Том Грейс
Операция „Хищна птица“ (17)

17

В орбита

Прелитайки над западните брегове на Африка, Пит навлезе във втората си самостоятелна обиколка на Земята. В най-добрия случай разполагаше с кислород за още седем часа. Вдигна глава към ярката звезда на МКС, която беше почти отвесно над него. Най-желаният обект в личния му Космос. Настигането й на по-ниска орбита се оказа изненадващо лесно. Удряй като за шоу, но гони мангизите, казваше Лънди, използвайки аналогията с голфа, когато ставаше въпрос за космическите срещи.

Достигането до тази точка действително приличаше на красив и точен начален удар извън полето. Резултат не толкова на хирургическа прецизност, колкото на груба сила. Но за да гони мангизите, Пит трябваше да скъси дистанцията. По време на първата обиколка около планетата бе успял да се издигне с десетина километра по-нагоре.

— Петдесет километра, вятър липсва — промърмори той, без да отделя поглед от МКС. — Ако използвам стик №7, може и да стъпя на зелено…

Леко завъртане на китката му беше достатъчно, за да включи ускорителя. От раницата на гърба му излетяха тънки струйки газ, скафандърът се разтърси и бавно пое нагоре.

Увиснала в кабината на „Цвики-Волф“, Келси внимателно настройваше един от многобройните детектори на антената. Работата беше деликатна, но трудна, особено когато трябваше да се свърши с дебели, напомпани с въздух ръкавици. Въпреки това се нахвърли върху нея, благодарна, че напрежението ще й помогне да не мисли за трагедията на „Либърти“. Хората, с които беше живяла цяла година в центъра за подготовка, бяха мъртви. Всички бяха мъртви!

Спомни си за една друга антена, намираща се в изоставена солна мина, наводнена от езерото Ери. Беше преди повече от година. Помоли Нолън да й помогне при презареждането на няколкото хиляди фотомултипликатора, прикрепени към стените на воден куб с размерите на шестетажна сграда. Това означаваше няколко часа тежка и монотонна работа под вода, завършила успешно единствено благодарение на ведрия характер на Нолън. Беше си такъв още от малък. Подобно на дзенбудист, той намираше удовлетворение във всичко, с което се залавяше…

Келси приключи с настройката и затвори капачето на детектора. Погледна към Земята, видя очертанията на Хавайските острови и отново си помисли за Нолън. Работила неуморно, за да реализира голямата мечта на живота си, тя усещаше, че частица от нея вече мечтае да се прибере у дома и да започне нов живот.

— Хайде, бебче! — примоли се Пит. — Приближи се още мъничко!

След осемте часа скованост цялото тяло го болеше. По време на движението в орбита беше длъжен да се съобразява с Първия закон на Нютон. Освободено от влиянието на микрогравитацията, тялото му щеше да влезе във въртеливо движение дори при най-малкото раздвижване на крак или ръка, а за да прекрати това движение, трябваше да използва част от скъпоценното азотно гориво, необходимо за осъществяване на предстоящата среща. В същото време си даваше сметка, че опитът да я осъществи си е чиста лотария, но въпреки това беше твърдо решен да съхрани шансовете си, колкото и незначителни да са те.

Това, което преди пет обиколки приличаше на ярка звезда, вече започваше да придобива по-конкретни очертания. Виждаха се дори отделните елементи на станцията и това беше най-прекрасната гледка в живота му.

Дръпна глътка вода от тръбичката пред себе си и се зае да планира следващите си действия. От изкуствения въздух устата му бързо пресъхваше. Индикаторът за горивото сочеше, че може да разчита на още няколко включвания на ускорителя — факт, който нямаше да му позволи втори опит.

МКС висеше на около четиристотин метра над главата му. В този момент беше готов да жертва дясната си ръка за един лазерен измерител на дистанцията и достъп до компютъра на „Либърти“. Въздъхна и прекара мислена линия до централната ос на станцията, след което я продължи с още тридесетина метра, за да определи посоката на движението си. Приключил с изчисленията, той решително включи малкия ракетен двигател.

