Даниъл Уилсън
Робокалипсис (3)

2.
„Фрешънс Фрогурт“

То ме поглежда право в очите, човече. И аз разбирам, че то… мисли. Все едно е живо. И ядосано.

Джеф Томпсън

Вирусна атака + 3 месеца

Разпитът на Джеф Томпсън, млад служител от верига ресторанти за бързо хранене „Фрешънс Фрогурт“, е проведен от Лони Уейн Блантън, полицейски служител от Оклахома, по време на престоя на Томпсън в болницата „Сейнт Франсис“. Смята се, че това е първият документиран инцидент на неизправен робот по време на вирусната атака, която едва девет месеца по-късно ще доведе до Час нула.

Кормак Уолъс ВОЕ#АСК217

 

Въпрос: — Здрасти, Джеф. Аз съм полицай Блантън. Ще запиша показанията ти за това, което се е случило в закусвалнята. Ако трябва да съм честен, на местопрестъплението беше пълен хаос. Разчитам на теб да ми обясниш всички подробности, за да можем да разберем какво е станало. Можеш ли да ми разкажеш?

Отговор: — Естествено, полицай Блантън. Мога да се опитам. Първото нещо, което ми прави впечатление, е шумът. Все едно някой почуква по стъклото на витрината. Навън е тъмно, а вътре светло, така че не мога да видя откъде идва шумът.

Аз съм в закусвалнята „Фрешънс Фрогурт“, потънал до лактите в една машина за сладолед с вместимост двайсет литра, и се опитвам да измъкна пръчката на миксера от дъното на резервоара, а портокаловият сладолед ме е омазал чак до раменете.

Вътре сме само аз и Фелипе. Затваряме след около пет минути. Най-сетне съм успял да изчистя всички петна, които остават по пода от сладоледа. На щанда има хавлиена кърпа, на която съм подредил металните части от машината. След като ги извадя, трябва да ги почистя, да ги намажа с машинно масло и да ги подредя обратно. Сериозно ти казвам, това е най-гадната работа на света.

Фелипе е отзад и мие формите за сладкиши. Трябва да пуска водата много слабо, защото иначе се наводнява и пак трябва да чистя след него. Сто пъти съм му казвал да не пуска всички мивки едновременно.

Както и да е.

Почукването е съвсем леко. Чук, чук, чук. После спира. Виждам как вратата бавно се отваря и от нея се показва една скоба за хващане.

В.: — Рядко ли се случва в закусвалнята да влезе домашен робот?

О.: — Не. Ние сме на площад „Утика“, човече. От време на време идват домашни роботи, за да купуват ванилов сладолед. Обикновено ги пращат богатите хора от квартала. Обаче никой от другите клиенти не е навит да чака на опашка след робот, така че става около десет пъти по-бавно, отколкото ако човек просто се мръдне и дойде да си купи сладоледа сам. Но както и да е. Горе-долу веднъж в седмицата се случва да дойде някой от големите домашни роботи, модел „Биг Хепи“, с устройство за плащане на гърдите, приготвил скобата, за да вземе фунийката за сладоледа.

В.: — И какво стана после?

О.: — Ами скобата се движи странно. Обикновено домашните роботи винаги правят едно и също движение, сякаш бутат нещо. Онова глупаво движение, „сега отварям вратата“, независимо пред каква врата са застанали. Точно затова хората винаги се ядосват, ако някой домашен робот тръгне да влиза преди тях. Много по-зле, отколкото да се паднеш зад някоя бабичка.

Но този робот е различен. Вратата се отваря леко и скобата му някак си се промушва вътре и започва да потупва нагоре-надолу покрай бравата. Аз съм единственият, който го вижда, защото в закусвалнята няма клиенти, а Фелипе е отзад. Става бързо, но изглежда така, все едно роботът се опитва да напипа къде е ключалката.

После вратата се отваря широко и камбанката звънва. Роботът е модел „Биг Хепи“, някъде метър и шейсет и пет, покрит с дебела лъскава синя пластмаса. Но не влиза целият в закусвалнята. Вместо това застава на вратата и започва да върти глава, за да огледа всичко: масите и столовете, щанда с хавлиената кърпа, фризерите за сладоледа. И мен.

В.: — Проверихме регистрационния номер на машината и всичко е наред. С изключение на това, че се оглеждаше, имаше ли нещо друго странно в този робот? Нещо необичайно?

О.: — Целият е издраскан. Все едно го е блъснала кола или се е бил. Може да е бил счупен.

Роботът влиза, после се обръща и заключва вратата. Аз си издърпвам ръката от машината за сладолед и просто го гледам, докато тоя гадняр с противна усмивка се приближава към мен.

