Лин Ериксън
По тънък лед (14)

14

Когато майка им се разболя, а баща им загуби работата си и напълно се отдаде на алкохолизма, Скот, братът на Фин, беше достатъчно голям, за да се справя сам, сестра му Джини беше дадена в едно приемно семейство, а Фин — в друго.

В първото приемно семейство мислеше, че е попаднал в рая. Дийни и Браян Хофман бяха хора на средна възраст. Собствените им деца бяха пораснали и напуснали дома. За разлика от много приемни семейства, те взимаха деца от милосърдие, а не заради отпусканите от държавата средства.

Дийни беше керамик, имаше студио у дома си, а Браян беше застрахователен агент. Приеха Фин като собствено дете. Дийни често бе прегръщаше, а Браян разговаряше с него като с равен. Разказваше му разни истории за детството си, за двамата си сина, за които казваше, че били „голяма бем“. На Фин му се искаше повече от всичко да направи някоя пакост, за да чуе Браян да казва тези думи и за него със същата гордост и обич.

За пръв път в живота си се хранеше три пъти на ден, имаше чисти чаршафи и дрехи. Изпитваше чувство за вина, чувстваше се недостоен за такъв добър късмет, после осъзна, разбра, че е бил създаден за това, за живота, който му предлагаха семейство Хофман.

Забеляза как Дийни се грижеше за дома, правеше списъци за пазар, като внимателно обмисляше покупките и гризеше молива. „Трябва ми лук“, казваше тя на глас и го записваше.

Обичаше да я гледа как обръща керамичните съдове и ги глазира. Взимаше завършените изделия и прокарваше пръсти по гладката им повърхност. Не можеше да проумее как се променяха в пещта.

За Деня на благодарността го заведоха в Чикаго. Разхождаха се по брега на езерото на студения вятър. Наеха му самостоятелна хотелска стая, хранеха се в ресторанта. Поръчваха си от огромни менюта.

Дийни поиска да посетят Института по изкуствата в Чикаго. Настояваше. Браян се шегуваше колко било отегчително, но дойде. Музеят се оказа истинско откровение за Фин. Картини, скулптури, цветове, форми, фигури.

Там за пръв път видя картина на Пикасо. Дийни му разказа всичко за известния художник. А също и една на Кандински, която спря дъха му. Виждаше картините пред очите си дни наред след това.

Фин остана у семейство Хофман шест месеца. Той направа беше забравил собственото си семейство, когато майка му се възстанови достатъчно, за да прибере децата си, а баща му влезе в клиника за лечение на зависимости.

Един пролетен ден семейство Хофман го откараха до дома му. Седеше на задната седалка на колата им, очите му бяха сухи, но страдаше. Беше само на единайсет, но разбра, че в дома му щеше да е още по-лошо сега, когато знаеше как живеят нормалните хора.

Същото лято той избяга, на автостоп, пеша и се върна у семейството Хофман. Дийни плака, а Браян му говори за отговорностите и лоялността към семейството, после го закараха обратно на разтревожената Беки.

Втория път Фин избяга при Хофманови със старото си, разнебитено колело. Те вече бяха взели друго дете. Едно момче приблизително на неговата възраст.

Повече никога не избяга, дори по-късно, когато го настаниха във втори приемен дом. Фин не беше тъпак.

 

 

Излетяха от летище „Сентениъл“ в Денвър, преди да започне бурята. Ели чуваше как Фин разговаря с кулата. Беше попитал за метеорологичната обстановка, но вече се бяха издигнали над облаците, сред слънчевата светлина, преди да разбере какво става.

Натисна разни бутони, завъртя ключове и тя почувства как двумоторният „Пайпър Навахо“ се понесе сред съвършена синева, над сивите кълба облаци. Чувстваше се като принцеса.

Фин отмести микрофона.

— Досега не си ли летяла на малък самолет?

— Не. И съвсем рядко в по-големи.

— Ще видим дали бихме могли да наваксаме този пропуск.

Тя нищо не отговори, но беше толкова развълнувана и възхитена, че не можеше да спре да се усмихва. Почувства се почти глупава, неопитна, наивна, но явно Фин се наслаждаваше на реакциите й, така че не трябваше да крие, че се забавлява.

— Ще пристигнем след около два часа — обясни той. — Удобно ли ти е?

— О, да. — Тя го погледна с крайчето на окото си. Изглеждаше толкова красив в дискретно раирания си костюм и перленосива риза, с вратовръзка от сурова коприна в абсолютно същия цвят. Кашмиреното му палто бе небрежно метнато зад пилотското място. Беше й се извинил за костюма, когато я взе сутринта, но обясни, че имал някаква досадна бизнес среща.