— … Ате… и… емам…

Келси се стресна от неразбираемите срички в шлемофона си, примесени със силен пукот на статично електричество. Ако не се броят периодичните радиоконтакти със станцията, през последните два часа не беше чувала нищо, освен собственото си дишане. Прекрати работата си и напрегна слух.

— МКС… емам…

Сигналът стана по-силен, но гласът беше едва доловим шепот.

— МКС слуша. Приемам.

— Сла… Те… Господи… Келс… ти… и… си?

Кръвта се оттегли от лицето й. Този глас принадлежеше на мъртвец!

— Пит?

— Келси! — екна в слушалките й гласът на Моли. — С кого разговаряш там?

— С мен… — едва чуто прошепна Пит.

— Пит! — изкрещя Келси и гласът й прекъсна от вълнение. — Къде си?

— Трийс… метра от станцията — задъхано отвърна той.

Келси рязко се завъртя и веднага забеляза малката фигурка, която бавно се издигаше към МКС.

— Въздухът… свършва… Нямам тяга…

Келси захвърли инструмента и грабна контролния панел на собствения си животоспасяващ комплект.

— Отивам да го прибера, Моли! — извика в микрофона тя. — Вземи комплект за първа помощ и ме чакай в шлюза!

— Ще се свържа с Управлението на…

— Не! — изграчи Пит. — Никакъв Хюстън!

— Но…

— Направи каквото ти казва — отсече Кели. — Дай първо да го приберем, пък после ще видим!

— Добре — отстъпи Моли. — Ще те чакаме в шлюза.

Келси определи позицията на бялата точица и включи ускорителя.

— Дръж се, Пит. Идвам!

— Въздухът…

— Дръж се, вече съм почти до теб!

Келси се отлепи от антената, надявайки се да улучи скоростта на изкачване. Стигна до Пит за по-малко от минута, изключи ускорителя и се протегна да го хване за ръката. Но обвивката на скафандъра се оказа твърде дебела за ръкавицата й. Пит се завъртя и продължи да се издига нагоре.

Обзета от отчаяние, тя прегърна краката му и напрегна всичките си сили да го задържи. Тялото му увисна с главата надолу, но в следващия миг Келси установи, че и двамата продължават да се издигат, бавно въртейки се около себе си. Освободи дясната си ръка и включи ускорителя. Въртенето се прекрати и движението им влезе в синхрон с движението на станцията.

— Пит, чуваш ли ме?

Отговор нямаше.

Предпазливо завъртя скафандъра и визьора се оказа пред очите й. Беше покрит със ситни капчици конденз. Очите на Пит бяха затворени, а устните му — широко разтворени и посинели.

— Хванах го! — задъхано прошепна тя. — Идваме!

— Разбрано — отвърна Моли.

Двете минути полет до шлюза и затварянето на люка й се сториха цяла вечност. Дисплеят върху скафандъра на Пит показваше незначително количество кислород. Дано го спаси и дано не получи трайни увреждания, мълчаливо се помоли Кейси.

Докато налягането в шлюза се покачваше, Моли и Валентина ги наблюдаваха през илюминатора. Келси смъкна ръкавиците и се втурна да свали шлема на Пит. Той се отлепи от скафандъра с едва чуто изсъскване. Лицето под него беше посивяло.

— Дишай, Пит, дишай! — извика Келси и силно го плесна по бузите.

Промяната настъпи бавно. Изтекоха почти две минути преди кожата на Пит да започне да възвръща нормалния си цвят. После се закашля и се задави като удавник след изкуствено дишане. Келси уви крака около тялото му, за да попречи на отлитането му към тавана на камерата. Той продължаваше да кашля и да се тресе, а очите му бяха стъклени.

— Всичко е наред, Пит. Нямам представа как си се добрал дотук, но успя!