Лин Ериксън
По тънък лед (9)

9

Ели стоеше до факса в прокуратурата, гризеше ноктите си и се чудеше колко още щеше да играе тази опасна игра, преди да я хванат.

Хайде, хайде, мислеше си тя, вперила поглед в машината, докато чакаше полицейския доклад от Пуебло, Колорадо.

Беше четвъртък. В офиса беше сравнително спокойно — всички, включително Бен, бяха долу в съдебна зала Б, гледаха делото Цимерман. Ели се измъкна от следобедното заседание с оправданието, че има да наваксва работа. И беше вярно. Но вместо да вкарва данни в компютъра, тя се обади на началника на полицейското управление в Пуебло и поиска досието за изнасилването на Холи Ланс, като обясни, че областният прокурор на Болдър Бен Торес й е възложил да актуализира базата данни, което включвало всички случаи на сексуално насилие от първа степен във Фронт Рейндж за последните десет години.

— Да, но този, който преби и изнасили момичето Ланс е зад решетките. Това е вторият й баща — обясни началникът. — Но щом областният прокурор иска информацията, хубаво. Ще я пратя по факса.

— Ще можете ли да го направите сега, началник? — Ели пусна най-убедителния си тон.

— Разбира се, разбира се. Когато поискате.

— Благодаря, господине. — Тя му даде факс номера. — Приятен ден.

— Да, да, и на вас.

Но все още го очакваше. Вече мина повече отчае. Ами ако съдът излезе в почивка по-рано? Ами ако Бен я спипаше на факса и я попита какво прави?

Факсът иззвъня. Сърцето й подскочи. Идваше нещо от полицията на Болдър за асистентите. Ели го остави на бюрото.

После телефонът отново иззвъня. Машината тръгна и тя веднага разбра, че идва придружителното писмо от полицейския участък на Пуебло. Слава Богу. Щом се изнизаха всичките десет страници, тя ги грабна и ги пъхна в куфарчето си. Лицето й пламтеше, тилът й пулсираше. Докога щеше да издържи по този начин?

Селест беше начумерена цяла вечер.

— Не ми казвай, че ще работиш и тази вечер, Креймър. Какво ти става, жено? Тоя Торес е робовладелец, дошъл от ада. Проклета да съм, ако някога отида да стажувам при такъв задник.

Ели си приготвяше сандвич в кухнята.

— Всъщност нямам нищо против. Честно — отвърна тя и наплеска хляба с майонеза.

— Проваляш ни традиционната игра на карти. Не е само заради мен. Джен и Бони също са ядосани.

— Селест, наистина има по-важни неща от една игра на карти.

Селест повдигна едната си изписана с черен молив вежда:

— Не, Креймър, няма — отсече тя.

Ели се измъкна от укорителните погледи на съквартирантките си, взе си сандвича и се качи в таванската си стаичка, където се заключи.

Само да знаеха. Само да можеше да се довери на най-добрите си приятелки на земята. Но срамът и гордостта не й позволяваха това. Някой ден щеше да вдигне гордо глава и да признае на света, че тя е Ели Крандал.

С една ръка държеше сандвича си, а с другата измъкна факса от куфарчето си. После се настани на леглото с кръстосани крака и очила на носа си.

Дело номер 21694-Ю. Ланс, Холи Лин.

Изнасилването станало в зашубрения заден двор на семейство Ланс в Пуебло преди четири години. По това време Холи била на петнайсет години, доста зряло петнайсетгодишно момиче. Самата Ели беше първа година в Колорадския университет. Беше научила за случая от новините по телевизията една вечер в апартамента в Денвър, който тогава споделяше със Селест. Ели винаги наостряше уши, когато дочуеше нещо за сексуално насилие и този случай привлече вниманието й. Холи била пребита и изнасилена, но похитителят бил изненадан и не останало време да я удуши. Късметлийка.

Холи не могла да направи сигурна идентификация, макар че коланът на втория й баща бил улика. Докато била сама вкъщи, някой я нападнал отзад, извлякъл я навън и я изнасилил. Когато насилникът започнал да я души, един съсед, дочул шум, се показал на задната си врата и го принудил да избяга.

Тя така и не видяла лицето на похитителя.

Вторият й баща, сержант в армията, на служба във Форт Карсън, бил арестуван и осъден след четири месеца. Бързо правосъдие.

Ели остави сандвича си и прочете показанията на майката, записани и транскрибирани дума по дума от разпитващия офицер в деня след престъплението.

