Лин Ериксън
По тънък лед (18)

18

Докато Фин пътуваше по околовръстното шосе на Болдър, той още усещаше свежия вкус на устните на Ели. Чакаше, почти тръпнеше от желание, пред очите му да се завърти познатият калейдоскоп от лица, но този път сред тях щеше да е и това на Ели, озарено, с отворена, умоляваща уста.

В главата му наистина изникваха образи, но не онези, които предполагаше. А само на Ели. Седяща до него в мрака на театралната зала, със седефено бяло лице, ноздрите на деликатното й носле потръпваха, изящните й пръсти отпуснати върху покритата с мъниста чантичка. Усмивката й, сиянието й, замайващият й аромат. Ели. Ели. Ели.

Никога досега не се бе палил така по някоя жена. Тази страст беше различна от привличането, което изпитваше към жертвите си. Това беше невероятно уникално. Уплаши се до мозъка на костите си, че се влюбва.

Осмели се да си представи живот с нея. Ели в дома му. Ели бременна. С неговото дете. Немислимо.

Губеше контрол. Чувстваше се като болен. Имаше едно просто лечение — въздържание. Можеше да го направи. Просто трябваше да спре да я вижда. И щеше да се оправи.

Как можа да допусне това?

Пусна мигача и при изход 1–25 се престрои на южната лента. Внезапно го обзе омраза към нея, дива омраза, каквато не бе изпитвал досега.

Отново излизаше извън контрол.

Но той беше силен. Цял живот е бил по-силният. Тази сила му помагаше да оцелява.

Мозъкът му пулсираше, главата му бучеше. Тя му причиняваше това. С онази нейна лъчезарна усмивка и вътрешна топлина го бе накарала да падне на колене.

Добро ченге или лошо ченге? Тази вечер Майкъл избра да бъде доброто ченге. Нямаше друг начин да убеди Ели да го послуша.

Стоеше на прага на дома й и се опитваше да прикрие гнева си — да потуши огъня в погледа си, да отпусне мускулите си.

— Мога ли да вляза? — попита той, като се опитваше да не обръща внимание на тоалета й и на леко подутите й устни от целувката на Расмусен.

Дали беше само целувка?

— Майкъл, не те очаквах — процеди тя.

Той повдигна рамене.

— Ти да не би да ме чакаше отвън? Искам да кажа…

— Да.

Наблюдаваше я. Тя сведе глава и изхлузи обувките си, а на бузите й се появиха две червени петна.

— Мога ли да вляза?

— Виж, късно е и…

— Искам само да поговорим.

Тогава тя се изсмя.

— О, Майкъл, моля те, мислиш ли, че не мога да разпозная една лъжа?

— Не дойдох тук, за да спорим. Да седнем за минута и да поговорим. Съквартирантките ти тук ли са? — погледна той към стълбите.

— Не знам. Може би. Може вече да са си легнали. Или да са навън.

— Добре. Е, ще седнем ли?

— Аз…

— Моля… — само какво му костваше това.

— Аз… е, добре, но съм доста изморена.

— Не се съмнявам — изрече той, преди да успее да се овладее.

Тя го стрелна с поглед и после сякаш се примири.

Той седна в стар, удобен стол срещу дивана, на чийто край се настани Ели, опряла ръце на коленете си.

— Играеш си с огъня — започна той.

— Майкъл, ти не искаш да говориш. Ако се каниш да ми четеш конско, само си губиш времето.

— Ами ако ти кажа, че ще се справя с Расмусен?

— Как?

— Работя по въпроса.

— Не, не работиш. Нямаш представа как да го хванеш.

— Не е вярно.

— Още една лъжа?

Той поклати глава. По дяволите, беше костелив орех.

— Ще пипна копелето, Ели, можем да се обзаложим.

— Може би ще успееш. Но кога? Още колко момичета трябва да умрат преди това?

— Скоро.

— Пълни глупости.

Той се учуди как може едновременно да ругае и да звучи убедително.

Истинско мъчение беше да седи на сантиметри от нея и да не може да я докосне, да почувства още веднъж гладката като коприна кожа на раменете, на хълбоците, на бедрата й, притиснати към тялото му. Макар и на разстояние, долавяше уханието на парфюма и тялото й. А само преди няколко минути Расмусен бе…

Исусе, помисли си той.

— Виж — тя се наведе към него, — посветих най-хубавите години от живота си на битка за справедливост и…

— Да го назовем с истинското му име, Ели — отмъщение.

Тя се метна назад, сякаш някой я бутна.

— Добре. Така да бъде. Хубаво. Просто думи. Крайният резултат ще е същият.