И тогава той се протяга право през щанда с двете си скоби и ме хваща за ризата. Издърпва ме през щанда, като събаря частите на разглобената машина за сладолед по целия под. Рамото ми се удря в касовия апарат и отвътре се чува едно отвратително хрущене.

Това нещо ми извади шибаното рамо за една секунда!

Започвам да крещя за помощ. Но проклетият Фелипе не ме чува. Накиснал е чиниите в сапунен разтвор и е излязъл зад закусвалнята, за да дръпне един джойнт. Правя всичко възможно да се измъкна, ритам и се боря, но скобите са стиснали ризата ми като клещи. И не страда само ризата ми. След като ме издърпва през щанда, то ме удря в земята. Направо чувам как ми се счупва ключицата. А след това ми става много трудно да дишам.

Пак изпищявам и си мисля: „Звучиш като някакво животно, Джеф, човече.“ Но явно този писък привлича вниманието на нещото. Аз съм по гръб, а домашният робот се е надвесил над мен и в никакъв случай не иска да ми пусне ризата. Главата му закрива флуоресцентните светлини на тавана. Аз мигам, за да не се разплача, и гледам застиналото ухилено лице.

То ме поглежда право в очите, човече. И аз разбирам, че то… мисли. Все едно е живо. И ядосано.

Нищо по лицето му не се променя, но аз оставам с доста неприятно усещане. Имам предвид още по-неприятно усещане. И, да, точно в този момент чувам как започват да бръмчат сервоусилвателите в ръката му. То се завърта и ме хвърля наляво. Главата ми се удря във вратата на хладилника за торти толкова силно, че стъклото се напуква. Цялата дясна половина става студена, а после гореща. После и на лицето, и на врата, и на ръката ми става горещо. Кръвта хвърчи от мен като от някакъв проклет пожарен кран.

Господи, започвам да плача. И точно в този момент… ох. Точно в този момент се появява Фелипе.

В.: — Дадохте ли на домашния робот парите от касата?

О.: — Какво? То не иска пари. Така и не поиска пари. Не каза нищо. Това не беше дистанционен обир, човече. Дори не знам дали този робот беше управляван дистанционно, полицай…

В.: — Блантън. Какво искаше според теб?

О.: — Да ме убие. Това е. Искаше да ме убие на място. Беше тръгнало да убива.

В.: — Продължавай.

О.: — След като ме хвана, не мислех, че ще ме пусне, докато не ме убие. Но моят човек Фелипе не беше съгласен. Излезе и закрещя като луд. Беше бесен. А Фелипе е едро момче. Има мустаци като на Фу Манчу и всякакви татуировки по ръцете. Страшни татуировки, дракони и орли и една праисторическа риба по цялата ръка. Казва се „койлокант“ или нещо подобно. Риба-динозавър, истинско чудовище, за което всички си мислят, че е изчезнало. Има си вкаменелости и всичко. Но един ден някакъв рибар получава шок, когато изтегля една такава риба от някаква адска дълбочина, която си е съвсем истинска. Фелипе казваше, че тази риба е доказателство, че никой не може да те накара да изчезнеш. Някой ден се връщаш, разбираш ли?

В.: — Какво стана после, Джеф?

О.: — Да, добре. Аз съм на земята, кървя и плача, а големият робот ме е стиснал за ризата. Тогава Фелипе излиза на бегом отзад и завива покрай щанда, като реве като някакъв шибан варварин. Мрежата му за коса е паднала и дългата му коса се развява. Той хваща робота за раменете, вдига го във въздуха и го хвърля. Роботът ме пуска и изхвърчава навън през вратата. Навсякъде летят стъкла. Камбанката пак звънва. Бинг-бонг. Това звучи толкова глупаво по средата на цялото насилие, че се усмихвам насила, макар че по лицето ми тече кръв.

Фелипе кляка до мен и ме оглежда.

— Мамка му, Хефе — казва той. — Какво ти направи това?

Но в този момент аз виждам, че домашният робот вече е зад Фелипе. По лицето ми явно се чете всичко, защото Фелипе ме хваща през кръста и ме завлича зад щанда, без дори да се обръща към вратата. Диша тежко и прави малки крачки. Усещам миризмата на джойнта от джоба на ризата му. Той ме завлича зад щанда, а аз гледам как кръвта ми тече след мен по пода и си мисля: „Дявол да го вземе, току-що го изчистих.“

Успяваме да влезем през вратата зад касата в претъпканото задно помещение. Вътре има редица умивалници от неръждаема стомана, пълни със сапунен разтвор, рафт с препарати за почистване и малко бюро в ъгъла, на което е часовникът за работното време. Съвсем в дъното има тесен коридор, който води към задната уличка зад закусвалнята.