Бях на работа в местния мол, в магазина за обувки. Заместник-управител съм. Холи остана, о, Боже, Холи остана да гледа малкия Карл. Той е само на пет и рожденият муден… Няма значение. О, Боже. Със съпруга ми сме разделени от три месеца. Но той не е такъв човек. Вярно, че е особняк, но Боб Ланс никога не би… наранил дете. Извинете. Дайте ми една минута.

Ели изпусна въздуха, който бе сдържала досега, като си представи Боб, сержант Робърт Лорънс, в затвора, най-вероятно невинен. Не беше справедливо. По дяволите, не беше справедливо.

Тя продължи да чете.

Боб не е баща на Холи. Той й е втори баща. Осинови я, когато тя беше на две годинки, отгледа я, но когато съседът ни открил Холи… там отзад… О, Боже, извинете. Позвънил на 911 и после веднага на мен. Боб не би могъл да причини това на Холи, толкова я обича… Боб е добър баща. Повярвайте ми. Съжалявам, не мога да спра да плача. Та Боб каза, че един от редниците му се обадил в базата, за да му каже, че е претърпял авария на магистралата, но когато Боб отишъл на указаното място, там нямало никого. Не разбирам. Познавам този колан… колана, който беше намерен около врата на Холи… Знам, че е на Боб, но нима не разбирате? Някой го е натопил. Пратил го е за зелен хайвер, за да му създаде алиби. Използвал колана му, за да… Боб никога не би наранил когото ида било.

Тогава Ели зачете показанията на Боб Ланс, дадени под клетва в присъствие на адвокат. Той разказал същото като съпругата, с която бил разделен. Естествено, нямал алиби за времето на похищението на доведената си дъщеря. А редникът, който уж бил закъсал на магистрала, нищо не знаел за подобен случай, нито се бил обаждал на Боб Ланс.

Съвършена постановка. Ели го чувстваше с цялото си сърце.

Тя прочете лекарския доклад за състоянието на Холи при приемането й в болницата и откри пълно сходство с травмите на Стефани Морис. Почти еднакво състояние, почеркът на изнасилвана бе почти идентичен, но при Стефани бе използвал банданата на Джон Крандал, а при Холи — колана на Боб, който, по думите му, не бе виждал от седмици.

Ели си представяше ченгетата, които му се присмиваха:

— Как не. Някой е влязъл в апартамента ти и е откраднал само колана ти, Боб.

Светкавичен арест, процес и присъда.

Ели си свали очилата и се загледа пред себе си. Майкъл Калас. Майкъл със суровата си фасада. И той също бе преживял емоционален тормоз — разводът на родителите му.

Боже, замисли се тя, та той дори не искаше да обсъжда семейството си. Тя не знаеше дали има братя или сестри, или лели, или чичовци, братовчеди. Беше от Колорадо Спрингс. Дали и двамата му родители бяха още живи?

О, Майкъл пасваше на профила на хладнокръвен психопат убиец, без съмнение, пресметлив кучи син. С лекота би могъл да натопи Боб Ланс. Можел е да види Холи навсякъде. Пуебло е съвсем близо до Колорадо Спрингс, има много магазини, кина, заведения за бързо хранене. Майкъл може да я е срещнал на път към родителите си. Може да я е видял, да се е залепил за нея и да я е проследил до дома й. После е разполагал с всичкото време на света да я дебне, да проучи отчуждения й втори баща, майката, която работи вечер през уикендите в магазин за обувки. Би могъл да проникне в апартамента на Боб Ланс — всички полицаи знаят как да се справят с една ключалка — и да открадне колана на Боб. Не би било проблем и да разбере името на Боб във Форт Карсън.

Било е толкова лесно за Майкъл, също като в случая със Стефани Морис и само един Господ знаеше още колко други през последните десет години.

А ти спа с него, Ели, но по-лошото бе, че ти хареса.

Все пак трябваше да се отърве от тези мисли. Не можеше да си позволила мисли затова сега, когато вече бе поела по този път. Целта оправдава средствата. Това беше нейното вечно мото. Това щеше да е достатъчно.

Но беше невъзможно да спре да мисли, да се съмнява във всяка негова дума и жест, да се чуди, да анализира. Би трябвало да разбере дали е злосторник. Нямаше ли да го почувства?

И докога щеше да успее да го държи на верижка, без да спи с него? Колко извинения щеше да измисли? А дали искаше да си търси извинения? Толкова по-лесно щеше да бъде да се предаде, да даде воля на желанието си да го опознае. Това бе грозната истина.

Тази вечер той й се обади точно, когато четеше досието на Холи Ланс.

— За теб е, Креймър — изтрещя гласът на Бони по стълбището.

Още преди да вдигне слушалката, Ели знаеше кой е. Стомахът й се сви, главата й запулсира.

