Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
On thin ice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Лин Ериксън

Заглавие: По тънък лед

Преводач: Анета Лесева

Издание: първо

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Редактор: Татяна Горчивкина

ISBN: 978-954-8186-91-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9258

История

  1. — Добавяне

5

За седмия си рожден ден Фин Расмусен получи от родителите си два подаръка: яркочервена пожарна кола от „Тонка Тойс“ от майка си и посинено око от баща си. Не се разплака, нито потърси утеха при майка си, когато баща му го шамароса с опакото на ръката си, защото знаеше, че това си беше чиста загуба на време. Стиснал пожарната си кола, той се скъта в стаята си, която споделяше с по-големия си брат и сестра си.

Фин щеше да запомни детството си със скандалите между родителите си, писъците, пиянските побоища. Във въздуха постоянно витаеше напрежение, дори когато баща му не беше пиян. Страх.

Сестра му Джини беше уплашена и свита, брат му Скот — буен и агресивен, а Фин — неразгадаем. Родителите му Кийт и Беки принадлежаха към отрудената средна класа в Милуоки, Уисконсин. Кийт беше шофьор към агенция за коли под наем на летището, а Беки беше управител на магазин за играчки. Постоянно се караха заради пиянството на Кийт и за пари. Постоянно.

Майка му се опита, наистина се опита, но не можа да се справи с работа, с деца и съпруг, затова избра да се съсредоточи върху най-лесното — работата.

Дори на нея й омръзна от нощното подмокряне на най-малкия й син, макар че цялото семейство бе в конспирация да го пази в тайна от Кийт. Всички бяха наясно какво би направил татко, ако разбереше.

Фин беше мило момченце, русокосо, с ясносини, проницателни очи. Учителите му виждаха у него дете с добра памет, будно, но прекалено затворено. Самотник.

Един-единствен път успя напълно да спечели внимание в училище — в деня, когато подпали огън на двора с кибрита, който бе донесъл от вкъщи, и всички други момчета се събраха да гледат. Популярността му не трая дълго — само докато учителят надуши пушека, дойде, загаси огъня с крака и заведе Фин при директора.

Вечерта Кийт му разби носа.

Някъде дълбоко в себе си той реши, че ще живее по друг начин, когато порасне. Преглътна болката си, но продължи да мрази баща си. На тази възраст още не осъзнаваше, че онова, което изпитваше към него, беше омраза, и стоически зачака.

Беше едва на седем. Точно оттогава започна бъркотията в главата му — странна какофония от образи и гласове.

Фин успя някак си да потисне шума в главата си и връхлитащите го лица, отметна глава под яркото мексиканско слънце и се изсмя:

— Това е най-мръсният виц, който съм чувал — заяви той.

Джоел Блум, най-младият от четиримата мъже, които седяха на открития бар на кея на Сан Лукас, се ухили на шефа си.

— Боже, съжалявам, че те засегнах, Фин. Ще почерпя, за да се реванширам. — Той се завъртя в белия пластмасов стол. Тениската му бе залепнала за мускулестия му гръб.

— Cuatro mas рог favor, senorita[1] — подвикна той на барманката.

Тя стрелна янките с поглед и направи жест със загорилата си от слънцето ръка:

— Un momenta, un momenta.

Риболовът в Байя беше подарък от Фин. Всяка година в Деня на благодарността той канеше най-добрите си — необвързани — служители по топлите места в Мексико или на Карибите. Понякога на голф, друг път на плаване. Този път беше спортен риболов, но позакъснелият тихоокеански ураган направо бе провалил сезона и те посветиха по-голямата част от времето си на баровете и жените между Сан Лукас и Сан Хосе дел Кабо.

Фин седеше под полюшващите се палмови клони на бара и осъзна, че му е тъпо. Останалите мъже — Джоел, Крейг Сийл и Мат Макларън си прекарваха чудесно. Бяха тук едва от няколко дни, но всяка вечер бяха с жена — всички, освен Фин. Опасяваше се, обаче, че тази вечер трябваше да се пусне. Джоел се беше запознал с четири секретарки от Сан Диего, които бяха на почивка, и бе поканил всички да пийнат, да вечерят и да потанцуват в Сан Хосе дел Кабо. Фин бе решил да се измъкне с извинението, че има разстроен стомах, и да си остане вечерта в рибарското селище, където бяха отседнали, но бе правил това всяка вечер и се притесняваше да не прекалява. Освен това тази среща щеше да му осигури сериозно алиби.