И тогава домашният робот сякаш изскача от нищото и се забива право във Фелипе. Вместо да тръгне след нас, копелето е било достатъчно хитро, за да се изкатери през щанда и да ни пресече пътя. Чувам тъп удар и виждам как роботът блъска Фелипе в гърдите. Съвсем не е същото като да те удари човек; по-скоро е все едно те блъска кола или те удря падаща тухла, или нещо такова. Фелипе отхвърчава назад и се удря във вратата на шкафа, където държим салфетките и други такива неща. Но остава на крака. Когато тръгва напред, виждам как дървото е вдлъбнато на мястото, където си е ударил главата в него. Но си е съвсем в съзнание и е по-ядосан от всякога.

В задната стаичка няма никакви оръжия или нещо подобно, така че Фелипе взема метлата от мръсната жълта кофа на колелца. Метлата е от най-старите, със здрава дървена дръжка, не знам откога си стои там. В стаята няма място да замахне с нея, но няма значение, защото роботът е твърдо решен да хване Фелипе по същия начин, по който хвана мен. Фелипе го удря с края на метлата и я заклещва под брадичката на робота. Фелипе не е висок, но все пак е по-висок от машината, така че я държи на разстояние. Роботът не може да го стигне. Фелипе го изблъсква назад, а ръцете на робота се мятат като змии.

Следващата част е страхотна.

Роботът пада по гръб на бюрото в ъгъла, краката му стърчат право напред, а петите му са забити в земята. Без да се колебае, Фелипе вдига десния си крак и се стоварва с цялата си тежест върху коляното на робота. Прас! Коляното на робота се чупи и се огъва назад под съвсем прецакан ъгъл. А дръжката на метлата все още е забита под брадичката му, така че машината не може да запази равновесие, нито да хване Фелипе. Аз правя гримаса само като погледна към това коляно, но машината не издава нито звук. Чувам само как ръмжат моторите и как твърдият пластмасов корпус се удря в бюрото и в стената, докато се опитва да се изправи.

— Да, копеле! — вика Фелипе, преди да строши и другото му коляно.

Домашният робот остава по гръб, и двата му крака са счупени, а бесният потен 100-килограмов мексиканец е върху него. Неволно започвам да си мисля, че в крайна сметка всичко ще се оправи.

Оказва се, че греша.

Косата му е виновна, нали разбираш. Косата на Фелипе е прекалено дълга. Това е.

Машината спира да се бори, протяга се и стисва със скобата си дългата черна грива на Фелипе. Той изкрещява и отмята глава. Но това не е като да те хванат за косата, докато се биеш в някой бар; това е все едно си попаднал в банциг или някаква друга тежка машинария във фабриката. Това е брутално жестоко. Всички мускули по врата на Фелипе се издуват и той започва да крещи като животно. Стиска очи и се дърпа с всичка сила. Чувам как корените на косата му се откъсват от скалпа. Но онова шибано нещо просто продължава да дърпа лицето му все по-близо и по-близо.

Не можеш да го спреш — все едно е гравитацията или нещо такова.

След няколко секунди Фелипе вече е толкова близо, че домашният робот успява да го хване и с другата си скоба. Дръжката на метлата издрънчава на пода, когато скобата се затваря върху брадичката и устата на Фелипе, като смачква долната половина на лицето му. Той изпищява и аз чувам как челюстта му се строшава. От устата му се разхвърчават зъби като някакви тъпи пуканки.

Едва тогава осъзнавам, че най-вероятно ще умра в задната стаичка на шибания „Фрешънс Фрогурт“.

Никога не съм прекарвал много време в училище. Не че съм глупав. Просто май искам да кажа, че като цяло не съм известен с умните си идеи. Но когато задникът ти е заложен на карта и ужасната смърт е на три метра разстояние, мозъкът явно започва да работи на високи обороти.

Така че ми хрумва една добра идея. Протягам се зад гърба си и потапям ръката си в студената сапунена вода в умивалника. Усещам във водата формите за сладкиши и черпаците за сладолед, но всъщност търся да напипам запушалката. В другия край на стаята Фелипе вече притихва, като издава гъргорещи звуци. От него тече кръв, цялата долна половина на лицето му е смачкана в скобата. Очите на Фелипе са отворени и изцъклени, но според мен вече не е в съзнание.

Човече, адски се надявам да не е в съзнание.

Машината отново започва да сканира обстановката — стои съвсем неподвижно и много бавно върти главата си наляво-надясно.

Ръката ми вече е изтръпнала, защото съм я притиснал в горния ръб на умивалника и съм спрял кръвообращението. Продължавам да търся запушалката.

Домашният робот спира да върти глава и поглежда право към мен. Спира за секунда, после чувам как моторите на скобата избръмчават, когато пуска лицето на горкия Фелипе. Той се свлича на земята като чувал с тухли.

