Лин Ериксън
По тънък лед (19)

19

В утрото на Коледа, когато всичко беше казано и направено, Ели изпусна автобуса, който минаваше през Саут Парк, Буена Виста и отиваше в Ледвил. Двамата с Майкъл стояха на автогарата до камиона му и оглеждаха празната автобусна спирка.

— О, Боже — ядоса се Ели, стиснала куфара си. — Ще се обадя веднага на мама да й кажа, че ще хвана автобуса в един часа. Да му се не види.

— Ще те закарам.

Тя се обърна и наклони глава.

— Не ставай смешен. Семейството ти те чака да отваряте подаръци и каквото там трябва.

— Те ще са си там, когато се върна.

— Това ще отнеме няколко часа, Майкъл. Не. Връщай се, аз ще почакам…

— Ели, млъкни и се качвай в камиона.

Тя продължи да спори още няколко минути, но накрая той успя да се наложи. Щеше много да се радва на компанията му, но след онова, което й каза Джой, знаеше, че не е заради нея. Той щеше да направи всичко, за да се избави от бремето на спомените си.

Отново седяха в топлата кабина. Той се обади на майка си по мобилния и тогава тя осъзна, че иска да го закриля, да изтрие болката му. Колко тъжно, помисли си тя и го погледна крадешком. И двамата имаха разбити семейства. Но имаше една голяма разлика: докато тя и родителите й не бяха спирали да си вярват един на друг, да се обичат, близките на Майкъл бяха разделени от трагедия.

Какво бе казала Джой, докато си пиеха кафето в дневната? Нещо като: „Ами да, Пол винаги е бил любимецът, съвършеният син. Всички в семейство усетиха, че ако Марта и Пол старши е трябвало да избират, биха пожертвали Майкъл. И повярвай ми, той го знаеше.“

Ели бе почувствала, че ще й се скъса сърцето.

Движеха се през широкия сто и двайсет километра Саут Парк — съвършено високопланинско плато, където единствено тревата и пирена устояваха на тежките условия. Бяха на магистрала 24, която следваше долината на река Арканзас южно от Буена Виста и после започваше, да лъкатуши нагоре към Ледвил. Отляво се издигаха върховете „Колежаните“, част от Сауоч Рейндж: връх Харвард, връх Принстън и връх Йейл се извисяваха над долината на повече от четири хиляди метра. В подножието на планината бяха разположени Салида и Буена Виста, които се радваха на топъл климат, тъй като високите хребети спираха лошото време отвъд. В Ледвил — на три хиляди метра височина, изглежда беше тъкмо обратното. Няколко мили след Буена Виста заваля сняг.

— О, Майкъл — притесни се Ели, — сега ще трябва да караш в това лошо време.

— Не ме притеснява.

— Но мен ме притеснява.

Той я стрелна с поглед.

— Сигурно, щом мразиш да шофираш.

Тя въздъхна. Вече нямаше причина да лъже.

— Истината е, че след като продадохме къщата си в Болдър и се преместихме в Ледвил, мама не поднови застраховката на колата и някакъв тип, също без застраховка, я удари странично и от години сме без кола. Научих се да карам чак след осемнайсетгодишна възраст.

— Исусе — възкликна той.

— Не се срамувам. Мама похарчи малкото, което имахме по адвокати.

— Да обжалва?

Тя кимна.

— Макар че каква полза…

Нямаше какво да каже. Вече й се бе извинил. И, наистина, тя се радваше, че той знае, че е наясно защо не може да кара ски и защо няма кола, и защо е прекарала голяма част от дните си в магазини за дрехи втора употреба. Чудеше се дали той подозира колко много е била привлечена от бляскавия живот на Фин — от къщата, колите, самолета и пътуванията, както и пищните тържества.

Естествено, че Майкъл се е досетил. Дори един луд би го направил. Макар че тя не чувстваше, че трябва да се извинява. Реакцията й към Фин бе предсказуема. Тя беше бедна, той — богат. Не. Нямаше да се чувства виновна, че я привличат хубавите неща в живота. Вина имаше за друго — че не бе осъзнала истината за Майкъл. Вече знаеше. Знаеше точно защо понякога беше такъв гадняр. Да беше се опитала да му помогне, някога, преди да разруши доверието му.

