Лин Ериксън
По тънък лед (6)

6

Колкото повече Ели потъваше в материалите на съда с дванайсетгодишна давност, в докладите, стенограмите от делото Морис и свидетелските показания на Майкъл Калас, толкова повече се убеждаваше, че той е убиецът. Всяка дума, всеки нюанс в личността му сякаш го сочеше с пръст.

В понеделник сутринта тя седеше на бюрото си, където трябваше да въвежда информация в системата за делото Цимерман, и четеше стенограмите, които бе донесла в офиса. Ако някой забележеше, щеше да каже, че проучва стари дела, за да си помогне за този случай.

На дванайсетгодишната хартия още стояха думите на съдебния стенограф — една история, възкръснала от миналото. Разказ за насилие, изнасилване, агонията на семейство Морис и яростта на хората от квартала към Джон Крандал. Нейния баща.

Четенето й причиняваше болка. От него сърцето й биеше като лудо, стомахът й се свиваше, но трябваше да продължи. Можеше да се справи. Беше казала на майка си, че може. Трябваше.

Полицейски патрул Майкъл Калас бе застанал на свидетелското място още първия ден. Беше разпитван от Андрю Харисън, областен прокурор по онова време.

Харисън: Полицай Калас, моля да разкажете на съда какво се случи в новогодишната нощ предишната година. С подробности.

Калас: Заедно с партньора ми, патрул Фин Расмусен, поехме смяната в десет вечерта. Падна ни се район на Хълма и никак не се радвахме, защото студентите от колорадския университет всяка година създаваха проблеми. Така или иначе, обикаляхме с колата наоколо, караше партньорът ми, аз бях на съседното място, когато получихме сигнала по радиото за изчезнал човек от дома му на Петнайсета. Тъй като бяхме най-близкият патрул до адреса, отговорих, че поемаме сигнала и ще се обадим, ако имаме нужда от подкрепление.

Харисън: Отидохте до адреса. В колко часа пристигнахте?

Калас: Единайсет и двайсет. Оказа се, че това е домът на семейство Морис. Почукахме и ни поканиха да влезем. Бяха разстроени. Прибрали се от тържество, което било по-надолу по улицата, и открили, че шестнайсетгодишната им дъщеря Стефани я няма. Бяха сигурни, че не би излязла, защото току-що са се преместили в Болдър и не познават никого. Освен това госпожа Морис разговаряла с дъщеря си по телефона един час, преди да се върнат.

Харисън: Какво направихте вие и партньорът ви тогава?

Калас: Решихме да следваме процедурата и първо да претърсим къщата. Макар че изглеждаше невероятно момичето да е в къщата, трябваше да елиминираме тази вероятност. Казах на Фин, патрул Расмусен, да остане със семейство Морис в дневната и да се заеме със събирането на подробна информация. После получих писмено разрешение от господин Морис да извърша оглед, за да бъде всичко законно, тъй като нямаше време да чакаме заповед.

Харисън: И направихте щателен оглед?

Калас: Къщата беше много голяма, на три етажа: първи етаж, избено помещение, с много малки стаички като зайчарник. Реших да тръгна отдолу нагоре. Истински късмет беше, че незабавно открих Стефани във винарската изба.

Харисън: А после, патрул Калас, какво направихте в този момент?

Ели спря да чете, свали очилата си и разтърка с пръсти носа, където се бяха опирали. Нямаше време да чете повече, но бе минала най-съществената част. Беше й непонятно как Майкъл Калас би влязъл в непозната къща и би отишъл директно до безжизненото момиче, скрито на най-неочакваното място. Освен ако вече не е знаел къде се намира Стефани Морис. Освен ако не я е оставил лично той малко преди това.

Той се позова на процедурата, е, хубаво, но фактът, че я бе открил толкова бързо, беше наистина странен.

Тя пъхна стенограмите под другите документи, но не можеше да откъсне мислите си от сцената. Младият, красив Майкъл на свидетелската банка в изпънатата си униформа на патрул. Баща й на мястото на обвиняемия, майка й сред присъстващите в съдебната зала. Там бяха и семейство Морис — скърбящи, изпълнени с омраза, жадуващи възмездие за покушението над дъщеря си. Отчаяно очакващи присъда, макар и за погрешния извършител.

