Даниъл Уилсън
Робокалипсис (19)

2.
Армията на Грей Хорс

Ако не ми вярвате, попитайте Армията на Грей Хорс.

Ларк Железния облак

Новата световна война + 2 месеца

Вътрешните проблеми в Грей Хорс започнаха да се натрупват през първите месеци след Час пула, които бяха изпълнени с бездействие. На Големия Роб щеше да му трябва около година, за да развие ефективни ходещи машини, способни да преследват човешките същества в незастроените райони. През това време разочарованата младеж се превърна в сериозен проблем за изолираната общност.

Преди Грей Хорс да стане световноизвестен център на човешката съпротива, той първо трябваше да порасне. Офицер Лони Уейн Блантън разказва за затишието преди бурята и обяснява как един млад бандит от племето чероки променя съдбата на всички в Грей Хорс и навсякъде отвъд него.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Ханк Котън пак е позволил на гнева си да го победи. Не познавам друг мъж, който може да държи ловна пушка дванайсети калибър в ръцете си така, че тя да прилича на детска въдица. И точно в момента я е насочил към едно хлапе от племето чероки, което се казва Ларк. Виждам как от цевта се издига облак дим. Оглеждам се за трупове, но не виждам нито един. Явно е дал предупредителен изстрел във въздуха. Браво на теб, Ханк, мисля си аз. Научил си нещо.

— Никой да не мърда — казвам аз. — Нали знаете, че е моя работа да реша какво да правим оттук нататък.

Ханк не откъсва очи от хлапето.

— Ти не мърдай — казва той, като разтърсва пушката, за да подчертае думите си.

След това поне навежда цевта, преди да се обърне към мен.

— Хванах нашия приятел тук да краде храна от интендантството. И не му е за пръв път. Всяка вечер го причаквам, за да го пипна. И точно така стана — малкото копеле разби вратата заедно с петима други като него. Опитаха се да отмъкнат всичко, което успеят да докопат.

Ларк Железния облак. Симпатично момче, високо и слабо, макар че има прекалено много белези от акне, за да мине за красавец. Облечен е в черно от главата до петите в някаква модерна полувоенна униформа и се хили толкова нахално, че ако го оставя насаме с Котън за повече от две секунди, това ще е краят на живота му.

— Глупости — казва Ларк. — Този боклук лъже. Всъщност аз хванах дебелака, докато се опитваше да открадне храна за себе си. Ако не ми вярвате, попитайте Армията на Грей Хорс. Те ще ме подкрепят.

— Това е лъжа, Лони Уейн — казва Ханк.

Ако в този момент можеше да ми се размине да завъртя очи към небето, щях да го направя. Разбира се, че е лъжа. Ларк е великолепен лъжец. Да лъже му идва също толкова естествено, колкото на потока — да бълбука. Просто е неговият начин да комуникира с останалите. Дявол да го вземе, много млади хора се държат по същия начин. Знам го от собствения си син Пол. Но не мога да нарека хлапето лъжец и да го тикна в единствената затворническа килия в Грей Хорс. Вече чувам как останалите се събират пред малката барака.

Армията на Грей Хорс. Защото по една случайност Ларк Железния облак е начело на около сто и петдесет млади мъже, някои от племето осейдж, а други не, на които явно им беше станало толкова скучно, че се събраха и решиха да си направят банда — АГХ. От около три хиляди жители на този хълм, които се опитват да се справят с живота, само тези още не могат да си намерят мястото.

Младите мъже от Грей Хорс. Те са силни, изпълнени с гняв и лишени от семейство. Когато се събират на подивели банди и обикалят града, все едно някой е оставил динамит на слънцето — нещо много полезно и мощно, което просто чака да се превърне в катастрофа.

Ларк намества палтото си, така че високата черна яка да застане зад главата му като рамка на самодоволната му усмивка. Все едно изпълнява главната роля в някакъв шпионски филм: черната му коса е зализана назад, носи черни ръкавици, а панталоните му са втъкнати в излъсканите черни ботуши. Сякаш няма нито една грижа на света.

