Даниъл Уилсън
Робокалипсис (36)

Заключителен доклад

Виждам целия невероятен потенциал на Вселената.

Кормак Уолъс, по прякор „Умника“

Чувам шума около четири часа сутринта и веднага ме обзема старият страх. Тихата съскаща въздишка на двигател. Не мога да я сбъркам с нищо друго дори сред непрекъснатия вой на вятъра. За трийсет секунди вече съм в пълно бойно снаряжение. Новата световна война свърши, но Големият Роб остави много кошмари след себе си — метални врагове, които продължават безсмисления си лов в мрака в очакване на момента, в който акумулаторите им ще се изтощят напълно.

Подавам глава навън и оглеждам лагера. Само няколко малки преспи показват къде бяха палатките. Отряд „Умник“ се изнесе още преди две седмици. След като войната свърши, всеки трябваше да отиде някъде. Повечето се върнаха, за да се присъединят към Армията на Грей Хорс. Последното нещо, което им се искаше, беше да останат тук с мен и да разсъждават за миналото.

Този изоставен свят е притихнал. Виждам следите в снега, които водят до дървата ми за огрев. Нещо е идвало тук. Хвърлям последен поглед към архива на героите, оставен до черния куб на пода на защитената ми палатка, спускам визьора си за нощно виждане пред очите и привеждам карабината си в частична готовност за стрелба. Бързо чезнещите следи водят към края на лагера.

Бавно и предпазливо ги следвам. След двайсет минути ходене забелязвам сребрист отблясък в далечината. Притискам приклада в рамото си и внимателно продължавам напред, като държа главата си неподвижна и се взирам в целта.

Добре — тя не се движи. Няма да има по-подходящ момент. Натискам спусъка.

И тогава целта ми се обръща и ме поглежда: Девет-нула-две.

Завъртам карабината си настрани и куршумите отлитат във въздуха. Разлетяват се няколко птици, но двуметровият робот остава неподвижен в снега. До него в земята като стълбове са забити двете цепеници, които липсват от моята купчина дърва за огрев. Девет-нула-две, грациозен, напълно неподвижен метален силует. Машината запазва тайнствено мълчание, докато се приближавам към нея.

— Девет? — питам аз.

— Потвърждавам, Кормак — изграчва машината.

— Мислех, че си тръгнал с всички останали. Защо си още тук? — питам го аз.

— За да те защитавам — отговаря Девет-нула-две.

— Но на мен нищо ми няма — възразявам аз.

— Тъй вярно. Докладвам. Бродещи ампутатори два пъти попаднаха в периметъра на твоя лагер. Два ходещи разузнавача се доближиха на трийсет метра от него. Подмамих една повредена богомолка на замръзналото езеро.

— О — почесвам се по главата.

Явно светът не е толкова безопасно място.

— А какво правиш тук? — продължавам аз.

— Така ми се струваше правилно — отговаря машината.

Едва сега забелязвам двата правоъгълника разкалян сняг. От горната страна на всеки е забито по едно парче дърво. Разбирам, че това са гробове.

— „Пехотинец“? — питам аз. — И „Надзирател“?

— Тъй вярно.

Докосвам хуманоидния робот по рамото и оставям замръзнали следи от пръстите си по гладката му метална повърхност. Машината свежда поглед към гробовете.

— Съжалявам — казвам аз. — Ще бъда в палатката си, ако имаш нужда от мен.

Оставям разумната машина да скърби по собствения си начин. Когато се връщам в палатката, захвърлям каската си от кевлар на пода и се замислям за Девет-нула-две, който стои като статуя навън на студа. Не мога да се преструвам, че го разбирам. Знам само, че съм жив благодарение на него. И благодарение на факта, че преглътнах гнева си и му позволих да се присъедини към отряд „Умник“.

Човешките същества се адаптират. В това сме най-добри. Нуждата може да заличи омразата. За да оцелеем, трябва да действаме заедно. Да се приемем един друг. Последните няколко години вероятно са единственият момент в човешката история, когато не сме воювали сами срещу себе си. За известно време всички бяхме равни. Хората са в най-добрата си форма, когато са притиснати до стената.

По-късно през този ден Девет-нула-две се сбогува с мен. Казва ми, че си тръгва, за да намери други като него. Матилда Перес му е съобщила по радиото къде са се събрали други свободни. Има цял град, населен със свободни роботи. И те имат нужда от водач. От „Арбитър“.

Оставам сам с архива на героите и с целия свят. Отново заставам пред тлеещата яма, където Девет завинаги изключи Големия Роб. Въпреки всичко в крайна сметка ние изпълнихме обещанието си към Архос в деня, в който загубихме Тайбириъс. В същия ден, в който големият ми брат се присъедини към последния танц. Изляхме огън по тази тръба — право в гърлото на Архос — и изгорихме всичко, което беше останало от машината. За всеки случай.

Сега това е просто дупка в земята. Мразовитият вятър реже лицето ми и аз осъзнавам, че това наистина е краят. Тук няма нищо. Никаква истинска следа от случилото се. Само тази топла вдлъбнатина в земята и една малка палатка отстрани, в която има една черна кутия. И аз един човек с книга, пълна с лоши спомени.

Дори не съм срещал Архос. Единственият път, когато машината се обърна към мен, тя го направи с окървавената уста на един паразит. Опитваше се да ме изплаши, за да ме прогони. Да ме предупреди. Иска ми се да си бях поговорил с нея. Щях да й задам няколко въпроса.

Гледам изпаренията, които се надигат от дупката в земята, и се питам къде ли е Архос сега. И дали наистина е жив, както каза Карл. Дали е способен да изпитва вина, тъга или срам? И се сбогувам — с Архос, с Джак и със стария свят. Няма път обратно към миналото. Нещата, които съм изгубил, вече съществуват само като спомени. Всичко, на което сме способни, е да продължаваме напред, доколкото можем — с нови врагове и нови съюзници.

Обръщам се, за да си тръгна, и спирам. Тя стои сама и мъничка в снега, сред следите от палатките, които отдавна са събрани и отнесени.

Чера. Тя премина през всички ужаси, през които преминах и аз, но когато виждам женствената извивка на шията й, изведнъж не мога да повярвам, че такова красиво и крехко създание може да е оцеляло в тях. Спомените ми са удивителни: Чера изгаря ампутатори с огнехвъргачката си, крещи заповеди сред дъжд от отломки и тегли телата на падналите си другари по-далеч от челюстите на паразитите.

Как е възможно?

Когато се усмихва, виждам целия невероятен потенциал на Вселената в очите й.

— Ти си ме чакала? — питам аз.

— Изглеждаше ми така, сякаш имаш нужда от малко време — отговаря тя.

— Ти си ме чакала — повтарям аз.

— Нали си умник — казва тя. — Трябваше да се сетиш, че още не съм свършила с теб.

Не знам защо се случи всичко това или какво ще се случи сега. Но когато Чера ме хваща за ръката, вътре в мен омеква нещо, което много дълго време е било сковано. Проследявам с поглед очертанията на пръстите й, стисвам ръката й в отговор и откривам, че в крайна сметка Роб не ми е отнел всичко човешко. То просто се е скрило за известно време на сигурно място.

Двамата с Чера сме родени да оцеляваме. Винаги сме оцелявали. А сега е време да живеем.