Майкъл Калас. Тя и Бен Торес щяха да се срещнат с него този следобед за още някои уточнения и за да прегледат признанията на Хю Радуей.

Възможно ли бе Майкъл да е изнасилил и увредил необратимо Стефани? Пасваше на изградения профил. О, Ели бе чела материали, предоставени от Звеното за отвличане на деца и серийни убийци на ФБР.

Неизменно правило бе убийците, изнасилвачите и насилниците на деца да са изпитвали насилие в детството си. Като малки те имат едни и същи прояви: нощно напикаване, подпалвачество, малтретиране на животни. Имаше силното чувство, че заядливото поведение на Майкъл се дължи на насилие в миналото му. Изглежда беше натрупал много гняв, особено към жените. Доколкото разбираше, беше самотник. Робокоп. Строеше хижа далеч от хората. Като че ли нямаше близки роднини. На трийсет и седем още не беше женен и никога не е бил, дори нямаше приятелка. От това заключи, че по принцип има трудности в общуването. Да, отговаряше на профила. Досега. Но трябваше да го опознае по-добре, да премине през трънливата преграда, която той изграждаше между себе си и света.

Можел е да изнасили Стефани — имал е и възможност, и съвсем реален мотив. Може да е изнасилил и останалите три момичета — едно от Трили преди десет години и едно, което почина в Лонгмънт, преди седем години. После — жертвата от Пуебло, която се измъкна. Всички те бяха от селища на север и на юг от Болдър по Фронт Рейндж. А може да е имало и други, за които тя не знаеше — момичета мъртви или прекалено свенливи и уплашени, за да отидат в полицията.

Щеше да го направи отново. Когато болестта му се прояви, когато го завладее нуждата да освободи напрежението, да доминира и наранява, той щеше да замине нанякъде, да си набележи жертва, да я издебне, когато е сама, а може би щеше да използва и полицейската си значка. После щеше да я изнасили, да я пребие, а вероятно и да я убие. После щеше да остави като свидетелство колан или бандана или шал, принадлежал на някой близък до момичето. Пресметливо. Хитро. И добре съобразено с полицейските процедури.

— Ели — дочу тя и главата и трепна.

— Извинявай, бях се умислила.

— Прегледах бележките ти — каза Бен Торес — и Калас изглежда стабилен свидетел. Браво.

— Благодаря.

— Измъчи ли те?

— Не много. Доста циничен е, някак злостен.

— Ти го казваш.

— Но явно е добър детектив.

— Да, така е. Има много добър усет. Вероятно случаят Цимерман го е подлудявал през всички тези години.

— Каза, че е бил сигурен за Стив Цимерман от самото начало, почувствал го е.

— Има специален инстинкт. Работил съм с него и преди.

— Изглежда няма кой знае какъв живот извън работата си — опита тя.

Торес сви рамене.

— Не ми е известно. Откровено казано, отношенията ми с Калас са чисто професионални.

— Значи днес следобед продължаваме?

— Обадих се да потвърдя. Ще се срещнем с него в главното управление в три.

— Супер — зарадва се Ели.

Двамата с Бен Торес влязоха в сградата на общината точно в три, изкачиха вече познатото стълбище до втория етаж и намериха Майкъл на бюрото му. Беше облечен с неизменната риза и вратовръзка, небрежно разхлабена, а якето му висеше метнато на облегалката на стола. Той стана и подаде ръка на Торес, кимна на Ели сякаш едва я познаваше, сякаш никога не бяха вечеряли заедно.

Покани ги в една от стаите, оборудвани с видеоуредба и телевизор и отиде да потърси още един стол.

Торес започна с любезностите. Ели усети, че детективът мразеше празните приказки, които областният прокурор му пробутваше.

— Госпожица Креймър ми каза какъв страхотен свидетел ще излезе от вас, а както знаете, много ни се иска да стигнем до присъда по този случай. Цял Болдър разчита на нас.

— Да, разбирам, че работата ви се следи внимателно и сте заложили името си. Слава Богу, че при мен не е така.

Торес пламна.

— Не мисля, че напълно съм съгласен с оценката ви, но със сигурност ще е от полза за всички ни, ако успеем да затворим Стив Цимерман.

Ели се опита да сдържи усмивката си заради смущението на областния прокурор. Майкъл пет пари не даваше какво мисли за него.

