Лин Ериксън
По тънък лед (3)

3

— Ей, Калас, на телефона — провикна се Рик Огъстино от другия край на стаята. — На първа линия.

Майкъл Калас подразнено вдигна поглед от касетата, която прослушваше:

— Говори ти, Рик.

— Няма начин. Търси те по име — детектив Майкъл Калас.

— По дяволите — гневно изруга той и рязко натисна бутона за първа линия. — Калас слуша.

— Майкъл Калас? — попита женски глас.

— На телефона.

— Казвам се Елинор Креймър — представи се тя леко задъхано. Или просто така му се стори? — Аз съм сътрудничка на Бен Торес и съм назначена да работя по случая Цимерман. Бих искала да се срещнем и да прегледаме свидетелските ви показания.

Сътрудник за връзка с отдела? Явно Торес му е изпуснал края.

— Ъ-ъ, инспектор Калас…

— Извинете, бях се замислил. Понеделник сутрин по някое време?

— Ами — последва леко колебание, — всъщност надявах се за днес.

— Днес? — той погледна часовника си. — Вече е два и петнайсет и всички си тръгват. Не може ли да почака?

— Процесът тръгва следващия четвъртък.

— Знам това, госпожо.

— Така че би ми се искало да започнем. Имам намерение да работя вкъщи през почивните дни.

— Имате предвид сега? Искате да се видим точно сега?

— Ако не сте прекалено зает — мило му отговори тя.

— Боже. — Но в съзнанието му изникна една идея. Неутолимо пламъче, едновременно противно и желано.

— Мога да дойда до половин час.

— Предполагам…

— Няма да ви отнема много време. — Тя стръвно се възползва от първото му отстъпление. — А после, мислех си, бихме могли да се видим отново в петък, ако, разбира се, няма да ползвате дълъг уикенд.

Щеше да ползва дълъг уикенд. Семейството му го очакваше и то още тази вечер.

— Петък — замисли се той.

— Но, така или иначе, бих искала да започнем днес. Мога веднага да дойда, както ви казах.

— Хм, не се съмнявам. Нямам нищо належащо.

— О, чудесно. Наистина съм ви благодарна. А и областният прокурор ви е много благодарен. Предполагам знаете колко важно за всички нас е да спечелим това дело, инспектор Калас.

— Да, да. Нали знаете как да ме откриете?

— Да, в сградата на общината.

— На горния етаж, в отдела на инспекторите.

— Да, зная — отвърна тя и това го накара да се зачуди дали така му се стори, или наистина долови нотка на задоволство в отговора й.

След като затвори телефона, Майкъл се отпусна в стола си с ръце зад главата и опънати крака. Помисли си, че трябва да е превъртял, за да приема да се срещне с тази сътрудничка, тази напориста млада дама, с пламенната й вяра в правосъдието и неудържимата й амбиция. И тогава устните му се разтегнаха в лукава, мрачна усмивка. Той добре знаеше защо го прави.

После вдигна слушалката и звънна на майка си в Колорадо Спринта.

— Ще те разочаровам — започна той, — но няма да успея да дойда за Деня на благодарността. Изскочи нещо непредвидено.

— О, не, Майкъл. Толкова се надявах да те видя — отвърна тя.

— Знам, но този случай влиза в съда. Днес имам среща, утре ще трябва да поработя върху свидетелските си показания, а в петък имам друга среща.

— Не можеш да дойдеш дори само за утре, поне за празника? Пуйката се размразява и…

— Наистина съжалявам, но няма да мога. Знаеш — такава ми е работата. — Той се опита да изрази недоволството си, но не бе сигурен, че успя.

Майка му въздъхна:

— Много съм разочарована.

— Ще си дойда скоро, съвсем скоро, обещавам. — Дали майка му познаваше кога я лъже? — Поздрави от мен братовчедите, няма да забравиш.

— Добре, Майкъл, пази се. Честит Ден на благодарността.

— Да, и на теб.

Той остана седнал с телефона в ръка, след като тя затвори. Приведен с лакти на бюрото, сякаш още разговаряше с нея. Накрая затвори слушалката и въздъхна.

Болка съпътстваше всички негови разговори с майка му и баща му. Двайсетгодишна болка. Вече бяха разведени, но той още се чудеше дали това бе за по-добро, или за по-лошо. Тяхната болка не беше ли двойна, докато живееха заедно? Дали сега е намаляла? Можеше ли някога да намалее?

Изпита голямо облекчение, че имаше извинение да пропусне семейния празник. Въпреки че всички чичовци, лели, братовчеди бяха приятни — весели, нормални хора, — на всяко събиране витаеше някакво мрачно настроение. Някой липсваше. Често си мислеше, че майка му трябва да слага още един прибор и чаша вино на празното място на масата. Както правеха евреите за пророк Илия на празничната трапеза за Пасха. Телом го няма, но духом присъства.

Пол. По-големият му брат. Без него нито едно тържество не струваше. Паметта му, преждевременната му смърт, трагедията, агонията изплуваха в съзнанието му все така живи, както в деня, когато се случи, ако Майкъл дадеше воля на чувствата си.