Той се усмихна горчиво.

— Ще пострадаш. Не си обучена затова. А как мислиш, би се почувствала майка ти?

— Това вече са удари под кръста.

— Остави Фин на професионалистите. Ще говоря пак с шефовете си, да видя дали…

— Не, Майкъл, вече съм в играта. Не можеш да ме спреш.

— Мога да те арестувам — озъби се той.

— Така ли?

— Да.

— По някакво измислено обвинение? Може би наркотици? Или грабеж?

— Мислиш, че не мога?

Тя бавно поклати глава, без да откъсва поглед от очите му. Вече добре го познаваше.

Той дълбоко и дълго въздъхна.

— Има и друга възможност. Да изпратим офицер под прикрие — жена. Познавам един детектив от Лейкууд. Много е добра и изглежда страхотно. Тя би могла да…

— Фин може да има всяка жена, която си поиска. Но… — тя сведе поглед — харесва мен. С мен е излизал повече, отколкото с която и да е…

— Добре, добре — тросна се той.

— Знам, че мога да го накарам да загуби контрол, Майкъл. Мога, да го направя. И ако работим заедно, ще успеем.

Той заклати глава.

— Не мога да повярвам, че изобщо през ум ти минава. Една грешна стъпка и ще те убие. За Бога, аз открих коя си, същото може да направи и Расмусен. Искам да се откажеш.

— Не.

Започна да му писва. Дотук с доброто ченге.

— Няма да се срещаш повече с този мръсник. Разбра ли ме?

— Чувам те, Майкъл — отвърна тя толкова тихо, че едва различи думите. — Но знаеш, че не можеш да ме спреш. Знаеш, че съм единствената, която може да се сближи с Фин. Двамата с теб имаме обща цел и сме на крачка от нея. Моля те, имам нужда от подкрепата ти. Нуждая се от помощта ти. Помогни ми.

Да не се опитваше да му разбие сърцето?

Той се изправи, яростно пъхна ръце в джобовете на коженото си яке и започна да крачи наоколо.

— Майкъл — омайно подхвана тя. — Знаеш, че съм права. Сега ти се инатиш. Много по-умен си.

— Изобщо не се опитвай да ме покровителстваш.

— Побеснял си.

— Не съм.

— Побеснял си. Познавам го по гласа ти.

— Какви ги приказваш, по дяволите?

— Виждаш ли? Ето този глас — тихия.

Той замълча и се загледа в нея.

— Ти не си с всичкия си.

— Не съм.

— Не ми е до закачки, Ели.

— Просто искам да се успокоиш и да бъдеш разумен.

— И да те оставя да се изложиш на тази опасност?

— Някога хрумвало ли ти е, че бих могла да се грижа сама за себе си?

Той се изсмя иронично.

— Всичко това е безсмислено. Факт е, че аз съм онази, с която той иска да бъде. Аз съм единственият коз, с който разполагаме в момента. Няма значение какво изпитвам… какво ти изпитваш…

— Нищо не изпитвам, Ели.

— Моля те за помощ.

Това беше последната сламка. Той процеди през зъби:

— Никакъв шанс — и излетя навън. Това ли е влюбването? Е, ако е това — той отвори вратата с такъв замах, че почти щеше да я отскубне от пантите, — не го искаше. Изобщо. Да вървят на майната си и тя, и Расмусен.

Изрови ключа от джоба на якето си и се качи, затръшна вратата и ядно пъхна ключа в контакта. Вените на врата му изпъкваха и стискаше зъби до болка.

Тогава на прозореца му се почука.

Обърна глава. А, мамка му.

Натисна бутона и свали стъклото.

— Прибирай се, Ели — изръмжа й той, — температурата е под нулата. Погледни си краката. Излязла си по чорапи? Да не си луда?

Тя само поклати глава и дори само на мъглявата светлина на коледната украса на съседите той забеляза следите от сълзи по страните й.

— Стига, Ели, не прави това — опита да я вразуми той.

— Майкъл, моля те, не, умолявам те да ми помогнеш. Няма към кого другиго да се обърна. Не мога да понеса още едно невинно момиче, още един невинен мъж зад решетките… по-добре да умра…

— Не го казвай.

— Така е. Кажи, че ще ми помогнеш. Знам, че… те нараних, но…

Той изруга и удари юмрук във волана.

— Майкъл?

Но той не можеше дума да обели. Не можеше дори да мисли.

— Недей — промълви накрая той. — Върви си, влизай вътре, Ели.

— Майкъл, кажи ми нещо.