Ако нещо се случи с това момче, нашата затворническа килия ще се окаже тясна. От друга страна, ако се отърве безнаказано, все едно сами сме отворили вратата за бавното си унищожение — отвътре навън. Ако оставиш достатъчно бълхи на едно куче, съвсем скоро от кучето няма да остане нищо.

— Какво ще правиш, Лони? — пита ме Ханк. — Трябва да го накажеш. Всички зависим от тази храна. Не можем да оставяме собствените си хора да крадат от нея. Имаме си достатъчно други проблеми.

— Нищо не съм направил — казва Ларк. — И трябва да ме пуснете. Ако искате да ме спрете, ще трябва да спрете и моите хора.

Ханк вдига пушката си, но аз му махвам да я свали. Ханк Котън е горд мъж. Няма да търпи неуважение. По лицето му вече се събират буреносни облаци. Знам, че бързо трябва да говоря с хлапето, преди да е ударила първата светкавица под формата на изстрел от ловна пушка дванайсети калибър.

— Нека да поговорим отвън, Ларк.

— Пич, нали ти казах, че не съм…

Сграбчвам го за лакътя и го дръпвам близо до себе си.

— Ако не ме оставиш да говоря с теб, синко, онзи човек там ще те застреля. Няма значение дали си направил нещо или не. Не става дума за това. Въпросът е дали ще излезеш сам от тук, или ще те изнесат.

— Добре. Както кажеш — отговаря Ларк.

Излизаме в нощта. Ларк кимва на групичка свои приятели, които пушат под голата крушка над вратата. Забелязвам, че цялата малка сграда е издраскана с нови бандитски символи.

Не можем да разговаряме тук. Няма смисъл да оставям Ларк да се перчи пред почитателите си. Отдалечаваме се на около петдесет метра от сградата, до скалите. Поглеждам към пустите равнини, които ни пазят вече толкова време. Пълната луна оцветява целия свят в сребърно. Нашарена от сенките на облаците, високата трева на прерията се вълнува по целия път до хоризонта, където се целува със звездите.

Грей Хорс е красиво място. Беше пусто толкова много години, а сега е изпълнено с живот. Но през нощта градът се връща към това, което в действителност представлява: град на призраци.

— Скучно ли ви е, Ларк? Това ли е проблемът? — питам го аз.

Той ме поглежда и се поколебава дали да не влезе в ролята си, но после се отказва.

— Да, по дяволите. Защо?

— Защото не смятам, че искам да направите нещо лошо на някого. Мисля, че просто сте млади и ви е скучно. Разбирам ви. Но това не може да продължава повече, Ларк.

— Кое не може да продължава?

— Хулиганските прояви, графитите. Кражбите. Имаме по-сериозни проблеми, с които трябва да се справим заедно.

— Да бе, да. Тук никога нищо не се случва.

— Онези машини не са забравили за нас. Естествено, че сме прекалено далеч в дивото, за да ни стигнат колите и градските роботи. Но машините работят, за да разрешат този проблем.

— Какви ги говориш? Не сме виждали почти нищо след Час нула. И ако искат да ни убият, защо просто не ни обстрелват с ракети?

— На света няма толкова много ракети. Така или иначе, аз предполагам, че вече са използвали големите оръжия срещу големите градове. Ние сме дребни риби, синко.

— Може и така да е — отговаря Ларк с изненадваща увереност. — Но знаеш ли какво си мисля аз? Мисля си, че на тях не им пука за нас. Че всичко е било една голяма грешка, която няма да се повтори. Иначе щяха досега да ни пуснат ядрена бомба, нали така?

Това хлапе наистина е разсъждавало по въпроса.

— Машините не използват ядрени бомби, защото се интересуват от естествения свят. Те искат да го изучават, а не да го взривяват.

Усещам вятъра на прерията по лицето си. Щеше да е по-добре, ако машините не се интересуваха от нашия свят. Във всеки случай щеше да бъде по-просто.

