Даниъл Уилсън
Робокалипсис (23)

6.
Банд-е-Амир

Това не е оръжие, нали?

Пол Блантън

Новата световна война + 10 месеца

Но време на дългите месеци след Час нула в Афганистан специалист Пол Блантън не само оцеля, но и се разви. Нещо повече, Пол откри артефакт, който беше толкова важен, че промени целия ход на Новата световна война — като при това го направи, докато се мъчеше да се спаси в една невероятно враждебна среда. Трудно е да се определи дали младият преводач имаше късмет, извънредна проницателност или и двете едновременно. Колкото до мен, аз съм убеден, че всеки човек, който има пряка роднинска връзка с Лони Уейн Блантън, вече е наполовина герой.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Двамата с Джабар лежим по корем на скалния рид и гледаме през биноклите си. Часът е около десет сутринта. В Афганистан е сухият сезон. Преди половин час прехванахме кратка, но интензивна комуникация между автоматите. Беше само вихрушка, изпратена по въздуха, вероятно към някой бродещ наземен разузнавач. Но получателят можеше да бъде и танк с пълно бойно снаряжение. Или нещо още по-лошо. Затова двамата с Джабар решихме да се окопаем тук и да чакаме нещото да се покаже само, каквото и да бе то.

След Час нула местните не ми се довериха и за миг. На двамата с Джабар ни беше забранено дори да се доближаваме до основните лагери. Повечето от афганистанските цивилни избягаха в тези изкуствени пещери в провинция Бамиан. Адски древни съоръжения. Някакви наистина отчаяни хора ги изсекли направо в скалите и вече хиляда години оттогава те изпълняват ролята на дежурно убежище по време на всяка гражданска война, гладни бунтове, епидемия или военна инвазия.

Технологията се променя, но хората си остават същите. Ръждясалите старци с бради като на Дядо Коледа и вежди, които сякаш се опитват да избягат нагоре по челата им, седяха в кръг, пиеха чай и си крещяха един на друг. Чудеха се защо автоматите разузнавачи обикалят точно тук от всички места на света. И за да разберат отговора на този въпрос, изпратиха нас да търсим информация. Което очевидно беше наказание за Джабар, но той не беше забравил как му спасих живота. Джабар е добро момче. Брадата хич не му отива. Но иначе е добро момче.

Мястото, където ни забиха, се казва Банд-е-Амир и е толкова красиво, че могат да те заболят очите. Небесносини езера между стръмни кафяви планини. Обгърнати с яркочервени варовикови скали. Надморската височина е толкова голяма, а атмосферата толкова разредена, че на човек му става нещо. Заклевам се, на това място светлината прави някакъв номер, който не става никъде другаде. Сенките са прекалено остри. Подробностите от пейзажа са прекалено ясни. Като на друга планета.

Джабар го забелязва пръв и ме побутва. Един автомат на два крака върви по тесния черен път, който прекосява пустошта. Веднага виждам, че преди е бил МИО. Вероятно модел „Пехотинец“, ако се съди по височината и леката стъпка. Но няма как да бъда сигурен. В последно време машините се променят непрекъснато. Този двукрак робот например не носи дрехи като обикновено МИО. Вместо това е направен от някакъв песъчлив на цвят фиброзен материал. Машината крачи с постоянна скорост от осем километра в час, а сянката й се протяга в праха зад нея. Прилича на танк, който прекосява пустинята.

— Войник ли е? — пита ме Джабар.

— Вече не знам какво е — отговарям аз.

Двамата с Джабар решаваме да го проследим. Изчакваме до момента, в който почти е излязъл извън нашия обсег. Дори когато командвах МИО отряд, винаги държахме летящ разузнавач в обсег от един квадратен километър. Радвам се, че знам каква е процедурата, така че да можем да стоим в самия му край. Хубавото на машините е, че никога не правят нещо извънредно, ако не се налага. Проявяват склонност да се движат по права линия или по пътя на най-малкото съпротивление. Което ги прави предвидими и лесни за проследяване.

Оставаме на високото и се придвижваме по хребета в същата посока, в която върви роботът. Скоро слънцето се издига с пълна сила, но нашите мръсни памучни роби попиват потта. Всъщност е някак си приятно да повървя заедно с Джабар. На такова голямо място човек се чувства малък. И много бързо го обзема самота. Прекосяваме неравния хребет само с раниците, дрехите на гърба си и дългите си антени, които приличат на камшици. Антените са дълги около два метра и половина и са направени от дебела черна пластмаса, така че се поклащат при всяка крачка. Сигурно са демонтирани от машина, участвала в някоя от непрекъснатите войни тук през последните петдесет години. С помощта им можем да улавяме радио комуникацията на автоматите и да преценяваме накъде се движат. По този начин проследяваме придвижването на автоматите и можем да изпращаме предупреждения на нашите хора. Жалко, че не можем да ги подслушваме. Но няма никакъв шанс да разбием кодиращата им система. Въпреки това си струва да имаме някаква представа къде се намират лошите в момента.