Сбирките по мъжки не бяха голямо удоволствие за Фин, въпреки че създаваше такова впечатление. А повечето жени бяха просто статисти.

Външно Фин изглеждаше типичен мъжкар. Висок, строен, рус, с интелигентни сини очи, възголям нос, едри черти. Грубоват хубавец с дълбок, въздействащ тембър.

Заради усмивката, която не слизаше от лицето му, хората го определяха като харизматичен. Печелеше симпатиите на мъжете и те се доверяваха на трийсет и осем годишния собственик на охранителна фирма от Денвър, а жените търсеха вниманието му, което той на драго сърце им даряваше, но неизменно се отдръпваше, щом първите трепети отшумяваха. Заради краткотрайните връзки, му бе излязла слава на плейбой и светските хроники обичаха да се занимават с похожденията му. Жените никога не споделяха какво са преживели в леглото на Фин от притеснение, че не са били на нужното ниво. Така неговата репутация си оставаше неопетнена и жените преминаваха през ръцете му като пясък през пръсти.

Това пътуване не беше от най-забавните. Една от причините бе проваленият риболов. Но имаше и друго. В главата му отново изникнаха картините, онези, които винаги му се явяваха, когато вътрешната му необходимост ставаше непоносима. Лица на млади момичета се завихряха в съзнанието му — очи, носове, устни — винаги отворени, крещящи, като в картините на Пикасо, които някога бе видял на една изложба. Жени с разкривени очи, огромни кристализирали сълзи, застинали по страните им усти, разтегнати в писъци. Квадратни усти, от които изскачаха звуци под формата на ярки кубчета, които Фин виждаше, но не чуваше. Кубчета, които се носеха безшумно сред тътена в главата му.

Този пъстър калейдоскоп изникваше от само себе си и още от първия път бе разбрал, че не може да сподели вълнението от него и красотата му с никого. Той си беше само негов.

На външен вид си оставаше съвършено нормален. Вътрешно обаче бушуваше екзалтиран. И планираше. Тази нужда го завладяваше, създаваше му бездиханно напрежение, което можеше да бъде уталожено по един-единствен начин.

— По дяволите, колко е горещо навън — оплака се Джоел, като подметка няколко песос на таблата на барманката. — Е, момчета — той вдигна чашата с коктейл „Маргарита“, по чийто ръб на слънцето проблясваха кристалчета сол, — наздраве. Да пием за утрешния по-успешен улов.

Крег чукна запотената си чаша в тази на Джоел:

— За успешен улов. По-зле от това не може и да бъде.

Фин се усмихна и хвърли поглед през рамото на Крейг към рибарската лодка, която се поклащаше на кея. Екипажът още я почистваше от сутрешното си излизане сред сините води на Тихия океан. Алфонсо подпираше белите винилови възглавнички на кутията за стръв, за да изсъхнат, а Хосе събираше остатъците вмирисана стръв от палубата.

Собственик на рибарското селище и на лодката беше Хуан Валеро, приятен човек, веселяк и трудолюбив. С него работеше цялото му семейство — жена, двама сина и дъщеря. Истински семеен бизнес. Тъкмо неговата дъщеря бе привлякла вниманието на Фин.

Казваше се Пита. Шестнайсет-седемнайсет годишна съблазнителна девойка с прекрасна дълга, черна коса и меднозлатиста кожа. Имаше едва напъпили гърди. Фин си ги представи под бялата тениска, когато предния ден брат й я намокри с маркуча. Слабините му бяха запулсирали и оттогава не можеше да откъсне поглед от нея, от малките, твърди зърна и нейната свенливост. Беше толкова млада, толкова красива. И точно тогава в мислите му се завихриха онези лица. Много време беше изминало, но това момиче беше избрано.

— Е, по-добре да си седя на кея и да си пия питието, отколкото да ми мръзнат топките в Денвър. Майната му на риболова. И така съм си добре — заяви Джоел.

— Напълно съм съгласен — обади се Мат.

— По дяволите, утре ще хванем голямото парче — окуражи ги Фин.

