Лин Ериксън
По тънък лед (12)

12

Съблазнителна, възхитителна, пленителна. Седеше в ухаещата на скъпа кожа кола на Фин, чувстваше се красива, потънала в палтото на Селест, с яката от норки, която я гъделичкаше по лицето, Ели си измисляше тези определения. Това бе ново преживяване за нея, поредният първи път и се чувстваше като докосната от вълшебна пръчица.

Пепеляшка.

Фин спря пред обляната в светлини къща на Уошингтън Парк — един от най-престижните квартали на Денвър. Отвори й вратата, подаде й ръка и едно пиколо откара колата на паркинга. Поведе я нагоре по широките стълби през преддверието, оградено от колони, навътре към топлина, гласове, музика и празничните аромати.

Икономът пое палтото й и тя едва не избухна в див, истеричен смях. Икономът. И палтото на съквартирантката й! Едва се съвзе и Фин я хвана за ръка, за да я отведе при домакините — господин и госпожа Мартин Лестър.

— Каква очарователна рокля — констатира Хилари Лестър и хвана двете ръце на Ели, след което кимна одобрително към Фин. — Явно си крил досега госпожица Креймър?

— Да — съгласи се Фин, — така е.

— Разбирам защо — обади се Мартин Лестър.

Любезностите, закачливите шеги. Фин ги владееше умело. Ели му хвърляше погледи с крайчето на окото си. Той се усмихваше, държеше се свободно, толкова красив в смокинга си. Тя дълбоко въздъхна. Истина ли беше всичко това?

— Вървете и се забавлявайте — подкани ги Хилари Лестър, — и запази един танц за мен, Фин.

— Разбира се. Този път ще се постарая да не те настъпвам.

Ели не можа да измислила каже нищо находчиво.

— Благодаря ви много, че ме приехте на тържеството — беше всичко, което успя да съчини.

Фин я поведе покрай група гости, които си говореха и пиеха пунш с шампанско около красивата елха, издигната насред застланото с мрамор преддверие. Таванът на залата беше висок около девет метра и имаше великолепно викторианско стълбище, което елегантно се извиваше към горните етажи. Илекс и червени кадифени панделки бяха закичени по цялата дължина на парапета.

— Хилари е много сладка — прошепна Фин в ухото на Ели, докато я водеше все по-навътре в къщата. — Но не се оставяй да те баламосва. Тя е доктор на науките и има почетна титла от Оксфорд. Мисля по антропология.

— Изглежда много мила — сподели Ели, опъвайки шия, за да огледа елхата, докато минаваха край нея. — Това е най-красивото коледно дърво, което някога съм виждала.

— Типично за началото на века. Е — обясни Фин, — става дума за деветнайсети век.

Поялата къща беше украсена за празниците в червено, зелено, златисто и сребристо, с дребни играчки, истински антики. Позлатените рамки на огледалата бяха окичени с имел и илекс, а боядисана в червено шейна, отрупана с коледни подаръци, беше поставена под един от високите прозорци на дневната. В другия край на стаята се намираше барът, с античен люлеещ се кон до него. Барман в смокинг пълнеше чашите или наливаше с черпак пунш от огромна кристална купа. Дребни фигурки на еленчета, снежни човечета и Дядо Коледовци, изкусно изрязани от пресни плодове, плуваха в купата. Според Ели всичко би изглеждало малко претрупано, ако не беше особеният чар на античните украшения на Хилари, които допълваха атмосферата на викторианската къща.

— Гладна ли си? — попита Фин, като донесе по чаша пунш за двамата и кимна към трапезарията, където се виждаха четири огромни маси, отрупани с превъзходни храни и деликатеси.

— Умирам от глад — отвърна тя, — но храната изглежда прекалено красива, за да бъде ядена. Дали да не почакаме?

— Разбира се — съгласи се той. — Освен това искам да те представя на някои хора.

Нямаше голям избор. Той настоя да я запознае с всички, толкова много нови лица, че имената им моментално влизаха през едното ухо и излизаха през другото. Имаше много повече диаманти, рубини, сапфири и изумруди, отколкото в „Тифани“, Ели беше сигурна в това. Някои от жените определено я оглеждаха с любопитство, други — с нескрита враждебност.

