Даниъл Уилсън
Робокалипсис (27)

3.
Така го правят каубоите

Някой все трябва да ги спре.

Лони Уейн Блантън

Новата световна война + 1 година и 4 месеца

Четири месеца след като пристигнахме в легендарната крепост на съпротивата в Грей Хорс, местната общност беше обзета от хаос. Призивът за война беше предизвикал парализираща нерешителност в племенния съвет. Лони Уейн Блантън безусловно вярваше на сина си и се опитваше да събере армията и да потегли в атака, но Джон Тенкилър настояваше хората да останат в града и да го защитават. В крайна сметка Роб направи този избор вместо нас.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Стоя на скалата, духам в шепите си, за да ги стопля, и присвивам очи към зората, която гори като пожар по безкрайните равнини под мен. Тънкото мучене на хиляди глави добитък и бизони се разнася надалеч в тихото утро.

Воден от Джак, нашият отряд се придвижваше без никакво спиране. Навсякъде, откъдето минахме, природата отново беше встъпила във владенията си. В небето има повече птици, в храстите има повече буболечки, в нощта има повече койоти. През последните месеци майката природа е погълнала всичко освен градовете. В градовете живее Роб.

До мен стои кльощаво хлапе от племето чероки и методично тъпче тютюн за дъвчене в устата си. Кафявите му очи безизразно наблюдават равнините и той сякаш изобщо не ме забелязва. Но не е лесно човек да не забележи него самия.

Ларк Железния облак. Изглежда на около двайсет години и е издокаран в някаква лъскава униформа. Под наполовина разкопчаното му яке е увит червено-черен шал, а крачолите на бледозелените му панталони са пъхнати в каубойските му ботуши от лъсната кожа. На почернялата му шия висят черни пилотски очила. В ръката си държи бастун, от който висят пера. Бастунът е метален — вероятно антена, която сигурно е откъснал от някой разузнавач на Роб. Военен трофей. Хлапето прилича на пилот на изтребител от бъдещето. А аз стоя до него в изпокъсаната си военна униформа, покрита с кал. Не съм сигурен кой от двамата трябва да се притеснява повече за външния си вид, но съм почти сигурен, че това съм аз.

— Мислиш ли, че ще започнем война? — питам хлапака.

Той ме поглежда за секунда, после отново обръща глава.

— Може би. Лони Уейн се занимава с това. Той ще ни каже.

— Имаш ли му доверие?

— Той е причината да съм жив.

— О!

В небето се издига ято птици, а слънчевите лъчи се отразяват от крилата им като дъга в локва машинно масло.

— Изглеждате доста корави — отбелязва Ларк, като посочва останалите от отряда ми с пръчката си. — Какви сте вие, войници ли?

Поглеждам хората си. Леонардо. Чера. Тайбириъс. Карл. Стоят, говорят помежду си и чакат Джак да се върне. Движенията им са отмерени и спокойни. Последните няколко месеца са ни превърнали в нещо повече от боен отряд — вече сме семейство.

— Ами не. Не сме войници, просто оцелели. Брат ми, Джак, той наистина е войник. Аз просто се влача с него за забавление.

— О! — казва Ларк.

Не мога да разбера дали ме приема на сериозно.

— Къде е брат ти сега? — пита Ларк.

— На военен съвет. Заедно с Лони и останалите.

— Значи е един от тях.

— Един от кои?

— От онези, които носят отговорност.

— Така казват. Ти не си ли от тях?

— Аз правя това, което мога. Старите правят друго.

Ларк посочва зад нас с бастунчето си. Подредени в редица, там търпеливо чакат десетки от онези неща, които местните хора наричат „танкове паяци“. Всяка от ходещите машини е висока около два метра и половина. Четирите здрави крака с възлести синтетични мускули са изработени от Роб. Останалата част от танковете е добавена от човешки ръце. На повечето от тях са монтирани куполи и тежки картечници, но виждам и един, на който има кабина и лопата от булдозер.

Какво да кажа? В тази война всичко е импровизирано и нищо не е забранено.