Той бе четири години по-малък от Пол и на светлинни години от него във всеки аспект на живота: в спорта, в учението, с момичета, във всичко. Пол бе специален, брилянтен, първокурсник в Станфорд, красавец, чаровник.

Мъртъв на деветнайсет.

За живите беше много по-трудно. Да си мъртъв бе лесно. Напускането на живота бе лесно. Живот в сянката на съвършенство, прекъснато в разцвета на живота, беше непоносимо.

Той никога не можа да тъжи като родителите си. Предполагаше, защото не беше баща, а просто брат. Той не беше любимият син. Знаеше това, винаги го бе знаел. И когато положиха Пол в ковчега в ритуалната зала, Майкъл го прочете в погледа на родителите си: Защо точно Пол, защо любимият ни син?

Тяхната болка и неприкрита откровеност го бяха попарили завинаги, незаличимо. Чувстваше се самотен в страданието си. Боже, как бе мразил истината, изписана на измъчените им лица.

С времето се бе научил да не мисли за това, да го изключва, да го потиска. Докато отново не се сблъскаше лице в лице с Пол на семейните празници. И тогава отново изплуваше ужасната истина. Тъкмо затова предпочиташе да работи.

Майкъл никога не говореше за миналото си. Внимаваше да не прекалява с пиенето, както правеха много от колегите му. Да се напива и да хленчи не бе в стила му. Това си беше лично негова работа и със сигурност не беше като някой от новите, които обичаха да бият барабана на всеослушание и да ронят сълзи на нечие рамо. Какво щеше да му помогне това?

Той обаче беше много добър детектив. И беше разбрал защо: най-добрите следователи винаги се съмняваха. Подозираха всички: нищо не беше каквото изглежда. Всички доказателства бяха първо вероятност, после причина, после резултат, после ново неизвестно. За инспектор, който работи по даден случай, никога нямаше спокойствие, защото то идваше със сигурността.

Той не допускаше миналото му да отрови едничката успешна сфера в живота му. Съхраняваше всичко в главата си: миналото, настоящето, работата.

Знаеше, че е саркастичен и заядлив. Взимаше страха на престъпниците. Заплашваше ги. Така му харесваше.

Стана и отиде до стаята, в която бе кафемашината. Наля си една чаша черно кафе. Обичаше острата горчилка на неподправената напитка.

Елинор Креймър. Сътрудничка в областната прокуратура. Някаква си малка очилата зубрачка. И Торес да вземе да я прати да работи с него, Майкъл, главния свидетел на обвинението.

— Стига бе — промърмори той.

Сградата опустяваше. Всеки, който можеше, се измъкваше по-рано. Сам Кофи, командирът, както в Болдър обичаха да наричат шефа на полицията, вече си бе тръгнал. Плъховете напускаха потъващия кораб за празничния уикенд. Бягаха преди някое обаждане да ги ангажира и да се наложи да поемат дежурство в Деня на благодарността.

Едно от нещата в полицейския участък в Болдър, които най-много допадаха на Майкъл, бе малкият състав — само седемнайсет инспектори, — както и организацията. Служителите не се деляха по специалности, например обири-убийства или престъпления срещу личности, или наркотици. Захващаш се с каквото изскочи. Никога не беше ясно с какъв вид престъпление ще се озовеш. Нямаше елитни отдели, а демократично равенство, с което бе известен Болдър.

Майкъл още работеше над касетата с вече схванат врат, когато усети зад гърба си, че някой се приближава към бюрото му. Вдигна поглед.

Стъписа се от собствената си изненада. Първият му поглед към нея беше като удар в стомаха.

— Инспектор Калас? — попита тя.

Усети, че я зяпа като смахнат, но не можеше да откъсне поглед от нея. Бе напълно онемял.

— Да — успя най-сетне да отговори той. Покашля се, стана малко припряно и си удари коляното в бюрото. — Да, аз съм Калас.

Тя протегна ръка и той я пое — деликатна и леденостудена. Усмихна му се извинително:

— Навън е студено.

Тогава той забеляза, че погледът й се насочи към пистолета му в кобура, преметнат през облегалката на стола.

— А, да видим сега. Ще намеря местенце, където да поработим.

На драго сърце я остави да почака, докато той търсеше празна стая. Беше разтърсен от глава до пети — нещо необичайно за него. От една жена.

Но не каква и да е. Средна на ръст — тук нищо особено. Хубава — имаше толкова много хубави жени. Но тя имаше специално присъствие — сякаш в нея пламтеше огън, който озаряваше кожата й, усмивката й, очите й, дори връхчетата на тъмните й къдрици. Беше една от малкото жени, за които знаеше, че би искал да вижда до себе си, когато сутрин отвори очи. А това бе опасно чувство.

Взе се в ръце и се върна при бюрото си.

— Искате ли малко кафе?

— Не, благодаря. — Носеше дълго вълнено черно палто, което се опитваше да изхлузи от рамото си, без да пуска тежкото куфарче.

— Позволете — предложи й той помощта си.

— Благодаря. — Тя се усмихна и той забеляза, че предните й зъби са леко криви — очарователно несъвършенство.