— Май работиш до късно? — попита той, още щом тя вдигна слушалката.

— А, да. Работата на стажанта никога не свършва.

— Торес е задник.

— Точно това каза и Селест. Всъщност не е. Бен Торес е един много готин тип. Разбира се, че ми дава почивка.

— Разбира се — съгласи се Майкъл и Ели долови скептицизма в гласа му. Несъмнено Майкъл беше сигурен, че Торес единствено се стреми да й скочи в гащите. И точно така си беше. Добре де, но тя пък беше много способен стажант и областният прокурор го знаеше.

— Свободна ли си утре вечер? — попита я Майкъл. — Мислех да отидем на кино, ако искаш. Не съм ходил от години.

— Разбира се, да, бих искала. — Знаеше, че е вярно. По дяволите, по дяволите. Постоянно й се привиждаше как Майкъл влачи Холи Ланс към заплевения двор и я изнасилва. Но не бе успял да си довърши работата, както с другите. Не. Холи се беше отървала от най-лошата участ. И Ели беше абсолютно сигурна, че ще я открие и ще разговаря с нея. Щеше ли да я пита дали насилникът й я е целувал по вената на шията й? Дали е излъчвал миризма на прясно отрязано дърво и сапун?

О, Боже.

— Ели?

— Да, тук съм.

— Искаш ли да ме вземеш от работа? Да кажем в пет?

— Да, искам.

— Или, ако предпочиташ, аз ще те взема от Съдебната палата.

— Не, не, ще хвана автобус. Ще е по-лесно.

— Добре, до утре.

— Да. Добре, лека нощ, Майкъл — каза тя и побързала затвори.

Тази нощ тя сънува фермата на баба си и дядо си, как се разхождат из свежата люцерна. Слънцето топлеше раменете й, но чувството за несигурност не я напусна нито за минута през онова дълго лято преди толкова години, когато баща й беше съден. Майка й я бе изпратила при родителите си в Небраска, за да я предпази от безмилостната публичност, но Джанис не бе преценила, че дистанцията не можеше да ги спаси. Светът на Ели се бе преобърнал, а тогава тя все още не си бе изградила способността да отсява лошото. През цялото лято баба й и дядо й се бяха старали да й помогнат, но ужасът си остана у нея. В известен смисъл разстоянието дори само влоши нещата.

Това беше едно адско лято, но оттогава Ели се научи да устоява на ударите.

Тя се събуди, отиде до тоалетната в три сутринта и после отново сънува фермата. Но в по-добри времена.

Ели все още се чувстваше малко неудобно в следствения отдел, въпреки че вече отиваше там за четвърти път. Тя не беше единствената жена. Имаше още една — млада, сериозна жена детектив, която колегите й избягваха. Наричаха я Рафърти — очевидно не беше малкото й име. Все пак беше малко неловко с всички тези мачовци наоколо, които ругаеха, пускаха солени шеги, постоянно се наливаха с кафе и, естествено, всички надушваха, че има нещо между нея и Майкъл — тя забеляза многозначителните им усмивчици, погледите.

Досега се бе запознала с някои от детективите, бе запомнила имената им, защото можеше да се отдаде възможност да ги използва като източници на информация за Майкъл. Въпреки всичко този ден, когато забеляза, че Майкъл не си е на бюрото, тя за малко изгуби почва под краката си. Не знаеше какво да прави.

— Той е на разпит — един глас долетя зад нея.

Тя се обърна. Беше Рик Огъстино, онзи с големия корем и милите очи. По-възрастен.

— Скоро ще се върне. Каза ми да внимавам за вас. Искате ли кафе? Поничка?

— Не, благодаря — усмихна се тя на Огъстино. Беше приятен човек, по бащински. По вратовръзката му имаше пудра захар от поничката и й се приискала го изтупа, но не посмя.

— Тук сте за още подготовка по процеса? — полюбопитства Огъстино.

— Не, Майкъл приключи с показанията си. Аз съм, ами… — Тя почувства, че се изчервява. — Ще ходим на кино.

— На кино. — Той подсвирна. — Робокоп ще ходи на кино.

— Разрешено му е, нали?

— Разбира се, да му се не види, защо не. Браво на него. Знаете ли, за него е известно, че, искам да кажа, младите хубавици много не се натискат за среща с Калас.

— Винаги има първи път.

— Радвам се за него. Време беше. Макар че не знам какво, за Бога, виждате в този негодник.

— Ако обещаете да не казвате, ще ви призная.

— Кълна се.

— Изглежда някак раним. Това е много привлекателно.