Фин Расмусен, плейбоят, не се впечатляваше от това.

Той наистина беше очарователен, въпреки властното си излъчване. Отведе я до голяма, хладна зимна градина, отредена за танци вместо за саксии. Сега всичко беше изнесено и колоните от ковано желязо, ограждащи високите витрини, бяха украсени с мигащи лампички и храстчета джел, вечнозелени растения и покрити с коприна коледни топки. Имаше и висок, дървен античен Дядо Коледа, който закачливо надничаше от ъгъла до квинтета. В устата му имаше лула и сякаш намигаше на Ели.

Фин я взе в обятията си и я понесе по гладкия, застлан с камъни под в ритъма на мелодия на Томи Дорси. Едва си пое дъх и последва смяна на партньорите — тя се озова в прегръдките на Тайлър някой си, отличен танцьор, а Фин грациозно се завъртя в танц със съпругата му.

Всичко беше зашеметяващо. В един момент тя пресметна, че само това тържество би могло да покрие таксите й за една година обучение в юридическия факултет. Невероятно разточителство.

Хапнаха в дневната, седнали на едно от двете канапета във викториански стил със зелена кадифена дамаска, разделени от малка бъбрековидна масичка с мраморен плот. В камината отляво пращеше огънят, от полицата над нея висяха шест ръчно направени коледни чорапа, които изглеждаха поизносени. Малко по-нагоре на камината беше закачен портрет на някакъв невероятно достолепен господин, рисуван през трийсетте години на двайсети век. Тежката позлатена рамка беше окичена с клончета имел и бръшлян. Старият джентълмен изглеждаше много доволен.

— Харесва ли ти тържеството? — попита Фин.

Ели дъвчеше морски дарове. Преглътна и отвърна:

— Прекрасно е.

— Не ти се струва прекалено претенциозно? — сините му очи шареха предизвикателно.

— Не, разбира се — разсмя се тя. — Имам чувството, че върша нещо нередно.

— Нещо нередно?

— Ъ-хъ. Все едно си купувам шоколад „Кадбъри“, но не от малките, а голям и го изяждам наведнъж.

— Можеш ли да направиш това? — той повдигна пясъчнорусите си вежди.

— О, разбира се, без проблем. Ако съм притеснена, го правя като нищо. Шокиран ли си?

— Ами… като че ли не. Разбрах, че си по-различна, още в първия миг, когато те видях.

— О? И по какво точно разбра? — сега вече тя активно флиртуваше. При това й харесваше.

— Всичко у теб е естествено — замислено обясни той. — Дори както беше паднала в снега, ти просто си изглеждаше… на мястото. Тук също. Предполагам, че всичко това — да кажем парите — биха дошли в повече на един студент. Но ти сякаш си родена в такава среда. Така ли е, Ели? От богато семейство ли си?

Тя искрено се разсмя.

— Не.

— Наистина ли?

Ели сви рамене.

— Наистина. Повярвай. Не бих работила в прокуратурата точно сега, ако можех да си позволя да завърша последната си година в юридическия факултет.

— Интересно — заключи той и двамата се съсредоточиха отново върху чиниите си.

Тя ясно усещаше погледа му върху себе си. Дори когато някой го заговореше и той отговаряше с остроумните си закачки, вниманието му пак беше насочено към нея. Може би, помисли си тя, планът й ще се осъществи. Въпреки цялата му общителност и прямота, сигурно имаше и нещо скрито. Всеки си има тайни. Просто тя трябваше да ги извади на бял свят. Щеше да го направи.

След вечеря тя танцува с няколко различни партньора. Сериозни, богати мъже. Наистина се забавляваше. Знаеше, че независимо от това какво щеше да излезе от отношенията й с него — независимо кой или какъв всъщност беше — щеше да запомни завинаги тази приказна нощ.

В дамската тоалетна, по някое време след полунощ, най-после останала за малко сама, тя се облегна на тапетите с флорални мотиви и дълбоко въздъхна. Дотук добре, помисли си тя.