Стоеше зазяпан с палтото в ръце. Долавяше уханието му, студът навън, някакъв горчиво-сладък аромат, подобен на бадеми, женска плът и коса. Метна го на стола до бюрото си.

Заведе я в една от стаите за разпити: малка кутийка, празна, освен масата, касетофон, едностранното огледало и два стола на срещуположните страни на масата.

Тя положи куфарчето си на масата. Беше старо, с меки изподраскани, издути страни.

— Наричайте ме Ели — предложи тя, докато ровеше в куфарчето и измъкна папка с надянат ластик. — Става ли? Нали ни предстои работа.

По някаква необяснима причина той не й върна любезността.

— Ели. Добре. Госпожица или госпожа?

Тя му се усмихна и той се зачуди как, по дяволите, един крив зъб може така да го възпламени.

— Госпожица. Студентка по право съм. В Колорадския университет.

— Не трябва ли да сте на лекции, Ели?

— Работя като сътрудник на пълно работно време. Прекъснах за една година.

Тя седна и разгърна папката. Той се настани на стола срещу нея. Делеше ги масата. Тя извади очила, сложи си ги и се загледа в най-горния лист от папката. После го погледна над очилата си и каза:

— Бих искала да ми разкажете какво се случи така, както областният прокурор би искал да го направите в съда. Всичко започнало преди четири години, нали така?

— Миналия юли станаха четири години. Една от приятелките на госпожа Цимерман се обади в полицията, защото от три дни не си вдигала телефона. Повиках инспектор Джейми Хърн да ме придружи.

— Казвайте и малкото й име.

— Даниел.

— Така, добре. Използвайте го, за да осъзнаят заседателите колко лично го приемате. Говорим за човек все пак.

— Добре. Даниел Цимерман. Отидохме до апартамента й на Девета улица. Трябваше да разбием вратата. Намерихме я мъртва, с куршум в главата. Явно бе минало известно време. Беше юли. Горещо. Повикахме линейка. Отцепихме района. После открихме бебето.

— Наричайте го по име.

— Мериан Цимерман. На шест месеца. В креватчето й. — Гласът му заглъхна, както винаги в тази част на разказа. — Тя също бе мъртва, нямаше видими наранявания. По-късно патологът ни каза, че е починала от дехидратация. Убиецът е застрелял майката, ъ-ъ, Даниел, и просто е оставил бебето.

— Сигурно е било тягостно.

Той не отговори.

— Продължете. Какво направихте най-напред? Някакви заподозрени? — Очите й бяха тъмнокафяви, с чисто бели еклери. Гледаха го, без да мигват над рамките на очилата.

— Съпругът. Стив Цимерман. Той е собственик на „Панчитос“. Ресторантът на Пърл Стрийт.

— Ъ-хъ.

— Позвъних му и уговорихме среща за следващия ден. Междувременно другите момчета разговаряха с близките на Даниел по домовете им. Родителите, сестра й, обичайния ред. Но аз исках да се заема с този Стив.

— Поканих го в една стая, подобна на тази и пуснах касетофона. Вече имах подозрения, защото той реагира особено, когато го уведомих за убийството на бившата му съпруга. Престори се на силно шокиран, но забрави да попита как. Разбирате ли, как е станало? Нито попита за малката Мериан. Нещо не беше наред. Чувствах го.

— Някакви улики?

— Никакви. Нито стърготини от метал, нито влакна, нито стъпки, нито отпечатъци. Само един куршум, изваден от главата й. Няма свидетели, няма съседи, които да са видели подозрителен мъж наоколо, никакви странни телефонни обаждания. Нищо.

— А Стив Цимерман?

— Бил е в ресторанта си, съвършеният домакин. Алибито му е осигурено от двеста души, с които е разговарял, на които е сервирал питиета, черпил ги е с десерт от заведението. Без прекъсване до затварянето.

— Това е било преди четири години.

— Работихме по този случай в продължение на шест месеца. Не открихме нищо и трябваше да се откажем.

— Но все нещо ви е накарало да се върнете отново към него.

— Да, онзи луд кучи син Хю Радуей се изповяда. Имаше рак и беше вярващ. Не искаше това да тежи на съвестта му, когато си отива. Най-много го измъчваше мисълта за участта на бебето.

— Може да спестите „луд кучи син“ в съда — предложи тя.

— Добре — сдържано отговори той. — Ще се опитам да го запомня.

— Съжалявам, не исках да прозвучи надменно…

— Няма проблем.

— Значи сте получили предсмъртно признание и отново сте отворили случая — подкани го тя.

— Получихме три отделни видеозаписа с него, писмено признание и експертизи на двама лекари, доказващи, че е бил наред с акъла. Той каза, че Стив Цимерман му е платил пет хиляди долара, за да убие бившата му жена, за да не плаща издръжка на нея и на детето.

— А този Хю Радуей казва ли, че Цимерман изрично му е поръчал да убие детето Мериан?

— Не, Цимерман не му е поръчвал нищо за бебето.

— Мериан.

— Да, Мериан. Затова е направил признание. Каза, че това му е тежало, но какво можел да направи, като открил бебето… Мериан там?