— Ако искаш нещо да пийнеш, точно зад теб има хладилник. Трябва да има и термос с кафе. Помолих наземната служба да зареди самолета — информира я той.

— Не, добре съм така.

Докато той проверяваше уредите, Ели погледна през страничния прозорец невероятно яркото синьо небе. Продължаваше да си повтаря да бъде нащрек, да внимава. Разумът й, логиката й я предупреждаваха, че Фин Расмусен би могъл да е вълк в овча кожа. Но сърцето й отказваше да го повярва.

От миналата вечер тя живееше в приказка, която не искаше да свършва. Щеше да е добре, докато Фин не откриеше коя е всъщност. Може би никога нямаше да разбере за мръсния номер, който му беше погодила.

— Е, Ели, харесва ли ти да летиш?

— Много повече от шофирането.

Той отметна назад глава и се разсмя. Сърцето й пееше. Това си беше истинско приключение.

Приземиха се и отидоха направо до наетата от Фин кола. В Сайта Фе бе мрачно, но по-топло отколкото в района на Денвър и Ели не можеше да се налюбува на красивите гледки.

— Била ли си тук преди? — попита Фин.

— Не съм била никъде — отвърна тя.

— Санта Фе е очарователен град. Пълен с история. Предполага се, че е основан през 1610 от испанските конквистадори. Бил превзет обратно от индианците пуебло чрез бунт през 1680, после пак от испанците. Та дори за известно време е бил превзет от Мексико, после от Конфедералните сили през гражданската война и накрая от Щатите.

— Чел си всичко това — тя не можа да сдържи изумлението си. Случайните туристи обикновено не изучават историята на местата, които посещават. Нито пък бизнесмените.

— Интересувам се от история. А ти, Ели?

— Никога не ми е бил любим предмет.

— Кой беше любимият ти предмет?

— О, английският и математиката, вярваш или не.

— Вярвам ти.

Тя погледна през прозореца към сивия зимен пейзаж, ниските хълмове, сгушени пред забулените от облаци по-високи върхове на Сангреде Кристос. Пътуваха през една долина, из която бяха пръснати хасиенди и къщи в испански стил, от кирпич и с покриви от червени керемиди. Представяше си конквистадорите, галопиращи на коне през долината, хванали здраво дългите юзди, следвани от свещеници с мрачни лица в кафяви роби и изтъркани сандали.

— Прекрасно е — възкликна тя. — Имам чувството, че съм извадена от реалността и съм пусната в някакъв филм.

— Още нищо не си видяла. Дръж се за мен, Ели, и ще ти отворя очите. — Той пусна волана с дясната си ръка, потупа я по бедрото и задържа дланта си там, докато не слязоха от магистрала и не стигнаха вековните тесни улици на града.

Аз съм лека жена, помисли си тя. Напълно прелъстена от този мъж, от начина му на живот и парите му. Трябваше да бъде внимателна, независимо колко привлекателен беше той. Трябваше да остане на пръсти. Но, Боже, беше толкова трудно да мисли за това.

Отседнаха в хотел „Ла Фонда“ на централния площад на четиристотин годишния град. Беше внушителна сграда, възстановена през годините, стените й бяха покрити с дебел слой кирпич, с тъмни дървени греди по ниските тавани. Ели се влюби в хотела на часа. Небрежно-елегантен.

Фин беше резервирал две съседни стаи. Регистрираха се и бързо се настаниха. Ели остана смаяна от стаята си. Не знаеше какво бе очаквала — може би съвременен хотел. А се озова в късен деветнайсети век. С изключение на водопроводната система в банята, стаята би била подходящ декор за някой уестърн.

Е, почти, помисли си тя, като огледа лимоненозеления цвят на мазилката по стените и пъстрия, зигзагообразен мотив на килима. По-скоро бе подходящ за филм за югозапада.

Нямаше дори телефон. Телевизор — да, защото никой не би могъл да живее без това. Имаше само извод в стената за онези с мобилен или такива, които трябва да останат във връзка с останалия свят.

— Добре ли е? — попита Фин от вратата.

— Съвършено. — Тя се завъртя в средата на стаята, чувстваше се съвсем удобно в панталони, пуловер и старите си обувки.

