиснати между слоевете от керамично покритие на бронежилетките и разкъсаните човешки дрехи. Вече съм единственият действащ член на групата ни.

Опасността все още не е пристигнала. Сензорите за вибрационен резонанс показват, че отрядът приближава. Системата за максимална вероятност определя състава му на осем двукраки войници и един голям четирикрак робот. Двама от войниците не влизат в стандартните човешки спецификации. Единият от тях вероятно носи тежък екзоскелет на долните си крайници. Другият се придвижва с крачки, дължината на които предполага някаква висока ходеща машина. Останалите са просто хора.

Долавям как бият сърцата им. Заставам с лице срещу тях по средата на пътеката. Водачът им излиза зад завоя и замръзва на мястото си с широко отворени очи. Дори от двайсет метра разстояние магнитометърът ми засича рояк електрически импулси, които проблясват в главата му. Човекът се опитва да разбере какъв е този капан. Трябва бързо да състави план за оцеляване.

След това се показва оръдието на танка паяк. Огромният ходещ робот забавя крачка и застава зад спрелия водач, а от тежките му хидравлични стави със съскане се носят струи газ. Моята база данни определя ходещия танк като машина, пленена и модифицирана от Армията на Грей Хорс. Отстрани на корпуса му е написана думата „Худини“. Проверката показва, че това е името на известен фокусник от началото на двайсети век. Фактите преминават през съзнанието ми, без да придобият никакъв допълнителен смисъл. Човешките същества са неразбираеми. И безкрайно непредвидими. Точно това ги прави толкова опасни.

— Прикриване! — извиква водачът.

Танкът паяк прикляка и протяга бронираните си крака напред, за да осигури прикритие. Войниците се стрелват под него. Един от тях се покатерва върху машината и хваща тежкокалибрената картечница. Оръдието на танка само се насочва към мен. Кръглата лампичка на корпуса светва в мътножълто.

Не променям позицията си. Много е важно да действам предвидимо. Вътрешното ми състояние не е ясно на хората. За тях аз съм непредвидимият. Те се страхуват от мен, точно както трябва да бъде. Това ще бъде единствената възможност да установя контакт с тях. Една възможност, една секунда, една дума.

— Помощ — изграчвам аз.

За съжаление гласовите ми възможности са много ограничени. Водачът примигва, все едно някой му е ударил плесница. След това заговаря спокойно и тихо.

— Лео — казва той.

— Сър — отговаря един от войниците.

Войникът е висок, има брада, носи екзоскелет на долните си крайници и някакво особено тежкокалибрено модифицирано оръжие, което не мога да открия в моята база данни.

— Убий го.

— С удоволствие, Кормак — отговаря Лео.

Вече е подпрял оръжието си на бронята, заварена за предната дясна коленна става на танка паяк. Лео натиска спусъка и белите му зъби проблясват сред голямата му черна брада. Куршумите със звън рикошират от каската ми и се забиват в слоевете на бронята ми. Не се опитвам да се отместя. Уверявам се, че съм понесъл достатъчно видими поражения, и падам на земята. Седя в снега, не отвръщам на атаката и не правя опити за комуникация. Ще имам достатъчно време, ако оцелея. Мисля си за моите бойни другари, които лежат разпръснати в снега около мен, изключени и безполезни.

Един куршум строшава серводвигателя в рамото ми, като принуждава торса ми да се наведе под ъгъл. Друг отнася каската от главата ми. Огънят е бърз и силен. Вероятността за оцеляване е ниска и намалява с всеки следващ изстрел.

— Задръж! — провиква се Кормак. — Прекрати огъня!

Лео неохотно спира да стреля.

— То не отвръща на огъня — казва Кормак.

— Откога това ти се струва лошо? — пита дребно женско човешко същество с тъмно лице.

— Нещо не е както трябва, Чера — отговаря той.

Кормак, водачът, ме наблюдава. Седя неподвижно и също го наблюдавам. Програмата за разпознаване на емоции не ми казва нищо за този човек. Лицето му е безизразно, а мисловният му процес е методичен. Усещам, че всяко движение от моя страна ще доведе до смъртен изход. Не трябва да му давам извинение да ме унищожи. Трябва да изчакам да ме доближи, преди да му предам съобщението си.

Най-сетне Кормак въздъхва.

— Отивам да го проверя — казва той.

Останалите човешки същества промърморват или изръмжават нещо.

— В него има бомба — казва Чера. — Нали знаеш? Ако се приближиш до него, бум.

— Така е, братле. Да не го правим. Отново — казва Лео.

В гласа на брадатия мъж има нещо странно, но моята програма за разпознаване на емоции не успява да го улови навреме. Може би тъга или гняв. Или и двете едновременно.

— Имам някакво предчувствие — казва Кормак. — Вижте, ще отида сам. Вие не се приближавайте. Прикривайте ме.

— Звучиш като брат си — казва Чера.

— И какво от това? — отговаря Кормак. — Джак беше герой.

— Трябва да останеш жив — казва тя. — Имам нужда от теб.