— Ще трябва да премислим всички въпроси, които защитата ще ви зададе. Сега, инспектор Калас, трябва да ви попитам едно нещо. Няма нищо лично, но канцеларията на областния прокурор трябва да го знае. Има ли нещо, хм, в досието ви или в личния ви живот, което може да ви направи уязвим като свидетел? Не искаме втори Марк Фърман^[1].

Той я прикова с поглед, но тя не мигна. За миг погледът й се промени и той долови странна, мрачна искра — може би презрение или отвращение? — но изчезна, преди той да се увери.

— Нищо — безизразно каза той. — Освен една глоба за неправилно паркиране. Това е.

— Бивша жена или дете, които биха могли да ви направят мишена за адвоката на Цимерман?

— Нямам жена, нямам деца.

Тя се втренчи в него и му се стори, че ще потъне в дълбоките й очи.

— Защо не? — попита тя.

— Какво?

— Защо нямате жена, нито деца?

— Какво, по дяволите? — той прокара ръка през късата си коса. — Ще ме питат ли това в съда? Подготвяте ли ме?

— Не — твърдо отговори тя. — Просто съм любопитна.

— Е, Ели, не съм сигурен, че това ти влиза в работата.

— Не, прав си. Съжалявам. — Тя свали очилата си и стисна с два пръста носа си. После отново го погледна. — Мисля, че имаме един много добър случай. Вие сте доверен свидетел. Разбирам, че записите с признанията на Хю Радуей са убедителни. Но, както знаете, всеки процес в съда си е направо хазарт и никой не може да каже със сигурност какво ще решат заседателите. Така че не трябва да оставям и едно камъче необърнато. Разбрахте ли, че открихме нов свидетел и го включваме в списъка?

— Не. Не знаех.

— Ами всъщност аз го открих. Познат на Стив Цимерман, който призна, че преди четири години Стив го е питал дали знае как да намери наемен убиец.

— Шегувате се.

Ели му се усмихна многозначително.

— И вие го открихте?

— Ами, всъщност, детектив, вие го открихте. Преди четири години. Разпитали сте го, но не сте научили нищо.

— Така ли.

— Така.

— И се пречупи точно пред вас, просто ей така си призна — Майкъл щракна с пръсти, — че Цимерман го е питал дали познава някой наемен убиец?

— Да кажем, че бях настоятелна.

— И как точно — хранихте го, поихте го?

Тя го изгледа остро, но после чертите й омекнаха.

Той изсумтя иронично, но продължи да я гледа настоятелно. Косата й бе къса, тъмна, небрежна, втъкната зад ушите й. Имаше скулесто лице, дълга шия и елегантни ръце. Усмивката й бе поразителна. Някъде дълбоко в него звънна звънче.

Тя се изправи:

— Е, това е за днес. Толкова съм ви благодарна за отделеното време. Мислите ли, че можем да се видим пак в петък, или вие…? — Тя наклони въпросително главата си.

— Ще бъда тук — глухо отговори той.

— О, добре. Страхотно. Ще ви подготвя още въпроси, които очаквам защитата да зададе. — Както прибираше папката в старото си куфарче, вдигна поглед към него: — Знам, че ще спечелим. Бен Торес също е сигурен. Всички в канцеларията са на мнение, че сте свършили страхотна работа.

— Според вас четиригодишно закъснение е страхотна работа? Не мисля така.

— Все пак го спипахме.

— Късмет, чист късмет.

Тя се изпъна:

— Винаги съм вярвала, инспектор Калас, че ние сами градим късмета си.

Той я придружи в другата стая до бюрото си, където палтото й все още стоеше преметнато на стола. Тя го взе и се обърна към него и весело му пожела:

— Честит Ден на благодарността. Ще се видим в петък, нали?

— Да, разбира се.

— Накъде бяха стълбите? Напълно се обърках. О, ето ги. — Тя му хвърли лека, самокритична усмивка, махна му с ръка и излезе.

И стаята направо помръкна без нея.

 

 

Майкъл прекара Деня на благодарността сам, не че имаше нещо против. Той обичаше собствената си компания, за разлика от повечето хора. Не можеше да търпи слабостите на околните. Раздразнението му постоянно напираше. Една жена, с която някога излизаше, му беше казала, че не става за човешката раса. Беше се съгласил с нея.

Този ден, докато поправяше комина на къщата си, се чудеше дали щеше да е друг човек, ако Пол беше жив. Вероятно. Да, вероятно щеше да е страхотен.

Беше си купил парче земя на няколко километра извън Болдър, на Кениън Булевард — лъкатушещ планински път, който отвеждаше право към Рокис. Вече трета година си строеше дървена къща. Преди година се нанесе там, но имаше още много работа за довършване.

Обичаше физическия труд и бе направил сам повечето неща, освен бетонните основи, тежките греди и електрическата инсталация.

През последните два месеца зидаше каменен комин — трошеше скални късове и ги редеше нагоре. Имаше ясна представа как иска да изглежда: френски провинциален стил, суха зидария от тесни плоски ивици скала без фуги. Отнемаше му повече време, но крайният ефект си струваше.

