Даниъл Уилсън
Робокалипсис (15)

6.
Автомат

Денят ми върви добре…

Специалист Пол Блантън

Час нула

Непосредствено след изслушването пред сенатската комисия във връзка с инцидента с МИО робота Пол Блантън е обвинен в изоставяне на служебните си задължения. Насрочена е дата за военен съд. По време на Час нула Пол е заключен в карцера на базата в Афганистан. Това необичайно обстоятелство поставя младия войник в уникалното положение да окаже безценен принос към човешката съпротива — и да оцелее.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Още когато живеех в щата Оклахома, баща ми винаги казваше, че ако не се стегна и не се държа като истински мъж, ще свърша или мъртъв, или в затвора. Лони Уейн се оказа прав, така че в крайна сметка се записах в армията. И все пак, слава богу, че по време на Час нула се оказах зад решетките.

Лежа на нара в килията си, облегнал съм гръб на бетонната стена, а военните ми ботуши са подпрени на тоалетната чиния от неръждаема стомана. Покрил съм лицето си с парцал, за да не ми влиза прах в носа. Затворен съм от момента, в който моят МИО робот се побърка и започна да убива хора.

C’est la vie. Така казва моят съкилийник. Той е закръглено момче от азиатски произход, носи очила и се казва Джейсън Лий. В момента прави коремни преси на циментовия под. Твърди, че по този начин се сгрява. Аз не съм по упражненията. За мен тези шест месеца означаваха много прочетени списания. Колкото до сгряването, пуснах си брада. Скучно ми е, разбира се, но въпреки това денят ми върви добре. Изучавам един брой на някакво щатско списание за знаменитости отпреди четири месеца. От него научавам, че „филмовите звезди са точно като нас“. Обичат да се хранят в ресторанти, да обикалят по магазините, да водят децата си в парка — такива глупости. Точно като нас. Да, бе. Когато казват „нас“, явно нямат предвид мен.

Това е само предположение, но силно се съмнявам, че филмовите звезди се интересуват от ремонта на военни хуманоидни роботи, проектирани да подчиняват и умиротворяват смъртоносния гняв на местното население в окупирана чужда държава. Или от перспективата да бъдат захвърлени в килия с размери четири на два метра с едно-единствено прозорче само защото са изпълнявали служебните си задължения.

— Брус Ли? — казвам аз.

Той мрази да го наричам така.

— Ти знаеше ли, че филмовите звезди са точно като нас? Откъде да знаеш такова нещо, човече?

Джейсън Лий спира да прави коремни преси. Вдига поглед към мен в ъгъла на общата ни килия.

— Тихо — прошепва той. — Чуваш ли това?

— Какво да чу…

И точно в този момент един танков снаряд пробива стената на килията. Ослепителният дъжд от арматурни и бетонни отломки разкъсва моя съкилийник Джейсън Лий на големи тлъсти парчета месо, увити в остатъците от пустинната му камуфлажна униформа. Джейсън беше тук, а сега го няма. Като някакъв фокус. Дори не мога да го осмисля както трябва.

Самият аз съм свит в ъгъла — невредим по чудо. През решетките на килията се вижда, че дежурният офицер вече не е зад бюрото си. Всъщност там вече изобщо няма бюро. Само големи парчета отломки. За част от секундата успявам да погледна през новата дупка, която е пробита в стенала от отсрещната страна. От другата страна на стената се виждат танкове.

В помещението нахлува облак мразовит прах и аз започвам да треперя. Джейсън Лий беше прав — навън наистина е адски студ. Установявам, че въпреки току-що проведения ремонт на килията решетките са все така здрави и стабилни както преди. Слухът ми започва да се възвръща. Видимостта е нулева, но идентифицирам звук от нещо, което тече, като малко поточе или направо рекичка. Издават го останките от Джейсън Лий, от които изтича кръвта му. Освен това май ми е изчезнало списанието. Мамка му.

