Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (23)

23

Долгрен, Вирджиния

— А тук, в Центъра за проследяване, водим статистика за всичко по-голямо от топка за бейзбол, което се намира в орбита… — обясняваше Хешъл, докато водеше Килкъни и Тао по обратния път към кабинета си.

На вратовете на двамата висяха оранжеви карти, които определяха статута им на временни посетители. Военните и цивилните служители на Управлението за космически изследвания също носеха идентификационни карти със снимка, от които личеше достъпът им до различните департаменти. Хешъл вкара своята в процепа на електронната ключалка и вратата на кабинета се отвори.

— По последни изчисления водим на отчет някъде около десет хиляди обекта — добави той.

— И знаете точната позиция на всеки от тях във всеки даден момент? — любопитно го погледна Тао.

— Малко или повече, да — отвърна домакинът. — Да ви предложа кафе?

Гостите отказаха и седнаха на посочените им столове.

— А как точно го правите? — попита Тао.

— Ще ви покажа.

Хешъл размърда мишката си върху подложката с контурите на изтребител Ф-117А, кликна веднъж и на мониторите се появи изображението на земното кълбо.

— Това е Оградата — промърмори той и посочи бледожълтата мрежа, която се издигаше от южната част на САЩ вертикално към Космоса.

— До каква височина достига? — попита Килкъни.

— Приблизително двайсет и пет хиляди километра.

— Но нали има и спътници на по-висока орбита?

— Има — кимна Хешъл. — Те летят на тази геостационарна орбита над екватора, на височина 34 хиляди километра. Тук се намират и големите телекомуникационни спътници.

— А как контролирате зоната между двете? — попита Тао.

— По оптичен път, с помощта на наземни телескопи. С тях следим и всички по-дребни боклуци в орбита — включително и такива с размерите на речно камъче. По приблизителни изчисления те са над четиристотин хиляди и всяко от тях лети с над трийсет хиляди километра в час. Удар от подобен предмет положително ще ви развали настроението за целия ден…

— Всичко това може да се оприличи на песъчинки, понесени от бурята — подхвърли Тао.

— Наистина е така — кимна Килкъни. — За щастие ние търсим предмет, който е доста по-голям от бейзболна топка, и това би трябвало да стесни кръга.

— При това значително — добави Хешъл. — В тези параметри влизат едва няколко хиляди обекта. Освен това вашето оръжие би трябвало да е на по-ниска орбита — някъде в обхвата на Оградата…

— Защо? — попита Тао.

— Защото на геостационарна орбита се качват само онези спътници, които се фиксират над една и съща земна точка. По този начин човек насочва приемника си под определен ъгъл в небето и забравя за него — като сателитната чиния у дома, с чиято помощ гледам телевизия. Но за шпионски спътник или за космическо оръжие е нужна гъвкавост. Затова те се изстрелват на по-ниска орбита и се местят според нуждите…

Килкъни гледаше изображението на стенния монитор и се опитваше да си представи многобройните обекти, обикалящи около планетата.

— Значи нямате постоянно покритие в реално време на обектите в орбита — подхвърли той.

— Не, защото такова нещо не ни е нужно. За засичането на даден обект е достатъчно той да премине през обхвата на нашите сензори. Защото орбитите са постоянни и не е трудно да изчислим къде се намира в момента.

— Добре — въздъхна Тао. — Как ще процедираме?

Килкъни остана извърнат към екрана още известно време, после махна към бялата дъска на стената зад бюрото на Хешъл.

— Може ли?

— Разбира се.

— Това е Земята — описа една голяма окръжност той, прибави малък триъгълник над нея и добави: — А това е „Либърти“. След като приемаме, че тя е била обект на нападение с лазерен лъч, значи между нея и оръжието трябва да има права линия. — От триъгълника се спуснаха две линии, допирателни на Земята. — Всеки обект над тези линии може да вижда „Либърти“, всеки обект под тях — не може. Това елиминира значителна част от предметите в орбита, които ни интересуват.

— Но въпреки това остава огромно пространство — отбеляза Тао.

— Така е. Ако разгледаме нападението срещу шпионския спътник, ще елиминираме голяма част от него.

Хешъл скръсти ръце пред гърдите си и замислено се облегна назад.

— Възможно е — кимна най-сетне той. — Макар че ще трябва да проверим огромно количество данни. Не съм сигурен, че тук разполагаме с достатъчно възможности да го направим, без да привлечем внимание.

— Дайте ми само данните за всички обекти, които сте проследявали по време на двете нападения — отвърна Килкъни.

— А какво става със старите спътници? — попита Тао. — Онези, които вече не функционират?

— Ако се намират на геостационарна орбита, трябва да бъдат свалени на по-ниска — при отпадъците. Другите си остават там, където са били. С течение на времето всички падат и изгарят в атмосферата. Защо питате?

— Мислех си за учебните стрелби…

— Какви учебни стрелби?

— Ако качвате ново оръжие в Космоса, ще пожелаете и да го изпробвате, нали? Да се убедите, че работи…

— Дамата има право — намеси се Килкъни. — Губили ли сте други спътници?

— Всяка година умират по няколко. Повечето са стари и ограничено полезни, но понякога губим и съвсем нови — най-често от повишена слънчева активност, или микрометеорити.