Всеки детайл от хижата му бе изпипан старателно, с любов, въпреки че Майкъл сега се учеше на занаят. Външните ъгли бяха покрити с летви, скрепени с болтове, скрити под дървени тапи. Прозорците и вратите пасваха съвършено в рамките; подът от несъразмерни, чворести чамови дъски бе лъснат до блясък.

За него бе важно да използва ръцете си — това бе един вид терапия. Градеше нещо и виждаше резултата, за разлика от платената му работа, която бе предимно умствен труд. И толкова често без никакъв ефект.

Беше облачно, но малко по-топло от предишния ясен, мразовит ден. Според прогнозата предстояха няколко дни с типична за сезона температура, а после се задаваше друг студен арктически фронт, който синоптиците обичаха да наричат Бръсначът от Албърта. Очертаваше се тежка зима, а беше едва ноември.

Сложи поредното камъче, чукна го с тъпото на мистрията в мекия зидарски разтвор и се отдръпнала го погледне отдалеч. Добре. Изглеждаше добре. След около две седмици щеше да е готов. Горната част щеше да върви по-бавно, защото трябваше да използва стълба, но щеше да се справи.

Кухнята му беше произведение на изкуството — не че готвеше много. Всички уреди бяха вградени. В центъра — голям гранитен плот. Шкафовете — контрастна комбинация от избелено и тъмно дърво — бяха почти празни; никога нямаше да ги напълни, но искаше всичко да е направено както трябва.

Изхвърли останалото от забъркания хоросан, подреди на купчина камъните, които щеше да използва през уикенда, на един найлон, и извади вечерята си от фризера — замразена пуйка.

— Честит Ден на благодарността — пожела си той. Без горчивина, но с лек сарказъм.

В съзнанието му неканен изникна образът на Ели Креймър. Ели в безупречната му нова кухня, вързала памучна престилка на кръста си, да вади печена пуйка от вградената в камъка фурна.

Исусе. Започваше да избледнява. Все пак остана там, сновеше из кухнята усмихната, а той продължи да добавя детайли: бял пуловер, на шията й златна верижка със сърчице. Нежен часовник и златни халки на ушите. Пола, тънки чорапи, токчета. Представи си как гърдите й напират под пуловера, заобления ханш, линията на шията и брадичката й, дълбоките, горещи очи. Кривите зъби.

— Честит Ден на благодарността — повтори той и в ушите му прозвуча отговорът й, както го бе направила предишния ден, както го бе попитала защо няма жена и деца. И дори не трепна, когато той отсече, че не е нейна работа.

Нищо чудно, че Бен Торес я бе наел, и нищо чудно, че позволяваше на едва прохождащ сътрудник да работи по делото Цимерман. Много я биваше.

Онзи нов свидетел, който бе изнамерила… Майкъл се зачуди как ли точно го е накарала да се разприказва. Бързо се отказа да мисли за това. По дяволите, май беше по-добре да мисли за Ели с престилка на кръста.

Тъкмо бе приключил с вечерята си — деликатесната пуйка с картофено пюре, сос и задушени малки морковчета, когато телефонът звънна.

— Да, Калас — изрече той в слушалката.

Не беше майка му.

— Аз съм — Стоун.

Пит Стоун беше негов информатор, наближаващ трийсетте, който Майкъл бе спипал преди години за притежание на наркотици. Тогава Стоун беше студент и Майкъл реши да му даде шанс. Първо, младият мъж не продаваше на деца. И второ, Стоун беше истински плъх.

Стоун вече не живееше в Болдър, а в Уийт Ридж — предградие на Денвър. И макар че Денвър не беше район на Майкъл, Стоун все още беше полезен. Срещу двайсет долара на обаждане. Струваше си парите. А Стоун не се появяваше често, само когато имаше специални новини.

Майкъл затаи дъх.

— Твоят човек днес се качи на самолет до Мексико. Байя. — Пит Стоун чакаше.

— Добре — отговори замислено Майкъл. — Искам да знам точно до къде.

— Ще се опитам.

— Грешен отговор. Искам името на града.

— Добре, добре. Ще видя какво мога да направя.

— Има новини, има пари. Иначе…

— Добре, Калас. Чух те.

Майкъл затвори. Преследваше този мъж повече от десет години, следеше всяко негово движение, дебнеше го да направи онова фатално подхлъзване. По дяволите, Майкъл имаше купища бележки и изписани тетрадки за него. Онзи не беше глупак, не си губеше времето, много внимаваше и беше наистина трудно да го спипа. Най-ужасното в цялата работа бе, че понякога, в най-тъмните часове на нощта, Майкъл се събуждаше и се надяваше онзи отново да посегне, накрая да направи фаталната грешка и да го залови. После лежеше в леглото, потънал в пот, мразеше се заради тези мисли и ги завираше в най-противните кътчета на душата си. Как можеше да иска изнасилването и убийството на някое невинно момиче? Що за чудовище беше?

Но това беше единственият начин някога да види Фин Расмусен зад решетките.

 

 

Ели му позвъни в петък след обяд и когато чу гласа й, разбра, че бе очаквал с нетърпение обаждането й.