Роб не атакува Грей Хорс веднага, защото първо трябваше да еволюира, за да се изкачи до тук. Това означаваше да изпраща разузнавачи. И някои от тези разузнавачи бяха заловени. А някои от заловените бяха разглобени и сглобени отново. Армията на Грей Хорс предпочита да се сражава с помощта на пленени роботи.

— Ти ли си този, който е измислил как да се освобождават танковете паяци? — питам го аз. — Как да им се направи лоботомия?

— Аха — отговаря той.

— Господи. Да не си някакъв учен или нещо подобно?

Ларк се изкикотва.

— Всеки механик е инженер по дънки.

— Дявол да го вземе — въздъхвам аз, поглеждам към прерията и забелязвам нещо странно. — Ей, Ларк?

— Аха?

— Ти живееш тук. Значи сигурно ще можеш да ми обясниш нещо.

— Естествено.

— Какво е онова там, да му го начукам? — посочвам аз.

Той поглежда към равнината и вижда гъвкавия блестящ метал, който се извива през тревата като река. Ларк изплюва тютюна на земята, обръща се и прави знак на своя отряд с бастунчето си.

— Започва нашата война, братко.

 

 

Хаос и смърт. Тревата е твърде висока. Димът е прекалено гъст.

Армията на Грей Хорс е съставена от всички здрави хора — мъже и жени, млади и стари. Хиляда и няколко войници. През последните месеци всички са преминали военно обучение и почти всички имат огнестрелни оръжия, но след като смъртоносните машини са пропълзели през тревата и са се залепили за хората, вече никой не знае какво да прави.

— Стойте при танковете — нарежда Лони. — Стойте при стария Худини и всичко ще бъде наред.

Импровизираните танкове паяци прекосяват прерията в неравна редица крачка по крачка. Масивните им крака потъват във влажната земя, а корпусите им мачкат тревата, така че след тях остават следи. На върха на всеки танк има по няколко войници, които стискат оръжията си и оглеждат полето.

Излизаме, за да посрещнем онова в тревата. Каквото и да е то, трябва да го спрем, преди да е стигнало до Грей Хорс. Аз оставам с моя отряд. Вървя пеша след танка, който наричат Худини. Джак е на машината заедно с Ларк. От едната ми страна се поклаща Тайбириъс, от другата — Чера. Профилът й е остро очертан на светлината на утрото. Прилича на котка, бърза и яростна. И красива, както не спирам да си мисля. Карл и Лео се движат заедно на няколко метра встрани. Всички се стремим да не се отделяме от танковете — те са единственият ни ориентир в този безкраен лабиринт.

В продължение на двайсет минути вървим през равнината, като с всички сили се опитваме да погледнем през тревата и да видим какво ни чака. Основната ни цел е да спрем машините, преди да стигнат до Грей Хорс. Допълнителната ни цел е да защитим стадата, които пасат в прерията — основния източник на храна за града. Но дори не знаем срещу какъв вид ще се изправим. Знаем само, че е нов. С нашия приятел Роб винаги има нещо ново.

— Ей, Ларк — подвиква Карл. — Защо ги наричате паяци, като имат само по четири крака?

Ларк му отговаря от танка:

— Защото е по-добре, отколкото да им викаме „големи четирикраки роботи“.

— Според мен не е — измърморва Карл.

Първата ударна вълна изхвърля земя и накъсана растителност във въздуха, а сред високата трева се разнасят първите писъци. Стадо бизони се втурва в паническо бягство и светът се изпълва с вибрации и шум. Незабавно настъпва хаос.

— Какво има там, Джак? — извиквам аз.

Той е приклекнал върху танка паяк и тежката му картечница се върти бясно. Ларк управлява танка. Ръката му в ръкавица здраво е стиснала въжето, увито около корпуса — като на родео.

— Все още нищо, братче — извиква в отговор Джак.

В продължение на няколко минути нямаме никакви цели, чуват се само писъци. После нещо се втурва към нас през пожълтелите стръкове трева. Всички се завъртаме и насочваме оръжията си към него — огромен мъж от племето осейдж. Той диша тежко и влачи едно безжизнено тяло за ръцете му, облени в кръв. Изглежда така, все едно го е ударил метеорит. В горната част на бедрото му е отворен дълбок кървящ кратер.