— Влизай вътре, по дяволите. Ще… ще ти се обадя.

— Кога?

— Сутринта.

— Обещаваш ли?

— Да, обещавам.

— И ще обсъдим всичко. Ще го направим. Знам, че ще го направим.

— Моля те, влизай вътре. Само това искам — отвърна той с приглушен глас, — ще замръзнеш до смърт тук.

Накрая тя се отдръпна назад.

— Добре, добре. Нали ще се обадиш? Обеща ми.

— Ще се обадя — повтори той и завъртя ключа, включи на скорост и се отлепи от тротоара. Лошото, най-лошото беше, че всичко, което тя каза, беше вярно.

Щеше да й помогне. Щеше да помогне на тази глупава жена, защото не можеше да я спре. Това щеше да го довърши.

Не й се обади на другата сутрин. Нито на обед. Седеше на бюрото си, работеше по убийството на Валери Жирар, пишеше си материалите, чакаше на телефона и кипеше. Как, по дяволите, бе допуснал да се забърка така с дъщерята на Джон Крандал?

Той все още беше на телефона и се опитваше да си изясни показанията на един свидетел, когато дежурният му махна с вдигната ръка и той прочете по устата му: „Една дама на шеста, Калас“.

Майкъл поклати глава, затисна слушалката с ръка и каза: „Предай, че ме няма.“

През три бюра Рик Огъстино го изгледа.

Майната ти, помисли си той.

В един пристигна началникът на управлението. Майкъл смръщи вежди. Нямаше повече варианти с Ели. Не можеше да я остави да се среща с Расмусен без подкрепление и освен ако не я вържеше, нямаше начин да я спре. Проблемът беше, че не бе сигурен дали началникът щеше да се съгласи. Преди му беше отказал. Ако и този път му откажеше, какъв беше план Б? Това е въпросът, помисли си Майкъл и бръчката между веждите му се задълбочи.

Началникът се казваше Сам Кофи. Едър тип, но не в смисъл „набиващ понички“, почти плешив. Петдесет и пет годишният Сам, който беше преминал през всички нива на йерархията, имаше атлетична, макар и стокилограмова, фигура. Най-любопитното беше, че човекът се държеше кротко като агънце. Въпреки това не се поддаваше на влияние и Майкъл знаеше, че щеше да е трудна работа да го убеди за постоянно наблюдение на Расмусен. Дори можеше да е невъзможно. Кофи не се доверяваше на вътрешния глас на служителите си. Само на солидни доказателства, с каквито Майкъл не разполагаше.

В един и половина той почука на остъклената врата на Кофи.

В два часа Майкъл говореше по телефона с Ели в Съдебната палата. Новините му не бяха добри.

— Слушай — започна той, — разказах всичко на шефа. Показах му записките си, компютърните разпечатки — дати, градове, имена. Показах му всеки един от нещастниците, осъдени за престъпления, които не са извършили.

— И?

— Повтори се разговорът от миналия път, докато не му бутнах под носа информацията за убийството в Байя. Това вече привлече вниманието му. — Усещаше напрегнатото й мълчание. — Помолих го да разреши издаването на заповед от съдията за използване на специални разузнавателни средства за Расмусен. Разказах му за теб, Ели. Наложи се. И точно там нещата се разпаднаха. Каза, че ще помисли за подслушването, ще помисли за заповед от съдията, дори ще помисли кого да използваме за целта, но, цитирам, никакви външни лица.

Отговорът й направо го шокира:

— Кажи му — процеди тя, — че ще съм там до петнайсет минути.

Когато се опомни, започна:

— Това не е добра идея! — Но тя му затвори.

Трябваше да го очаква. Осъзна, че не трябва нито за миг да подценява Ели Креймър. Но го направи. Сам Кофи също.

Тя отвори кабинета на Кофи, Майкъл я следваше по петите. Тя свали палтото си, скръсти ръце — отказа да седне — и за десет минути убеди Кофи да я допусне в операцията.

Майкъл се беше подпрял с едното рамо на стената, и той скръстил ръце на гърдите си, и се чудеше дали действително ченето му е увиснало, или само така се чувстваше.

Много я биваше. Беше добра като адвокат, който пледира пред съдебните заседатели в защита на клиента си. Мили Боже, наистина е невероятна и отново разбра с какво всъщност го беше пленила.

— През целия си живот се опитвам да докажа, че баща ми е невинен — започна тя. — Сега е мъртъв, господин началник, но има и друга мъже, които гният в затвора в този момент, които все още имат шанс.