Притискам лицето си в прозореца на килията, укрепен с телена мрежа. Военната база навън представлява онова, което на военен жаргон се нарича ТБП — тотално и безнадеждно прецакана. Виждам шосето, което води към основния павилион на зелената зона в Кабул. Различавам двама съюзнически войници, приклекнали до кирпичената стена. Изглеждат млади и объркани. Облечени са в пълно бойно снаряжение: раници, защитни жилетки, предпазни очила и наколенки всичките глупости. От какво могат да ви предпазят предпазните очила, когато сте на война?

Войникът отпред наднича зад ъгъла. После бързо отскача назад, развълнуван. Измъква противотанкова базука „Джавелин“ и я зарежда, бързо и гладко. Явно е обучен добре. В този момент американски танк минава покрай шосето и изплюва един снаряд, без да спира. Снарядът описва парабола над военната база в противоположната посока. Усещам как сградата потреперва, когато снарядът достига целта си.

Гледам през прозореца как войникът с базуката се показва зад ъгъла, а после сяда с кръстосани крака. И танкът го прави на кайма. По-точно стреля автоматичната му защитна система, която открива огън по определени силуети — например „човек, който държи противотанкова базука“, — ако навлязат в определен радиус.

Ако войникът беше от метежниците, щеше да го знае.

Мръщя се, притиснал челото си в дебелия прозорец. Пъхнал съм ръце под мишниците си, за да се топля. Нямам никаква представа защо този американски танк току-що заличи от лицето на земята един съюзнически войник, но имам чувството, че това има нещо общо с „МИО Едно“, който реши да се самоубие. Другият войник от шосето вижда как неговият другар пада на земята, разкъсан на парчета, обръща се и се затичва в посока към мен. Точно в този момент гледката ми е закрита от развята черна роба. Един от лошите току-що е минал покрай моя прозорец. Чувам изстрели от малокалибрено оръжие някъде наблизо.

Лошите са тук точно когато оборудването полудява? Мамка му, човече. Когато вали, винаги е като из ведро.

Цялото шосе изчезва от погледа ми, заменено от черен дим. Стъклото на прозореца се издува и се пръсва на парчета, като порязва челото ми. След част от секундата чувам глухата експлозия. Падам назад на нара, сграбчвам завивката и се завивам през раменете. Проверявам лицето си. Пръстите ми се изцапват с кръв. Когато отново поглеждам навън през строшения прозорец, по шосето се виждат само купчини, покрити с прах. Трупове на войници, местни жители и метежници.

Танковете убиват всички наред. Става ми съвсем ясно, че трябва да намеря начин да изляза от килията, ако искам непосредственото ми бъдеще да включва дишане от моя страна.

Нещо с рев прелита навън, като изтръгва черни вихри от дима, който се издига над земята. Сигурно е въоръжен летящ робот. Притискам се по-навътре. Прахът е започнал да се сляга. Забелязвам ключовете от моята килия от другата страна на решетките. Все още са закачени за един скъсан колан, който виси от счупен стол. Със същия успех можеха да бъдат на Марс.

Нямам оръжие. Нямам бронежилетка. Нямам никаква надежда. В този момент окървавен метежник се шмугва вътре през дупката в стената, пробита от танковия снаряд. Мъжът ме забелязва и започва да ме гледа вторачено. Едната половина от лицето му е набита с кафявобелезникав пясък с алкален състав, а другата е покрита със засъхнала прашна кръв. Носът му е счупен, а устата му е подута от студа. Космите на черните му мустаци и брадата са фини като телчета. Със сигурност няма повече от шестнайсет години.

— Отвори ми, моля те — казвам на най-добрия си арабски език. — Мога да ти помогна.

Свалям парцала от лицето си, за да му покажа брадата си. Така поне ще знае, че не съм на действаща военна служба.

Бунтовникът притиска гръб в стената и затваря очи. Изглежда така, сякаш се моли. Ръцете му, набити с прах, са притиснати към неравната бетонна повърхност. Поне на хълбока му виси старовремски револвер. Може да е изплашен, но е в състояние да действа. Не мога да различа думите, но се досещам, че не се моли за собствения си живот. Моли се за душите на другарите си. Не знам какво е положението навън, но със сигурност не е розово.

По-добре да изчезвам.