— Да пием за четиристотинкилограмовия звяр, който ме очаква — ухили се Джоел и чукнаха чаши с Крейг.

Довечера, размечта се Фин, защо не? След като хапнат и пийнат вечерта в шумния нощен клуб, щеше да се измъкне за около трийсетина минути. Щеше да внимава някой да не забележи отсъствието му. Ако се случеше, щеше да се пошегува: Задържах се в тоалетната. „Отмъщението на Монтесума“[2].

Същата сутрин бе дочул какви планове крои бащата на Пита с хората си. Жена му бе заминала да се грижи за болната си майка. Пита трябваше да поеме рецепцията в селището, но както бе уточнил баща й, не очакваха нови гости.

Всичко бе уредено за Фин. Момичето щеше да бъде само и никой нямаше да го заподозре. Вината щеше да падне върху Алфонсо, един от екипа, защото Фин бе грабнал точно неговия шал предния ден от корабната кухня.

За тринайсет години, откакто за пръв път бе зърнал Стефани Морис, която обърна целия му свят, Фин бе изнасилвал, малтретирал и убивал още много пъти. Със Стефани, която му беше първата въобще, беше доста непохватен — остави я жива, но с мозъчни увреждания. Оттогава бе станал доста по-ловък, никога не повтаряше в един и същи град, постоянно променяше почерка си, за да не даде възможност на полицията да изгради профил на сериен убиец. От времето, когато работеше там, знаеше, че ФБР вероятно би разпознало почерка му в привидно несвързаните престъпления, но той никога не им оставяше достатъчно доказателства, за да се обърнат към експерти. Освен това, забавляваше се често той, винаги си намираха извършител. Първо беше онзи Крандал, дърводелецът. По чиста случайност Фин бе грабнал неговата бандана на път към избата. Но след това, след светкавичния арест и бързото обвинение на Крандал, Фин се бе научил. Винаги душеше жертвата с нещо, което лесно можеше да насочи следата към член на семейството или към някой близък. Тъпите полицаи толкова ги сърбяха ръцете да арестуват някого, че направо не беше за вярване.

Другата грешка, която бе допуснал първия път, беше, че не използва кондом. Тъпо. Но дори и да бяха взели проба от спермата му, нямаше с какво да я съпоставят. Можеха да определят кръвната му група, голяма работа. Той беше нула положителна — най-често срещаната група. А може и да беше несекретор.

Но за по-сигурно оттогава винаги използваше презерватив. Никога не пропускаше. Дори с онази, която му се изплъзна. Още не можеше да го преглътне. Бяха го прекъснали и единствената добра новина беше, че си бе сложил маска. Винаги носеше маска.

— Трябва да подремна — прозина се Джоел и огледа барманката, но после поклати глава. — Нее, довечера сме с мацките от Сан Диего. Аз залагам на Марша, или беше Марси? Както и да е, онази нисичката с червената коса.

Крейг въздъхна.

— Докато дойде време да се върнем дотук, на никой няма да му пука.

Мат се усмихна и шумно пусна очилата си на масата.

— В такъв случай аз съм с Трика. Падам си по високите, дългокраките… Освен, разбира се, ако Фин не…

Фин се разсмя.

— Е, не ме мислете мен, момчета. Освен това пак имам проблеми с корема. Не знам дали ще мога да устискам цяла нощ.

— Боже — смръщи вежди Джоел, — дано не ме пипне и мен. Мразя това.

Мат се обади:

— Тогава не трябва да идваш в Мексико, приятел.

Фин прегърна Меган през разголените рамена и се заигра с тънките презрамки на плажната й рокля на червено-бели цветя.

Беше поразителна жена — на възрастта на Фин, може би година-две по-млада. Много му подхождаше по цветове — тъмна коса, тъмни очи, леко загоряла, но не почерняла кожа. Имаше остри черти, почти гърбав нос и широка уста. Той харесваше едри жени, колкото по-едра, толкова по-добре, защото обикновено те бяха по-пламенни и веднага се впускаха да му доставят удоволствие, бяха по-сговорчиви. Тайната бе в самоконтрола.

— Не е ли страхотно тук? — викаше тя на ухото му, защото оркестърът в нощния клуб здраво гърмеше и нищо не се чуваше.