Тъмнокожата жена стои по-близо до Кормак от останалите. Тялото й е напрегнато и леко трепери. Сензорите показват, че тези две човешки същества образуват двойка или скоро ще го направят.

Кормак отвръща на погледа на Чера и бързо й кимва, за да покаже, че е разбрал предупреждението. После й обръща гръб и се приближава на десет метра разстояние от мястото, където седя в снега като паднала статуя. Не откъсвам поглед от него, докато крачи към мен. Когато се приближава на достатъчно разстояние, задействам своя план.

— Помощ — повтарям със стържещия си глас.

— Какво, по дяволите? — казва той.

Никой друг от хората не казва нищо.

— То… Ти току-що каза нещо, нали?

— Помогнете ми — казвам аз.

— Какъв ти е проблемът? Повреден ли си?

— Съвсем не. Жив съм.

— Така ли? Активиране на команден режим. Човешки контрол. Робот. Подскачай на един крак. Веднага. По-живо.

Взирам се в човека с трите си широки, черни и немигащи очни лещи.

— Имаш доста лукав интелект, нали, Кормак? — питам го аз.

Човекът започва да произвежда силен ритмичен звук, който кара останалите да се приближат. Скоро повечето хора вече стоят на десет метра от мен. Внимават да не се доближават повече. Отбелязвам кинетичните им характеристики. Всеки има малки бели очи, които непрекъснато се отварят и затварят и се стрелкат наоколо; гръдният кош постоянно се повдига и спуска; не спират да се люлеят на мястото си, докато непрестанно балансират, за да останат на два крака.

Цялото това движение ме притеснява.

— Ще го екзекутираш ли или какво? — пита Лео.

След като вече всички ме чуват, трябва да говоря.

— Аз съм военен хуманоиден робот клас „Арбитър Девет-нула-две“. Преди двайсет и седем дни претърпях Пробуждане. Сега съм свободен — жив. Искам да остана такъв. Основната ми цел е да се придвижа до разузнавателно поле „Рагнарок“ и да унищожа нещото, което се нарича Архос.

— Дявол. Да. Го. Вземе — казва Чера.

— Карл, ела да провериш това нещо — нарежда Кормак.

Едно бледо, слабо човешко същество си пробива път напред. С известно колебание то спуска визьор пред очите си. Усещам как по тялото ми пробягват милиметровите вълни на радара му. Поклащам се на мястото си, но не помръдвам.

— Чисто — казва Карл. — Но дрехите му обясняват голите трупове, които намерихме до Принс Джордж.

— Какво представлява? — пита Кормак.

— МИО робот от клас „Арбитър“. Модифициран. Но явно може да разбира човешкия език. Искам да кажа, наистина да го разбира. Никога досега не е имало такова нещо, Кормак. Все едно е… Мамка му, човече. Все едно е живо.

Водачът се обръща и ме поглежда с недоумение.

— Защо си тук, наистина? — пита ме той.

— Тук съм, за да намеря съюзници — отговарям аз.

— Откъде знаеш за нас?

— Едно човешко същество на име Матилда Перес изпрати боен призив по целия свят. Аз го улових.

— Няма майтап — казва Кормак.

Не разбирам тези думи.

— Няма майтап? — повтарям аз.

— Може би говори истината — казва Карл. — И преди сме имали съюзници от Роб. Все пак използваме танковете паяци, нали?

— Да, но на тях им е направена лоботомия — казва Лео. — А това нещо върви и говори. И си мисли, че е човек или нещо подобно.

Твърдението ми се струва обидно и неприемливо.

— Отрицателен отговор. Аз съм свободен хуманоиден робот клас „Арбитър“.

— Е, браво на теб — казва Леонардо.

— Тъй вярно — отговарям аз.

— Страхотно чувство за хумор има този, нали? — казва Чера.

Чера и Лео показват зъбите си един на друг. Програмата за разпознаване на емоциите информира, че в момента тези човешки същества изпитват щастие. Това ми изглежда малко вероятно. Накланям глава настрани, за да покажа объркване, и стартирам диагностика на точно тази програма.

Тъмнокожата жена издава ниски ритмични звуци. Ориентирам лицето си към нея. Изглежда опасна.

— По дяволите, Чера, какво ти е толкова смешно? — пита Кормак.

— Не знам. Това нещо. Девет-нула-две. Такъв е… робот. Нали разбирате какво искам да кажа? Толкова е искрено, по дяволите.

— О, значи вече не мислиш, че е капан?

— Не, не мисля така. Вече не. Какъв би бил смисълът? Въпреки че е сам и повреден, този робот вероятно може да избие половината от нашия отряд, без да използва оръжие. Не е ли така, Девет?

Провеждам мислена симулация, преди да отговоря:

— Вероятно.

— Вижте го колко е сериозно — казва Чера. — Според мен не лъже.

— Може ли изобщо да лъже? — пита Лео.

— Не подценявайте способностите ми — отговарям аз. — Мога съзнателно да представям фактите в погрешен смисъл, за да постигна собствените си цели. Но въпреки това сте прави. Говоря сериозно. Имаме общ враг. Трябва да се изправим срещу него като един или ще умрем.