— Е — продължи Бен, — да пуснем видеозаписите на Радуей. Предполагам, че сте ги гледал, детектив.

— Двайсетина пъти.

— Аз също съм ги гледал, разбира се, но не искам никакви изненади на процеса. Защитата ще се опита да ги омаловажи, но няма да успее — Торес пъхна касетата във видеото и го пусна.

Ели не бе гледала нито един от записите на Хю Радуей и беше много заинтригувана. Седеше там на стола си, сбутан между двамата мъже в малката стаичка, и колената им почти се докосваха. Изтупаният, загадъчен, спокоен Бен Торес и леко небрежният, саркастичен Майкъл Калас. Онова, което знаеше за двамата мъже, я напрягаше. Бен я харесваше твърде много, а Майкъл — твърде малко. По-лошото бе, че продължаваше да си представя как Майкъл причинява онези неща на Стефани Морис. Противно.

Мъжът, който седеше до нея, почти я докосваше, мъжът, който я бе завел на вечеря и я бе закарал до дома й, вероятно беше, и то почти сигурно, опасен престъпник. Трябваше да престане, каза си тя, и да се дистанцира. Това го можеше, правеше го инстинктивно. Трябваше да го приложи и с Майкъл.

Касетата се въртеше. Камерата бе насочена към изпитото лице на мъж в болнично легло:

Стив Цимерман ме потърси през онази пролет преди четири години. Тогава живеех в Калифорния и му допадна, че съм от друг щат. Искаше да се отърве от бившата си съпруга. Каза, че тя му изпива кръвта. Предложи ми пет хиляди в брой — половината преди, другата половина след това. Разбира се, приех. Трябваше ми ден и половина да отида до там, един ден да наблюдавам обекта, да се справя с нея и да изчезна, да се върна вкъщи. Нищо работа.

Устата му се мърдаше, думите се лееха, но Ели не можеше да проумее какво всъщност казва. Ужасяващо. Той обясняваше подробно за разпределение на времето, за избора на оръжие, за информацията, която Стив Цимерман му беше дал, за да може да действа бързо. Разказа колко се е шокирал, когато видял бебето. „Да бе, аз не съм рицар на бял кон, вярно, но и не се занимавам с бебета.“

Не можеше да не му се вярва. Нямаше съдебни заседатели, които да пренебрегнат тези записи. Просто беше ясно, че казва истината. Естествено защитата на Цимерман щеше да се опита да отхвърли записите, но номерът нямаше да мине.

Изгледаха и трите касети и тя усещаше как Майкъл се бе изтегнал назад в твърдия пластмасов стол с ръце зад главата си и крака опънати напред. Долавяше топлината на тялото му, аромата на кожата му. Радваше се, че Торес беше там.

Когато касетите свършиха, областният прокурор стана и ги прибра.

— Не бях ги гледала досега — обясни Ели.

Торес се обърна изненадан:

— И какво мислиш?

— Ще свършат работа.

— Желязно доказателство — изръмжа Майкъл.

— Искрено се надяваме да е така — потвърди Торес.

— Е, аз пък се надявам вие, хора, да си подготвите обвинението наистина внимателно този път. Ще се пръсна от яд, ако Цимерман се измъкне.

— Правим всичко възможно.

— Дано да е достатъчно.

Настъпи неловко мълчание, после областният прокурор продължи:

— Работихме много усърдно по този случай и мисля, че сме покрили всички детайли, детектив. Както знаете, изборът на съдебни заседатели върви от сутринта и според моите асистенти изглеждат доста състрадателни граждани.

— Супер.

— Благодаря ви за отделеното време, детектив Калас. Ще се видим в четвъртък в съда.

— Ще бъда там.

Шефът й изгаряше от нетърпение да напусне полицейското управление, да се отърве от Майкъл, мислеше си Ели. Не му беше лесно да се справя с дръпнатия инспектор. Бен обичаше всички около него да оказват съдействие — често използваше тази дума. Да оказват съдействие и да обсъждат. Майкъл не правеше нито едно.

— Да те откарам до вас? — Торес се обърна към Ели. — Навън е кучи студ.

Много би й се искало някой да я откара. Вече замръзваше, стъмваше се, а тя беше най-малко на три километра от Марийн Стрийт. Автобусът минаваше доста далеч. Не че се притесняваше от набезите на прокурора, просто умееше да сграбчва всяка възможност.