— Робокоп раним. Е, ако това не е новина. Исусе.

— Обещахте ми.

— Да, да. И без това никой няма да ми повярва.

И тогава й дойде изневиделица съвършената възможност:

— Кажете — започна тя, — за да сменим темата. Опитвах се да намеря информация за един детектив, който е работил тук преди години. Майка ми се интересуваше, защото е син на нейна добра приятелка, а не може да се свърже с него.

— Тук съм от осемнайсет години. Сигурно го познавам. Как се казва?

— Фин Расмусен — и тя затаи дъх.

— О, Фин, сещам се. Беше патрул няколко години, той разреши случая Морис и го повишиха. Но напусна скоро след това. Мина в частния сектор. Охрана на жилища.

Сърцето й подскочи. Охрана на жилища. Изключената система в дома на семейство Морис.

— Далече ли замина?

— В Денвър. Направи си собствена фирма, справя се добре. Инсталира охранителни инсталации за богати хора. Мисля, че живее в Чери Крийк. Фирмата му се казва „Маунтинтех“. Голяма работа е.

— О, хубаво, че ми казахте. Мога да го открия в телефонния указател. Майка ми ще се зарадва.

— Лесно ще го откриете. Станал е истински плейбой.

— Благодаря за информацията. „Маунтинтех“, ще го запомня.

Тогава Майкъл пристигна, пронизващ с поглед Огъстино.

— Извинявай, че закъснях — обърна се той към Ели.

— Няма проблем. С Рик добре си побъбрихме.

Отидоха на пица и после в Денвър, в кино „Майте“, декориран в стил „ар деко“ с евкалиптови бордюри, изваяни по стените. Тя нищо не видя от филма — беше нещо от класа, секси, със субтитри. Майкъл държеше ръката й почти през цялото време, а тя стискаше пръстите му. Мислите й бяха погълнати от информацията, която научи този ден за Фин Расмусен. В Денвър, толкова близо, точно под носа й през цялото време. Расмусен.

Тя не прекара нощта у Майкъл и се зачуди още колко ли извинения ще може да измисли, преди той да се усети. Тази вечер се оправда с ранно ставане за работа.

В пикапа му, пред дома й, той се наведе към нея, сложи ръка на тила й и я привлече към себе си. Целуна я нежно, после настойчиво и както винаги, онази точка, дълбоко в нея, набъбна от страст.

Тя се измъкна по най-бързия начин, като още усещаше вкуса му, още го искаше и се мразеше. Затвори вратата на стаята и се облегна на нея. Беше по-лоша и от проститутка. Тя поне си вършеше работата честно.

Оказа се нелека задача да убеди Селест да й помогне с превоза. Понякога беше толкова ужасно неудобно да нямаш кола. Трябваше да моли и обяснява, а Селест беше пълна с въпроси, на които Ели не можеше да отговори.

— Защо искаш да те оставя там? Какво става? Не мога просто да те зарежа. По-добре ми кажи, Креймър.

Но тя не можеше да обясни на най-добрата си приятелка. Толкова много тайни, толкова много грозни, мръсни мажи тайни.

Селест и останалите съквартирантки вече знаеха, че излиза с ченге. Занасяха я за това и искаха да знаят кога ще се запознаят, затова, когато помоли Селест да я откара до Чери Крийк в Денвър, приятелката й се обърка.

— Какво става? Това да не е някакъв номер, който му подготвяш, изненада? Нали той не живее в Чери Крийк, за Бога. Какви ги вършиш?

— Не питай. Просто ме закарай. Рано в събота сутрин. Довери ми се, важно е.

— Боже, жено, пълна си с… Добре, ще го направя, но някой ден трябва да ми кажеш защо.

— Ще ти кажа. Някога. Кълна се.

— В осем часа в събота сутринта? Прекалено рано е. Дори магазините още не са отворени по това време — запротестира Селест.

В събота сутринта Ели се облече за джогинг. Дебел клин, маратонки, вълнено поло, отгоре вълнен жакет, ръкавици, лента за глава. Навън беше студено. Тя вдигна мрънкащата Селест, натика в ръката й чаша кафе и я избута към колата. Селест караше, без много да приказва, отпиваше от кафето си и хвърляше погледи към Ели. Качи се на магистралата до Болдър от изход 1–25 и се отправи на юг към Спиър Булевард, после зави по Чери Крийк Драйв.

— Кажи пак как беше адресът? — най-сетне попита тя.

Ели го знаеше наизуст.

— Сто трийсет и две, Гейлорд.

— Хубав квартал. И вижте я нея, облякла се като клошар.

— Бегач. Облечена съм като бегач.