— Сега ще те оставя за известно време. Трябва да проведа онази среща. Поръчай рум-сървиз, ако искаш нещо. Каквото и да е. Масаж, прическа, маникюр. Храна, алкохол. А има и страхотен магазин за дрехи във фоайето. Купи си каквото искаш и ми остави сметката.

— О, не бих могла.

— Ще ми доставиш удоволствие, Ели. — Той влезе в стаята й, приближи се до нея и за момент тя си помисли, че ще я целуне, и се зачуди какво да направи, ако това се случи. Но той само я погали по бузата.

— Ще се оправиш ли?

— Разбира се, ще бъда добре. Тръгвай за срещата си.

— Не се отдалечавай много. Ще се върна след два часа и искам да ти покажа града.

— Нямам търпение.

След като той тръгна, Ели разопакова багажа си и закачи малкото дрехи, които носеше, в просторния гардероб в испански стил. Щяха да й свършат добра работа. Носеше удобния си морскосин блейзър, сив панталон. Червен пуловер, в случай че отидат някъде на разходка. Пола със средна дължина, копринена блуза и високи кожени ботуши. Всички поизносени, купени от любимия й магазин за втора употреба.

Тя слезе долу във фоайето и се поразходи наоколо. Наистина имаше хубав магазин за дрехи, но цените накараха Ели да примижи. Беше напълно сигурна, че не би купила нищо и не би оставила сметката на Фин. В какво би се превърнала тогава? Зачуди се дали Фин гледа на нея като на жена, която се продава, или пък абсурдната разлика във финансовото състояние на двамата не означаваше нищо за него.

Поръча си сандвич в ресторанта до фоайето, но истината бе, че апетитът й бе изчезнал заедно с предишния й живот. Беше прекалено развълнувана, за да яде.

Фин почука на вратата й точно след два часа. Точен, организиран до педантичност. Но така и трябваше да бъде, за да постигне такъв успех, реши тя. Целенасочен, с огромен потенциал да се откъсва и съсредоточава. Вече усещаше, че е много властен — всичко около него трябваше да се подчинява на волята му. Може би трябваше да поговори с някой от служителите му, да проучи какъв е като работодател. Но ако разбереше, можеше да е фатално.

— Здрасти — беше се обадил. — Отивам в стаята си да се преоблека. И после тръгваме из града да се забавляваме.

— Ще бъда готова.

Облече си черни панталони и синьо плетено поло. Носеше си удобното черно градско палто и червения шал, подарък от майка й за миналата Коледа. Без ръкавици, както обикновено. Постоянно ги губеше.

Майкъл. Дали я беше търсил? Може би. Съквартирантките й бяха инструктирани да му кажат, че е извън града за уикенда. Всичко щеше да е наред. Щеше да измисли какво да му каже, ако я пита. Ако изобщо си направи труда да я потърси отново. След онази сцена на паркинга…

Боже. Забрави за това, Креймър. Щеше да се заеме с Майкъл по-късно.

Фин я заведе на плаза, покрития с калдъръм площад, заобиколен от сиво-кафяви кирпичени сгради, в които се помещаваха сувенирните магазинчета, и започнала й показва забележителностите. От едната страна се намираше двореца на губернатора, Палацио Реал, който беше запазен в оригиналния си вид като главна квартира на испанския колонизатор-управник в Нова Испания. Първият етаж беше обточен по цялата си дължина от древен на вид, дървен балкон, покрит отгоре. Плаза и страничните улички бяха оградени от високи тополи, сега с голи клони, но лятно време, помисли си тя, навярно осигуряваха добра сянка.

— Толкова е различно — забеляза Ели. — Сякаш нищо не е мръднало от векове.

— Така е. Полагат специални усилия да запазят автентичността на града, което привлича туристите. Знаеш ли, че през лятото индианци изваждат одеяла под колоните и нареждат разни предмети. Сребро, тюркоази, бижута, колани, килимчета, керамични съдове.

— Иска ми се да го видя.

— Добре, ще дойдем пак през лятото.

Тя се усмихна набързо. Следващото лято? Не можеше да мисли по-далеч от следващия час.

Заведе я до една бронзова плоча отстрани на плаза.

— Това — обясни й той, — е крайната точка на линията Санта Фе. Прочети я.

И тя прочете. Точно на това място, на ъгъла, на който се намираше хотел „Ла Фонда“, товарните вагони достигали края на дългото си опасно пътуване от Сейнт Луис, Мисури.

— Уха — впечатли се тя.

— Този град е пълен с такива неща. Пред него градовете в Колорадо изглеждат като едва прохождащи.