— О, благодаря, но инспектор Калас предложи да ме откара — тя се усмихна извинително на Торес.

Торес погледна към нея, после към Майкъл. Опитваше се да прикрие изненадата си, но стъписаното му изражение бе достатъчно красноречиво.

— О, да, разбира се. Хубаво. Ъ-ъ, аз ще тръгвам вече. До утре, Ели.

Докато изчакваше, тя премяташе палтото и куфарчето в ръцете си, между голите стени на малката стая за разпити. Майкъл стоеше до нея, съвсем смълчан, с безизразна физиономия. Бе дочул разговора с шефа й и явно бе схванал. Сигурно си мислеше, че тя не иска да дава шанс на Торес. Трябва да се е досетил, че очаква от него да я изпрати.

Но той дума не обели и накрая тя намъкна палтото си, грабна си куфарчето и излезе от стаята.

Майкъл я последва и това страшно я изнерви. Какво му ставаше? Защо тенденциозно я дразнеше? Какъв негодник.

— Лека нощ — пожела му тя, когато приближиха бюрото му.

— Да — отговори той, — до скоро.

И толкоз.

Тя излезе от сградата и лицето й изтръпна от студа като от плесница. Вътрешно беснееше от разочарование, ядосваше се на себе си за погрешната преценка. Не го разбираше. Никога нямаше да успее. Никога нямаше да проникне в мислите му.

Докато вървеше към Арапахо Авеню, където можеше да хване автобус, главата й гъмжеше. Дали всичките й планове и манипулации са били загуба на време?

Видя, че светофарът на близкото кръстовище светна червено. В най-натоварения час Арапахо бе залят от коли с блеснали фарове и в двете посоки. Чудеше се какво е разписанието на автобуса, дали го е изпуснала, колко ли дълго щеше да чака в хапещия студ.

Някаква кола намали до нея. Дълъг черен пикап запъпли близо до тротоара успоредно с нея. Прозорецът на пасажерското място се спусна безшумно.

— Качвай се — нареди й той, наведен през седалката.

Майкъл. Какво?

— Казах „качвай се“. Студено е.

Тя отвори тежката врата и влезе в кабината. Изпитваше недоумение и триумф. И мъничко страх.

— Благодаря — отговори тя.

Той потегли, загледан право пред себе си.

— Какво, по дяволите, се опитваше да докажеш преди малко?

Тя също гледаше право напред.

— Той ме харесва. И то много.

— Досетих се.

— Е, тогава, ти защо…?

— Не обичам да ме правят на глупак.

— Не съм те правила на глупак. Просто не исках да си тръгвам с него.

— Не ме баламосвай.

— Я по-добре да си хвана автобуса — хладно обяви тя.

— Стига глупости, Ели.

— Боже, колко си груб.

— Трябва да си поддържам репутацията.

Зави към Арапахо. Тя седеше и се чудеше как да влезе под кожата на този невъзможен мъж, как да се справи с него.

Той шофираше, без да продума. Усети, че страните й пламнаха, а сърцето й започна да бие. Не можеше да го разбере — защо си бе направил труда да я качи?

Тогава той отби от Арапахо и зави към един паркинг, използван от студентите, който бе почти празен в този час. Спря камиона и изключи двигателя. Ели замръзна. Глупачка, глупачка, помисли си тя, съвсем сама с хищник в мразовитата зимна вечер. Помъчи се да остане спокойна, но изпод ребрата й се надигаше писък.

— Какво…? — започна тя с висок, напрегнат глас.

Той се обърна към нея, а тя неволно се отдръпна. Уличната светлина хвърляше светли петна по лицето му и очите му приличаха на тъмни кръгове.

— Искам да знам — започна бавно той, — защо правиш това. Какъв ти е проблемът, по дяволите?

— Какво правя? — прошепна тя, едва прикривайки страха си.

— Да не си от онези, които си падат по униформените. Аз не нося униформа.

— Аз не…

— Ако си от тях, ако си падаш по полицаи, спри да играеш игрички. Ако искаш нещо по тънката част, мога да услужа.

Тя замръзна. Страхът й се изпари и я завладя гняв. Човекът просто искал да я изчука. Да я подложи на всичко това… Ще му дам аз едни игрички!