— Точно така.

Тя накара Селест да спре пред къщата му и слезе.

— Благодаря, наистина. Ще се видим по-късно.

— Ти си луда, знаеш ли? Ще замръзнеш до смърт.

— Чао. Приятно прекарване.

След това остана сама на улицата — уединена затворена улица с елегантни тухлени стари къщи, много дървета, сега с голи клони и кафяви, поръсени със сняг ливади, които щяха да станат гладки и зелени през лятото. Щяха да ги поливат и косят градинари. Такъв беше кварталът. Кръпки замръзнал лед по улицата и на тротоара, неразтопени останки под сенките.

Беше студено. Около минута Ели тичаше на място, като пляскаше ръцете си. Никой не би обърнал внимание на самотна бегачка. Вероятно много от тукашните жители тичаха. Планът й щеше да проработи. Трябваше.

Беше кълбо от нерви. Колко ли време щеше да й отнеме? Ами ако той не излезе от къщата цял ден. Щеше да опита отново друг път. Трябваше да привлече вниманието му.

Тичаше бавно по тротоара, докато наближи къщата му, около която беше издигната ограда — зид със заключена порта. Е, естествено. Нали това му е работата. Самата къща беше тухлена като другите наоколо. В началото на двайсети век в Денвър е имало голям пожар, който изпепелил града до основи, и оттогава имало заповед на градския съвет всички къщи да се строят от тухли. Собственикът на тухлената фабрика направил състояние.

Голяма, стабилна, добре поддържана. Около основите бяха засадени кипариси, алеите бяха настлани с камъни, имаше гараж за три коли със затворени врати. Мръсен сняг.

Дали беше вътре? Може да е извън града или да е при някоя приятелка. Трябваше да се обади вчера във фирмата и да попита за него, да остави фалшиво име, да прекъсне връзката или нещо подобно, но не се бе сетила.

Застана зад едно голямо дърво и взе да наблюдава къщата. Студ. Затрепери. Ако останеше тук прекалено дълго, някой съсед щеше да я забележи, можеше дори да се обади в полицията. Районът, го предполагаше.

Плейбой, беше казал Аугостино. Успешен бизнесмен и плейбой. Не беше женен. Това означаваше много жени. Богат. Беше готова да се обзаложи, че едната от колите в гаража е „Баварец“. Със сигурност. Обаче не знаеше как изглежда той.

Беше няколко години по-възрастен от Майкъл. Единствената й информация. Майкъл не беше казал много, само че с партньора му не са били близки. Но пък Майкъл не говореше за когото и да било.

Тя стоеше там, трепереща и ставаше все по-нервна. Може би тази работа не беше чак толкова добра идея. Дори доста глупава. Можеше да си чака тук цял ден, а Фин Расмусен да си гледа футбол на големия си телевизор. Прегърнал приятелката си.

Тя тичешком подмина къщата му, стигна до затворения край на улицата, после се върна бавно, като държеше под око портата. Нагоре към единия край, после обратно. Ако някой съсед я наблюдаваше, щеше да я помисли за откачалка. Да тича на място, да се шляпа с ръце, нагоре по улицата и после обратно. Дъхът й замръзваше, носът й течеше от студ, краката й бяха ледени блокчета.

Може би трябваше просто да отиде до портата и да натисне звънеца и да помоли да ползва телефона му. Щеше да е подозрително. Би се зачудил защо е избрала точно неговата къща, а не някоя от другите. Не става.

Колко ли дълго щеше да чака? Колко ли щеше да отнеме да изтича до Първо Авеню и да звънне на Селест да дойде да я прибере?

Тя тичаше около карето, за да се стопли, като ужасно се страхуваше, че ще го изпусне. Когато стигнеше зад дървото си мислеше: „Само още пет минути, само пет.“ И когато изминеха, си даваше още толкова.

Подскачаше на място зад дървото, когато дочу шум. Боже, вдига се гаражната му врата. Тя преглътна голяма порция леден въздух, отдалечи се нагоре по улицата. Чу как се запали мотора на една кола — тихото мъркане на скъп автомобил. Обърна се и продължи да тича, портата му се отвори настрани. Той излизаше на заден ход.

Не беше „Баварец“. Бронзов металик „Гранд Чероки“. Съвсем подходящ за зимните условия. Тя продължи да тича по тротоара към него, като размахваше ръце за допълнително натоварване. И тогава, когато вече беше излязъл на улицата и тя стоеше срещу него, където не можеше да я подмине, нарочно стъпи на парче лед, подхлъзна се и се стовари на земята. Лежеше там, на камара върху твърдата като бетон земя. Беше си наранила бедрото, по дяволите, а лакътят й беше охлузен. Дали си струваше?