Сигурна съм, че детектив Калас ви е изложил всички доказателства, и осъзнавам, че не са достатъчни. Но след пътуването до Мексико и още две неща, които знам… — тъмните й очи гледаха Кофи, без да мигват. — Първо, с баща ми прекарахме заедно новогодишната нощ. Знам, защото ядохме пица, гледахме видео и си сложихме глупавите шапки, които майка ми ни беше приготвила, преди да замине за фермата на родителите си, когато Расмусен превърна Стефани Морис в зеленчук. — Ели пое въздух и закрачи напред-назад отново. — И второ, аз съм първата жена, която Расмусен е искал да види повече от два пъти през целия си живот. Няма да може да намерите никой друг, който да бъде допуснат вътре.

— Господин началник, ако откажете, ще си отидете от този свят с мисълта, че сме пропуснали възможността да го спрем тук и сега. Можем да спасим един Господ знае още колко много жертви. Един малък риск за моята безопасност не може да се сравнява с това, не сте ли съгласен?

Кофи се облегна назад в стола си, допря пръстите на двете си ръце и се вгледа внимателно в нея.

— И последно — тонът й омекна, — казвала съм това на Майкъл. Със или без вашата помощ, аз ще продължа да се срещам с Фин, докато открия начин да го улича.

— Или докато разкрие играта ви и ви убие — бързо добави Кофи.

Също толкова бързо Ели отвърна на удара:

— Е, господин началник, когато откриете тялото ми, поне ще знаете откъде да започнете разследването си.

След пет минути Кофи въздъхна и каза, че ще говори със съдията за заповед.

Ели просто каза:

— Благодаря. Няма да съжалявате.

Но Майкъл не беше сигурен. Може би Кофи нямаше да съжалява. Ели също. Но той виждаше единствено как Расмусен я души до смърт.

Той и Кофи решиха да се свържат със Си Би Ай, за да им услужат със специално оборудвания микробус и техника за подслушване.

Майкъл обясни на Ели:

— Това е като да кандидатстваш за кредит. Не знаеш дали ще ти потрябва, но е хубаво да го имаш.

— Може да помолим Бен Торес да говори със съдията — предложи тя, но видя, че по лицето му премина тъмен облак. Естествено, Торес нямаше никаква представа коя е тя. Ако бе разбрал, щеше да се досети, че е използвала офиса му и него самия. Едва ли щеше да му хареса това.

— Ние ще се справим — каза Кофи и Ели кимна. Дори и да изпитваше облекчение, тя добре го прикри.

Тъкмо излизаха от офиса на Кофи, когато той повика с пръст Майкъл.

— Мога ли да те видя насаме за секунда?

Ели изчака на бюрото на Майкъл. Вратата на Кофи отново се затвори и той каза:

— Спиш ли с нея, Калас?

Майкъл го погледна невинно.

— Моля?

— Не се прави на глупак.

Майкъл поклати глава.

— Толкова глупав ли ти изглеждам, Сам?

Началникът му го изгледа:

— Кой казва, че полицаите не умеели да лъжат.

Майкъл разумно побърза да излезе.

— Какво искаше? — попита Ели с блеснали от възторг очи.

— А, нищо — отвърна той.

— Я ми кажи как действа онази система с жиците. Аз…

— Хей — прекъсна я той, — още не сме на този етап. И ти гарантирам, че нищо няма да се случи до Коледа.

Тя ни най-малко не изглеждаше разочарована.

— Въпреки това трябва да обсъдим нещата, да направим план, нали така?

— Виж — троснато започна той, — извинявай, но не може ли да почака това?

Тя смръщи вежди.

— Добре, добре — съгласи се той. — Слушай, трябва да отида до Спрингс утре за Бъдни вечер. Семейство, какво да се прави. Но щом… — Тогава, без много да му мисли, я попита: — Какво ще правиш на Коледа?

— Ами всички момичета заминават, а аз обещах на мама да прекарам Коледа с нея. Иначе…

— Добре. Тогава ела утре с мен до Спрингс — ще те настаня в стаята за гости — и на Коледа рано сутринта ще те кача на влака или на рейса до Ледвил.

Лицето й грейна сякаш някой го освети с фенерче.

— Наистина ли? Имаш предвид вечеря и всичко останало със семейството ти?

Той не се поколеба.

— Ели, това е по работа. Разбира се, че ще вечеряме, но имах предвид да поработим по плана, докато пътуваме.

Фенерчето угасна също толкова бързо. Не бе имал намерение да прозвучи толкова обидно, но така беше по-добре.

— Добре — каза тя. — При условие че ще мога да хвана ранния автобус на Коледа. — Тя повдигна небрежно рамене.