Обикаляха площада, разглеждаха витрините. Произведения на местните американски и испански художници, скулптори, грънчари. Красиви неща. Дрехи, бродирани с пъстри мексикански мотиви. Ели обичаше да ги гледа.

Фин я хвана за ръката.

— Замръзнала си — забеляза той.

— Винаги са студени.

— Не носиш ръкавици. — Той хвана пръстите между ръцете си и ги разтърка.

— Губя ръкавици. Сигурно в стаята си имам стотина по една.

— Ще ти купим един чифт — реши той, спря се, погали дланта й и я вдигна към устните си да я целуне.

— О, наистина ли. Само ще ги изгубя. Не съм свикнала да нося ръкавици.

Прониза я с очи, толкова сини, чиито външен ъгъл леко се спускаше надолу към големия гърбав нос, плътните чувствени устни.

— Не си свикнала и да летиш през уикендите, но със сигурност ти е приятно, когато можеш да си го позволиш. Не е ли така, Ели?

— Ами, да, но…

— Ела. — Той я поведе за ръката, крачейки припряно покрай витрините. Наложи се тя да подтичва, за да не изостава. Отидоха до първия магазин, в който беше вероятно да се продават ръкавици, и помоли продавачката да покаже някои модели на Ели.

— Хм, сигурно седми размер? — предположи той и вдигна ръката й.

— Сигурно. — Тя се почувства малко притеснена, леко зашеметена. Никой, още по-малко мъж, не я беше водил да й купува неща, откакто бе малко момиченце, когато баща й… Но не. Сега не беше моментът да се връща към това.

Продавачката донесе прозрачно, пластмасово чекмедже с ръкавици, седми размер. Ели беше сигурна, че жената остана впечатлена от Фин с неговата фигура и външен вид и небрежно-елегантните му дрехи: кадифени панталони, кашмирено поло и яке от мек кафяв велур. И ръкавици. Фини, меки кожени ръкавици.

— Опитай тези — подаде й той един чифт.

Тя си ги сложи. Лепнаха й — красиви черни ръкавици с хастар.

— Много са хубави.

— Не, не, опитай сега тези — той се усмихна на продавачката и жената почти онемя.

— Фин, тези са добре.

Обърна поглед към нея, но не се усмихваше.

— Искам най-доброто, само най-доброто. Сложи тези.

Като избягваше погледа на продавачката, тя пробва още три чифта, преди Фин да остане доволен. Накара жената да откъсне етикета с цената, преди да ги надене на ръцете на Ели.

— Така — каза той, — сега вече можем да се разходим из Санта Фе.

Докато обикаляха край витрините, Ели усещаше мекия хастар на ръкавиците по пръстите си, но се чувстваше объркана. Щастлива, но объркана. Не беше свикнала мъже да се грижат за нея. Обикновено тя взимаше нещата в свои ръце. Но Фин не го допускаше. Всичко ставаше по неговия начин или… Не беше сигурна какво би се случило, ако го подразнеше. От друга страна, онова, което правеше за нея, беше страхотно и той изпитваше удоволствие да й го предоставя.

Дали просто да не се остави на вниманието му и да не приеме щедростта му? Риторичен въпрос. Тя вече го правеше.

Обиколиха площада и после минаха по няколко странични улички, тесни, лъкатушещи, оградени от сгради в испански колониален стил. Хората бяха излезли на покупки за Коледа. Галериите бяха пълни.

— Харесвам художниците, които представя тази жена. Купувал съм на няколко пъти от нея през годините — обясни той. — Обичам да разглеждам новите й колекции, когато съм в града.

Една тиха дума на продавачката и собственичката на галерията се появи като с магическа пръчка. Едра жена, потънала в ярки цветове — купища бижута от тюркоаз и сребро, и прекалено много грим.

— Фин, скъпи — извика тя и разтвори обятия.

Фин се ухили и я прегърна, после я целуна по двете бузи.

— Марисол, искам да те запозная с новата ми приятелка Ели Креймър.

Ръкуваха се, Марисол я измери отгоре до долу и после отведе Фин настрани да му покаже някои нови картини.

— Връщам се след минута — извини се той. — Поразгледай галерията. Ако ти хареса нещо, ще ти го купя.

Тя се разходи, наслади се на картините. Някои бяха много добри, но какво можеше да ги прави? И защо Фин толкова я притискаше? Дали от гордост, или се опитваше да я впечатли, или просто беше невероятно щедър?

Скоро изникна до нея и сложи ръка на кръста й.

— Хареса ли си нещо? — попита го тя.