Той се наведе още по-близо.

— Да, харесва ми. Само че ми се иска да не бях ял последната фахига — и той сложи ръка на стомаха си.

— Знам точно какво имаш предвид — конспиративно каза тя.

Джоел танцуваше с Марси, а Мат седеше на дългия, извит бар и засипваше Ерика с истории за охранителния бизнес в Денвър. Ерика изглежда попиваше всяка дума, въпреки шумотевицата. Крейг и Линда — или пък беше Лидия, зачуди се Фин — седяха на кръглата маса срещу тях. Крейг бе отпуснал ръка на голото бедро на Линда.

— Значи ти си собственик на този бизнес в Денвър? — попита Метан през шумотевицата.

Фин кимна.

— Бях полицай няколко години и после се отделих.

— Как се казва фирмата?

— „Маунтинтех Секюрити“.

— Значи ти инсталираш алармите и всичко каквото трябва в онези огромни къщи?

Той се изсмя.

— Наричаме ги палати.

— Ти притежаваш ли палат, Фин?

— Е, не е точно палат.

— Обзалагам се.

— Още една „Корона“? — попита той след малко.

— Защо не? С момичетата ще се излежаваме по плажа утре.

— Връщам се веднага.

Оркестърът — четирима млади, лъснали от пот латиноси в яркооранжеви копринени ризи, разкопчани до коланите им, и певица в къса златиста на цвят пола, черна еластична блузка и ботуши до коляното — започна да пее „Ла бамба“ и цялото заведение гръмна в аплодисменти.

Фин си проправи път през множеството до бара и се обади на Мат, докато поръчваше бирите.

— Вечерята взе да ми създава проблеми — извика той в ухото на Мат.

— По дяволите, Фин — Мат се обърна към него. — Искаш ли да се прибираш?

— Не, не, добре съм. Но няма да е зле ключовете от колата да са у мен за всеки случай.

— Добра идея — Мат измъкна ключа от наетата кола от джоба на панталоните си. — Мога да те откарам.

— Няма нужда. Сигурен съм, че ще се оправя след няколко минути. Тук има мъжка тоалетна, все пак.

Мат се усмихна.

— Имах предвид, ако закъсаш и поискаш да се прибереш, за да си легнеш.

— Още не съм стигнал дотам. — Фин направи комична физиономия срещу него. — Е, по-добре да вървя да обърна внимание на приятелката си. — Той взе запотените шишета „Корона“ и с рамо напред си проправи път към мястото, където го чакаше Меган.

Следващият половин час премина, както го беше планирал. Изпи малко от бирата си, два пъти отиде до мъжката тоалетна, като се извиняваше на приятелите си и се шегуваше със себе си. Към единайсет часа клубът беше пълен до пръсване, посетителите излизаха да танцуват на двора, където под палмовите клони бяха изнесени допълнителни маси.

Малко след единайсет Фин целуна Меган по шията и стана.

— Последно, обещавам — прошепна й той на ухото. — Случвало ми се е и преди и не е нищо сериозно, просто внезапна реакция от вечерята. Да ти донеса ли студена бира на връщане?

— Още една няма да ми навреди.

Той отново я целуна, този път по пламтящата буза, усмихна се извинително и се измъкна към тоалетната.

Огънят бушуваше у него. Гърчещите се, пищящи жени не му се бяха явявали почти три години и от миналото лято бе започнал да трупа напрежение. Лицата, които виждаше, предизвикваха непонятно сладострастна болка и той потъваше в разтърсващата агония на продължителен оргазъм. Единственото спасение за Фин беше да контролира, да властва над друго човешко същество, да причинява болка и ужас до краен предел, до смърт и само така можеше да се облекчи и да потуши огъня, да се успокои и да се съвземе — до следващия път.

Никога не можеше да разбере кога щяха да изникнат лицата. За разлика от повечето серийни убийци, лудостта поразяваше Фин по различно време — понякога по-рано, понякога по-късно. Това си беше късмет, защото иначе някой можеше да улови ритъма му.

В единайсет и пет Фин потегли с колата от задръстения паркинг срещу клуба. Това бе единствената рискована част. На връщане трябваше да остави колата приблизително на същото място. Иначе, въпреки изпития алкохол, някое от приятелчетата му можеше да забележи промяната.