— Добре. Няма проблем. Ще говорим по пътя.

— Чудесно — съгласи се тя. — Време е да се връщам в Съдебната палата.

Отвори уста да й предложи да я закара, но се отказа. Колкото по-малко време прекарваше с нея, толкова по-добре. Така и не си зададе въпроса защо я бе поканил на семейната вечеря. Не беше необходимо. Той вече си имаше версия.

Въпреки това се улови, че както и останалите му колеги — я проследява с поглед през лабиринта от бюра до стълбите и една топка заседна в стомаха му. За миг се осмели да си припомни как се озари лицето й, когато й предложи да го придружи до Спрингс. Ели изчезна надолу по стълбите, а той се върна към случая Жирар.

 

 

Каква глупачка съм, мислеше си Ели, докато се качваше в камиона на Майкъл. Страшна глупачка, и той отново ще ме нарани.

Поеха на юг. Напуснаха Денвър през изход 1–25 към Колорадо Спрингс. Беше слънчев, но студен следобед. На запад иззад платото се издигаха искрящо белите върхове на планините, забулени от облаци.

Бъдни вечер.

Беше си приготвила малка чанта с багаж и подарък за майка си. За майката на Майкъл бе купила голяма бонбониера. Седеше скована на седалката. Как да се държи с Майкъл? Делово? Приятелски? Като познати? Какво ли щеше да си помисли майка му? Беше ли й казал кого води?

Искаше й се да му зададе всички тези въпроси, но не можеше. Дори не можеше да измисли как да разчупи напрегнатото мълчание в кабината.

Майкъл направи първата крачка:

— Добре си изигра ролята вчера — каза той с равен глас и тя не можа да разбере отношението му.

— Имаш предвид… с началник Кофи?

— Да.

— Е, нямах голям избор. Трябваше да го убедя.

— И успя.

— Сигурен ли си, че ще ни позволи да продължим?

— Съвсем сигурен.

— О, Боже, силно се надявам.

Той отново потъна в мълчание и продължиха монотонно да се носят по пътя напред. На юг от Денвър подминаваха огромни пространства, върху които бяха разположени новите изискани предградия, запазена територия на юпитата, обиращи лаврите на бурно развиващата се икономика на града. Тъмни облаци висяха над планинските върхове, но долу в равнината зимното слънце грееше и разчупваше сивотата. Покривите на къщите, в далечината, нивите и стопанските постройки, топящия се сняг, голите клони на дърветата и полегналата, пожълтяла трева.

На Ели рядко й се беше случвало да се чувства така притеснена. Майкъл я бе поканил, за да обсъдят плана докато пътуват, но нищо не говореше нито за това, нито за каквото и да било, и тя се чудеше за какво ли всъщност я бе поканил.

Още предния ден бе усетила, че ще бъде неловко, но нищо не бе в състояние да я откаже. Очакваше, че когато пристигнат, щеше да се наложи да се държи, по-приятно заради семейството си.

Не спираше да се чуди как би могла да раздвижи обстановката. Мислите се въртяха из главата й и прескачаха на едно място като развалена грамофонна плоча.

Не можеше да се отърси от образа на Майкъл, побеснял от предателството. Може би трябваше да изясни този проблем по-рано. Но нали си мислеше, че може той да е убиецът. Онази вечер на паркинга — трябваше да е по-мила, да беше го целунала с повече чувство. Или пък онази нощ в хижата му — можеше да се държи много по-различно.

Превърташе моментите в съзнанието си, опитваше с различни диалози, с различни действия. Отново и отново.

Малко след Касъл Рок той най-сетне наруши мълчанието.

— Имаш ли някакъв конкретен план с, ъ-ъ, с Расмусен?

— Нищо конкретно — отвърна тя. — Каза, че ще се обади скоро. Може би след Коледа.

— Ясно.

— Има ли някакви определени места, които искаш да избягвам? Където ще е трудно да — как се казва? — да ме слушате?

— Най-добре е да си в малка сграда, например, къща. В големите, като молове и офис сгради, има доста смущения.

— Добре.

— Ще трябва да се довериш на инстинкта си — посъветва я той. — Имаш ли някаква идея как да… хм…

— Да го провокирам — довърши тя.

— Да.

— Ами, преди всичко, той е луд на тема контрол. Той поръчва храната в заведенията, никога не ме пита какво искам. Не ме пита за мнението ми, казва ми само какво мисли. Домът му е доста странен. Ултрамодерен, съвършен, без прашинка прах. Пълен контрол.

— Ъ-хъ, това отговаря на профила на сериен убиец.