— Този път не. А ти?

Тя поклати глава.

— Явно е трудно човек да те зарадва, Ели — подкачи я той.

— Фин, откровено казано, не приех да дойда на този уикенд, за да се върна отрупана с подаръци. Исках… исках да съм в компанията ти.

— Добре казано, много добре казано. Ще го взема предвид.

Въпреки това я отведе в магазин за бижута и независимо от протестите й, й купи сребърно колие с възел във формата на ласо в края му.

— Не мога да пропусна — обясни той. — Приеми го като ранен коледен подарък.

Или трябваше да го приеме, или да направи сцена. Можеше да го върне в магазина по-късно, ако се наложи. А беше прекрасно. Той й го закопча върху синия пуловер, нагласи възела отпред в средата, после целуна извивката на шията й и прошепна:

— Красиви неща за красиви хора.

Когато се върнаха на площада, започнаха да се сипят снежинки. Бурята от Колорадо ги застигна. Смрачаваше се и витрините на магазините светнаха. Запалиха фенерите — малки надупчени ламаринени кутийки със свещички в тях ограждаха улиците. Това беше мексикански коледен обичай — блестящи пътеки в тъмнината.

Истинска коледна картичка, помисли си Ели. Не можеше да е истина.

Фин я накара да го хване подръка и я държеше близо до себе си, докато вървяха.

— Топли ли са ръцете ти? — попита я той.

— Всяка частица от мен е топла — отвърна тя. — Толкова е красиво тук.

Прибраха се да вечерят в ресторанта на хотел „Ла Фонда“. Това беше най-лесното решение и Ели сподели колко й харесва атмосферата.

Елегантен испански китарист умело движеше пръсти по струните и свиреше бързо фламенко, нежни романтични мелодии. Храната беше отлична. Ели бе облякла официалната си копринена бяла блуза и черната пола. И новото колие.

Първо си поръчаха по едно питие — чаша вино за Ели и водка с мартини за Фин. Разговорът с него вървеше приятно, ставаше все по-обаятелен с напредването на вечерта. Тя се чувстваше удобно, много по-удобно, отколкото с Майкъл. Разбираха се много по-лесно. Не трябваше да се старае особено, да прави нещо особено, за да изгражда отношения. Той много й помагаше в това отношение.

Беше добър слушател и тя усети, че се отпуска пред него много повече от обикновено. Опитваше се да не споменава финансовите си проблеми, но нямаше как да избегне тази тема.

— Така реших, че ще е по-добре да работя цяла година, за да спестя малко пари и да се дипломирам догодина. И наистина ми харесва да работя в Прокуратурата. Научавам толкова неща, които ще ми бъдат от голяма помощ в следването, когато се върна.

— Не могат ли родителите да ти помогнат?

Тя го погледна.

— Баща ми почина преди години, а майка ми си има достатъчно свои финансови затруднения.

Фин преглътна една хапка от свободно отгледаното говеждо, без да й отговаря.

— Справям се добре — опита тя да си спести съжалението му. — До следващата есен ще съм напълно готова. После си взимам държавния изпит и започвам работа.

— Къде би искала да практикуваш?

— Може би ще остана в Болдър.

— Хм — той се замисли за миг. — Какво право мислиш да избереш?

— Наказателно, защитник — бързо отговори тя.

— Всичко си обмислила.

— Да, така е.

— Мога ли да попитам защо?

— Вярвам, че хората трябва да бъдат защитавани от тежката машина на закона. Малките хора. Те могат да бъдат премачкани от системата. Случва се постоянно.

— Интересно. Тогава защо не отиде в офиса на публичната защита?

Ели погълна пюрето от гъби с чесън и буквално примижа от удоволствие. После се наведе напред, с подпрени на масата лакти:

— Може да съм идеалист, но не съм луда. Обществените защитници работят за жълти стотинки.

Фин кимна, вдигна чашата си за вино и тя забеляза как се раздвижи гърлото му, докато пиеше.

Китаристът свиреше „Макарена“. Какво прекрасно място. Никога не би преживяла всичко това, ако не беше мъжът срещу нея.

— Стига за мен — смени темата тя, — искам да знам нещо повече за теб, Фин. В Денвър ли си роден? Какво е семейството ти?

— Роден съм в Милуоки. Имам по-голям брат и сестра, които още живеят там. Семейството ми е средна класа, съвсем обикновено, освен в едно. Баща ми, мир на праха му, беше долен пияница — каза го без особена емоция, прониза едно парче пържола и го поднесе към устата си.