Дрехите ни се сливат със скалите. Обикновено се движим поне на километър един от друг. Помага ни да определим посоката на радиосигналите. Освен това, ако единият бъде ударен от ракета, другият ще има време да се скрие или да избяга.

След пет или шест часа, през които следим двукракия робот, се разделяме и правим последното замерване за деня. Това е много бавен процес. Просто сядам на земята с мръсната си роба, насочвам антената си и си слагам слушалките. Чакам припукването на радиосигнала. Моята машина автоматично засича времето, за което сигналът пристига до антената. Застанал на един километър от мен, Джабар прави същото. След известно време ще сравним данните от двете антени, за да определим приблизителната посока.

Докато седя на слънце, имам много време да мисля за онова, което можеше да стане, ако нещата се бяха развили по друг начин. Веднъж отидох да огледам старата си база. Видях само отломки, носени от вятъра. И ръждясали парчета от изоставена машинария. Нямам нищо, при което да се върна.

След половин час, през който седя с кръстосани крака и гледам как слънцето се спуска над искрящите планини, чувам пращенето на радиосигнала. Антената ми примигва — данните са записани. Правя знак на Джабар с напуканото си огледало и той ми отговаря по същия начин. Двамата отново потегляме обратно един към друг.

Двукракият робот, изглежда, е прекосил следващия хребет, а после е спрял. Машините не спят, така че кой знае с какво се занимава там. Явно не ни е усетил, защото иначе от небето щяха да валят куршуми. Докато се стъмва, от земята към небето се излива цялата жега, събрана през деня. Тя е единственият ни камуфлаж и когато я няма, нямаме друг избор, освен да се крием. Изваждаме спалните си чували и си устройваме бивак за през нощта. Лежим един до друг в студения мрак, който става все по-студен. Над нас зее черното небе, а в него има повече звезди, отколкото мрак, заклевам се.

— Пол — прошепва Джабар. — Тревожа се. Този не ми прилича на останалите.

— Модифициран МИО робот. Преди се срещаха доста често. Работил съм с много такива.

— Да, спомням си. Те бяха пацифистите, на които им пораснаха нокти. Но този не беше направен от метал. И изобщо нямаше оръжие.

— Това ли те притеснява? Тревожиш се, че не е въоръжен?

— Различен е. Всичко различно ме тревожи.

Гледам в небето, слушам вятъра в скалите и мисля за милиардите въздушни атоми, които се блъскат един в друг над мен. Толкова много възможности. Целият ужасяващ потенциал на Вселената.

— Автоматите се променят, Джабар — отговарям най-сетне. И ако всичко различно е лошо, приятелю, според мен сериозно сме загазили.

 

 

Никой от нас нямаше представа колко много се бяха променили нещата.

На следващата сутрин двамата с Джабар събрахме оборудването си и пропълзяхме по натрошените скали до следващия хребет. От другата му страна се виждаше още едно лазурно езеро, което се плискаше в белите камъни на брега.

Преди Банд-е-Амир беше национален природен парк, нали така, но все пак сме в Афганистан. Което означава, че някаква си бронзова табелка никога не е спирала местните да ловят риба в езерата, като използват динамит. Не е най-природосъобразният начин, но и аз съм взривявал една-две пръчки, когато си бях в щата Оклахома. Въпреки динамита, течовете от бензиновите двигатели на лодките и отходните канали езерата на Банд-е-Амир устояха на времето. Както и на местните жители.

— Автоматът сигурно е минал оттук — казвам аз, докато надничам надолу към каменистия склон.

Нащърбените камъни варират от големината на баскетболна топка до големината на маса за официална вечеря. Някои са стабилни. Повечето не са.

— Ще се справиш ли? — обръщам се към Джабар.

Той кимва и плесва с ръка по прашните си военни ботуши. Американско производство. Сигурно са откраднати от неговите хора от моята военна база. Стават такива неща.

— Страхотно, Джабар. Откъде ги взе?

Хлапето само се усмихва в отговор.

— Добре, да тръгваме — казвам аз и внимателно прекрачвам хребета.

Камъните са толкова нестабилни и стръмни, че се налага да се спускаме с лице към склона, като притискаме потните си длани в скалите и проверяваме всяка стъпка, преди да я направим. След трийсет минути сме едва на половината на пътя. Аз внимателно избирам пътя си между камъните — като ги подритвам, за да проверя дали са стабилни, — когато чувам други да се търкалят по склона някъде отгоре. Двамата с Джабар замръзваме на място и проточваме вратовете си, за да огледаме сивите скали за някакво движение.