— Така ли — учуди се тя, сякаш не бе изчела всичко, публикувано от ФБР за последното десетилетие.

— Психиката им е пълна бъркотия, но не могат да бъдат определени като клинични случаи. Обичат строгия ред, пристрастени са към схеми. Държат се арогантно — има онова, което наричаме несъвършено съзнание. Разграничават правилно от грешно, но го използват както им е удобно.

— Да — натърти Ели. — Точно такъв е. Ти си проучил…

— Чета затова от години. Мога да разпозная всякакви психари. Типичният сериен убиец е бял мъж между двайсет и четирийсет години, средно или малко над средно ниво на интелигентност, забавен, перфекционист. Расмусен има преимуществото, че е бил обучаван да прилага правните норми и добре знае как да прикрива следите си. Достатъчно умен е да сменя почерка си, за да ни надхитри. Движи се, избира различен тип жертви. Такива се наричат повърхностни променливи. Но същността на престъплението е една и съща. Това не може да се преодолее.

— Впечатляващо — тихо промълви тя. — Разгадал си го съвсем точно. Ще го пипнем. Този път ще го пипнем.

Той не отговори и тя забеляза, че стисна зъби. Знаеше колко той мрази идеята за нейното участие. Тя го притисна, както и Кофи. Но, по дяволите, някой трябваше да го направи.

Дълго време той не каза нищо. Тя гледаше през прозореца, защото не искаше да го провокира. Трябваше да внимава, много да внимава. Беше докачлив по най-незначителен повод. Беше толкова силен и същевременно толкова уязвим, а тя беше напълно луда да е тук с него.

— Исках да ти се извиня — изневиделица обяви той.

— Да ми се извиниш…?

— За онази вечер… трябваше да… Виж, съжалявам, че аз съм бил един от хората, които арестуваха баща ти и свидетелстваха срещу него. От дълго време съжалявам за това.

Ели погледна ръцете си. Очите й изведнъж се премрежиха.

— Благодаря — прошепна тя.

— И също съжалявам, че е починал в затвора, преди да успеем да заковем Расмусен.

— Аз също.

— Ти си била с баща си вечерта на онази Нова Година.

— Часове наред след откриването на Стефани Морис.

— Трябвало е да те допуснат да свидетелстваш в съда.

Тя дълбоко въздъхна.

— Родителите ми бяха непреклонни. Искаха да ме държат настрана от това. А и кой би ми повярвал?

— М-м — отвърна той.

Той караше, загледан право напред. Минаваха край Военновъздушната академия близо до Колорадо Спринт. Наближаваха дома на Майкъл и семейството му.

— Е — весело добави Ели, — този разговор не беше много празничен.

— Като че ли не.

— Но ми е приятно, че го каза. Това… това означава много, Майкъл. За мен е много важно… какво мислиш. Аз…

— Ако… когато се захванем — продължи той, сякаш не я беше чул, — ще трябва да му отнемеш контрола. Ще трябва да проникнеш в главата му и да разбереш как би могла да го накараш да си изпусне нервите.

— Знам.

Той я стрелна с крайчето на окото си.

— Границата е много тънка. Ако го ядосаш прекалено, може да стане агресивен.

— Знам — повтори тя.

— Колкото повече… се сближавате, колкото по-… интимни ставате, толкова по-голям е шансът.

— Да. — Сърцето й се сви. Майкъл не бе изрекъл думата, но тя знаеше какво има предвид: секс. — Знаеш ли, той не е, искам да кажа, не се държи по този начин. Сякаш, ами, като че ли се страхува.

— Чувства се неудобно в такава ситуация — поставен при равни условия с жена. На среща. Това не отговаря на фантазиите му за контрол — обясни той с равен глас.

Беше прав, разбира се. Нищо чудно, че Фин не беше й предложил секс.

— Дори е възможно да е импотентен — продължи Майкъл.

— О — задъхано възкликна Ели.

Изчака няколко минути и после зададе въпроса, който я човъркаше от дълго време:

— Мислиш ли, че Фин прониква в домовете на хората, защото е наясно с охранителните системи? Това е първото нещо, което привлече вниманието ми. Нали знаеш — при случая Морис.

— Възможно е, но няма никога да разберем. Може Стефани да го е пуснала, а може и да не е тя. Страхувам се, че тук сме в глуха улица.

— А пък аз си мислех, че съм много умна.

Пред къщата в тюдорски стил вече бяха паркирани няколко коли. На вратата висеше огромен венец, прозорците бяха украсени.

— Исусе — изстена Майкъл. — Джой е тук.

