Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (40)

40

19 август

Клепачите на Килкъни потрепнаха и се затвориха, главата му клюмна. Тялото му започна да се свлича надолу, но после изведнъж се стегна, а очите му се отвориха. Инстинктът за самосъхранение отново се беше задействал.

Беше дремал часове. Монотонното бръмчене на ускорителите и околната тъмнина му действаха като приспивна песен. Вратът го болеше, а главата му на няколко пъти се беше удряла в прозрачния купол на шлема. Ако не беше толкова студено, със сигурност щеше да съблече плъстеното елече и да го пъхне в процепа просто за да омекоти болезнените удари. Изправеното положение на тялото във вътрешността на скафандъра пречеше на съня и това беше добре, тъй като само в будно състояние имаше шанс да остане жив. Много му се искаше да подремне, но това криеше опасността да се отклони от курса и да остане завинаги в океана.

Погледна часовника си — акт, за който беше закъснял с около пет минути. Маратонът към брега продължаваше вече двадесет и четири часа, а престоят му в скафандъра наближаваше двадесет и осем. Сандвичът, който беше взел от кухнята на кораба, отдавна се беше превърнал в спомен. Хранителните му запаси се изчерпваха с кутийка бисквити с канела.

Животоподдържащата система все още беше в добра форма и имаше кислород за още един ден, но енергийната клетка беше на изчерпване. Включи АДС системата и мракът отстъпи място на компютърната анимация. През цялото време се държеше на дълбочина 60 метра — достатъчна, за да избягва повърхностната турбулентност, но все пак не толкова голяма, че да пречи на придвижването му.

Дъното под него се издигаше стръмно нагоре като скалистите хълмове в подножието на висока планина. Една надежда, че сушата е близо. По приблизителните му изчисления назъбената линия директно пред него се намираше на по-малко от километър.

На това разстояние очертанията на обекта бяха по-ясни, някои от тях познати. Потисна вълнението, което нахлу в душата му, но фактът си беше факт. Комини, бордни оръдия… Ориентирът, който бе очаквал през цялото време.

Заливът Къмбърленд беше единственото удобно за акостиране място около остров Робинзон Крузо. Останалата част от крайбрежната ивица беше изпълнена с остри скали и непристъпни зъбери. При излизането им в открито море преди няколко дни Перети беше посочил една точка на седемстотин-осемстотин метра от брега, където по времето на Първата световна война потънал немският крайцер „Дрезден“. Останал без гориво, той бил притиснат към скалите от три английски кораба и капитанът заповядал да бъде потопен.

Килкъни изключи системата, за да спести енергия за последния етап от кошмарното си пътуване. Щракна копчето на фенерчето, което висеше на шията му, и го остави да свети. Решителният момент беше настъпил. Или ще изплува, или ще умре.

Очите му се преместиха от часовника към компаса, вграден в скафандъра. Заобикаляйки източната част на островчето с формата на бумеранг, течението незабележимо се променяше, поемайки на запад. Килкъни включи ускорителите и коригира курса.

Петнадесет минути по-късно направи нова проверка на позицията си.

АДС системата показа „Дрезден“ значително по-близо. Масивният корпус изпълваше целия екран. Той докосна левия ускорител, издигайки се над потъналия кораб. Крайцерът бавно се плъзна под него. На предната палуба ясно се виждаха отдавна замлъкналите оръдия. Пред очите му се разкри каменистото дъно, което стръмно се издигаше към брега.

После изображението подскочи и започна да се разпада. Килкъни побърза да изключи системата. Свистенето на електрическите ускорители промени тона си. Изгубили мощност, витлата се въртяха по-бавно.

— Не ме предавай, приятелче! — прошепна той. — Не сега, накрая!

Витлата сякаш се поколебаха за миг, после спряха.

— По дяволите!

Лишен от тяга, скафандърът започна да отстъпва пред натиска на подводното течение. Стиснал отслабващото фенерче между зъбите си, Килкъни започна да опипва средната му част. Аварийната манивела беше сгъната в специалното си легло на алуминиевия корпус на ХС5000. Той издърпа дръжката и направи опит да я завърти, но тя не помръдна.

Притисна гръб в стената на скафандъра и наблегна с цялата тежест на тялото си. Фенерчето падна от устата му и увисна на шнура си. Ръчката най-сетне помръдна. Отначало само с няколко градуса, после още малко… Битката с шестте атмосфери налягане беше тежка.

Манивелата бавно се завърташе, а ръцете го заболяха от напрежение. Слепоочията му започнаха да пулсират.

Разнесе се протяжно, подобно на стон пропукване, след което пломбата най-сетне поддаде, изпускайки едно отчетливо „пфф“ — като въздишка на облекчение. Морската вода нахлу във вътрешността на скафандъра. Манивелата моментално олекна и Килкъни побърза да я завърти докрай. Цепнатината около кръста му се разшири, пропускайки още вода. Краката му бързо потънаха и долната част на тялото му олекна.

Пусна манивелата и се сви на топка в горната част на скафандъра, опитвайки се да съхрани скъпоценната въздушна камбана, образувала се там. Ледената вода стигна до гърдите му, изсмуквайки въздуха от дробовете му.

Освободена от над петдесет процента от тежестта си, горната част на скафандъра се стрелна към повърхността като коркова тапа. Цветът на водата стана тъмносин, после светлозелен. Светлината я прониза, добавяйки допълнителни цветове.

Алуминиевата броня се изстреля на повърхността, подскочи нагоре, след което се преобърна назад. Килкъни светкавично се освободи от кислородната маска и изплува. Очите му се плъзнаха по не особено високите вълни, които се пенеха по посока на скалистия бряг. Остатъците от въздух бързо напускаха горната част на скафандъра, до която се поклащаше прозрачният шлем. Беше ранен следобед, а той се намираше на около триста-четиристотин метра от брега.

Борейки се с ужасния студ, той накара тялото си да се движи, но всеки замах беше тежка борба. Когато най-сетне се претърколи на каменистия бряг, очите му горяха от солената вода, а в устата му имаше парещо-кисел вкус. Вдигна глава и видя малката къщичка с потъмнели от ветровете стени, кацнала на близката скала. На верандата стоеше възрастен мъж с въдица в ръце.

— Buenos tardes, Salvador — дрезгаво извика Килкъни и старецът вдигна глава. — Имаш ли малко ром? — вдигна ръка и поднесе свитите си пръсти към устата като чаша.