Нови експлозии разкъсват редиците на войниците, които вървят пред танковете. Ларк дръпва въжето с ръка и Худини преминава в нещо като тръс, за да им отиде на помощ. Моторите му започват да ръмжат, когато скоростта му се увеличава. Джак се обръща, поглежда ме и свива рамене, докато танкът се отдалечава през тревата.

— Помощ! — реве едрият мъж от племето осейдж.

Мамка му. Давам сигнал на отряда да спре и гледам през рамото на мъжа от племето осейдж към танка паяк, който прави още една тежка крачка и се отдалечава от нашата позиция, оставяйки след себе си следа от смачкана трева. С всяка крачка оставаме все по-беззащитни пред онова, което ни дебне някъде там.

Чера се подпира на коляно и поставя турникет на ранения крак на човека, който още е в безсъзнание. Сграбчвам мъжа от племето осейдж за раменете и го разтърсвам.

— Какво му направи това? — питам го аз.

— Буболечки, човече. Приличат на буболечки. Качват се върху теб и после се взривяват — мъжът бърше сълзите от лицето си с месестата си ръка. — Трябва да изнеса Джей по-далеч от тук. Ще умре.

Ударните вълни и писъците вече се разнасят по-често. Приклякаме, защото около нас свистят изстрели и случайните куршуми свирят в тревата. От ясното синьо небе започва да се сипе дъжд от миниатюрни частици разкъсана земя. Чера вдига поглед от раната, която превързва, и очите ни мрачно се срещат. Стигаме до мълчаливо съгласие: ти ще пазиш моя гръб, а аз ще пазя твоя. В следващия миг неволно се свивам, когато през тревата изхвърчава водопад от взривена земя и с тракане се посипва по каската ми. Нашият танк паяк отдавна е изчезнал заедно с Джак.

— Добре — казвам аз и плесвам мъжа от племето осейдж по рамото. — Това би трябвало да спре кръвоизлива. Отнеси го. Ние продължаваме напред, така че оставаш сам. Отваряй си очите.

Той премята своя другар през рамото си и се отдалечава. Шумовете ни подсказват, че онова, което е станало със стария Джей, вече е разкъсало предните редици и идва към нас. Чувам как Ларк започва да крещи някъде отпред. И за пръв път виждам противника. Ампутатори от най-ранните модели. Напомнят ми на самоходните мини от първия момент на Час нула в Бостън, което сякаш беше преди милион години. Всеки робот е с големината на бейзболна топка, а многобройните му тънки крачета някак си успяват да носят малкото му тяло през тревата.

— Мамка му! — извиква Карл. — Да изчезваме от тук!

Високият кльощав войник се опитва да побегне. Но аз инстинктивно го сграбчвам за мръсната риза и го спирам. Дръпвам лицето му до нивото на моето, поглеждам го право в разширените му очи и казвам само една дума:

— Бой.

Гласът ми е равен, но тялото ми гори от адреналина.

Бум. Бум. Бум.

Карабините ни подпалват земята и пръсват ампутаторите на парчета. Но идват други. А след тях и още. Приличат на вълна от пълзящи гадини, които гъмжат в тревата като мравки.

— Става прекалено — извиква Тайбириъс. — Какво ще правим, Кормак?

— Автоматична стрелба по три изстрела — извиквам аз.

Половин дузина карабини прещракват на автоматична стрелба.

Бум-бум-бум. Бум-бум-бум. Цевите проблясват и очертават сенки по лицата ни, покрити с прах. От земята изригват кал и изкривен метал заедно с откъслечни пламъци, когато течностите в телата на ампутаторите влязат в контакт помежду си. Но те продължават да прииждат и започват да се разпръскват, за да ни обградят.

Джак го няма, по някаква причина аз командвам отряда и всеки момент ще ни взривят на парчета. Къде е Джак, да му го начукам? Моят брат герой би трябвало да ме спасява в такива ситуации. Дявол да го вземе!

