Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (4)

4

Чантили, Вирджиния

Полковник Бенджамин Ковалковски, директор направление „Космически операции“ към Националната разузнавателна служба, стоеше на балкона на кабинета си с изцяло остъклени стени. Очите му бяха насочени надолу, към Оперативния център за контрол на космическото пространство, а обветреното му лице бе застинало в очакване. Огромната зала беше изпълнена с многофункционални компютърни терминали, обслужвани от десетки специалисти. Това бяха очите и ушите на Съединените американски щати, пастирите на шпионските спътници, обикалящи планетата.

Въздухът в това подобно на пещера пространство беше сух и хладен, с леко металически привкус — продукт на активно филтриране. Работните места бяха изработени от метал, пластмаса и стъкло, а преобладаващите цветове бяха сивото и черното, които усилваха усещането за изкуствена стерилност. Скритите осветителни тела излъчваха едно особено разсеяно сияние — ергономично усилие, предназначено да намали максимално отразената светлина в гигантските монитори с плоски екрани. Секретните задачи, изпълнявани от екипа на Ковалковски, предопределяха и местоположението на Центъра — далеч от дневната светлина, дълбоко под официалната централа на НРС, простираща се върху голям парцел вирджинска земя.

Очите на Ковалковски бяха заковани върху огромния централен монитор, заемащ изцяло насрещната стена. Върху него личеше плоската карта на земното кълбо, около което обикаляха всички разузнавателни спътници, управлявани от тази зала. Космически апарати с имена „Ключалка“, „Вихър“, „Парашут“, „Магнум“, „Триплет“ и „Лакрос“ бяха увиснали в различни орбити над Земята, слушайки и наблюдавайки всичко, което става под тях. Побелелият директор на направление „Космически операции“ внимателно оглеждаше електронната карта, търсейки доказателство за появата в орбита на „Окълъс“ — първия сателит от трето поколение, оборудван със система за радарно изображение.

Изведен в орбита от „Либърти“ над западния бряг на Африка само преди час, в момента „Окълъс“ се намираше на височина от триста километра над Коралово море, а жълтата линия на орбитата му пресичаше диагонално Тихия океан по посока на Хавайските острови. Ковалковски напусна балкончето, спусна се по стълбата и се насочи към работното място на Никол Руни.

— Докладвай! — заповяда той и заби очи в дисплеите, които светеха зад рамото й.

Руни остана невъзмутима. След шест години работа под ръководството на Ковалковски тя прекрасно знаеше какво е поведението му по време на началното извеждане в орбита на технически апарат със стратегическо значение — бюрократичният еквивалент на изстрелването на шпионски спътник. Обикновено сдържан и възпитан, в такива моменти шефът й се превръщаше в нервен татко, който не може да си намери място в чакалнята на родилното.

— В момента сме на четиридесет и три минути от раздялата с „Либърти“ — тихо и отчетливо каза тя, без да сваля очи от мониторите. — Всички системи на борда работят нормално. Иначе казано, дотук всичко е наред.

— В такъв случай сме на две минути от фазата на запалването — отбеляза Ковалковски.

— Точно така — кимна Руни. — Скоро „Либърти“ ще бъде на достатъчно разстояние за безопасно включване на двигателите си.

 

 

В орбита

„Зевс-1“ бавно се приближаваше към хилядакилометровия апогей на своята полярна орбита, наблюдаваше и изчакваше. „Либърти“ вече беше минала под черното му аеродинамично тяло и в момента се насочваше към разделителната черта между деня и нощта. Разстоянието между нея и спътника, който доскоро лежеше в товарния й отсек, нарастваше със стотици километри в минута.

„Зевс-1“ не обърна внимание на совалката, заковал смъртоносния си фокус единствено върху спътника, който продължаваше да се издига към своята значително по-висока орбита.

 

 

Чантили, Вирджиния

— Начало на запалването — спокойно обяви Руни.

Командата напусна работното й място, премина през компютърната мрежа на НРС и стигна до комплект сателитни чинии, монтирани върху покрива на огромната офис сграда. Една милисекунда по-късно късият сноп бинарно кодирани сигнали стигна до антената на „Окълъс“.