— Виждал ли си колко много елени има? — питам го аз. — Бизоните също се връщат в равнините. Дявол да го вземе, от Час нула са минали само няколко месеца, а вече почти можеш да хванеш риба с голи ръце в потока. Не е вярно, че машините не обръщат внимание на животните. Не, те ги защитават.

— Значи според теб роботите се опитват да се отърват от термитите, без да взривяват къщата, така ли? Да избият само нас, без да убият нашия свят?

— Не мога да се сетя за друга причина да ни преследват по начина, по който го правят. И не мога да се сетя за друг начин да си обясня някои скорошни събития, ако мога така да се изразя.

— Не сме виждали машини от месеци, Лони. Дявол да го вземе, човече. Едва ли не ми се иска да ни атакуват. Няма нищо по-лошо от това да седиш, да нямаш ток и да нямаш какво да правиш.

Този път си позволявам да завъртя очи към небето. Има да се строят огради, да се ремонтират къщи, да се сади реколтата — и той казва, че нямат какво да правят? Господи, какво се случи с нашите деца, че очакват да получат всичко наготово?

— Значи искате да се биете, така ли? — питам го аз. — Сигурен ли си?

— Да. Сигурен съм. Писна ми да се крием на този хълм.

— Тогава трябва да ти покажа нещо.

— Какво?

— То не е тук. Но е важно. Вземи един спален чувал и ме чакай сутринта. Ще отсъстваме няколко дни.

— Няма да стане, пич. Идеята ти е скапана.

— Страх ли те е?

— Не — отговаря той с широка усмивка. — От какво да ме е страх?

Тревата, която се вълнува по равнините, съвсем прилича на море. Гледката ме изпълва със спокойствие, но и ме кара да се питам: какви чудовища могат да се крият под тези тихи вълни?

— Питам дали те е страх от онова, което се крие в тъмното. Не знам какво е то. Ако те е страх, можеш да останеш тук. Няма да те притеснявам повече. Но някой трябва да се справи с онова, което се крие там. Надявах се да намеря някаква смелост в теб.

Ларк изправя рамене и кривата му усмивка изчезва.

— В мен има повече смелост, отколкото във всеки друг, когото познаваш — отговаря ми той.

И дявол да го вземе, май наистина мисли така.

— Дано да е така, Ларк — казвам аз, като гледам как тревата се вълнува от вятъра на прерията. — Наистина се надявам да е така.

 

 

На сутринта Ларк ме изненадва. Аз съм при Джон Тенкилър, седя на един пън и двамата си подаваме термос с кафе. Тенкилър ми говори със своите загадки, а аз го слушам с половин ухо, докато гледам как слънцето се издига над равнините.

И в този момент Ларк Железния облак се задава зад завоя. Хлапето си е събрало багажа и е готово за тръгване. Все така е облечен като наемен убиец на мафията, но поне е обул подходящи ботуши. Той ни хвърля поглед, изпълнен с откровено подозрение, после минава покрай нас и се отправя надолу по пътеката, която се спуска от хълма.

— Ако ще тръгваме, да тръгваме — подхвърля той.

Довършвам кафето си, вземам раницата и тръгвам след хлапето, което се отдалечава с дълги крачки. Точно преди първия завой се обръщам да погледна Джон Тенкилър. Старият майстор на барабана вдига едната си ръка, а сините му очи проблясват на светлината на сутрешното слънце. Тенкилър знае, че онова, което ми предстои, няма да е никак лесно.

Двамата с хлапето се спускаме по хълма цяла сутрин. Аз съм отпред. Ларк може да е смел, но със сигурност не знае къде отиваме. Вместо да се отправим на запад през високата трева на равнините, поемаме на изток. Право към Гората от ковано желязо. Името е съвсем точно. Високи тънки дъбове се издигат от мъртвите листа — толкова черни и твърди, че приличат по-скоро на метал, отколкото на дърво. Преди една година дори не можех да предположа колко полезно ще се окаже това някой ден.