— О, съжалявам — призна Ели.

Той махна с лявата си ръка.

— Не, не, не го казвам, за да ме съжаляваш. Отдавна съм го преодолял, както и цялото ми семейство. Напуснах Милуоки веднага щом завърших гимназия. И повече не се върнах.

— Никога?

— Не. Не ме интересуват. Изпратих малко пари и коледна картичка на майка си и толкоз. Баща ми почина преди няколко години, но тя все още живее в същата къща, брат ми и сестра ми са наблизо. — Той смръщи вежди. — Не знам как се справят.

— Значи ти си най-успелият в семейството — подхвърли тя.

— Да, така е. Положих много усилия, за да стигна дотук. Нищо даром не съм получил.

— Знам какво означава това.

Той остави вилицата си и се наведе през масата:

— Горката ми майка. Така и не можах да разбера защо се примиряваше с него. Беше слаба. Глупава, слаба жена.

— Не бива да…

Широките му рамене се изправиха и се отпуснаха.

— Разбирам истината. И — той сложи ръка на бузата й, — разбирам твоята истина, Ели.

Сърцето й замря.

— Знам, че ти, например, никога няма да бъдеш слаба като майка ми. Това е едно от нещата, които толкова ми харесват у теб. Имаш сила, страст и виждане за бъдещето си. — Пръстите му се спуснаха по брадичката й, дръпна главата й към себе си и нежно я целуна по устните. — Радвам се, че дойде. Ти радваш ли се, Ели?

Тя се усмихна и сърцето й отново заби.

— О, да, беше прекрасно.

— И ще бъде още по-прекрасно.

Какво ли искаше да каже? Щеше ли да спи с нея? Какво трябваше да направи, ако се опиташе? Остана усмихната, но вътрешно се чувстваше в капан. Той беше принцът на мечтите, но тя не беше сигурна дали е готова.

Попадна в капан. Храната беше изискана, барът — украсен с джел и зелени клонки, блещукащи бели светлинки, стаята й — прекрасна, но наистина не виждаше изход. Не и ако Фин решеше да не я пусне.

Трябваше й време, още малко време. Щеше да го надхитри в тази внезапна връзка, точно както беше надхитрила Майкъл, но Фин, плейбоят, беше свикнал да действа много по-бързо. Коя жена би му отказала?

До края на вечерта тя се опитваше да бъде весела, но не беше сигурна, че успява. Поръчаха си десерт с кафе, после се разтъпкаха из фоайето, поразгледаха витрините. Прегърнал през раменете и току се навеждаше, за да я целуне по главата, по бузата или ухото. Кожата й настръхваше, но се чудеше дали бе от студ, или от нерви.

— Да си легнем рано — предложи Фин, докато седяха в лоби бара и пиеха коняк от тумбести чаши. — Утре съм ти подготвил специален ден.

— Какво ще правим?

— Ще те водя в Чимайо, старо селище на север оттук. Там има едно страхотно местенце за обяд.

— Звучи страхотно.

Накрая се качиха на асансьора до етажа си. Започнала се подготвя, разни извинения се въртяха в главата й. Но Фин само я дръпна към себе си, целуна я страстно и я пусна.

— До утре — пожела й той.

— До утре — отвърна тя, като задържа ръката му, докато той се оттегляше назад.

— Приятни сънища, Ели.

— И на теб, Фин.

Като влезе в стаята си, тя се отпусна върху леглото си, трепереща. Храната и пиенето й бяха дошли в повече и сега й беше малко тежко. Облече си нощницата и си изми зъбите. Не можа да познае лицето си в огледалото в банята. Коя беше тя? Измамницата, за която я мислеше Майкъл? Или силната, пламенна жена, която Фин виждаше?

И не, и да. И двата отговора бяха и верни, и грешни. Изведнъж си пожела да се раздвои във всички различни образи, които живееха у нея. Може би някой ден и това щеше да стане — просто щеше да експлодира в десетки миниатюрни Елита, които плъзват наоколо. Наплиска лицето си с вода. Колко дълго щеше да удържи това положение?

Фин. Майкъл. Лежеше на мекото легло, главата й се маеше от виното, коняка и вълнението от преживяното. Както си лежеше, си помисли, че Фин може да почука на вратата й. Може би й беше оставил малко време да се приготви и само изчакваше, за да дойде. Тя не познаваше правилата на връзките във висшето общество и не беше сигурна как трябваше да постъпи.