Докато ампутаторите скъсяват дистанцията, аз извиквам:

— Отстъпете до мен!

Две минути по-късно вече се потя на слънцето, дясното ми рамо е притиснато в лявата плешка на Чера и стрелям почти в краката си. Карл е между големия Лео и Тай. Усещам аромата на дългата черна коса на Чера и си представям как се усмихва. Сянка прекосява лицето ми и самият Лони Уейн Блантън, легендата, пада право от небето.

Старецът е яхнал високоход — един от франкенщайновските проекти на Ларк. Машината представлява само два роботски щраусови крака, високи по два метра, на които е монтирано старо седло за родео. Лони Уейн седи върху него, пъхнал каубойските си ботуши в стремената, лениво отпуснал ръка на седлото. Язди като стар професионалист и поклаща хълбоци при всяка крачка на машината, висока като жираф. Точно като каубоите.

— Здравейте на всички — подвиква той.

После се обръща и стреля два пъти с ловджийската си пушка в хаотичната плетеница от ампутатори, които пълзят към нас по изровената земя.

— Страхотно се справяш, приятел — казва ми Лони Уейн.

Лицето ми е безизразно. Не мога да повярвам, че все още съм жив. В този момент още два високохода изскачат на нашата поляна, а каубоите от племето осейдж, които са ги яхнали, не спират да стрелят с ловджийските си пушки, така че отварят широки пробойни в редиците на прииждащите машини. В рамките на няколко секунди тримата ездачи успяват да унищожат повечето ампутатори. Но не всички.

— Внимавай с крака! — извиквам нагоре към Лони.

Един ампутатор, който някак си е минал зад нас, се изкачва по металния крак на високохода на Лони. Той хвърля поглед надолу и се навежда назад на седлото, така че кракът да се вдигне във въздуха и да се разтърси. Ампутаторът отхвърчава настрани в тревата, където някой от моя отряд веднага го разстрелва. Защо не експлодира?

Ларк отново крещи някъде отпред, но вече е прегракнал. Освен това чувам и Джак, който излайва къси команди. Лони се обръща и прави знак на хората си да го последват. Преди да потегли, аз обгръщам с ръка гладкия метален ствол на крака на високохода му.

— Лони — извиквам аз. — Стой отзад, където е безопасно, човече. Генералът не бива да излиза на фронтовата линия.

— Разбирам те — отговаря ми прошареният възрастен мъж. — Но, дявол да го вземе, момче, така го правят каубоите. Някой все трябва да ги спре.

Той зарежда пушката, изхвърля празния патрон, дръпва периферията на шапката си и ми кимва. След това се обръща и препуска през двуметровата трева.

— Хайде! — нареждам на отряда.

Всички се втурваме напред през изпотъпканата трева, като се стараем да не изоставаме от Лони. Докато тичаме, виждаме в тревата трупове — и още по-лошо, ранени хора с посивели лица, които беззвучно мърдат устни за последна молитва.

Навеждам глава и продължавам. Трябва да настигнем Джак. Той ще ни помогне. Движа се бързо, като плюя трева от устата си и се съсредоточавам върху задачата да не изоставам от влажното петно между плешките на Чера. Изведнъж изскачаме на една поляна. Тук е станало нещо адски сериозно.

На около трийсет метра околовръст тревата е смачкана, а земята е изровена от огромни ями. Трябва ми само част от секундата, за да се ориентирам, после прегръщам Чера и я повалям на земята. Тя се приземява върху мен, а прикладът на карабината й изкарва всичкия въздух от дробовете ми. Но кракът на танка паяк профучава покрай главата й, без да й пръсне мозъка.

Краката на Худини са покрити с ампутатори. Танкът подскача наоколо като полудял бик на родео. Ларк и Джак са върху него със стиснати зъби и се държат с всичка сила. Почти никой от ампутаторите не е паднал, десетки са полепнали по долната страна на корпуса, а други упорито се изкачват по страните на бронираната машина. Джак се е привел и се опитва да развърже Ларк. Хлапето се е заплело във въжето, с което управлява танка. Лони и другите двама ездачи ловко подскачат около чудовището на високоходите си, но не могат да заемат добра позиция за стрелба.