— Ключовете са на пода, приятелю — настоявам аз. — Моля те, аз мога да ти помогна. Мога да ти помогна да останеш жив.

Той ме поглежда и спира да се моли.

— Автоматите са срещу всички нас — казва той. — Ние си мислехме, че автоматите се надигат само срещу вас. Но те са жадни за кръвта на всички хора.

— Как се казваш?

Той ме поглежда подозрително, преди да отговори.

— Джабар.

— Добре, Джабар. Ще оцелееш. Освободи ме. Не съм въоръжен. Но познавам тези, хм, автомати. Знам как да ги убивам.

Джабар вдига ключовете от пода и трепва, когато нещо голямо и черно с грохот преминава по шосето навън. После си пробива път през отломките до килията ми.

— Ти си затворник.

— Да, точно така. Нали разбираш? Ние сме от една и съща страна.

Джабар мисли върху думите ми.

— Щом са те затворили, значи е мой дълг да те освободя — казва той. — Но ако ме нападнеш, ще те убия.

— Звучи ми честно — отговарям аз, без да откъсвам очи от ключа.

Ключът с трясък влиза в ключалката, аз рязко отварям вратата и се стрелвам навън. Джабар ме събаря на земята, а очите му са широко отворени от страх. Решавам, че се бои от мен, но греша. Той се страхува от онова, което е навън.

— Не минавай пред прозорците. Автоматите усещат топлината от тялото. Ще ни намерят.

— Инфрачервени сензори за топлина? — казвам аз. — Такива има само на автоматичните картечни гнезда, човече. АКГ. Те са на входа на базата. И са обърнати навън, към пустинята. Хайде, трябва да излезем отзад.

Наметнат със завивката, аз се промушвам през дупката в стената и се озовавам сред мразовития хаос от прах и дим, който цари навън. Джабар се навежда и ме следва с револвер в ръка.

Навън се вихри истинска пясъчна буря. Навеждам се и се затичвам към задната част на базата. Главният вход се покрива от цяла фаланга картечни гнезда. Искам да се отдалеча от тях. Да се измъкна през задния вход и да намеря някакво безопасно място. После ще мисля какво да правя по-нататък.

Завиваме зад един ъгъл и се натъкваме на изгорял черен кратер с големината на сграда, който продължава да тлее. Дори автоматизираните танкове не разполагат с муниции, способни да направят такова нещо. Това означава, че летящите роботи не си губят времето, а стрелят с ракети въздух-земя „Бримстоун“.

Когато се обръщам да предупредя Джабар, той вече оглежда небето. Брадата му е покрита с фин слой прах. Така прилича на стар мъдрец, затворен в тялото на младеж. Което вероятно не е толкова далеч от истината.

Покривам главата си със завивката, за да скрия силуета на тялото си и да представлявам объркваща мишена за всичко, което може да ме гледа отгоре. Няма нужда да казвам на Джабар да се прикрива — той вече го прави по навик. Изведнъж ми хрумва един въпрос — от колко ли време се сражава срещу същите тези роботи? И какво си е помислил, когато те започнаха да атакуват нашите войски? Сигурно е решил, че най-сетне е извадил късмет.

Стигаме до задната ограда. Няколко от циментовите стени, дебели по три метра и половина, са разрушени. Земята е покрита с разбит цимент, а от натрошените парчета стърчи арматура. Двамата с Джабар приклякаме до една хлътнала стена. Аз надничам зад ъгъла. Нищо. Цялата база е обградена от разчистена зона черен околовръстен път, който минава от външната страна на оградата. Ничия земя. На няколкостотин метра от тук има нисък хълм, от който хиляди надгробни камъни стърчат като бодли. Таралежовия хълм. Местното гробище.

Потупвам Джабар по рамото и двамата се втурваме натам. Може би роботите няма да патрулират по периметъра днес. Може би са прекалено заети да убиват хора без никаква причина. Джабар ме изпреварва и аз виждам как кафявата му роба се развява в праха. Бурята го поглъща. Тичам с всичка сила, за да не изоставам от него. И тогава чувам шума, от който се страхувам най-много.