— Джой?

— Една от братовчедките ми. С голямата си уста!

— Колко братовчеди имаш?

— Десетина. Майка ми има три сестри и брат.

— О, щастливец.

Той отвори входната врата и я покани. Из къщата се носеха апетитни ухания: на шунка, сладкиш и пунш с ром. В единия ъгъл на дневната беше поставена елхата, под която бяха подредени подаръците. Беше пълно с невероятно много хора — седнали по дивани, по столове или застанали прави около камината. Няколко дечица играеха на пода.

— О, мили Боже — промълви Ели.

— Чичо Майк, чичо Майк! — развика се едно малко момченце, заприпка с малките си крачета към Майкъл и го прегърна през коленете.

— Майкъл пристигна! — подвикнаха няколко гласа. — Марта, Майкъл е тук!

Марта, майката на Майкъл, изскочи от кухнята с препасана върху пуловера си престилка.

— Майкъл, най-после — извика тя и го прегърна.

— Това е Ели — представи я той и леко се отдръпна. — Ели Креймър. Майка ми.

— Здравейте, госпожо Калас — поздрави я Ели. — Нещо малко от мен за гостоприемството ви. — Тя подаде на Марта празнично опакованата кутия.

— О, нямаше нужда — прие я майка му. — Много ви благодаря.

— Благодаря, че ме поканихте, госпожо Калас.

— Наричайте ме Марта, моля ви — усмихна се тя — приятна на вид жена, чиито очи и овал на лицето й напомняха за Майкъл. — Толкова се радвам, че Майкъл ви доведе. Честита Коледа.

Последва емоционална вълна запознанства. Толкова много хора. Лели, чичовци, братовчеди. И дечица — племенниците и племенничките на Майкъл. Фантастично, помисли си Ели. Такова голямо семейство, толкова роднини. Тя се усмихваше, ръкуваше и се опитваше да запомни имената: Ал и Джени, Франк и Линда и онази с голямата уста — Джой. И Берил и Робърт и Ричард. Боже мой.

В трапезарията беше опъната дълга маса, подредена с ленена покривка, сребърни прибори, кристални чаши и свещи. Ричард, женен за братовчедката Берил, донесе по чаша пунш на Майкъл и Ели.

— Моят специален пунш — предупреди ги той.

— Смъртоносен — съгласи се Майкъл. — Ричард, запознали се с Ели?

— Не точно, но я забелязах през претъпканата стая. Как така се свързахте с този ку…

— Стига, стига — прекъсна го Майкъл. — Имаме делови отношения.

— Къде намери прекрасната Ели? — попита Ричард.

— Работим заедно по един случай.

— Работа, случай. Сигурно — и Ричард се върна при купата си с пунша.

— Мамка му — измрънка Майкъл.

Ели усети, че лицето й пламна.

Марта не любопитстваше. Движеше се около сина си на пръсти, сякаш, също като Ели, се страхуваше да не го отблъсне. Ели долови някакво напрежение, но не можеше да го разгадае. Забеляза, че Марта внимателно наблюдава Майкъл въпреки работата и долови някаква тъга в очите й.

Ели знаеше, че родителите на Майкъл са разведени и роднините бяха от страна на майка му. Всичко изглеждаше толкова нормално.

Преди да седнат на масата, Марта се приближи до Ели.

— Хубаво е, че дойдохте с Майкъл. Притеснявам се понякога, нали знаете как са майките. Тревожа се, че е самотен и прекалено много работи.

— Той е един от най-добрите детективи в управлението — съобщи Ели. — Беше изключителен на делото Цимерман.

— Делото Цимерман?

— Не ви ли е казвал.

— Не, той не споделя много.

— Майкъл не споделя с никого.

— Не — замислено отвърна Марта. — Предполагам.

Ели трябваше да й разкаже за делото Цимерман и ролята на Майкъл в него. Марта изглеждаше впечатлена и продължи да хвърля коси погледи към сина си. Трябва да беше забелязал, защото той се отдалечи от братовчеда, с когото разговаряше, и се приближи към Ели и Марта.

— Ели ми разказва за процеса Цимерман, Майкъл. Нямах представа…

— Просто такава ми е работата. Нищо особено.

— Майкъл, разбира се, че е много особено.

— Моля те, майко, спести ми това.

— Майкъл…

Като видя изражението му, жената премълча каквото и да се канеше да каже и Ели долови тъгата, която се спусна на лицето й.

— Направих пуйката, както я харесваш, Майкъл, и плънката. Всичко, което обичаш от малък — Марта продължи да се опитва да поддържа разговора.