Инстинктът й подсказваше да не насилва нещата. Ако той усетеше, че е прекалено заинтересована, ако му задаваше твърде много въпроси от самото начало, щеше да го загуби. Въпреки това, умираше да разбере откъде е, кои са родителите му, имали братя, сестри. От каква среда произхожда — богата, бедна, средна ръка? Беше научила разни истории за работата му като предприемач в охранителния бизнес, но нищо за миналото му. Никой не може да бъде толкова невероятно съвършен. От друга страна, изобщо не си го представяше като луд, пресметлив убиец. Просто не можеше да е той.

Дали пък не виждаше само онова, което й се искаше? Дали не целеше да я смае с бляскавия си начин на живот, с богатите си приятели, дори с къщата и колата. Е, добре. Успя да я впечатли. Възможно ли бе да е толкова повърхностна?

Или просто Фин беше добрият герой?

Внезапно се сети за Майкъл — пълен антипод на Фин. Сигурна беше, че той също си има тъмна страна и своите тайни. Но грижливо криеше миналото си и тя се страхуваше, че никога нямаше да намери ключ към него.

Как ли Майкъл Калас би се вписал в тази лъскава среда?

Напуши я смях. Не би се вписал. И въпреки това се опита да си представи Майкъл, гаджето си, тук. Майкъл в смокинг, хванал я през кръста, пронизващ я с жълтите си очи, леко наболата му брада докосваща лицето й. Пълна лудост.

Обърна се към умивалника и намокри лицето си със студена вода, без да разваля грима си, но достатъчно, за да дойде на себе си. Каква глупачка бе да мисли по този начин за Майкъл. Спа с него, защото се налагаше, помисли си тя и стомахът й се сви от неприязън. Беше от полза. И тя много силно се надяваше да успее да го задържи след случката на паркинга онзи следобед.

Фин я чакаше близо до тоалетната, когато тя се появи усмихната, готова за още и още танци, и питиета, и лакомства. Защо не? Фин — висок, красив, деликатен и атлетичен — все необичайни качества за толкова едър мъж. У него нямаше нещо, което да не й харесва, и нищо чудно, че жените пощуряваха по него. Имаше открит и весел нрав. Караше я да се чувства красива и специална, сякаш е единствената жена на тържеството. Усещаше как лесно привиква с присъствието му. Не й додаваше, а съвсем леко я увличаше с приключенски истории, разказваше й за места, които тя вероятно никога нямаше да види. Например за пътешествие до италианските Алпи, където си счупил крака, докато карал ски по един ледник. Посещавал родния край на прадедите си в Украйна. Пътувал по течението на река Нил и бил хвърлен от гърба на двугърба камила. Гмуркал се в Карибския басейн и Големия бариерен риф и ходил на риболов за големи риби на полуостров Байя.

— С приятелите ми най-после уловихме голямата риба. Всъщност случи се сега по празниците за Деня на благодарността. През последния ни ден. Бяхме отегчени от висене, изгорели от слънцето, а вълните бяха почти два метра.

— Това лошо ли е?

— Доста бурно море. Но успяхме да хванем двестакилограмов мерлин. Трябваше всички да помагат, за да го изтеглим. Отне ни шест часа. Мислех, че ръцете ми ще изскочат от ставите си.

— Все пак успяхте ли да я изтеглите?

— О, не. — Той се разсмя и отметна глава назад, така че погледът й попадна на силния му врат под черната папийонка. — Влакното се скъса. На около шейсет сантиметра от гафела. И край. Тя отплува.

— Тя?

— Хм — отвърна той, — рибарско изказване, предполагам.

— Сигурно си бил ужасно разочарован. След толкова часове борба.

— Да. Така беше. Но често се случва човек да прецени погрешно една женска. Точно, когато си мислиш, че е в ръцете ти…

Някой ги прекъсна и той така и не довърши мисълта си, а Ели тогава не се замисли над изказването му. Много по-късно щеше да разбере точно какво бе имал предвид.

Тя въобще не забеляза по кое време я докара до дома й в Болдър. Мислеше само за страхотната вечер и за това, че той не я провали с настъпателни предложения. Джентълмен до последно. И то какъв джентълмен.