Тя лежеше там в тъмното, в очакване на почукването, сигурна, че ще се случи. Когато не дойде, не беше сигурна дали изпитва облекчение, или разочарование.

 

 

На следващата сутрин валеше лек снежец, който вече беше натрупал тънка покривка по земята. Чистачките се движеха наляво-надясно по стъклото. Ели се чувстваше особено доволна след кроасаните и капучино за закуска и от още едно предстоящо приключение.

— Всички си мислят, че Ню Мексико е топъл щат, но Санта Фе е на около двеста метра височина. Това е най-високата щатска столица в страната — обясни Фин.

— Мислех, че е Денвър, но той е само „Високият една миля град“^[1].

— Ъхъ. Намираме се на така наречения Хай Роуд към Таос — най-първия, обиколен път. Повечето хора пътуват по новата магистрала, но оттук е много по-живописно.

— Колко далеч е Чимайо?

— На около петдесет километра. И всеки от тях е жива история.

— Дали този сняг няма да е проблем при излитането ни? — попита тя.

— Тази сутрин проверих прогнозата. Студеният фронт ще премине оттук днес следобед.

— Това е добре. Ами ако се обадя утре в офиса, за да им кажа, че съм блокирана в Санта Фе? — разсмя се тя. Беше пълен абсурд.

— Случва се, когато летиш. Така ще имам още една вечер в твоята компания и никак няма да ни е зле — намигна й той.

Навсякъде около тях се издигаха планини. Снегът се сипеше, но не се задържаше по пътя, а само поръсваше оголените клони на храстите и дърветата. Хай Роуд се виеше през хълмовете, подминаваше табели за селища с екзотични имена: Тесуке Пуебло, Сан Илдефонсо Пуебло, Похоаке, Намбе.

— Това са имена на индианците пуебло. Те все още живеят по тези места. Най-хубавите керамични съдове се правят тук. — Фин я дари с разтопяваща сърцето усмивка.

— А ти си съвършеният екскурзовод — похвали го Ели. Чувстваше се обезоръжена, всичките й намерения за деня се изпариха — плановете й, манипулациите, сравненията между двамата мъже. Всичко беше отложено. Седеше в топлата луксозна кола с един красив мъж, който явно я харесваше. Искаше да прекара този ден такъв, какъвто е. Искаше малко отдих. Стига да можеше да си го даде.

— Пристигнахме — обяви Фин и отби от пътя. — Сантуарио де Чимайо.

Тя видя малка, квадратна кирпичена сграда. Наблизо бяха паркирани няколко коли, хора се разхождаха наоколо. Високи тополи с голи клони ограждаха малкото, приветливо светилище.

— Знам, че не изглежда кой знае какво, но го наричат американския Лурд. Чудотворно място.

— Чудотворно — учуди се Ели.

— Има лековита сила.

Прекосиха поръсената със сняг трева, хванати ръка за ръка и влязоха през вратата. Вътре беше схлупено и тъмно, излъчваше благоговение. Отстрани имаше една стаичка, където от години хората оставяха патериците си и листчета и рисунки с желания.

— Като нищо мога да повярвам в това — замислено каза Ели.

— Хубаво е да си мислиш, че е истина, че хората идват, за да се излекуват, нали?

— Да.

Стояха там известно време, рамо до рамо, с вкопчени ръце и разглеждаха предметите, оставени от хората.

Когато излязоха навън, Ели поклати глава:

— Не е моят свят. Уважавам това, но не мога… да го приема.

— Да, това място е отживелица от по-семпли времена. Трябва да имаш вяра, за да се случи — сподели той.

— Няма значение. Хубаво е да знаем, че съществува и че е там за хората, които имат нужда от него.

Обядваха на спокойствие в близкия ресторант. Сервитьорката им обясни, че обикновено зимно време е по-безлюдно и че всъщност работата потръгва по Великден с поклоненията до светилището.

— Но Коледа наближава. И това е нещо.

— Какво още си ми подготвил? — Ели се обърна към фин.

— О, не съм сигурен. Когато се върнем в Санта Фе, отново ще проверя прогнозата за времето. Това може да определи програмата ни. — Той си играеше с върховете на пръстите на ръката й върху масата.

— Толкова се забавлявам. Много необичайно за мен — обясни Ели. — Кажи ми истината, Фин, за да ме впечатлиш ли го правиш?

Сините му очи срещнаха нейните и ситни бръчици се появиха в ъгълчетата, когато той се усмихна сякаш на себе си:

— А мъжете не се ли опитват винаги да впечатлят жените? Нали такава е играта?

