Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (28)

28

— Дръж — промърмори Килкъни и подаде аптечката и мобилния телефон на Тао. — Направи каквото можеш да му помогнеш, а след това повикай помощ.

Тя извади няколко стерилни марли и ги притисна към раните на Задкин. Руснакът беше в безсъзнание, а лицето му имаше пепеляв цвят.

— Какво става?

— Станахме обект на нападение от четирима, но за момента сме в безопасност — отвърна Килкъни. — За двама от онези типове се погрижи нашият ангел спасител, но другите избягаха. Колите пред къщата не стават за нищо.

— Ангел спасител? Какво имаш предвид?

— Едва успях да го зърна, но несъмнено му дължим живота си. Не знам защо, но имам странното чувство, че не беше един от нашите…

Приближи се до широката гаражна врата в дъното на работилницата, вдигна я и изтика тежкия харли навън. Огледа вътрешността, но очила и каски не се виждаха никъде. Извади от джоба си своите — обикновени слънчеви очила, марка „Окли“, след което направи опит да си спомни особеностите на мотора, за които беше говорил Задкин. Завъртя контактния ключ и ритна стартера.

Моторът кихна и заглъхна. „При първоначален старт не трябва да се подава газ“, спомни си част от инструктажа той, върна ръчната газ докрай и отново опита. Ветеранът се разтресе, от двойния ауспух излетя гъст пушек и 740-кубиковият двутактов двигател се пробуди. Килкъни натисна съединителя, включи лоста на първа и внимателно подкара към алеята.

На идване беше отбелязал лошото състояние на черния път, който водеше до дачата на Задкин. Тукашната зима едва ли беше по-мека от тази, на която се „радва“ Мичиган. Пружинената седалка омекотяваше част от друсането, но той си даваше сметка, че тепърва трябва да преодолява истинските дупки.

Подаде газ, опитвайки се да свикне с особеностите на стария харли. Ветеранът нямаше нищо общо с ракетите, които яздеха голяма част от колегите му в службата. В момента, в който превключи на трета, предното колело попадна в някаква дупка и дясната му ръка не успя да удържи кормилото. Задното колело поднесе и машината опасно се наклони. Килкъни се изправи на стъпенките, сграбчи кормилото с две ръце и успя да я изправи.

Тези скорости наистина са самоубийствени, помисли си той, доволен, че е избягнал падането.

Отдалечил се на безопасно разстояние от дачата, мерцедесът намали скоростта, за да се справи с дупките. Прах и ситни камъчета пречеха на видимостта през задното стъкло.

Унгер беше свалил сакото си и го притискаше към раната. Подскачането на колата по неравния път правеше болката непоносима.

— Колко остава до шосето? — дрезгаво изграчи той.

— Малко повече от километър — отвърна шофьорът. — Искаш ли да намаля?

В същия миг колата попадна в дълбока дупка и цялата се разтресе, а Унгер изкрещя от болка.

— Нет! — изръмжа той. — Но гледай да не пукна, преди да сме стигнали до шосето!

Проектиран за тежките условия на фронта, бойният ветеран на две колела се държеше на пътя много по-добре от серийния мерцедес. Килкъни го управляваше като състезател по крос — полуизправен на седалката, използвайки ръцете и краката си като допълнителни амортисьори. Намали едва когато навлезе в прашния облак, чиито микроскопични частици бързо полепнаха по влажната му кожа. Басовото боботене на харли му пречеше да долови шума на мерцедеса, но той знаеше, че колата е съвсем близо пред него.

— Някой ни преследва — промърмори Никита. Огледалцето за обратно виждане не показваше нищо, но до слуха му долетя боботенето на мотоциклетен двигател.

Унгер също го чу и се обърна, но през облаците прах зад тях не се виждаше нищо.

Неясните контури на мерцедеса бавно изплуваха пред Килкъни. Колата пълзеше по тесния път, опитвайки се да заобикаля дупките. Измести се вдясно и даде газ. Пред очите му се появи покритата с прах задница. Хвана кормилото с лявата си ръка, а с дясната измъкна пистолета от колана си. После предпазливо се изравни с тромаво подскачащия автомобил.

* * *

— Тоя глупак иска да ни изпревари! — изръмжа Никита.

Унгер отвори очи и внезапно се озова пред дулото на пистолет, насочен право в главата му.

— По дяволите!

Ръката му се стрелна наляво и рязко дръпна волана. Страничното стъкло докосна пистолета в момента на изстрела. Куршумът го пръсна на хиляди късчета и се заби в бедрото на Никита, малко под кръста. Онзи изрева и скочи на педала на газта.

Килкъни прибра оръжието и започна да се бори с тежката машина. Десетките ситни камъчета, излитащи изпод задните колела на мерцедеса, се забиваха в тялото му със силата на куршуми. Слънчевите очила „Окли“ поеха няколко от тях с учудваща издръжливост, спасявайки очите му от сериозни наранявания.

Борбата завърши с успех и двуколесният ветеран възобнови преследването. Стиснал плътно устни, Килкъни правеше всичко възможно да пропуска минимално количество прах във вече задръстените си дробове.

Излязоха на асфалтираното шосе и видимостта моментално се подобри. Сивата кола пред него бързо набираше скорост. Килкъни завъртя газта докрай, изстисквайки всичко, на което беше способен подновеният мотор. Но бойният ветеран беше създаден за мощ, а не за скорост. Стрелката на километража се закова малко над стоте и отказа да мръдне повече.

Маневрираше рисковано сред все по-оживения трафик, но тромавата машина беше далеч от пъргавината на мерцедеса. След още няколко километра по външния околовръстен пръстен на Москва и сивата лимузина се стопи в далечината. За нещастие древното превозно средство на някогашната Червена армия привлече вниманието на пътната полиция, въпреки че по руските пътища можеше да се види какво ли не…