След три часа ходене наближаваме целта си — малка поляна в гората. Мястото, където за пръв път открих следите. Поредица от правоъгълни следи, отпечатани в калта, горе-долу е размерите на тесте карти. Доколкото мога да определя, следите са оставени от нещо, което ходи на четири крака. Нещо тежко. Което не оставя животински изпражнения след себе си. И не мога да различа един крак от друг.

Кръвта ми изстина, когато осъзнах какво означава това: на роботите им бяха пораснали крака. И тъй като бяха единствените следи, които успях да открия, реших, че са оставени от някакъв разузнавач, изпратен да души наоколо. Трябваха ми три дни, докато го проследя. Машината използваше електрически двигатели и се движеше съвсем тихо. Освен това беше в състояние да стои съвсем неподвижно много дълго. Да следиш робот през пустошта е съвсем различно от това да следиш истинско животно или човек. Особена работа, но се свиква.

— Пристигнахме — казвам на Ларк.

— Крайно време беше — отговаря той и хвърля раницата си на земята.

После пристъпва на поляната, но аз го хващам за якето и го дръпвам назад толкова силно, че го събарям на земята. Нещо сребристо профучава покрай лицето му като чук и се разминава на сантиметри с него.

— Какво, по дяволите…? — казва Ларк, като се изтръгва от хватката ми и обръща глава нагоре.

И го вижда — робот на четири крака, голям колкото теле, увиснал за предните си два крака от стоманения кабел, на който съм го окачил. Стоеше си там съвсем неподвижно, докато не се приближихме на разстояние, където може да ни достигне.

Чувам как вият мощните му двигатели, докато се бори да се освободи, увиснал на два метра и половина над земята. Зловеща гледка. Машината се движи също толкова естествено, колкото всяко горско животно, докато се гърчи във въздуха. Но за разлика от всяко горско животно краката й са мастиленочерни и са направени от нещо като напластени водопроводни тръби. Има и малки метални копита, плоски отдолу и покрити с кал. Цялото тяло е покрито с прах, листа и кал. И за разлика от елените например тази машина всъщност няма глава.

Краката излизат от средата на тялото, по което се виждат издутините на мощните мотори на ставите. А под тялото е монтиран тесен цилиндър, в който има нещо като обектив на видеокамера. Горе-долу колкото кутийка с безалкохолно. Малкото око се върти напред-назад, докато машината се опитва да измисли как да се измъкне.

— Ъъъ, какво е това? — пита ме Ларк.

— Заложих капана преди една седмица. Ако се съди по следите от стоманения кабел по кората на дървото, това нещо се е хванало в него почти веднага.

За мой късмет тези дървета са здрави като ковано желязо.

— Поне е било само — отбелязва Ларк.

— Откъде знаеш?

— Ако имаше други, щеше да ги повика да му помогнат.

— Как? Не виждам да има уста.

— Честно? Не виждаш ли онази антена? Радиостанция. Това нещо може да комуникира по радиото с други като него.

Ларк се приближава до машината и я поглежда отблизо. За пръв път излиза от обичайната си роля на хулиган. Любопитен е като четиригодишно момче.

— Проста машина — казва Ларк. — Модифициран военен транспортьор. Сигурно са го използвали, за да разузнава терена. Няма никакви екстри. Само крака и очи. Онази издутина зад раменете сигурно е мозъкът. Така разбира какво вижда. Монтиран е там, защото това е най-добре защитеното място. Ако се махне тази част, все едно му е направена лоботомия. А, ох. Погледни му краката. Виждаш ли прибраните нокти? Добре, че не може да стигне до кабела с тях.

Мътните ме взели. Хлапето има добро око за машините. Наблюдавам го, докато разглежда робота и поглъща всички подробности с поглед. Едва тогава забелязвам другите следи по земята около него по цялата поляна. Кожата отзад на бедрата и по ръцете ми настръхва. Не сме сами. Значи това нещо наистина е повикало помощ. Как можах да го пропусна?