Осъзнавам, че съм започнал да скимтя. Вратата към задната уличка все едно е на милиони километри от мен, едва държа главата си изправена. Седя в локва от собствената си кръв и виждам зъбите на Фелипе по плочките на пода. Знам какво ще стане с мен и не мога да направя нищо по въпроса, а освен това знам, че адски ще боли.

Най-сетне напипвам запушалката и започвам да я дърпам с безчувствените си пръсти. Тя изскача от отвора на канала и аз чувам как водата с гъргорене се източва. Казвам съм сто пъти на Фелипе, че ако водата изтече прекалено бързо, ще запуши канала и пак ще трябва да чистя всичко след него.

Знаеш ли, че Фелипе нарочно запушваше канала всяка вечер в продължение на цял месец, преди най-сетне да станем приятели? Беше побеснял, че нашият шеф е наел бял човек за отпред, а мексиканец за отзад. Напълно го разбирам. Нали си наясно какво имам предвид, полицай? Ти си индианец, нали?

В.: — Северноамериканец, Джеф. От племето осейдж. Разкажи ми какво стана после.

О.: — Ами преди мразех да чистя тази вода. А сега лежа на пода и разчитам на нея да ми спаси живота.

Роботът се опитва да се изправи, но краката му не стават за нищо. Така че пада на пода, по лице. После започва да пълзи напред по корем, като се издърпва с ръце. На лицето му е онази ужасна усмивка, а очите му не се откъсват от моите, докато се влачи през стаята. Навсякъде по него има кръв — все едно е някой от онези манекени, с които изпробват колите за катастрофи, само че кърви.

Водата не се източва достатъчно бързо.

Притискам гърба си към умивалника с всичка сила. Вдигнал съм колене и съм прибрал крака до тялото си. Водата гъргори и пулсира зад главата ми. Ако запушалката заседне по средата и забави водата, просто съм мъртъв. Абсолютно мъртъв.

Роботът се приближава. Протяга скобата си и се опитва да ме стисне за маратонката. Свивам крак и той не успява да ме хване. Затова се издърпва още по-близо. Знам, че със следващия опит сигурно ще успее да ме хване за крака и ще го строши.

В момента, в който вдига ръка, целият робот изведнъж се дръпва метър и половина назад. Обръща глава и какво да види: Фелипе, проснат по гръб, се дави в собствената си кръв. Потната му черна коса е залепнала на кичури по съсипаното му лице. На него просто вече няма уста, само една голяма кървава рана. Но очите му са широко отворени и в тях гори нещо повече от омраза. Знам, че в момента ми спасява живота, но изглежда… ами зъл. Като някой демон, който изведнъж е решил да дойде на гости от ада.

Той дръпва счупения крак на домашния робот още веднъж, после затваря очи. Мисля, че вече не диша. Машината не му обръща внимание. Отново обръща усмихнатото си лице към мен и продължава да се приближава.

И точно в този момент от канала бликва вода. Сапуненият разтвор бързо и безшумно образува локва, която става бледорозова.

Домашният робот отново е започнал да пълзи към мен, когато водата се просмуква в строшените му коленни стави. Разнася се миризма на горяща пластмаса и машината замръзва на място. Не става нищо по-интересно. Машината просто спира да работи. Явно водата стига до проводниците му и дава на късо, така да се каже.

Роботът е на половин метър от мен и продължава да се усмихва.

И това е всичко, което мога да разкажа. Знаете останалото.

В.: — Благодаря ти, Джеф. Знам, че не ти беше лесно. Вече разполагам с всичко, което ми трябва, за да изготвя доклада си. Ще те оставя да си починеш.

О.: — Ей, човече, може ли набързо да те попитам нещо, преди да си тръгнеш?

В.: — Давай.

О.: — Колко домашни роботи има на света? От различните модели: „Биг Хепи“, „Слоу Сю“ и всички останали? Защото съм чувал, че май има по два робота на човек.

В.: — Не знам. Слушай, Джеф, машината просто се е побъркала. Няма друго обяснение.

О.: — Ами да, но какво ще стане, ако всички решат да нападнат хората, а? Какво ще стане, ако те имат числено преимущество? Това нещо искаше да ме убие — точка. Казах ти го точно така, както се случи. Може би никой друг няма да ми повярва, но ти знаеш истината.

Искам да ми обещаеш нещо, полицай Блантън. Моля те.

В.: — Какво?

О.: — Обещай ми, че ще внимаваш за роботите. Следи ги изкъсо. И… не им позволявай да направят с никой друг това, което направиха с Фелипе. Става ли?

След колапса на правителството на Съединените щати полицай Лони Уейн Блантън се присъедини към доброволната милиция на племето осейдж. Именно там, докато служеше на суверенното правителство на племето, Лони Уейн получи възможност да изпълни обещанието си към Джеф.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217