— Скачайте всички! — извиква Лони.

Танкът профучава покрай нас и за миг виждам ръката на Ларк, заплетена във въжето. С цялото това подскачане и люлеене Джак не може да го освободи. Но ако танкът паяк застане неподвижно дори за една секунда, ампутаторите веднага ще се покачат върху него. Ларк крещи, ругае и дори плаче, но не може да се измъкне. Не би трябвало да се тревожи. Всички знаем, че Джак никога няма да го изостави. Думата „изоставям“ изобщо не присъства в речника на героите.

Докато гледам ампутаторите, забелязвам, че повечето са скупчени по коленните стави на танка. Една мисъл не ми дава мира. Защо не експлодират? И отговорът най-сетне се промъква в съзнанието ми. Топлината. Ставите са затоплени от цялото това подскачане. Малките копеленца не експлодират, докато не стигнат до някое горещо място.

Търсят топлината на човешката кожа.

— Лони! — провиквам се аз и размахвам ръце, за да привлека вниманието му.

Старецът се обръща и кара високохода си да приклекне до мен. Слага ръка зад ухото си, за да ме чува по-добре, а с другата попива челото си с бяла носна кърпа.

— Те търсят топлината, Лони — извиквам аз. Трябва да запалим огън.

— Ако запалим огън, няма да можем да го ограничим — отговаря той. — Може да убие добитъка.

— Или това, или Ларк ще умре. А вероятно и всички ще умрем.

Лони поглежда надолу към мен, а лицето му е набраздено от дълбоки бръчки. Очите му са воднистосини и много сериозни. После той подпира пушката си в сгъвката на лакътя и бърка в малкото джобче на джинсите си. Чувам издрънчаване на метал и право в ръката ми се приземява антична запалка „Зипо“. От едната й страна е изрисуван символ с две „Р“, както и думите „Кралят на каубоите“.

— Старият Рой Роджърс ще ти помогне — казва Лони Уейн и на лицето му изгрява широка усмивка, от която липсват няколко зъба.

— На колко години е това нещо? — казвам аз.

Но когато завъртам камъчето, от запалката излиза силен пламък. Лони вече е обърнал високохода си и събира останалата част от отряда, като същевременно отбягва полуделия танк паяк.

— Горете, горете, изгорете всичко! — провиква се Лони Уейн. — Само това ни остава, момчета! Нямаме друг избор!

Хвърлям запалката в тревата и за броени мигове се разразява буен пожар. Отрядът се изтегля към отсрещната страна на поляната и всички гледаме как ампутаторите един по един се пускат от танка паяк. С характерните си идиотски движения те прекосяват изровената земя право към огнената стена.

Худини най-сетне спира да подскача. Огромната машина се успокоява с ръмжащите си прегрели двигатели. Виждам ръката на брат ми, очертана на фона на небето. С вдигнат палец. Готови сме да тръгваме.

Благодаря ти, Исусе. Чера изниква отнякъде и ме прегръща с двете си ръце. Притиска челото си в моето, така че каските ни да се чукнат, и се усмихва. Лицето й е покрито с кал, кръв и пот, но е най-красивото нещо, което съм виждал.

— Браво на теб, Умнико — казва тя и дъхът й ме погъделичква по устните.

По някаква причина сърцето ми бие по-бързо, отколкото през целия ден. А после Чера и нейната усмивка изчезват — обратно в тревата, през която се изтегляме към Грей Хорс.

Седмица по-късно Армията на Грей Хорс се подчини на призива за война на Пол Блантън и се събра за атака. Безстрашните им действия най-вероятно се дължат на факта, че никой от войниците не осъзна наистина колко близо са били до пълното си унищожение в равнините. Следвоенните записи показват, че цялото сражение е било записано с най-големи подробности от два отряда хуманоидни роботи, събрани на лагер на три километра от Грей Хорс. По някаква тайнствена причина тези машини са решили да не се подчиняват на нарежданията на Архос и не са влезли в битката.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217