 

 

В орбита

От оформеното като камбана сопло в опашката на „Окълъс“ излетяха синьо-бели пламъци. Там беше мястото, на което втечнените горива от различен тип се смесиха в експлозивна реакция. Краткото включване на ракетния двигател бе придружено от лека корекция в насочването и шпионският спътник навлезе в новата елипсовидна орбита, която му позволяваше веднъж на две денонощия да преминава над всяка точка на земното кълбо.

Върху набръчканото фолио на двигателя се появи червено кръгче с диаметър от около пет сантиметра. Тънкият метал проблесна за миг и се превърна в облаче сивкава пара.

Сферата на алуминиевия резервоар с течен кислород също не издържа дълго на мощния лазерен лъч, изстрелян от „Зевс-1“. Съдържанието му реагира бурно в момента, в който ледените молекули кипнаха под разрушителната топлина на лазера, надвишаваща пет мегавата. Ударна вълна с огромна разрушителна сила връхлетя през входните и изходните отвори в резервоара, предизвикани от концентрирания лъч.

Екранната защита на спътника се пръсна под ударите на стотици алуминиеви отломки. Няколко от тях проникнаха в предния сектор, унищожавайки сложната електронна апаратура, разположена там. Други пробиха съседния резервоар, също зареден с избухлива кислородна смес. Горивото се възпламени в момента, в който се превърна в газ. В резултат на експлозията, продължила не повече от секунда, „Окълъс“ се завъртя в див свредел, неподлежащ на контрол.

 

 

Чантили, Вирджиния

— Загуба на сигнал? — вдигна вежди Руни, разговаряйки с екрана пред себе си.

— Проблем ли има? — попита Ковалковски.

— Не знам. Фазата на запалването на двигателя стартира нормално… — Пръстите й запрепускаха по клавиатурата с бясна скорост, опитвайки се да възстановят връзката с „Окълъс“. — Телеметрията беше добра, после изведнъж изчезна.

Ковалковски погледна централния монитор и вдигна слушалката. Тежката буца в корема му бързо нарастваше.

 

 

Долгрен, Вирджиния

В момента, в който Тим Хешъл прекрачи прага на кабинета си с чаша топло кафе в ръка, мултифункционалният телефон на бюрото му започна да жужи.

— Космически център на ВМС, служба ВМКР. На телефона командир Хешъл.

— Здрасти, Тим, безпокои те Бен Ковалковски от НРС.

— Ков? — учуди се колегата му от Военноморското космическо разузнаване. — Какво мога да направя за теб?

— Искам да анализираш една ситуация, която се случи съвсем наскоро.

— Слушам те — кимна Хешъл, затвори с крак вратата на кабинета си и седна зад бюрото.

— Днес совалката изведе в орбита един чисто нов спътник, но той млъкна в момента, в който включи двигателя си за корекции на орбитата.

— Защо се интересувате от едно обикновено комерсиално птиче, момчета? — изненада се Хешъл.

— Защото е наше — отвърна Ковалковски. — И тази информация не е за публично обсъждане.

— Ясно.

— Последното местоположение на нашия спътник е на около пет минути западно от Хавайските острови. Размерът и теглото му са приблизително колкото тези на „Хабъл“.

Хешъл притисна слушалката с рамо и се обърна към двойния екран на компютъра.

— Каква е височината?

— Малко под четиристотин километра.

— Изчакай на телефона, ще проверя „Оградата“.

Имаше предвид невидимата енергийна стена, която пресичаше Съединените щати от Южна Калифорния до бреговете на Джорджия.

Създадена от система, включваща шест многоцелеви радарни инсталации — всички действащи на постоянна вълна от 217 мегахерца, тя се издигаше на височина от трийсет хиляди километра в околоземното пространство и беше в състояние да засече всеки летящ обект от Африка на изток до Хавайските острови на запад. Компютрите във военноморската база Долгрен използваха сигналите на „Оградата“, за да изчисляват точното местоположение на всеки обект, по-голям от пет сантиметра, който се намира в орбита.

— Получих траекторията на твоята птичка — съобщи Хешъл. — Би трябвало да се намира на около двайсет градуса северна ширина, сто и седемдесет западна, най-вдясно от западния край на „Оградата“…

— Така е — потвърди Ковалковски.

— Опа!

В момента, в който дъгата на орбитата докосна ръба на „Оградата“, тя изведнъж се разпадна и на мястото й се появи покривало от бързо сменящи се идентификационни цифри.

— Какво стана?

