Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (14)

14

„Либърти“ навлезе в атмосферата над планината Сиера Невада, преобърна се и се разцепи. Първи се откъснаха вертикалното крило и повреденият спътник, които изтръгнаха механичната ръка от основата й. Последва ги вратата към товарния отсек. Тялото на Керълайн изчезна в буйните пламъци, а малко по-късно совалката се пръсна на парчета. Кабината на екипажа отнесе със себе си и цялата система за изравняване на налягането, а огънят погълна всичко във вътрешността й.

Яркото кълбо озари ясното небе над Тенеси. Хората, които плуваха и управляваха лодки във водите на езерото Къмбърленд, изненадано вдигнаха глави към неочакваното небесно явление. После изненадата им се превърна в ужас, тъй като мнозина от тях си спомниха за друга погребална клада, пламнала неотдавна в небето над Тексас.

Когато „Либърти“ се превърна в малка точка и изчезна към земята, Пит се намираше някъде над Колорадо. По лицето му се стичаха сълзи, а устните му шепнеха беззвучна молитва за душите на загиналите колеги и приятели. Но мъката му продължи кратко.

Преустановил свободното си падане с помощта на миниатюрните позиционери, той провери състоянието на скафандъра. Не откри изтичане на кислород, системата за управление също изглеждаше наред. Повреденият спътник беше спасил живота му, но сега въпросът беше докога. В момента беше най-бързото живо същество във Вселената, но триенето неизбежно щеше да намали скоростта му и в крайна сметка щеше да се устреми към Земята подобно на Икар. Единствената му утеха беше убеждението, че ще бъде мъртъв далеч преди тялото му да бъде изпепелено от адския огън при навлизането в атмосферата.

Ветеран в областта на космическите разходки, Пит познаваше животоподдържащата система на скафандъра по-добре дори от нейните изобретатели. Основният му проблем бяха консумативите: двойният резервоар на гърба му съдържаше кислород за максимум девет часа. След това го чакаше смърт от задушаване.

— Е, Пит, какво възнамеряваш да правиш? — промърмори той. — Ще дремеш като мърша и ще чакаш края или ще опиташ един последен танц?

Кратко включване на двигателите му позволи да се обърне с лице в посока на движението. Очите му бързо откриха най-ярката звезда в орбита над него. Това беше МКС, единствената му надежда.

Космическата станция беше приблизително на шейсет километра над него, обикаляйки Земята в посоката, в която я обикаляше и той. Това му даваше шанс да я изпревари и да я изчака в момента на най-ниската й орбита, след което да се изстреля към приемния шлюз — точно както го беше направила совалката. В плана му обаче съществуваше и една малка, но смъртоносна подробност — времето…