Някъде край нас се разнася пронизителният вой на електрически двигател. Мобилна оръдейна установка. Те непрекъснато патрулират в тази тясна ивица ничия земя. И днес очевидно никой не им е казал да си вземат почивен ден.

МОУ имат четири дълги, тесни крака с колела накрая. Отгоре е монтирана карабина M4, настроена на автоматичен огън, с оптика на цевта и голям правоъгълен пълнител отстрани. Всеки от краката се движи независимо от останалите, така че цевта да остане хоризонтална през цялото време. Когато установката се движи, краката й подскачат нагоре-надолу през камъните и чакъла толкова бързо, че изглеждат размазани, докато карабината остава напълно неподвижна и хоризонтална. И сега това нещо идва към нас.

Слава богу, че теренът става все по-неравен. Това означава, че вече почти сме напуснали разчистената зона около базата. Воят на двигателя се чува по-силно. МОУ използва визуален контакт, за да се прицели в мишените си, така че прахът във въздуха би трябвало да ни скрива. Едва забелязвам края на робата на Джабар, която се мята в пясъчната буря, докато той продължава да тича напред — все така бързо и все по-далеч от зелената зона.

Вдишвай. Издишвай. Ще успеем.

Тогава чувам пелтечещото щракане на сонара. МОУ използва къси ултразвукови импулси, за да ни открие по отразения звук в пясъчната буря. Значи знае, че сме тук. Лоша новина. Питам се колко стъпки ми остава да направя. Една, две, три, четири. Една, две, три, четири.

От пясъчната мъгла се показва надгробен камък — очукано парче скала, което стърчи от земята, наклонено под пиянски ъгъл. Виждам и още десетина като него по-напред. Втурвам се между тях, като залитам и усещам под дланите си студената им влажна повърхност, когато ги хващам за опора. Щракането се е превърнало в почти непрекъснато жужене.

— Залегни! — извиквам на Джабар.

Той се хвърля напред и изчезва от другата страна на един коловоз в земята. От бурята изригва автоматичен огън. Надгробният камък от дясната ми страна избухва в отломки. Препъвам се и падам по корем, после се опитвам да се изтегля зад следващия камък.

Щракщрамцрак.

Две силни ръце сграбчват ранената ми дясна ръка. Преглъщам болезнения си вик, когато Джабар ме прехвърля през ръба. Намираме се в плитка яма, обградена от парчета скала, високи до коляното, забити в песъчливата земя. Гробовете са пръснати произволно между редките купчини мъх и бурени. Повечето от надгробните камъни нямат надписи, но някои са покрити със символи, надраскани със спрей. Други са старателно издялани от мрамор. Забелязвам и няколко, около които са построени метални клетки с остри покриви, които са единственото им украшение.

Щрак, щрак, щрак.

Ултразвуковите импулси отслабват. Приклекнал до Джабар, отделям малко време да огледам раната си. Част от мускула на дясната ми ръка е разкъсан, което напълно е прецакало татуировката ми с флага на щата Оклахома. Половината от проклетите орлови пера, които висят от долната страна на бойния щит на племето осейдж, са изстъргани от острите отломки от черната скала. Показвам ръката си на Джабар.

— Виж какво направиха тези шибаняци с татуировката ми, приятелче.

Той поклаща глава срещу мен. Затиснал е устата си с лакът и диша през плата на ръкава си. Може би точно в момента под него се крие усмивка. Кой знае? Може би и двамата ще се измъкнем живи. И тогава, просто ей така, прахът във въздуха изчезва. Бурята ни е подминала. Гледаме как огромната маса от прашни вихрушки профучава през ничията земя, поглъща зелената зона и продължава нататък. Над главите ни остава само яркото студено слънце в чистото синьо небе. В тези планини почти няма атмосфера и суровата слънчева светлина хвърля сенки, черни като катран. Вече виждам дъха, който излиза от устата ми.

Предполагам, че роботите също го виждат.