— Нещо идва — прошепва Джабар.

— Хайде — отговарям аз и започвам да се спускам по-бързо.

С вдигнати глави и широко отворени очи двамата продължаваме надолу. На всеки няколко минути чуваме тракането на други камъни, които падат някъде отгоре по склона. Всеки път спираме и го оглеждаме за някакво движение. Всеки път не виждаме нищо.

Нещо невидимо ни следи. Нещото не бърза, придвижва се тихо и се прикрива. Най-старата част от мозъка ми улавя опасността и изпълва тялото ми с адреналин. Идва хищник, казва ми тя. Бягай, да ти го начукам. Но ако започна да се движа по-бързо, просто ще падна и ще загина в лавина от студени ръбести камъни. Краката ми вече треперят. Хвърлям поглед надолу и виждам, че ни остава поне половин час, докато стигнем до дъното. Дявол да го вземе, това е прекалено много време. Подхлъзвам се и охлузвам коляното си на една скала. Стискам зъби, за да не изругая на глас.

И тогава чувам нисък животински стон. Звукът идва от Джабар. Хлапето е приклекнало на скалите над мен, неподвижно като камък. Очите му са приковани в нещо над нас. Според мен дори не осъзнава, че издава този звук. Аз все още не виждам нищо.

— Какво, Джабар? Какво има там, човече?

— Кох пешак — просъсква той.

— Планински какво? Какво има в планината, Джабар?

— Ъъъ, как се казва… снежна котка.

— Снежна? Какво? Да не искаш да кажеш снежен леопард? Те тук ли живеят?

— Мислехме, че вече ги няма.

— Не са ли изчезнали?

— Вече не.

Напрягам се, за да се съсредоточа отново върху скалите над нас. Най-сетне улавям помръдването на опашка. Хищникът изплува от сенките. Наблюдават ме две немигащи сребристи очи. Леопардът знае, че сме го забелязали. Втурва се към нас, а мускулите му се изопват при всеки скок. Към нас се приближава безшумна решителна смърт.

Отчаяно се протягам за карабината си. Джабар се обръща и започва да се пързаля по задник към мен, като надава панически вой. Вече е твърде късно. Снежният леопард изведнъж се озовава едва на няколко метра от нас, като се приземява на предните си лапи, а дългата му бухнала опашка е протегната назад, за да балансира тежестта му. Широкият плосък нос се набръчква, когато отваря устата си, за да изръмжи, и в нея проблясват бели резци. Леопардът захапва Джабар и го дръпва назад.

Най-сетне успявам да вдигна карабината си. Стрелям във въздуха, за да не улуча Джабар. Леопардът го разтърсва напред-назад, а дълбоко в гърлото му отеква ръмжене като от мощен дизелов двигател на свободен ход. Когато стрелям в хълбока му, хищникът надава пронизителен крясък и пуска Джабар. Свива се назад, а опашката му се извива около предните лапи в защитна поза. Леопардът изръмжава мъчително, докато се оглежда в търсене на това, което му е причинило толкова много болка.

Тялото на Джабар пада на скалите.

Леопардът е божествено ужасен и красив и е абсолютно на мястото си тук. Но въпросът е на живот и смърт. Сърцето ми се къса, докато изстрелвам пълнителя си по великолепното създание. По петнистата му козина разцъфват червени петна. Голямата котка пада на скалите, като размахва опашката си като камшик. Сребристите очи се затварят, муцуната застива в озъбена маска.

Не усещам нищо, докато последното ехо от изстрелите прекосява планините. После Джабар ме сграбчва за крака и се издърпва до седнало положение. Сваля раницата от раменете си, като ръмжи от болка. Заставам на едно коляно пред него и отпускам ръка на рамото му. Издърпвам робата му надолу и виждам две дълги кървави ивици. Захапката на леопарда е оставила следи по гърба и рамото му, но иначе му няма нищо.

— Извади късмет, копеле — казвам му аз. — Захапа ти раницата.

Джабар не знае дали да се смее, или да плаче, както и аз. Радвам се, че хлапето остана живо. Хората му щяха да ме екзекутират на място, ако бях толкова глупав, че да се върна без него. И очевидно притежава дарбата да забелязва снежните леопарди, преди да се хвърлят в атака. Някой ден това сигурно ще се окаже полезно умение.

— Да се махаме от тук — предлагам аз.

Но Джабар не се изправя. Остава приклекнал на земята и се взира в кървящия труп на снежния леопард. Протяга ръка и докосва за миг лапата на хищника.

— Какво е това? — пита той.

— Трябваше да го убия, човече — отговарям аз. — Нямаше друг избор.

— Не — казва Джабар. — Това.