— Този път инстинктът ти е съвсем погрешен, инспектор Калас — озъби се тя с леден глас. Хвана дръжката на врата, отвори я и се плъзна надолу. — Върви по дяволите — довърши тя и затръшна тежката врата с всичка сила.

Тръгна през паркинга към светлините на Арапахо с лудо биещо сърце. Щеше ли да я последва? Дали успя да задейства някой от бутоните му? Стигна тротоара. С бързи крачки се отдалечаваше от него, от обидите му и притеснителното мълчание. Няма да се обърне, за да види дали я следва, няма. Студът охлаждаше яростта й, тъмнината скриваше обидата. Гадното му копеле!

Няколко пресечки по-надолу се качи на автобуса. Почувства се в безопасност сред пътуващите. Бяха непознати, но не и убийци, нито престъпници, нито опасни типове. Обикновени хора на път за вкъщи.

Чак когато се прибра и дочу познатите гласове на съквартирантите си, осъзна, че Майкъл Калас бе стигнал точно до етапа, който бе очаквала. Можеше да приеме предложението му, да отиде у тях, да проучи живота му извън полицейския участък. Винаги бе искала това — нещо, което бе планирала и се бе старала да постигне.

Издъни се. Падна й в ръцете, но го остави да й се изплъзне. Как можа да провали целта си заради едната гордост?

Провали се, всичко отиде по дяволите. Имаше го и го изпусна.

 

 

В четвъртък сутринта областният прокурор Бен Торес, двама асистент областни прокурори и Ели вървяха по коридора на Съдебната палата към зала Б. Съдия Лорейн Баркър зае мястото си, съдебните заседатели се заклеха, защитата седеше в очакване, макар че водещият адвокат от защитата все още беснееше, че съдията допусна видеокасетите на Радуей.

Ели беше развълнувана, задето Бен й позволи да седне на масата на обвинението като истински адвокат. Бе облякла най-хубавия си костюм — тъмносин „Ан Тейлър“, който бе купила за петнайсет долара от любимия си магазин за „втора употреба“. Наложи се да скъси полата.

Нямаше да си отвори устата, но Торес й бе поръчал да наблюдава и слуша, да записва, да се постарае да долови как заседателите реагират на свидетелските показания.

Бе вълнуващо да седи най-отпред в заседателната зала и да гледа от упор високата съдийска скамейка, герба на щата Колорадо, щатското знаме и зад него това на САЩ. Отляво седяха заседателите. Съдебната зала бе обзаведена в светло дърво и сиво-сини орнаменти, почти в съвременен скандинавски стил. Ели беше напрегната, сякаш самата тя е водещият адвокат.

Торес бе облечен в елегантен черен костюм, двамата асистенти в подобни. А от лявата й страна седяха Стив Цимерман и екипът му.

Не се сдържа и погледна към него и беше сигурна, че отвращението й е изписано на лицето й. Той беше от типа на Тед Бънди^[1] — изглеждаше образован, гладко обръснат, доста хубав. Веднага печели доверие. Дали заседателите щяха да проникнат зад красивата фасада?

Накрая успя да откъсне поглед и осъзна, че залата бе притихнала в очакване, заседателите нервно се въртяха на местата си. Ели имаше чувството, че предстои някакво състезание, битка на живот и смърт като онези, които се провеждали на римския колизей.

Първият ден премина в разни ходове, предприемани от защитата, много консултации със съдията, предварителни схватки за позиции.

Прочетоха встъпителните слова и единственият призован свидетел бе приятелката на Даниел Цимерман, която бе позвънила в полицията преди четири години, за да съобщи, че не може да се свърже с нея.

Обичайни процедури, но Ели бясно водеше бележки, изучаваше съдебните заседатели, чиито имена имаше на списък в куфарчето си. Обвинението бе успяло да постави сред тях седем жени, четири от които имаха деца и вероятно щяха да прозрат зад лъскавия вид на Цимерман. Те бяха отличен избор по дело за мъртво бебе.

Същата сутрин бе забелязала Майкъл да влиза в съдебната палата, макар че не се очакваше да бъде призован. Беше доста далеч от нея, за което остана благодарна. Имаше нужда да се дистанцира засега.