— Удобно ли е да мина след около час? — попита тя.

— Разбира се. — След като го каза, си помисли, че се опитва да звучи прекалено безгрижно, фалшиво. Но беше прекалено късно да промени впечатлението. Тя беше затворила.

Странното бе, че когато се срещнаха, тя носеше бял пуловер. Точно както във въображението му. Без медальона сърце, само пуловерът и златни малки обици на зачервените й от студ уши.

— Здравейте — поздрави го тя. — Как прекарахте Деня на благодарността?

— Тъпках се като прасе излъга я той.

— Аз също.

Той забеляза, че колегите от канцеларията й хвърляха любопитни погледи. Дали, като него, привлечени от излъчването й, или просто бяха любопитни? Робокоп Калас с готино младо гадже. Джим Чемблис се шляеше наоколо и се правеше на разсеян. Майкъл добре си даваше сметка, че се бяха обзаложили и останалите го бяха изпратили да разбере коя е.

— Тъкмо отивах да си взема кафе — каза Чамблис. — Чудех се дали някой друг иска.

Майкъл нямаше да представи Ели за нищо на света.

— Не, благодаря — отговори той.

— И за мен не — отвърна Ели, — но благодаря за вниманието. Между другото аз съм Ели Креймър от кабинета на областния прокурор. С инспектор Калас работим по делото Цимерман.

Мамка му, помисли си Майкъл.

Чамблис се ухили като чалнат.

— Джим Чамблис. — Ръкуваха се. — Голямо удоволствие е за мен да се запознаем.

— Опитваме се да свършим някоя друга работа — изръмжа Майкъл.

— О, извинете — отвърна Чамблис, но Ели мило му се усмихна и махна с ръка, за да покаже, че не е важно. На Майкъл му се прииска да й хване ръката.

Отново се настаниха в малката ледена стаичка. Тя извади папката си, сложи си очилата и започнала го обстрелва с въпросите, които си бе записала на един жълт лист.

— Защо веднага призовахте господин Цимерман за разпит?

— Стандартна процедура.

— Неговият адвокат присъстваше ли?

— Не. Беше му предложена тази възможност, но той отказа.

— Знаехте ли, че Хю Радуей има криминално досие?

— Да.

— За измама, кражба с взлом, въоръжен грабеж?

— Да, знаех.

— Въпреки това приехте признанията му за достоверни.

— Напълно.

— Защо?

— Знаеше, че умира. Нямаше какво да губи.

— Знаехте ли, че Хю Радуей е имал сестра, с която е бил много близък и която е била разведена и в затруднено материално положение?

— Не, не знаех това.

— Името й е Телма и изведнъж се оказва, че се справя доста добре финансово. Купила си е нова кола и каравана.

И…?

— Предполага се, че умиращият й брат Хю е получил пари за така нареченото си предсмъртно признание, за да ги даде на нея.

— Глупости — отсече Майкъл.

Тя завъртя глава и попита:

— Извинете?

— Казах „глупости“.

— Не пред съда, надявам се.

— Откъде ви дойде на ум тази история? — ядно попита той.

Тя се усмихна.

— Би могла да е вярна. Радуей е бил хлъзгав човек.

— Да, но каза истината.

— Въпросът е дали е надежден свидетел.

— Исусе. Човекът е мъртъв.

— Да, и не може да се защити лично. Защитата ще извади досието му, ще изтъкне лошите му качества и всичко, което би го изкарало ненадежден свидетел.

Той раздразнено поклати глава.

— Просто играя адвокат на дявола.

— Мислех, че сте на наша страна.

— Така е. Въпреки че всъщност исках да практикувам защитник на обвиняеми. Предизвикателството е по-голямо.

— Боже, и вие ли сте от онези — смая се той.

— Мога да променя мнението си, кой знае? Още въпроси?

— Давайте. — Боже, тази студентка не се плашеше да си сложи главата в устата на лъва.

Продължиха. Светата Инквизиция. Няколко пъти успя да го подпали, но самата тя нито веднъж не си изпусна нервите и това го накарала се чувства неловко. Той разбираше, че щеше да има много трудни въпроси, когато застане на свидетелското място. Просто си вършеше работата.

Най-после остави листа и свали очилата си.

— Достатъчно ли беше?

— Да, по дяволите.

Тя разтри очите си и у него се надигна спонтанно желание да зарови ръце в копринените й къдрици.

— Стана късно — започна той, изненадан от собствения си глас и думите, които неволно изскочиха от устата му. — Заета ли сте? Искате ли да хапнем нещо?

Тя отпусна ръката си и се вторачи в него.

— Мили боже, всъщност аз не…

— Голяма работа — чу се той да отговаря. — Просто една вечеря.

Тя мълча толкова дълго, че сърцето му щеше да изскочи от вълнение. Малката стаичка потъна в тишина. Вътре стана много топло.

Усмихна му се:

— Ако изляза на вечеря с вас, ще трябва ли да ви наричам инспектор Калас?

Той почувства, че сърцето му се качи в гърлото. По дяволите.

— Не — категорично й отговори.

— Добре, тогава приемам.