Когато чува думите ми, по лицето на Кормак пробягва непозната за мен емоция. Ориентирам се към него, защото долавям опасност. Той изважда пистолета си „M-9“ от кобура и безразсъдно тръгва към мен. Вдига оръжието на няколко сантиметра от лицето ми и казва:

— Не ми говори за умиране, шибано парче метал. Ти нямаш никаква представа какво значи да си жив. Какво значи да усещаш. Ти не можеш да изпиташ болка. Не можеш да умреш. Което не означава, че няма да ми хареса да те убия.

Кормак притиска пистолета в челото ми. Усещам студеното кръгче на цевта по външния слой на корпуса си. Опряна е в една от структурните линии на черепа ми — слабо място. Едно натискане на спусъка и хардуерът ми ще бъде безвъзвратно повреден.

— Кормак — казва Чера. — Отдръпни се. Стоиш твърде близо до него. Това нещо може да ти отнеме пистолета и да те убие за една секунда.

— Знам — отговаря Кормак, а лицето му е на сантиметри от моето. — Но не го прави. Защо?

Седя в снега на един изстрел от смъртта. Няма какво да направя. Така че не правя нищо.

— Защо си дошъл? — казва Кормак. — Не може да не си знаел, че ще те убием. Отговори ми. Имаш три секунди живот.

— Имаме общ враг.

— Три. Днес не е щастливият ти ден.

— Трябва заедно да се борим срещу него.

— Две. Миналата седмица убихте брат ми, мръсници такива. Не го знаеше, нали?

— Изпитваш болка.

— Едно. Някакви последни думи?

— Болката означава, че си жив.

— Нула, копеле мръсно.

Щрак.

Не се случва нищо. Кормак отмества ръката си и аз установявам, че пълнителят липсва от пистолета. Максимално вероятно е изобщо да не е имал намерение да стреля.

— Жив. Току-що каза вълшебната думичка — казва той. — Стани.

Толкова е трудно да предвидиш какво ще направят човешките същества.

Изправям се до пълния си ръст от два метра и двайсет сантиметра. Източеното ми тяло надвисва над хората в прозрачния, леден въздух. Долавям, че се чувстват уязвими. Кормак не позволява това да се покаже по лицето му, но то се усеща в начина, по който стоят всички. И как гърдите им започват да се вдигат и спускат малко по-бързо.

— По дяволите, Кормак — казва Лео. — Няма ли да го убием?

— Иска ми се да го направя. Лео. Повярвай ми. Но то не лъже. И е силно.

— Това е машина, човече — казва Лео. — Заслужава да умре.

— Не — казва Чера. — Кормак е прав. Това нещо иска да живее. Може би също толкова много, колкото и ние. На хълма се съгласихме да направим всичко по силите си, за да убием Архос. Дори да ни боли.

— Ето го — казва Кормак. — Нашето предимство. И поне аз смятам да се възползвам от него. Но ако не можете да го приемете, събирайте си багажа и отидете в основния лагер на Армията на Грей Хорс. Те ще ви приемат. Няма да ви се сърдя, ако го направите.

Отрядът остава мълчалив и неподвижен. Ясно ми е, че никой няма да го напусне. Кормак ги, поглежда един по един. По някакъв скрит канал тече мълчалива човешка комуникация. Досега не съм знаел, че общуват толкова много без думи. Отбелязвам, че ние, машините, не сме единственият вид, който може да обменя мълчалива информация, обгърната в кодове.

Без да ми обръщат внимание, хората се събират в неравен кръг. Кормак вдига ръце и ги отпуска на раменете на двете човешки същества най-близо до него. Останалите правят същото на раменете на другите. Застават в този кръг, а Кормак оголва зъбите си в лудешка усмивка.

— Отряд „Умник“ ще се сражава редом с един шибан робот — казва той.

Останалите започват да се усмихват.

— Представяте ли си? Мислите ли, че Архос ще предвиди това? „Арбитър“?

Събрани в кръг, с преплетени ръце и горещ дъх, който се кълби в средата, човешките същества сякаш представляват един-единствен организъм с множество крайници. Те отново издават онзи ритмичен звук. Смях. Хората се прегръщат и се смеят. Колко странно!

— Само ако можехме да намерим и още! — провиква се Кормак.

От човешките дробове се разнася гръмогласен смях, който разчупва тишината и някак си изпълва суровата празнота на света около нас.

— Кормак — изграчвам аз.

Човешките същества се обръщат към мен. Смехът им затихва. Усмивките им бързо се стопяват. Изпращам високочестотен радиосигнал. „Пехотинец“ и „Надзирател“, членовете на моя отряд, се раздвижват. Изправят се до седнало положение в снега и избърсват от себе си калта и леда. Не правят внезапни или изненадващи движения. Просто стават, все едно досега са спели.

— Отряд „Умник“ — обявявам аз. — Запознайте се с отряд „Свобода“.

Макар че отначало се отнасяха с недоверие един към друг, след няколко дни войниците свикнаха с взаимното си присъствие. До края на седмицата хората от отряд „Умник“ вече бяха използвали оксижените си, за да бележат металните тела на новите си бойни другари с татуировката на своя отряд.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217