Беше мислила много по въпроса и бе решила, че ако той й дадеше и най-малка възможност, тя щеше да се опита отново. Ако не беше прекалено сърдит или отвратен от нея, щеше да стане. Но трябваше да признае пред себе си, че може би се бе втурнала прекалено стремително, твърде бързо по подозрителен тип като Калас.

Може да е приписал поведението й на женски капризи, хормони или нещо друго. Или може би беше лишен от всякакъв такт и си мислеше, че подхожда много романтично.

Боже, голям съм идиот.

Докато седеше в залата и слушаше, чувстваше нечий поглед върху себе си, сякаш Майкъл беше в залата. Но когато се обърна, него го нямаше. Може да се е измъкнал или да е просто игра на въображението й.

В четири съдия Баркър закри заседанието и всички напуснаха съдебната зала. Ели се притесняваше, че ще налети на Майкъл, но той никъде не се виждаше.

— А сега — Торес се обърна към тях, — очаквам ви на среща. Петнайсет минути почивка и после — в заседателната зала. Вземете си всички записки.

Обсъдиха стратегията, заседателите, подготвиха конкретни въпроси, прегледаха доклада на Ели за разговорите й с Майкъл.

— Утре ще призова Калас на свидетелското място. Ще направи нужното впечатление, макар че може да стане доста досаден, ако го подложат на кръстосан разпит, както си мисля, че ще стане — ще го хванат за гушата. Но аз ще протестирам, ако успея, ще се опитам да наруша ритъма на защитата — закани се Бен.

— Съдия Баркър се дразни, когато някой често протестира — напомни един от сътрудниците.

— Знам, знам. Ще я наблюдавам внимателно.

Когато съвещанието приключи, Ели бързо си тръгна, притеснена, че Торес може пак да й предложи да я откара. Не искаше да се занимава и с това.

Като се прибра, приятелките й я затрупаха с въпроси, защото никоя от тях не бе заставала на прокурорската скамейка в съда.

— Така научаваш повече от мен — учуди се Бони, — а аз трябва да плащам такси за това.

— Наистина е много вълнуващо — призна Ели.

— Според теб Торес ще спечели ли? — попита Селест.

— Как мразя да прогнозирам, но жените заседатели имаха състрадателни изражения по време на встъпителното слово на Бен.

— Беше ли добър? — попита Дженифър.

— Много добър, много логичен и спокоен. Изключително достоверен, макар че според мен словото му беше прекалено дълго. Твърде много подробности. Заседателите няма да ги запомнят.

— Леле как ревнувам — въздъхна Бони. — Страшно е готино да седиш там.

— Но аз нищо не правя — сви рамене Ели. — Искам да кажа, че не си отварям устата.

— Но си там.

Ели не можа да извади аргумент срещу това.

В петък сутринта Ели се приготви за срещата с Майкъл. Щеше да бъде първият свидетел на обвинението този ден и знаеше, че ще се видят.

Всъщност Торес поведе инспектора към заседателната зала в мига, в който той се появи и Ели го видя чак в съдебната зала, където веднага отиде да положи клетва.

Изгледаше съвършено. Гладко избръснат, с елегантен тъмен костюм, семпла вратовръзка с хубав възел. Истински хубавец. Висок, атлетичен, загоряла кожа, златисти очи и късо подстригана кестенява коса. Излъчваше почтеност и стабилност и тя остана впечатлена въпреки предубежденията си.

Възможно бе да е изнасилва и убиец, помисли си тя. Злонамерено същество, съвсем обратното на външния си вид. Как можеше да живее с това?

Бен Торес го накара да разкаже цялата история, като го спираше, за да подчертае някои възлови моменти, стигнаха до признанията на Радуей и последвалия арест на Стив Цимерман.

— Вие ли извършихте ареста, инспектор Калас?

— Да, аз. Получих заповед за арест от съдия Кан и взех със себе си двама униформени офицери. Изпълнихме заповедта следобеда на трети март в ресторант „Панчитос“ на Пърл Стрийт. Господин Цимерман не оказа съпротива.

— Благодаря, инспекторе. Засега това е всичко.

Тогава главният адвокат на защитата, мъж от Денвър на име Ричард Гарднър, стана, изпъна ръце от ръкавите и се приближи към свидетеля.