Джипът удари спирачки и сърцето й лудо заби. Моля те, моля те, повтаряше си тя, и тогава го видя как заобикаля колата отзад и идва към нея.

— Госпожице? Хей, госпожице, добре ли сте? — Имаше дълбок, приятен, мек тембър. Звучеше притеснен.

Тя изстена. Той коленичи до нея.

— Лошо паднахте. Наранихте ли се?

Тя вдигна глава и го погледна. Светлосини загрижени очи, голям гърбав нос, набръчкано чело, носеше тъмно яке и спортен панталон.

— Паднах — прошепна тя.

— Да, точно така. Добре ли сте?

— Ох. Дайте ми минутка. Мисля, че си изкарах въздуха.

— Не се съмнявам. Да повикам ли линейка? Къде живеете? Имате ли някой приятел или познати наоколо?

Тя поклати глава.

— Няма нужда от линейка. Ще се оправя.

— Ударихте ли си главата?

— Аз… не мисля.

— Ще се опитате ли да станете?

— Да, аз… толкова е студено.

Той я прихвана през рамо и й помогнала се вдигне. Силна ръка. Повдигна я като перце. Тя залитна към него и извика.

— Какво? — стресна се той.

— Глезенът ми. Не мога… ох. Не мога да стъпя на него.

— О, по дяволите, да не би да е счупен?

— Не знам. Не, почакайте, само минутка. — Тя се опита да прехвърли тежестта си на него. — Мисля, че е само навехнат. — Тя се вкопчи в ръката му.

— Вижте, може би трябва да ви откарам в болницата.

— Не. Мразя болници.

— Наблизо ли живеете?

— Не, аз… една приятелка ме остави тук да потичам, докато тя си свърши някоя работа. Трябва да се срещнем по-късно.

— Къде?

— В „Чери Крийк мол“.

Той смръщи вежди.

— В известен смисъл сте наникъде?

— О, Боже, толкова съм притеснена. Това е ужасно. Толкова мило, че спряхте.

— Вие направо паднахте под гумите на колата ми.

— Казвам се Ели. Ели Креймър. — Тя опита да се усмихне. Беше висок, по-висок от Майкъл, а вратът му имаше голяма адамова ябълка — силен врат.

— Приятно ми е да се запознаем, Ели. Аз съм Фин Расмусен.

— Слушайте, може би имате важна работа. Не искам да ви задържам.

— Само до залата, да потренирам. Изглежда по-безопасно от джогинга. — Той леко се отдръпна от нея и я огледа. — Замръзвате. Хайде, влизайте в колата ми.

— О, не мога…

— Не бъдете глупава. Вътре е топло. Ето, облегнете се на мен. Можете ли да натиснете на глезена?

— Малко.

Помогна й да се качи на пасажерското място, внимателно затвори вратата, после заобиколи и седна зад волана. Ели се отпусна назад в седалката от бежова кожа с усещането, че е спечелила маратон. Вътре наистина беше топло, климатикът постоянно подаваше топлина, радиото на КВОД, класическата станция на Денвър.

— По-добре ли сте? — попита той. Беше доста едър и запълваше цялата седалка. Ръцете му имаха големи кокалчета и изглеждаха силни.

— О, Боже, да. Явно не съм осъзнавала колко е студено.

— Сега, Ели, ще те откарам до мола, където трябва да се срещнеш с приятелката си.

— О, моля ви, не трябва да правите това.

— Добре, тогава вие ще ми обясните, за Бога, как ще стигнете дотам. С тичане?

Тя нищо не отговори.

— Ще ви закарам дотам и ще изчакам с вас, докато тя се появи и не се уверя, че сте добре.

Очите на Ели се наляха със сълзи.

— Съжалявам, че обърках деня ви. Толкова сте мил… Фин.

— Е, стига, стига. Това може да се окаже много по-интересно от тренировката във фитнеса. Разкажете ми за себе си, Ели Креймър.

Имаше нещо у него. Държеше се непринудено. Беше очарователен. Плейбой, мъж за много жени. Рус чаровник, норвежки тип. Когато се усмихваше, около очите му се появяваха бръчици, лъсваха белите му зъби, а и този невероятен, гърбав нос.

Тя му каза, че е студентка по право в Болдър.

— Болдър — повтори той със странна интонация. Замълча за известно време, сякаш потъна в мислите си, като замлъкнал радиоапарат. Леко, неловко се размърда. Какво в Болдър го потискаше?