— Обикновено не се поддавам на това. Обичам да преценявам хората според качествата им, а не по онова, което притежават.

— Обикновено? — Той повдигна светлите си вежди. — Значи съм успял да пробия тази твоя броня?

— Нещо такова.

— Е, тогава кажи какъв съм?

— Ти си джентълмен, много щедър. Умен, грижовен.

— Наистина ли?

— Да.

— Ако чуеш какво разправят хората за мен — че съм плейбой, всяка вечер с различно момиче.

— Вярно ли е?

— Да, вярно е. Досега.

— О, Фин, та ние едва се познаваме.

— Знам какво изпитвам, Ели — той я погледна сериозно в очите.

— Фин…

Всичко се развиваше прекалено бързо. Беше стряскащо. Ами ако беше проследила съвършено невинен мъж, беше го подлъгала и той бе хлътнал по нея? Щеше да се чувства виновна, че е неетична, безотговорна. Че си играе игрички. Само Майкъл я бе гледал подозрително отначало. Фин нямаше представа какво става. Абсолютно никаква представа.

Въпреки това го харесваше. И то много. Ако с времето се опознаеха, можеше нещо да се случи между двамата, което да прерасне в повече.

— Вярваш ли в любов от пръв поглед? — попита го тя.

Той се замисли за миг.

— Да, така мисля. — Покри ръката й със своята. — А ти?

— Не знам. Като че ли не.

— Това не ме обезсърчава ни най-малко — предупреди я той.

Същия следобед времето се оправи и Фин се обади на „Фикс Бейзд Опърейшънс“ да подготвят самолета му.

— Не ми се тръгва оттук — замечтано съобщи Ели, докато пиколото товареше куфарите им в багажника на наетата кола.

— Знам.

— Но и двамата трябва да се връщаме на работа — уточни тя. — Реалността ни зове.

— Скоро ще дойдем пак. По Коледа. Ще отлетим някъде на юг, на топло. Какво ще кажеш?

— Супер — въздъхна тя. Хвърли последен поглед на площада, на хотел „Ла Фонда“ и изведнъж й се прииска, страшно много, да забрави за всичко, освен за прекрасните дълги уикенди с Фин, за хубавата храна, за уютните хотелчета, за пътешествията. Беше толкова примамливо, а Ели се оказа по-слаба, отколкото си представяше.

Полетът до Денвър мина гладко, небето откъм север се беше прояснило. Фин й показваше забележителности на земята: пролома Рио Гранде, националния парк Санд Дюнс, връх Пайкс. Дойде време за приземяване; последва свистене, тупване и ето ги на земята.

Осъзнаването беше разтърсващо. В мига, в който се качи в джипа на Фин, животът й я връхлетя и в главата й изникнаха неприятни въпроси.

Трябваше да се оправи с Майкъл и майка си и, разбира се, с Фин. Отново жонглиране и лъжи. Работа, студ и безумно разследване.

— Щастлива ли си? — попита я Фин и я стрелна с бърз кос поглед.

— Тъжна — отвърна тя. — Свърши.

— Не, Ели, това е само началото.

Минаха през Денвър и оттам към Болдър, покрай покритите със сняг, толкова познати полета. У дома. Не се наложи да му показва посоката към квартирата си, въпреки че се стъмваше.

В къщата на Марин Стрийт светеше. Добре, поне нямаше да е сама. Може би щяха да поиграят на карти. Джен щеше да разкаже някой мръсен виц и да се посмеят.

Той спря пред къщата и заобиколи да отвори вратата й и да извади чантата й.

— Дом, мил дом — изрече той.

— Благодаря ти. Не мога да ти опиша колко съм ти благодарна. Това беше един много специален уикенд.

Прегърна я и тя вдигна лице към него. Той я целуна, лекичко я стисна и отново я целуна.

— Ще ти се обадя — обеща той.

— Да.

— Не се преуморявай.

— Няма. Както кажеш.

— Ето това е моето момиче. Довиждане, Ели.

— Довиждане, Фин.

Целуна я още веднъж, след което тя се изкачи по стълбите на верандата, стиснала в ръка евтината си чанта от изкуствена кожа със скъсан цип, в която грижливо бяха подредени дрехите й втора употреба. Надутата й беше топло и светло и още щом отвори вратата, усети колко й липсва Фин.

Затвори след себе си и така и не видя черния пикап, паркиран в сенките от другата страна на улицата, не видя убийствения поглед в златистите очи, които бяха проследили всяко нейно движение.