— Чудя се какво ли ще е да яздиш едно такова? — разсъждава на глас Ларк.

— Вземи си чантата — казвам му аз. — Трябва да се махаме. Веднага.

Ларк се оглежда, забелязва пресните следи по земята и осъзнава, че някъде наоколо има още едно от тези неща. Грабва раницата си, без да каже и дума. Двамата заедно се промъкваме обратно в гората. Ходещият робот остава да виси на поляната, а камерата му не се откъсва от нас. Без да мигне.

Нашето бягство към свободата постепенно се превръща в марш, а след това и в равен ход, който продължава няколко километра. По залез си устройваме бивак. Паля малък огън, като внимавам димът от него да се процежда през листата на едно дърво наблизо. Сядаме на раниците си, гладни и уморени, а студът бързо настъпва. Независимо дали ми харесва или не, сега е моментът да се заема с истинската причина да дойдем тук.

— Защо го правите? — питам го аз. — Защо се опитвате да станете бандити?

— Ние не сме бандити. Ние сме воини.

— Но воинът се сражава с врага, нали? А вие накрая ще направите лошо на собствените си хора. Само истински мъж може да бъде воин. Когато едно момче се опитва да се прави на воин — ами тогава се получава бандит. Бандитите нямат цел в живота си.

— Ние имаме цел.

— Мислиш ли?

— Ние сме братство. Пазим си гърба.

— Срещу кого?

— Срещу всеки. Срещу всички. Срещу вас.

— Аз не съм ли ти брат? И двамата сме от коренното население, нали така?

— Знам това. И аз пазя тази култура в себе си. Винаги ще пазя корените си. Но там горе всеки се сражава срещу всеки. Всеки има оръжие.

— Тук си прав — отбелязвам аз.

Огънят припуква, докато методично гризе един пън.

— Лони? — обажда се Ларк. — Какво всъщност става тук? Просто ми кажи, старче.

Няма да е лесно. Но хлапето ме принуди да изиграя картите си, а аз не искам да го лъжа.

— Видя срещу какво сме изправени, нали?

Ларк кимва.

— Трябва да обединиш Армията на Грей Хорс с Конниците на светлината.

— Да се обединим с местната полиция?

— Вие само се наричате армия. Но ние имаме нужда от истинска армия. Машините се променят бързо. И скоро ще дойдат, за да ни избият. Всички нас. Затова, ако наистина искаш да защитиш братята си, най-добре час по-скоро да започнеш да мислиш за всички тях. И за сестрите също.

— Откъде си толкова сигурен?

— Не съм сигурен. Никой не може да бъде сигурен в нищо. Ако някой казва, че е сигурен, или е проповедник, или се опитва да ти продаде нещо. Работата е там, че имам лошо предчувствие. Натрупват се прекалено много съвпадения. Всичко ми напомня за едно време.

— Каквото е станало с машините, вече е станало. Те са някъде там и проучват гората. Но ако ние не ги закачаме, и те няма да ни закачат. За хората трябва да се тревожим.

— Светът е странно място, Ларк. И ние сме съвсем мънички на тази скала. Може да запалим огън, но там навън в цялата вселена цари мрак. Дългът на воина е да се изправи срещу този мрак и да защитава своите хора.

— Аз защитавам моите момчета. Не знам какво предчувствие имаш, но не очаквай АГХ да те спасява.

Изсумтявам. Не се получава така, както се надявах. От друга страна, получава се точно така, както предполагах.

— Къде е храната? — пита ме Ларк.

— Не съм донесъл храна.

— Какво? Защо не?

— Гладът е хубаво нещо. Ще те научи на търпение.

— Мамка му. Това е страхотно. Значи нямаме храна. И ни преследва някакъв гаден ходещ робот.

Измъквам връзка билки от раницата си и я хвърлям в огъня. Сладкият аромат на горящите листа се издига около нас. Това е първата стъпка от ритуала на преобразяването. Но когато двамата с Тенкилър го планирахме, не очаквах да се боя за Ларк толкова много, колкото сега.