Той спря пред къщата на майка й малко преди единайсет. Бяха изпреварили автобуса с четирийсет и пет минути. Ели видя как се повдигна пердето и изведнъж осъзна колко неловко се получава. Не можеше да го покани вътре, въпреки това знаеше, че някога, някой ден той щеше да дължи същото извинение на майка й.

Но Майкъл реши проблема:

— Бих дошъл да поздравя майка ти — извини се той, — но вероятно е по-добре да оставя нещата малко да отлежат.

— Разбирам — съгласи се тя. — Е, благодаря ти, че ме докара. И още веднъж благодари на всички за вечерята и за всичко. Наистина прекарах чудесно, Майкъл.

— Хм, радвам се. — Дежурният отговор.

Той слезе и извади куфара й от каросерията на камиона, подаде й го на тротоара. Снегът безшумно се сипеше по раменете и главите им.

— Сега, чуй ме — погледна я той, — за малко отложи това с Расмусен, докато Сам Кофи успее да убеди съдията за провеждането на наблюдението.

— Добре.

— Говоря сериозно. Без игрички, Ели.

— Чух те още първия път.

— Ами не знам дали мога да ти вярвам, че ще използваш главата си, когато става дума за Расмусен.

И преди да разбере точно какво имаше предвид с това изказване, той мина отпред и само й махна за довиждане.

— Ще ти се обадя — обеща й той, качи се в камиона и завъртя ключа.

Тя остана на тротоара с куфар в ръка, заслепена от падащия сняг, и го наблюдаваше как тръгна обратно.

— Това беше Майкъл Калас — констатира Джанис, когато отвори вратата на Ели. В гласа й имаше укор.

Ели завлече куфара в старата си стая.

— Да, така е — отвърна тя на Джанис, която я следваше по петите. — Ще ти обясня всичко, но първо — Честита Коледа.

Прегърнаха се и Ели връчи подаръка на майка си. Джанис измъкна нейния изпод малката елхичка в ъгъла на дневната.

Коледа за тях не беше щастливо време, защото тогава бяха арестували й обвинили баща й. Ели си спомняше по-добрите времена с топлина и се бе научила да се придържа към тези спомени: как оставяше прясно мляко и курабийки за Дядо Коледа; как събуждаше родителите си на сутринта; как отварят подаръците под елхата, чорапите, окачени над камината и препълнени с лакомства; как баща й пали огъня в камината, а майка й приготвя горещ шоколад и канелени кифлички.

Няколко години след осъждането на Джон, по негово настояване, Ели и Джанис прекарваха празниците във фермата в Небраска. После баба й и дядо й се споминаха и фермата беше продадена, дълговете платени, а онова, което остана, отиде по адвокати за обжалване. Оттогава двете с майка й празнуваха Коледа в Ледвил.

Там имаха приятели. После, преди три години, Джон почина в седмицата, предшестваща празниците. И Коледа завинаги остана време за спомени и малко радост.

Джанис направи горещ шоколад и отвориха подаръците си. Ели бе донесла подаръци от съквартирантките си, а Джанис имаше няколко от приятели и съседи и скоро подът на дневната бе затрупан от червени, зелени и сребристи парчета хартия и панделки.

— О, Ели — възкликна Джанис, когато отвори своя подарък и вдигна пуловера с цвят на зелен чай и подходяща плетена шапка. — Толкова са красиви. Съвършени са.

Ели се усмихна. Познаваше вкуса на майка си и своя собствен.

Ами подаръкът на Ели — ново кожено куфарче с нейния монограм в златисто. Сигурно Джанис бе похарчила няколкостотин долара. Ели го притисна към гърдите си и се разплака.

— Моята дъщеря, моят адвокат не може да се разхожда с онова ужасно старо куфарче. Трябва да прави добро впечатление.

— Това е най-страхотният подарък, мамо — каза тя съвсем искрено.

Споменаха Майкъл чак когато натъпкаха разкъсаните опаковки в едно кошче за боклук. След няколко минути трябваше да тръгват към съседите за яйчен пунш.

— По повод Майкъл — започна Ели, тъпчейки хартия в кофата за боклук, и продължи да обяснява на Джанис колко са бъркали и двете по отношение на него.

— Бил е другият — най-сетне обяви Ели, седнала на края на дивана. — Расмусен е. — Тогава тя разказа на майка си всичко, което бе научила, и всичко, което Майкъл бе наблюдавал през годините. Все пак пропуснала каже каквото и да било за срещите си с Фин. Само каза на Джанис, че Майкъл има план.