— Чувствам се малко като Пепеляшка — каза тя в топлата тишина на колата му.

Той се обърна към нея и подпря ръка на гърба на седалката й:

— Мога ли да целуна Пепеляшка? Това позволено ли е?

Ели почувства как сърцето й се разтуптя. Не каза нищо, само се усмихна и се приближи към него. Искаше й се да го целуне. Устните му бяха меки и топли. Тя разтвори своите и той я целуна страстно, после бързо се отдръпна, сложи ръка в ръкавица на брадичката й и я загледа право в очите за един дълъг, разтърсващ момент.

— Стой така — най-сетне промълви той.

Слезе, мина до нейната врата и я отвори. Лъхна я остър студен въздух. Подейства й освежаващо.

— Вдигни си крака — нареди й той.

Ели се разсмя и му подаде крака си. Той свали обувката й и я метна на пода.

— Ето — продължи той.

— Ето, какво?

— Загуби си пантофката. Утре твоят принц ще ти я върне.

— Фин.

— Сутринта, когато тръгнем за Санта Фе.

— Моля? — тя поклати недоумяващо глава.

— Трябва да летя дотам за уикенда. Имам около час работа, но не мога да я отложа. Ще летим с моя самолет.

— Ти… пилотираш самолет?

— Надявам се. — Ухили се той. — Само за уикенда. Имам резервация за „Ла Фонда“.

Ели не знаеше какво да каже.

— Хоп — той я грабна на ръце и я отнесе до входната врата.

— Обувката ми, Фин — не можеше да загуби обувката на Джен за нищо на света.

— Утре сутрин, Пепеляшке. Нали принцът носи пантофката?

— Ами, да, но…

— Ще дойдеш с мен до Санта Фе. Така ще съм сигурен. Кажи да.

Но той не й остави никакъв шанс. Вместо това я целуна, повдигна я в обятията си и я притисна към себе си.

Когато успя да си поеме малко въздух, леко замаяна, тя каза:

— Да.

— Добре — прошепна той. — Седем и трийсет добре ли е? Знам, че няма много да се наспиш. Вече е…

Тя каза „да“ на всичко. Дори когато вътрешният й глас крещеше „Да не си луда“, тя пак отвърна с „да“.

 

 

В събота рано сутринта Майкъл караше по Харисън Авеню в Ледвил, оттам зави по Фифт Стрийт, търсейки адреса.

Каза си, че прави онова, което умее най-добре — да бъде детектив. Беше убеден, че си струваше да си порови носа в миналото на Ели Въпреки това се чувстваше мерзавец, чувстваше се така от миналата вечер, когато се обади по телефона на Джанис Креймър и й каза, че ще бъде в района и би искал да се отбие, за да се запознае с майката на Ели, неговата приятелка. Тези думи го бяха накарали да стисне зъби.

— Да, разбира се, удобно е, господин, а-а, Калас ли казахте? — той бе доловил изненадата и колебанието в гласа й.

— Просто Майкъл — предложи той. — С нетърпение очаквам да се запознаем, госпожо Креймър.

— Джанис. Просто Джанис.

— Чудесно, Джанис. Десет прекалено рано ли ще бъде?

— О, не, удобно е.

— Ще се видим в десет — повтори той много сърдечно и открито. Съвсем добро момче.

Не знаеше точно какво да очаква. Какво щеше да й каже. Надяваше се като лепне една приятелска усмивка на лицето си, да започне оттам.

Ето го — намери адреса. Спря и се загледа в схлупената къщичка с облицовка от годините на Голямата депресия — от онези стари, фалшиви облицовки, първоначално предназначени за покриви.

Исусе, помисли си той, не вярващ на очите си. Това ли е домът на Ели? Беше му казала, че е от бедно семейство, но…

Това беше без значение. Интересуваше го единствено да нареди пъзела Ели Краймър. И беше напълно сигурен, че нямаше да си тръгне, докато не получи няколко отговора.

Изпълнен с решимост, той отвори вратата на камиона, сложи си усмивката на добро момче и пое по заледената пътека.