Направи всичко възможно да извади от равновесие Майкъл, Ели трябваше да му го признае. Опита със заплахи, на които Торес възрази, опита да го подхлъзне да направи грешка или неправилно тълкуване, да опетни репутацията му, да хвърли съмнение върху способностите му.

Но Майкъл остана спокоен, последователен, невъзмутим.

— От къде най-напред научихте за съществуването на така наречения наемен убиец Хю Радуей? — Гарднър подпря лакът на високия парапет пред заседателите. Ей така, небрежно. Като че ли е новият им най-близък приятел.

— Радуей се свърза с нас.

— Нима? — недоумяващо попита Гарднър.

Майкъл нищо не отговори.

— Значи трябва да разбираме, че този умиращ човек просто се обади от Калифорния и каза „Хей, аз съм убиецът“.

— Точно така стана.

— Е, тогава, предполагам сте скочил на самолета и крайният резултат е тази видеосесия, която всички ние изгледахме тази сутрин.

— Това въпрос ли е, сър?

— А, не, извинете. Просто се опитвам да си изясня реда на събитията. Детектив. Ще ви задам този въпрос, все пак. Подсказахте ли на този умиращ мъж, че би могъл да помогне на правосъдието, като направи предсмъртно признание?

— Категорично не. Самият той се свърза с нас и каза, че изпитва угризения и иска да се изповяда.

— Хм. Интересно. Не добих такова впечатление от записите. Не чух разкаяние…

— Протестирам, Ваша чест. — Торес стана и усмихнато поклати глава. — Адвокатът не разпитва свидетеля, а си размишлява на глас.

— Приема се. Моля изказвайте вашите… разсъждения под формата на въпроси, господин Гарднър.

— Да, разбира се, Ваша чест. — Той отново се обърна към Майкъл. — Ще бъда прям, детектив. Посетихте ли този умиращ мъж, този човек, който очевидно е бил разтревожен от смъртта на една майка и детето й, за да му предложите да помогне на правосъдието, като направи фалшиви признания, които да инкриминират моя клиент?

Ели забеляза, че един мускул на челюстта на Майкъл започна да изпъква. Той въздъхна и посрещна втренчения поглед на Гарднър. Отговори му с много мек глас:

— Не, сър, вече ви отговорих. Хю Радуей се свърза с нас. Всъщност първоначално ние не му повярвахме, докато не…

— Придържайте се към въпроса, детектив — сряза го Гарднър.

Този път се намеси съдията:

— Вие отворихте тази линия въпроси, адвокат. Бих искал да чуя какво ще каже детективът.

Гарднър кимна, взе си чашата с вода и отпи голяма глътка.

Майкъл се отпусна. Обърна се към заседателите с открито, искрено изражение:

— Ние, властите, често пазим в тайна някои детайли от мястото на престъплението, за да можем да отсеем лудите, които започват да се обаждат и да правят признания за всяко престъпление. Само истинският извършител знае тези подробности. В случая с Хю Радуей го накарахме да опише с какво е била облечена Даниел Цимерман в деня на убийството. — Майкъл замълча. — Радуей описа халата й, мисля, че се нарича кимоно, до последния детайл. Веднага разбрахме, че той е извършителят.

Гарднър се покашля.

— И Хю Радуей не е могъл да научи тези подробности по никакъв друг начин? Искам да кажа, детектив, че са изминали четири години между престъплението и така нареченото му признание.

— Не би могъл да го знае.

— Хм. Все пак, аз все още допускам, че полицията, притеснена, че случаят остава неразрешен, може да е подтикнала господин Радуей към признание, заради което клиентът ми беше обвинен…

— Протестирам! — извика областният прокурор, клатейки глава, докато се изправяше. — Детектив Калас вече заяви под клетва, че полицията по никакъв начин не е провокирала изповедта на Хю Радуей. Ваша чест…

Но съдия Баркър вдигна ръка и повика с пръст Торес и Гарднър при себе си. Когато съвещанието приключи Гарднър, имаше право само на още един въпрос по линията, която бе отворил.

— Значи категорично твърдите пред този съд, че полицията не е подстрекавала Хю Радуей да направи тази изповед?

Майкъл го изгледа и отговори с тънка усмивка:

— Точно това твърдя пред този съд под клетва. Съжалявам, че не чухте онова, което ви се иска, но е истина.