Движеше се по пътя успоредно на пясъчната ивица, като внимаваше да спазва ограниченията на скоростта. Рибарското селище беше на около седем километра. Той паркира на отсрещната страна на паркинга на друг хотел — за всеки случай. Беше единайсет и четиринайсет минути, когато прекоси пътя — не се забелязваха никакви коли — и през витрината на администрацията забеляза Пита. Гледаше телевизия на рецепцията. Сама.

Той се примъкна отзад, където държаха боклука, извади тънкия чорап и латексовите ръкавици от джоба и си ги сложи.

Беше готов.

Вдигна ръка и удари по капака на кофата за боклук, която бе опряна на тънката дървена стена на рецепцията.

Мина една минута. Удари отново, имитирайки животно, което се опитва да отвори капака на кофата. Канеше се да стовари ръка отново, когато чу затръшването на комарната мрежа на предната врата. Спотаи се до ъгъла на двуетажната сграда и зачака в тъмнината.

Пет секунди, осем…

Уверено се стрелна към нея и й нанесе зашеметяващ удар отстрани на главата, преди тя да успее да извика.

Беше единайсет и седемнайсет.

В единайсет и осемнайсет той издърпа полужизненото й тяло на пясъка под пилоните на кея и се залови за работа — разсъблече я и я смаза от бой. В единайсет и двайсет си сложи кондома и проникна в нея. Исусе, тя е девствена. За малко да свърши, но тя взе да идва на себе си, да издава звуци и дори да се бори и у него се надигна изпепеляващ вихър. Тъкмо затова бе копнял — за борбата, умоляването, ужаса.

Натисна ръцете й над главата й, издърпа лилавата кърпа, която принадлежеше на рибаря Алфонсо. Беше й направил възли по-рано, в нетърпеливо очакване, и лесно я надяна на врата й. Усещаше съпротивата й: надигаше бедра, диво ровеше с крака, но не можеше да се изплъзне от здравата му хватка.

— Не, не, не — плачеше тя, на слабата лунна светлина сълзи проблясваха по мургавото й лице. — Боже, Боже, не!

Той стегна кърпата, възелът се впи в гърлото й и тогава започна истинският ужас. Видя го в очите й, почувства го в отчаяните й движения.

Брутално я облада, готов да свърши в кондома, погледът му шареше от малките й тъмни гърди към очите й, докато ловко усукваше кърпата — ту стягаше, ту охлабваше — и я държеше между живота и смъртта в ритъм с проникването си. Не умирай още. Не още.

Да, да, да, да.

Фин отметна глава назад и стисна зъби. Момичето се отпусна. Разтърсващата кулминация го заливаше на вълни. Да, да.

Беше единайсет и двайсет и четири.

В единайсет и двайсет и пет сърцето й спря.

В единайсет и двайсет и шест, задъхан, той завъртя ключа на колата си, без да го е грижа, че младото момиче лежи голо и безжизнено на плажа. Кърпата на Алфонсо стоеше около врата й.

В единайсет и трийсет и три пред тоалетната в клуба той се блъсна: в една от сервитьорките. Вдигна таблата и от земята, извини й се многократно и й даде голям бакшиш. Беше много мила и много благодарна. Щеше да го запомни.

Минута по-късно седна на стола до Меган:

— По дяволите, беше такава тъпканица, че не можах да чакам повече за бирите. Този път ще повикам сервитьорката.

Меган го погледна озадачена.

— Започнахме да се тревожим. Крейг провери в мъжката тоалетна…

Фин поклати глава:

— Съжалявам. Излязох навън за малко. На свеж въздух.

— Тъкмо това си помислихме. По-добре ли си?

— Много, много по-добре — отговори той и я прегърна през рамо.

Остави колата две места по-нататък. Маската и латексовите ръкавици лежаха на дъното на воняща кофа за боклук на отсрещния тротоар. Трийсет минути по-късно, докато той притискаше Меган в обятията си на дансинга, заобиколени от потни тела, навън се разнесе вой на полицейска сирена, заглушена от шумотевицата на клуба.

Бележки

[1] Още четири, моля, госпожице (исп.) — Б.пр.

[2] Отмъщението на Монтесума — нарицателно име на диария, типична за туристите в някои далечни райони — Б.пр.