Мълчанието му продължи прекалено дълго и тя започна да бърбори, в отчаян опит да запълни празнотата. Каза му, че е прекъснала за една година и работи в прокуратурата. Спомена за делото Цимерман.

Той превключи в приказливия си режим:

— Цимерман — прекъсна я Фин. — Разбира се, спомням си го. Отпреди няколко години. Сключил договор за отстраняването на жена си, нали така?

— Ъхъ.

— И вие работите по това? Браво на вас. — Той замълча и й хвърли бърз поглед, докато шофираше. — Самият аз съм живял в Болдър. Преди години.

— Наистина?

— Работих там в полицията няколко години.

— Сериозно? Аз често работя с тези момчета.

Той поклати глава.

— Доста бързо разбрах, че не ставам за ченге. Беше добре, но съм по-добър в онова, което правя сега.

— Което е?

— Притежавам „Маунтинтех“, фирма за охрана на домовете.

— „Маунтинтех“ — замисли се тя. — Може да съм чувала нещо за нея.

— За ченгетата знам само, че или са родени за такива, или не са. Но, трябва да призная, на тази длъжност научих много неща. Много.

Той влезе в закрития паркинг на Чери Крийк Мол. Спря на място за инвалиди до входа и Ели изпита внезапно чувство на вина.

— Е, нали сега си инвалид? — сякаш прочете мислите й той.

Отиде от нейната страна, за да й помогне да слезе — джентълмен.

— Така, облегни се на мен — посъветвал той, докато задържа ръката й.

Тя заподскача. Мислите й бушуваха. Как да привлече Фин? Какво би проработило? С Майкъл беше лесно — просто трябваше да е млада, свежа, открита и да му демонстрира малко топлина. Но с Фин беше различно. Той притежаваше цялата увереност на света. Пари, коли, вероятно и всички жени, които би пожелал. Как да свали Фин Расмусен?

— В колко часа трябва да се срещнете с приятелката си?

— Единайсет и половина.

— Е, подранили сте.

— Защо просто не ме оставите тук? — тя знаеше, че няма да го направи. — И без това достатъчно ви занимавах със себе си.

Той се почеса по едното ухо и я погледна:

— Да не се опитвате да се отървете от мен?

— Не, искам да кажа, разбира се не, но сигурно ви дойде до гуша да сте болногледач на някаква си непозната.

— Вече не сте ми непозната.

— О, хайде стига. Вие едва ме познавате.

— Вие също, но се качихте в колата ми. Обзалагам се, че майка ви е предупреждавала никога да не го правите.

Ели повдигна вежди.

— Боже, да не ме грозеше някаква опасност? Да не сте някой превъртял изнасилвач?

Той се разсмя и отметна глава назад.

Спряха пред един от ресторантите.

— Само ще погледна за Селест, в случай че е дошла по-рано — реши Ели.

— Двамата ще погледнем — той я хвана за ръка и влязоха в ресторанта.

Ели поогледа наоколо:

— Не, няма никаква Селест.

Настаниха се да чакат на щанда за кафе близо до „Фолис“. Ели си взе горещ шоколад и го обгърна с две ръце.

— Още ли ви е студено? — попита той.

— Не, не съвсем.

Той седна сякаш притежаваше заведението — подпря глезен на коляното на срещуположния си крак, едната му ръка подпряна на облегалката на стола й. Не се докосваше до нея, просто я отпусна. Поръча си еспресо, чисто.

Селест не се появи до единайсет и трийсет. Голяма изненада. В дванайсет Ели започна да се преструва на изнервена.

— Не знам какво може да й се е случило. Наистина.

— Проблем с колата — подхвърли Фин.

— Надявам се да не е.

— Пристъп на тежко пазаруване?

Тя се усмихна вяло:

— Може би.

— Голяма приятелка.

— Тя е най-добрата ми приятелка.

— С такава приятелка няма да имаш нужда от врагове. — Той надигна чашата си и допи кафето си. Адамовата му ябълка подскочи на мускулестия му врат. — Виж сега — подхвана той, като остави чашата на масата. — Ще те закарам у вас.

— До Болдър?

— Без да спориш. Решил съм. Абсурдно е да седиш тук и да чакаш, докато трябва да си у дома си с лед на глезена и да го вдигнеш нависоко.

О, Боже.

— Говоря сериозно. И двамата си губим времето да чакаме тук.

— Остави ме на автобусната спирка.

— Не, по дяволите. Ще те закарам до вас. Не е кой знае какво.

— О, Фин, мразя, когато…

— Просто мълчи. Да вървим. — Усмихна й се дяволито. — Харесвам те, Ели, й съм любопитен. Да кажем, че искам да разбера къде живееш, да те опозная по-добре.