— Можем ли да получим списък на онези от тях, които са били разрушени внезапно? — попита Тао.

— Разбира се. Предполагам, че имате предвид само военните, собственост на държавата?

— Не. Мисля, че ще е най-добре, ако разгледаме всички…

— За колко време назад? — попита Хешъл.

— Не знам — промърмори Тао и хвърли поглед към Килкъни: — Може би десет години?

— Напълно достатъчно — кимна той. — Това със сигурност ще обхване времето, когато това оръжие е било качено в орбита.

— Мога да ви предоставя сведения за военните спътници — кой ги притежава, кога са изстреляни и всичко останало. Но за търговските не разполагаме с много данни. За подробности ще трябва да се обърнете към лондонския „Лойдс“. Те са най-големите застрахователи на спътници в света.

Килкъни кимна и се обърна към Тао:

— Напомни ми да звънна на Барнет, след като свършим тук… Искам да уредя нещо…

Хешъл бързо състави кратък списък със спецификации и вдигна телефона:

— Лейтенант, бихте ли се отбили в кабинета ми?

След минута на вратата се появи Алейна Тагърт.

— Свободно, лейтенант — промърмори Хешъл и й представи гостите си.

— Приятно ми е — сдържано отвърна Тагърт.

— Тези хора са от НАСА и работят по проблемите на опасните отпадъци в Космоса — уточни директорът.

— „Либърти“? — изгледа ги въпросително Тагърт.

Хешъл кимна, скъса листа от бележника си и й го подаде.

— Искам да събереш тази информация.

Очите й се плъзнаха по списъка и тя поклати глава.

— За част от нея трябва да се ровя в архивите.

— Разбирам, но работата е спешна. Остави всичко останало на втори план.

 

 

Тагърт работи без прекъсване до свечеряване, събирайки исканата от Хешъл информация за десетина години назад. Когато свърши, прехвърли данните върху няколко диска и лично ги занесе на Килкъни и Тао в хотела им.

Килкъни й предложи вечеря като компенсация за труда, но тя отказа, макар и с известно колебание. Този червенокос младеж имаше приятно излъчване и се държеше мило. На практика беше изморена и единственото й желание беше да се прибере у дома, да съблече униформата и да вземе един продължителен хладен душ.

Отби от магистралата в района на Шилоу и се насочи към телефонната кабина в близост до някаква бензиностанция.

— Ало? — прозвуча гласът на Моу.

— Имам информация за вас.

— Слушам.

Тагърт описа посещението на двамата консултанти от НАСА и желанието им да получат информация за повредени спътници.

— Посочиха ли ги поименно? — попита Моу.

— Не. Останах с впечатлението, че става въпрос за по-общо разследване. Хората от НАСА са доста разтърсени от инцидента с „Либърти“ и очевидно искат да разберат дали сблъсъците с космически отпадъци са по-чести от това, което предлага статистиката.

— Риболов, значи…

— Вероятно. Обаждам ви се, защото в списъка, който им предадох, присъстват много от сателитите, които сме обсъждали в миналото. И реших, че бихте желали да се запознаете с този факт.

— Дайте ми имената на тези хора и името на хотела, в който са отседнали.

— Нолън Килкъни и Роксан Тао. Отседнали са в „Хаят“, близо до Капитолийския хълм.

Тагърт прекъсна връзката и тръгна обратно към колата си. Помисли си, че няма да е зле да използва следващия чек за една хубава ваканция.

 

 

— Как са нещата в любимата столица? — попита Грин.

В слушалката се долавяше някакво парче на „Уайт Страйпс“, което гърмеше в апартамента.

— Жега и прах — промърмори Килкъни. — Вече разбирам защо политиците масово се изнасят оттук по това време на годината.

— А такива като теб ги оставят на комарите, а?

— Абсолютно. Слушай, имам една база данни, която искам да аутопсираш…

— Целият съм твой, както е казал безсмъртният Ленърд Коен. Какво си докопал?

— Ще го откриеш в текстови файл със заглавие „Орбитално проучване“. Намира се в моята директория и е обозначен за пряк достъп от твоя страна. Представлява огромен информационен блок за всички апарати, които са в орбита от средата на 90-те насам. От теб се иска да съставиш един общ модел.

— За колко обекта говорим?

— Около десет хиляди във всеки един момент. Почти всички са спътници с предсказуеми орбити.

— Нищо особено. Какво трябва да търся?

— Започни с „Либърти“ и изстреляния от нея спътник. Отбелязал съм точното време и място на двете нападения. Търсим спътник с чиста видимост към тях в указаното време. Аз направих някакви груби геометрични изчисления, но разчитам на твоите математически умения, за да се получи нещо наистина точно.

В слушалката се долови забързаното почукване на клавиатура.

— Аха — разсеяно промърмори Грин, очевидно вторачен в бележките на Килкъни върху екрана на компютъра си. — Ако в орбита наистина се намират десет хиляди обекта, а ние разполагаме само с две референтни точки, ще се получи един доста внушителен списък…

— В момента двамата с Роксан се опитваме да го посъкратим, но все отнякъде трябва да започнем, нали?