— Май вашето птиче започна да се разпада — промърмори Хешъл и даде максимално увеличение на кадъра. „Оградата“ беше различила двайсет различни обекта в непосредствена близост до новия спътник. — Едно голямо парче и много други по-малки около него… — Включи втория монитор и бързо набра една плоска карта на света, върху която бе нанесена траекторията на новия сателит. — Ще проверя за евентуален сблъсък и ще видя дали ще успея да моделирам птичката…

— Сблъсък ли? — гневно изръмжа Ковалковски. — Нали твоите момчета направиха подробен оглед на стартовия прозорец?

— Така беше — отвърна Хешъл, без да отделя очи от течащата на екрана информации. — Добре. Станция „Тантал“ в Джорджия е засякла извеждането на спътника от „Либърти“ преди час. След това има четиридесетминутна пауза, преди да прихванем вашия спътник над Хаваите. Лично интерполирах междинната орбита и проверих всичко, което би могло да се изпречи по пътя на спътника. Пространството беше празно. Прозорецът беше чист, така че ако е било сблъсък, който е ликвидирал птицата ви, то е било нещо съвсем дребно, което не сме могли да хванем, или насрещен боклук, идващ извън „Оградата“. И в двата случая вероятността за сблъсък е хиляда милиарда към едно.

Екранът с текущите данни вдясно на бюрото поднесе нова, грубо оформена триизмерна анимация на някаква издължена маса с неясни контури, която се въртеше около себе си. Забелязваха се и множество по-малки обекти, които бързо се разпръскваха. Хешъл включи на реверс и загледа как парчетата се връщат обратно към повредения спътник.

— Интересно — промърмори той.

— Кое? — нетърпеливо попита Ковалковски.

Хешъл пусна графичното изображение на нормална скорост, но съвсем бавно. В резултат забеляза нещо важно — две ярки конични избухвания в базата на спътника.

— Ков, по всичко личи, че задната част на вашия спътник се е взривила.

 

 

В Центъра за проследяване, който се намираше в съседство с кабинета на Хешъл, лейтенант Алейна Тагърт вдигна очи от екрана и погледна към кабинета на шефа си. Вратата беше затворена. Очите й се върнаха на главния каталог на Космическото командване за обекти в орбита, където вече бяха нанесени координатите на „Либърти“ и изстреляния от нея спътник „ЗитаКом“.

След изстрелването „Либърти“ се беше отдалечила на достатъчно разстояние за включване на двигателите и в момента извършваше корекции в орбитата си, захождайки за срещата с МКС. Тагърт обичаше да проследява совалките в орбита, тъй като те бяха сред малкото динамични обекти в хаоса от спътници и космически отпадъци, предвидими точно толкова, колкото лунните фази.

Прехвърли се на „ЗитаКом“ и с изненада установи, че спътникът е на по-малко от двеста километра височина. След раздялата със совалката ракетният му двигател би трябвало да се включи и да го изведе на далеч по-висока орбита. Увеличавайки образа, тя видя същата картина на разхвърляни отломки, която беше пред очите на Хешъл в съседния кабинет.

 

 

На път за вкъщи Тагърт спря на една крайпътна бензиностанция с кафе-бар и напълни догоре резервоара на своя фолксваген „Бийтъл“. После се насочи към телефона на стената и започна да го зарежда с монети за междуградски разговор. В чантичката си имаше мобилен телефон, но инструкциите й забраняваха употребата му. Набра поредица от десетина цифри и зачака.

— Моля — разнесе се в слушалката гласът на Оуен Моу.

Тагърт моментално го позна — равнодушен тенор, лишен от всякакви емоции. За собственика му знаеше съвсем малко: само името му и фактът, че се интересува от комуникационни спътници. Точно този интерес лежеше в основата на връзката им: тя му даваше съответните сведения, а той й плащаше. Чисто делови отношения. Не се интересуваше как този човек употребява информацията, предполагайки, че е нещо, свързано с борсата. Когато някоя фирма загуби спътник за петстотин милиона, цената на акциите й едва ли се покачва.

— Мисля, че имам информация, която ще ви заинтересува — рече в слушалката тя. — Новият спътник на „ЗитаКом“ не успя да влезе в орбита.

— Благодаря ви — каза Моу и затвори.

Тагърт остави слушалката и тръгна към колата си. Сега й предстоеше да реши за какво да похарчи чека на стойност пет хиляди долара, който скоро щеше да пристигне във фирмата, в която работеше на половин работен ден.