— Добър човек си, наистина.

— Така казват всички жени — ухили се той и стана. — Хайде, скокльо, каретата те чака.

Беше студен съботен следобед и пътищата не бяха натоварени. Преди да се качи на магистралата за Болдър, Фин мина през един „Макдоналдс“ и поръча обяд — голям плик с бургери и пилешки хапки, пържени картофки и напитки, и така ядоха през целия път.

Интересно, помисли си Ели. Не я беше попитал какво иска, направо поръча. Ели реши, че добре потръгва общуването. С него лесно се говореше. Беше забавен, умен. Не искаше, нито очакваше от нея да поддържа разговора — справяше се съвършено и сам. Нямаше неловки моменти, нито напрегнато мълчание. Пълна противоположност на Майкъл.

— Веднъж, по времето, когато започвах работа, любовникът на една жена беше задействал алармата, докато се опитвал да проникне в дома й. Тя го очакваше, но той беше сгафил и задействал алармата. Аз се втурнах натам. Това беше преди да започна да плащам, за да висят вместо мене по цяла нощ. Исусе, когато стигнах там, съпругът се беше прибрал и тримата вече се бяха подхванали. — Той поклати глава, усмихнат от спомена. — Смях се цяла седмица след това.

Разказа й още много истории — къде е бил, какво е видял. Обичал да пътува, взимал си отпуска и отивал на екзотични места.

— Караш ли ски? — попита я той.

Ели се сети за уикенда във Вейл, суеверно сключи пръсти:

— Не съм много добра.

— Аз обаче съм — заяви той. — Ще те заведа някой път.

— Наистина ли? — учуди се тя. — Ще полудееш да ме чакаш.

— Оправяй този глезен и можем да пробваме.

Тя се почувства добре. Засега всичко вървеше по вода. Той я харесваше. Странното бе, че и тя го харесваше. Беше много забавен. Едър, красив мъж.

Показа му пътя и той спря пред къщата.

— Благодаря ти, Фин. Наистина. Страшно ми помогна.

— За нищо, Ели. Удоволствието беше мое. — Бръкна в джоба си, извади портфейла си и взе нещо. — Ето визитката ми. Винаги можеш да ме намериш на мобилния. — Подаде й още една. — На тази ми напиши твоя номер. — После се наведе пред нея, за да вземе химикалка от жабката. Тя почувства как лакътят му натисна крака й и усети аромата на чистоплътен мъж. Много приятно.

Записа номера си на гърба на картичката.

— Обади ми се някога — покани я той. — Говоря сериозно.

Тя го погледна в очите прямо:

— Е, Фин, страхувам се, че съм доста старомодно момиче и не се чувствам удобно, когато се обаждам на мъже.

— Добре, уважавам това. Тогава аз ще ти се обадя.

Тя се усмихна.

— Бих искала.

— Интересна дама сте вие, госпожице Креймър.

— Вие също, господин Расмусен, сте един интересен мъж.

Той мина откъм нейната страна и й помогна да слезе.

— Сега да те вкараме вътре.

— Добре съм. Само няколко крачки са. Сега върви, фитнесът те чака, забрави ли?

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

Тя се обърна и закуцука по пътеката.

— Довиждане, Ели — дочу зад себе си тя и се обърна, усмихна се и му помаха. Видя го да се качва в лъскавото си „Чероки“ и да потегля.

Страхотно, помисли си тя и се усмихна на себе си. Надяваше се, че не се е представила като много недостъпна, но с Фин Расмусен не можеше да се бърза. Несъмнено е обкръжен от почитателки.

Щеше да се обади, така бе казал. Но какво ли означаваше това? Лесно го обеща, но като нищо щеше да я забрави още преди да е стигнал до Денвър. Ами ако не го е преценила правилно? Ако е пропуснала шанса си?

Усмивката изчезна от устните й. Боже, ами ако наистина я забрави?

Ами ако я потърси? За миг тя затвори очи. Ако Фин клъвнеше, щеше да се наложи да се справя с двама мъже и да ги крие един от друг. Беше нещо като игра на карти. Трябваше да блъфира. И само Ели държеше всички козове.

Майкъл. Фин. Единият от тях бе садистичен изнасилвач. Убиец. Може би. Вероятно.

Кой от тях?

Отвори вратата на старата жълта дървена къща и влезе.

— Кой беше този? — извика Бони.

— Не беше ченгето — уточни Джен.

— Защо, за Бога, куцаш? — учуди се Селест.

— Откъде да знам — отвърна Ели и съвсем нормално отиде до дивана и се стовари върху него.