Гарднър, след като видя, че не му мина номерът, бързо подхвана нова атака. Прехвърли се на деня, в който Майкъл влязъл в жилището на Даниел Цимерман и я открил мъртва. Гарднър се опита да внуши, че бебето е умряло от Синдром на внезапната детска смърт и всъщност е било мъртво, преди майка му да е била убита.

Майкъл не бързаше да отговори на този въпрос. Той прониза с поглед Гарднър и заговори с опасно тих глас:

— Сега, вие ме чуйте, господин Гарднър. Това бебе се е мъчило в продължение на три дни и е починало от обезводняване. Беше в креватчето си и беше с обувчици, малки бели обувчици и розов гащеризон. Доколкото знам, Синдромът на внезапната…

— Благодаря, детектив. Отговорихте на въпроса ми.

— Не съвсем — отговори сдържано Майкъл.

— Ваша чест — Гарднър се обърна към съдията, — този свидетел…

— Разрешавам му да продължи — заяви съдията. — Вие отворихте тази врата.

— Доколкото ми е известно — продължи Майкъл, — този синдром се получава по време на сън, а това бебе, Мериан, беше облечено за през деня. Аутопсията посочва като причина за смъртта дехидратация. Сигурно сте чели доклада, господин Гарднър?

— Достатъчно, детектив Калас — намеси се съдията. — Господин Гарднър, продължете.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест — отговори Гарднър, укротен.

Майкъл беше много добър, помисли си Ели. Забеляза как някои от жените заседателки го зяпаха, не можеха да откъснат очи от него. И когато погледът му се плъзна по всички заседатели, тя видя, че няколко от тях се размърдаха на местата си. Беше изключително полезен свидетел. А и сложи Гарднър на място.

Гневът му към престъплението, неприязънта към всеки, който би оставил едно бебе да умре, който би искал смъртта на детето си, беше очевидно. Ели му вярваше. И все пак — тя се опитваше да сглоби мозайката, — самият той вероятно беше убиец, човек, който брутално изнасилва и души до смърт жени. Как можеше да е толкова убедителен свидетел?

След показанията на Майкъл заседанието беше отложено за следобед. Ели го последва извън съдебната зала, решена да го заговори.

— Среща след петнайсет минути — каза й Торес.

— Ще бъда там — отвърнати. — Справихте се добре днес, господин Торес.

— Калас се справи добре — призна той. — Аз просто зададох правилните въпроси.

— Ще се видим след малко — повтори тя, като забеляза, че Майкъл се отправя към изхода.

Настигна го точно пред охранявания изход, наметнал палтото си, да търси ключовете по всички джобове.

— Майкъл — задъхано го повика тя. Не беше успяла да си вземе палтото и й беше студено. Обгърна се с ръце.

Той се обърна и я погледна. Нищо не се четеше в жълтите му като на лъв очи, чувствено извитите му устни не трепнаха.

— Майкъл…

— Да?

— Сърдиш ли ми се за миналата вечер?

— Доколкото си спомням ти беше тази, която се разсърди.

— Ти… ти донякъде ме изненада.

— О?

Тя килна глава и се опита да се усмихне. Трепереше:

— Момичетата обичат малко, ами, хм, встъпление, нали знаеш?

— Така ли?

— Да. Но беше прав. Интересуваме твоето предложение. Нещо по тънката част ще ми бъде приятно. — Не можеше да повярва, че изрече тези думи. Успя да прикрие отвращението си, че флиртува с такова чудовище.

Той я изгледа сякаш решаваше, сякаш я преценяваше и тя усети, че пламва, макар че нямаше топлина в погледа му. Студенината му я прониза. Тя продължаваше да трепери, но не само заради ниската температура. Това беше последният й шанс. Ами ако не го интересуваше?

— Добре — прие той, без да сваля очи от нея. — Хубаво. Какво ще кажеш да те взема в събота сутринта?

— В събота…?

— За уикенда — нарочно й предложи той. Изпитваше я. — Семейството ми има вила близо до Вейл. И си вземи ските.

Ски, ски. Тя нямаше ски. Но това беше малък проблем. Беше захапал въдицата и този път нямаше да го изпусне. Независимо от цената.

— Вила? Ски? Звучи фантастично. Разбира се, ще дойда с удоволствие — прие тя ентусиазирана, развълнувана, възторжена.