Да му се не види. Искаше му се да я попита защо прие. Нещо не му се връзваше. Такова момиче? А и той се държа като истински грубиян. Защо ще иска да излезе с такъв като него? Сигурно я преследваха десетки млади студенти по право, тръпнещи да й вдигнат полата. Нима нямаше по-добър избор от това да излезе точно с него?

Вечеряха в „Кафе Антика Рома“ точно в търговската част на Пърл Стрийт. Отидоха рано, когато заведението бе почти празно. Завиждаше на лекотата, с която тя се адаптираше към всяка ситуация. Подобно на хамелеон се сливаше с всяка обстановка. Нямаше ни най-малко притеснение, че е с полицейски инспектор поне десет години по-възрастен от нея.

Разговаряше с лекота по незначителни въпроси: тежкия сезон, който преживяха последната година във Фронт Рейндж, натоварения трафик в Денвър и околностите, феноменалното разрастване на района.

— От Болдър ли си? — попита той.

— Ами, почти. Тук съм вече почти от, Боже, осем години, откакто постъпих в колежа. От Ледвил съм.

— Ледвил? — учуди се той.

— Знам какво мислят всички — че хората от Ледвил са увредени от кръвосмешение и необразовани, но това не е вярно.

— Очевидно. — Ледвил, малко планинско градче, някога процъфтявало заради златните си мини, после застигнато от тежки времена.

— А ти откъде си? — тя отпи глътка червено вино.

— От Колорадо Спрингс.

— Семейството ти там ли живее?

— Част от него. — Искаше му се да смени темата. — А защо сега не си в Ледвил за празниците?

Тя сви рамене.

— Прекалено много работа. — Сега беше неин ред да се измъкне. — Защо не си в Спрингс със семейството си?

— Прекалено много работа — отговори той.

— О, Боже, надявам се да не си останал само заради мен. — Тя прозвуча искрено притеснена.

— Не, разбира се.

Сервираха им вечерята — италианска паста, и тя започнала се храни. Имаше добър апетит, забеляза той.

— Хм, хубаво е — констатира тя. — Твоето как е?

— Много вкусно. — Всъщност нямаше никаква представа дали беше така. Хранеше се механично, обсебен от нея: от нежната й китка, която навиваше спагети на вилицата си, от усмивката й, от дълбокия й поглед — игрив, пленителен. Опасен.

— Защо избра право? — попита я той, когато пристигна десерта.

— Вярвам в правосъдието — веднага изстреля тя.

Той изсумтя. Правосъдие.

— А ти защо си следовател?

— Вярвам в реда — отвърна той.

— Почти същото.

— Може би.

Тя облиза лъжицата и я остави, наведе се напред към него.

— Защо те наричат Робокоп?

Той почувства, че отново вратът му пламна. Човече, само какви въпроси!

— Откъде да знам, по дяволите!

— Гледал ли си филма?

— Да — призна той.

— Тогава знаеш, че Робокоп е добрият.

— Но е скапан робот.

— Не точно. Помниш ли, че все си спомняше съпругата си.

— Зловещ филм — измрънка той.

— Хареса ми. — Тя се облегна назад. — Беше голям идеалист. Все искаше да раздава справедливост. Ти такъв ли си?

— Напълно. Същият.

— Струва ми се, че това прозвище е комплимент. Но си мисля, че те притеснява.

— Виж, Ели, не е комплимент.

— Ще го броя за такъв.

Боже, добре знаеше как да те сложи на място. Съсредоточи се върху сметката и извади кредитната си карта. За миг се зачуди дали би могъл да представи бележката за служебни разходи.

Робокоп. Да му се не види. Колко притеснително. Беше права, но нямаше да й го признае. Явно се целеше в слабото му място, без ни най-малко да се притеснява от него. Господ му бе свидетел, че много жени бе изплашил. Но не и Ели Креймър. Тя все се връщаше. И се чудеше защо ли.

За своя изненада той установи, че тя няма кола, затова я закара до дома й. Марин Стрийт на хълма близо до кампуса. Типична стара дървена къща в съседство с общежитие. Отпред беше паркиран хубав „Рейндж Ровър“.

— Имам три съквартирантки — обясни тя, когато пикапът му спря до тротоара. — Но всички заминаха за уикенда.

Това покана ли беше?

— Да се уговорим нещо за понеделник? — предложи тя и той разбра, че не беше покана. Просто беше директна.

— Добре. Звънни ми.

— Тогава ще се срещна с Бен Торес и вероятно той ще предложи нещо.

— Без съмнение.

— Благодаря за вечерята. Наистина ми беше приятно.

— Удоволствието беше мое. — Тогава той отново изненада сам себе си. — Някой път може пак да го направим.

— Ще ми бъде приятно.

Ще й бъде приятно. Направо прозвуча искрено.

— Чакай, ще ти отворя вратата. Това камионче е доста високо.

— Забелязах. Защо караш камион? Повече би ти отивал, о, не знам — може би някой елегантен джип.

— Така ли? Наистина ли ставам за елегантен джип?

Тя се усмихна в тъмнината.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, ами, карам този камион, защото ми трябва за строителството. Да карам материали, греди и разни такива.