Той се навежда по-близо до леопарда и побутва голямата му окървавена глава встрани. Сега и аз виждам нещо, което не мога да си обясня. Точно под челюстта на леопарда има нещо като нашийник, направен от бледосива твърда пластмаса. На едно място ивицата се разширява до сфера, голяма колкото топче за игра. На гърба й примигва миниатюрна червена лампичка. Явно е някаква радиостанция.

— Джабар, отдалечи се на петдесет метра встрани и вдигни антената. Аз ще отида на другата страна. Трябва да разберем къде отиват тези данни.

В късния следобед двамата с Джабар вече сме оставили леопарда далеч зад гърба си, заровен под камъните. Аз съм превързал раните на гърба на Джабар. Той не издаде нито звук, вероятно засрамен от паническите си крясъци по-рано. Всъщност не знае, че самият аз бях толкова изплашен, че дори не можех да извикам. Решавам да не му го казвам.

Траекторията на радиосигналите, излъчвани от нашийника на леопарда, ни води покрай най-близкото езеро до малък полуостров. Придвижваме се бързо по брега, като се придържаме в близост до все по-стръмните скали.

Джабар пръв забелязва отпечатъците.

Модифицираният робот е някъде наблизо. Стъпките му се виждат по следващия завой на пътеката — право към мястото, където ни водят радиосигналите. Двамата с Джабар се споглеждаме — достигнали сме до целта си.

— Късмет, Пол — казва ми той.

— Късмет и на теб, приятелю.

Двамата излизаме зад ъгъла и се изправяме срещу следващата фаза от еволюцията на машините.

Най-големият автомат, който можете да си представите, стои наполовина потопен в езерото. Прилича на сграда или на гигантско чепато дърво. Вместо крайници има десетки метални израстъци, подобни на венчелистчета на гигантско цвете. Всяко от тях е голямо колкото крилото на бомбардировач „B-52 Стратофортрес“ и е покрито с мъх, водна растителност и цветя. Забелязвам, че израстъците се движат едва забележимо. Покрай обраслата им повърхност се стрелкат пеперуди, водни кончета и всякакви местни насекоми. Корпусът на машината, който се издига над тях, е съставен от десетки опънати жили, които се протягат нагоре, усукани почти произволно една около друга.

Върхът й е високо в небето. Представлява почти фрактална конструкция от детайли, подобни на дървесна кора, които се преплитат в органична маса от нещо като клони. Сред тях гнездят хиляди птици. Вятърът въздиша и ги люлее напред-назад.

На по-ниските нива внимателно пристъпват няколко десетки от двукраките роботи. Те проучват останалите форми на живот, навеждат се над тях, за да ги огледат, да ги докоснат и да ги подръпнат. Приличат на градинари. Всеки покрива отделен район. Машините са кални и мокри, някои от тях са покрити с мъх. Което явно не ги притеснява.

— Това не е оръжие, нали? — обръщам се към Джабар.

— Точно обратното — отговаря той. — Това е живот.

Забелязвам, че сред най-високите клони са щръкнали антени, разлюлени от вятъра като бамбукови стъбла. Там се намира и единствената повърхност, която прилича на метал — зейнал купол, обърнат на североизток.

Устройство за комуникация — посочвам аз. — Вероятно на високочестотни микровълни.

— Какво може да е това? — пита се Джабар.

Оглеждам машината още по-внимателно. Всяка ниша и пукнатина в тялото на колосалното чудовище гъмжи от живот. Водата под него кипи от риба. Край по-ниските клони се кълбят облаци от летящи насекоми, а през процепите на основния дънер пълзят гризачи. Цялата структура е нашарена от тунели, покрита с животински изпражнения и огряна от животворна слънчева светлина; цялата е жива.

— Някаква изследователска станция. Може би роботите проучват живите същества. Животните, насекомите и птиците.

— Това не е добре — промърморва Джабар.

— Не. Но ако събират информация, сигурно я изпращат някъде, нали така?

Джабар се ухилва и вдига антената си. Закривам слънцето с ръка и присвивам очи нагоре към гигантската блестяща колона. Това е много информация. Където и да отива, мога да се обзаложа, че на другия край има някакъв адски умен гаден автомат.

— Джабар. Отдалечи се на петдесет метра на изток и вдигни антената. И аз ще направя същото. Сега ще разберем къде живее врагът.

Пол се оказа прав. Онова, което откриха двамата е Джабар, не беше оръжие, а платформа за биологични изследвания. Огромните количества информация, събирани от нея, бяха изпращани към център в далечна Аляска.

В този момент, по-малко от една година след Час нула, човечеството откри местоположението на Големия Роб. Следвоенните доклади показват, че макар Пол и Джабар да не са първите, които разкриват местоположението на Архос, те са първите, които споделят това откритие с останалата част от човешкия род благодарение на помощта на един невероятен източник от другата страна на планетата.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217