Хукваме с всички сили, като тичаме приведени на зигзаг между по-големите гробове, защитени със сини или зелени стоманени клетки. Не знам накъде отиваме. Просто се надявам, че Джабар има някакъв план, който включва и аз да остана жив. След няколко минути забелязвам някакъв проблясък с периферното си зрение. Мобилната оръдейна установка се носи по неравната пътека по средата на гробището и върти цевта на карабината си насам-натам. Слънцето хвърля отблясъци по оптичния модул, който стърчи над цевта. Извитите крака подскачат по неравния терен, но карабината е неподвижна като сова, кацнала на клон.

Хвърлям се зад някакъв надгробен камък и се просвам по корем. Джабар също е намерил прикритие на няколко метра от мен. Той ми посочва нещо с пръст, а кафявите му очи са напрегнати под веждите, покрити с прах. Проследявам погледа му и виждам наполовина изкопан гроб. Гробът е щял да бъде добро място за последната почивка на някой афганистанец — дупката е частично покрита с чисто нова стоманена клетка. Човекът, който е работил по този гроб, явно е изчезнал по най-бързия начин, без да закрепи клетката.

Без да помръдвам тяло, завъртам глава, за да се огледам. Мобилната оръдейна установка не се вижда никъде. Чувам някъде отдалеч шума от нисколетящ робот като от мотора на градинска косачка: туп-туп-туп. Звучи ми точно като смъртна присъда. Някъде там е и МОУ, която продължава да сканира редиците от надгробни камъни в търсене на човешки силуети или някакво движение.

Пълзя напред сантиметър по сантиметър, докато не стигам до отворения гроб. Джабар вече лежи вътре, а лицето му е нашарено със сенки от стоманената решетка. Претъркулвам се вътре, като придържам ранената си ръка.

Двамата лежим по гръб в наполовина изкопания гроб и се надяваме роботите да си тръгнат. Земята е замръзнала. Чакълестата почва сякаш е по-твърда от циментовите стени на килията ми. Усещам как топлината се отцежда от тялото ми.

— Всичко е наред, Джабар — прошепвам аз. — Роботите следват стандартна оперативна процедура. Търсят бегълци. Хора, които се отдалечават от мястото на конфликта. Би трябвало да го правят най-много двайсет минути.

Джабар повдига вежди.

— Вече знам това.

— О, да. Извинявай.

Двамата лежим един до друг и зъбите ни тракат.

— Ей — казва Джабар.

— Да?

— Ти наистина ли си американски войник?

— Разбира се. Иначе какво ще правя в базата?

— Никога не съм виждал американски войник. На живо.

— Сериозно ли?

Джабар свива рамене.

— Ние виждаме само металните — отговаря той. — И когато автоматите преминаха в атака, ние тръгнахме с тях. Сега приятелите ми са мъртви. Усещам, че и твоите са мъртви.

— Къде ще отидем, Джабар?

— В пещерите. При моите хора.

— Безопасно ли е там?

— За мен е безопасно. За теб не е.

Забелязвам, че Джабар притиска револвера си към гърдите. Той е млад, но не бива да забравям колко отдавна се бие.

— Значи съм твой пленник? — казвам аз.

— Мисля, че да.

Поглеждам нагоре през металната решетка и виждам, че пустото синьо небе е замърсено от черния дим, който се издига над зелената зона. Освен войниците на шосето не съм виждал друг жив американец от началото на атаката. Мисля си за всички танкове, летящи роботи и мобилни оръдейни установки, които със сигурност обикалят навън и преследват оцелелите. Усещам топлината от ръката на Джабар и си спомням, че нямам никакви дрехи, храна или оръжие. Дори не съм сигурен, че в моето положение армията на САЩ би ми позволила да имам оръжие.

— Джабар, приятелю — казвам аз. — Нямам никакъв проблем с това.

Джабар и Пол Блантън успяват да избягат в суровите планини на Афганистан. След една седмица започват да постъпват доклади за поредица от успешни атаки на местните жители срещу позициите на Роб, в които въоръжените племена комбинират своите техники за оцеляване, усвоени по най-трудния начин с техническата експертиза на специалист Блантън. Две години по-късно Пол ще използва този синтез от племенни умения за оцеляване и технически познания, за да направи откритие, което завинаги ще промени моя живот, живота на бойните ми другари и живота на собствения му баща, Лони Уейн Блантън.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217