— Много мило.

— Сигурна съм, че е вкусно — намеси се Ели в опит да намали напрежението.

Марта не каза нищо повече, само плахо докосна ръката на сина си. Майкъл я отдръпна и тя се предаде. Опита да се усмихне и каза:

— По-добре да се връщам в кухнята.

Всички насядаха около масата или по-точно, се сбутаха. Бяха донесени различни столове от цялата къща, за да стигнат местата. Беше шумна, сърдечна вечеря. Шунка и сладки картофи, кифлички, зеленчуци — изобилие от храна.

Ели се озова между Майкъл и братовчедката Джой, пълничка дама, омъжена за Франк. Две от децата бяха нейни.

— Е, къде се намерихте с Майкъл? — попита тя, докато й поднасяше картофите.

— Работим заедно по един случай. Процес.

— Вие адвокат ли сте?

— Още не — обясни Ели, — стажувам в областната прокуратура на Болдър.

— А, разбирам. За кой случай става дума?

— Процеса Цимерман. Чували ли сте за него? Онзи, обвинен, че е поръчал убийството на жена си?

— О, разбира се, онзи тъпак. Франк, ей, Франк, това момиче работи по делото Цимерман!

— Чудесно, скъпа — провикна се Франк от другия край на масата.

— Знаете ли, че сте първото момиче, което Майкъл води тук? — съобщи й Джой, докато нанизваше на вилицата си парче шунка.

— Така ли?

— Кълна се. Мисля, че никога не е имал сериозна приятелка. На неговата възраст. Боже. — Тя завъртя очи. — Деца! Излизайте изпод масата. Така, Ели, за какво говорехме? А, да, че сте първото момиче, което…

— Аз не съм му приятелка — уточни Ели. — Работим заедно.

— Но приличате на негова приятелка.

— Но не съм…

— Остави я на мира, Джой — намеси се Майкъл, дочул разговора им.

— Така да бъде. Няма да се караме.

Ели се чудеше дали някой на масата забеляза, че Майкъл почти не разговаряше с нея. Общуваше с братовчедите си, дори се посмя с малките, но имаше очевидно напрежение между него и майка му.

За десерт имаше три сладкиша с тиква и всяка порция се покриваше с планина от домашно разбита сметана. Една от дамите — вероятно леля на Майкъл, — стана да направи кафе.

— О, Боже, така се натъпках — призна си Джой. — Отиде ми диетата.

— Тя все е на диета — обади се един мъж отсреща.

— Млъквай, Боби.

— Откакто стана на дванайсет — продължи Боби.

Джой му махна пренебрежително с ръка. Какво ли не би дала Ели за такова семейство, с всичките им дрязги. Просто да принадлежи към него — без лъжи, без въпроси. А Майкъл не го харесваше — това беше очевидно.

Джой си хапваше от пая.

— Не мога да устоя — оправдаваше се тя.

— Коледа е, не му мисли — подкрепи я Ели.

Джой се приближи към Ели и тихичко попита:

— Колко добре се познавате с Майкъл?

— Е, не чак толкова добре.

— Знаеш ли за Пол?

— Пол?

— По-големият му брат.

— Не знаех, че Майкъл има брат.

— Вече няма.

Ели онемя.

Джой се присламчи още по-близо:

— Не знаеш ли? Пол беше убит на деветнайсет.

Ели рязко си пое въздух.

— Беше много неприятно, представяш си. Семейството се разпадна. Затова леля Марта и чичо Пол, бащата на Майкъл, се разведоха.

— Как…?

— Пиян шофьор — прошепна тя.

— О, мили Боже…

— Майкъл беше на петнайсет. За него беше голям удар. Родителите му просто не можеха да се справят с него. Почти не се чува с баща си.

Ели погледна към Майкъл. Говореше с чичо си, обърнал глава на другата страна. Сега всичко й се изясни. Очите й се наляха със сълзи.

— Е, можеш да си представиш — безпощадно продължаваше Джой, — всички бяхме ужасени от начина, по който майка му и баща му се отнасяха към него. Искам да кажа, всички знаеха, че Пол младши беше тяхната гордост. Съгласна съм, че беше умен, атлетичен и какво ли не, но и Майкъл беше такъв. Просто едно такова положение. И никой не смееше дума да каже на Пол старши и Марта. Бяхме смазани, разбираш ли?

Да, помисли си Ели, също като Майкъл.

Джой продължи да бръщолеви, но Ели не гледаше вече нейното кръгло лице, а Майкъл. Само да можеше, толкова й се искаше да му каже, че никога повече няма да бъде самотен.