— Какво строиш?

— Хижа.

— О, леле, за себе си?

— Живея в нея. Още не е довършена, но вече съм края…

Тя го разглеждаше в мрака. Чувстваше погледа й върху лицето си. Накрая каза:

— Ти наистина си пълен с изненади.

— Не съвсем. Обичам да работя с ръцете си.

Тя мълча толкова дълго, че той се почувства неудобно.

После продължи:

— И баща ми обичаше ръчния труд. — Гласът й бе глух и тъжен и Майкъл усети, че надзърва отвъд фасадата за първи път. Но не можа да разтълкува как и какво означаваше.

— Какво работи баща ти? — попита той.

— О — побърза да отвърне тя, — дълга история. Ще ти разкажа някой друг път, става ли?

— Разбира се — прие той, но с инстинкта си на ченге долови прекалено лекия тон в гласа й. Прииска му се да я докосне по ръката, с един семпъл жест, без много думи, да й покаже, че би искал да я вижда по-често. Обаче не му достигна смелост и мигът се изплъзна.

— Е — по-бодро поде тя, — по-добре да вървя.

— Чакай. Ще ти отворя. — Той обиколи камиона и студеният въздух го лъхна в лицето. Отвори вратата и й подаде ръка.

Тя се премести на седалката и пусна крак, за да докосне степенката. Опря ръка на неговата. Както обикновено беше студена, но стискаше здраво. Беше прекалено спокойна. Нищо не можеше да я притесни. Това доста го учуди.

Скочи на земята, все още стиснала ръката му. Озова се толкова близо него, че усети дъха й по лицето си.

— Охо, наистина е високо. По-лесно е да се качиш, отколкото да слезеш — отбеляза тя. — Отново благодаря. Ще се видим в понеделник. — В този миг тя се спря и вдигна лицето си, за да го погледне.

— Така и не ми каза как предпочиташ да те наричам: Майкъл? Или Майк?

— Майкъл — отвърна той.

— Е, тогава, благодаря отново, Майкъл.

— Ще се видим в понеделник — той сконфузено повтори нейните думи.

Тя измина пътеката до верандата. Къщата тънеше в мрак, нямаше външно осветление, защото бе излязла от сутринта. На стъпалата се спря, леко се извърна и му махна. Ръката му неволно се вдигна и той също й помаха. После я изчака, докато влезе вътре и пусне осветлението, и чак тогава се качи в камиона си.

Разсеяно подкара надолу по Хълма към Арапахо Авеню към Кениън Булевард.

Ели Креймър. Той смръщи вежди. Защо ли го харесваше? Жените обикновено не си падаха по него. Дали целеше нещо? Какво — парите му? Ха-ха. Защо й нямаше доверие? Защо ли не можеше да я приеме с лека ръка? Исусе, май нямаше добро мнение за себе си.

Все пак у нея имаше нещо. Инстинктът му на полицай го надушваше. Не точно лъжа, но не и цялата истина. Толкова много неща искаше да научи за нея. Но имаше чувството, че тя не би му отговорила. Така чаровно неуловима и същевременно така симпатично откровена. Истински парадокс. Беше темпераментна и сдържана. Друг парадокс. Едно от двете не беше вярно.

Пое по Кениън Булевард, мина по дървения мост над потока по частната си алея и спря в двуместния гараж, пълен предимно с инструменти и строителни материали.

Щом влезе, забеляза, че червената лампичка на телефонния секретар мига. Натисна бутона. Беше Пит Стоун: „Той е в рибарско селище близо до град Сан Хосе дел Кабо. Завел е служителите си на почивка. Предполагам, че с това си заработих парите? До после, Калас.“

Майкъл остана до телефона, замислен за Расмусен. Дали бившият му партньор нямаше да мерне някоя хубава мексиканка и да…

Прогони тези мисли от съзнанието си. Майкъл се чудеше дали да се свърже с мексиканските власти и да подаде сигнал. Трябваше да го направи неофициално, защото първият и последен път, когато бе отправил необосновани обвинения срещу Фин Расмусен, началниците му го бяха сравнили със земята. Бе се проявил непрофесионално, необмислено. Отмъстително. Всички знаеха, че Майкъл не се разбираше с партньора си. Затова се отказа.

Но оттогава бе направил цяло досие — попълваше тетрадки с изрезки от вестници, компютърни разпечатки, дати, часове, местонахождения. Имена на жертви. Изобилие от информация без доказателства. Без конкретни доказателства.

Трябваше ли да се обади на мексиканците? И какво всъщност щеше да им каже?

По дяволите, изруга той наум, намръщено загледан в телефона.

Отиде до хладилника, взе си бира и остана вторачен в догарящите въглени в камината. Изпитваше неистово желание да работи с ръцете си. Не само заради Расмусен. Расмусен бе негова фиксидея, с която се бе научил да живее. А заради Ели — юридическия сътрудник Елинор Креймър.

Остави бирата и отиде до спалнята си да се преоблече в работни дрехи.

У нея имаше нещо… Изпод привидната й достъпност, едва-едва прозираше някаква тайнственост. А едно от нещата, които един полицай мразеше, беше тайната.