— Освен това не знаеш къде се намираш — отбелязвам аз.

— Какво? Не знаеш ли пътя обратно?

— Аз го знам.

— Е, тогава?

— Ти ще трябва сам да намериш пътя си. Да се научиш да се осланяш на себе си. Точно това означава да станеш мъж. Да се грижиш за своите хора, вместо да очакваш те да се грижат за теб.

— Не ми харесва накъде биеш, Лони.

Изправям се.

— Ти си силен, Ларк. Аз вярвам в теб. И знам, че ще те видя отново.

— Задръж малко, старче. Къде отиваш?

— У дома, Ларк. Отивам си у дома, при нашите хора. Ще те чакам там.

С тези думи се обръщам и се отдалечавам в мрака. Ларк скача на крака, но ме следва само до границата на светлината от огъня. Отвъд нея царят мрак и неизвестност. Точно там трябва да отиде Ларк — в неизвестното. В някакъв момент всички трябва да го направим. В момента, в който порастваме.

— Ей! Какво е това, по дяволите? — провиква се той към дърветата от ковано желязо. — Не можеш да ме оставиш тук!

Продължавам и студената гора ме поглъща. Ако вървя през цялата нощ, призори ще се прибера. Надявам се, че Ларк ще оцелее достатъчно дълго, за да се прибере на свой ред.

Последния път, когато направих нещо подобно, то превърна сина ми в мъж. Той ме намрази, но ме разбра. Колкото и да се молят децата да бъдат приемани като възрастни, всъщност никой не иска да изостави детството си. Всеки иска да стане възрастен и мечтае за това, но в момента, в който го получи, започва да се пита какво е направил. В какво се е превърнал.

Но идва война, а само един истински мъж може да поведе Армията на Грей Хорс.

 

 

Три дни по-късно моят свят е на ръба да се взриви. Младежите от Армията започнаха да ме обвиняват, че съм убил Ларк Железния облак още предишния ден. Нямаше как да им докажа противното. И сега гръмогласно настояват за отмъщение пред съвета.

Всички са се събрали до пейките на поляната, където провеждаме танца на барабана. Старият Джон Тенкилър мълчаливо понася обидите, които му нанасят момчетата на Ларк. Ханк Котън е застанал до него, стиснал големите си ръце в юмруци. Конниците на светлината — племенната полиция на Грей Хорс — са се събрали на групички. Във въздуха трепти напрежение. Гражданската война всеки миг може да избухне.

Започвам да си мисля, че цялата тази игра сигурно е била грешка. Но преди да успеем да започнем да се избиваме, нагоре по хълма се изкачва ожуленият и окървавен Ларк Железния облак. Всички ахват, когато виждат какво е довел със себе си: машина, която ходи на четири крака. Завързана е със стоманен кабел за раницата му. Всички сме толкова зашеметени, че не можем да кажем нищо, но Джон Тенкилър се изправя.

— Ларк Железен облак — казва старият майстор на барабана. — Ти напусна Грей Хорс като момче. Връщаш се като мъж. Бяхме изпълнени с тъга, когато си тръгна, но сега сме изпълнени с радост, че се връщаш, нов и различен. Добре дошъл у дома, Ларк Железен облак. Нашите хора ще живеят заради теб.

В този момент се роди истинската Армия на Грей Хорс. Ларк и Лони скоро обединиха племенната полиция и АГХ в общи въоръжени сили. Слухът за тази човешка армия бързо се разпространи в целите Съединени щати, особено след като започнаха кампания по залавянето и опитомяването на максимален брой от ходещите разузнавачи на Роб. Най-едрите от тези пленени роботи сформираха основата на ново човешко оръжие, което имаше съдбоносно значение. Това устройство беше толкова стряскащо по своя замисъл, че когато за пръв път чух за него, го приех като налудничав слух: танкът паяк.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217