— И точно колко си въвлечена в така наречения план?

— Само частично, мамо.

— Така ли?

— Така.

— Хм — отвърна Джанис.

Ели побърза да смени темата.

— Майкъл всъщност се чувства ужасно, задето е дошъл тук ненадейно и се е опитал да те баламосва.

— Обзалагам се, че е така.

— Не, мамо, наистина е така.

— Тогава трябваше да влезе тази сутрин и да ми го каже.

— Той… Ами, той не е много открит, знаеш какво имам предвид. Не е много уверен.

— Така и не спомена, че се чувства неудобно.

— Извини се на мен, мамо.

— Изглежда го познаваш доста добре — започна Джанис, но Ели не възнамеряваше да й разказва цялата тъжна истина, още по-малко, че го бе измамила и бе спала с него и така бе обрекла всякакви отношения, каквито биха могли да имат.

За миг тя се загледа в пространството и мислите й се понесоха към Майкъл, който вече се бе върнал при семейството си и при тъжните спомени за брат си, и отчаяно й се приискала може да върне времето назад.

— Значи те заведе при семейството си за Бъдни вечер — продължи Джанис.

— Само за да обсъдим плана за залавянето на Расмусен.

— Не можахте ли да го обсъдите в Болдър? Хмм — не се отказваше майка й.

При съседите ядоха много лакомства, поляха ги обилно с яйчен пунш. Ели не помнеше откога не се беше забавлявала така, освен в Санта Фе, но това вече не се броеше. Въобще не трябваше да го допуска.

Валя цял следобед и цяла нощ, а на сутринта двете се облякоха топло и излязоха да се поразходят из града. Въпреки трудните времена, които Ледвил бе преживял през миналия век, обществото за съхраняване на историческите ценности бе извършило чудеса да възстанови старините. Имаха чувството, че се връщат назад в чудната викторианска епоха, с чудатите улични лампи, украсени за Коледа, осветените витрини, натрупалия искрящо чист сняг по тротоарите и покривите, надвиснал по стрехите и огънал клоните на иглолистните дървета чак до земята.

Част от Ели изпитваше надежда за бъдещето. Щеше ли да си върне името Крандал? А майка й? Дали Джанис щеше да дойде да живее в Болдър?

Беше на прага на нещо прекрасно и както си вървяха, тя се осмели да сподели вълнението си.

— Ще се получи, мамо. Майкъл ще пипне копелето.

— Ели.

— Точно такъв е. О, мамо, помисли само — тя стисна ръката й. — Само си представи колко страхотно ще бъде. Знам, че татко няма да сподели това с нас, но където и да е, ще се радва. Той ще знае, мамо.

— Да, мисля, че ще знае. — Джанис внезапно се спря на тротоара. — Но най-добре е да ми кажеш истината, млада госпожице. Надявам се да не направиш някоя глупост с онзи Фин Расмусен. Нещо опасно.

Ели въздъхна и поклати глава.

— О, мамо, ченгетата няма да ме оставят да се изложа на опасност по никакъв начин. Не бъди толкова черногледа.

— Просто те познавам. Можеш да бъдеш ужасно… упорита.

Ели смушка майка си лекичко по ръката.

— Упорита, може би, мамо, но не и глупава. Нали?

— Е, така е — колебливо се съгласи Джанис и продължиха разходката си.

Ели си обеща, че този път ще удържи на думата си и няма да постъпва необмислено.

Успя да удържи добрите си намерения само двайсет и четири часа.

Когато се прибра във все още празната къща на Марийн Стрийт, на телефонния секретар я чакаха хиляди съобщения. Но само едно привлече вниманието й.

— Съобщение за Ели. Обажда се Фин. Ако си свободна в четвъртък, имам билети за хокей. Обади ми се.

Тя постоя до телефона и реши да се обади на Майкъл. Може би, въпреки дългите празници, Сам Кофи се бе свързал със съдията и бе получил заповед. Може би…

Знаеше, че е невъзможно. Ако беше така, Майкъл би й се обадил. И сред безбройните съобщения, нямаше нито едно от него. Дори не се бе поинтересувал как се е прибрала.

И колко ли време можеше да държи Фин настрана?

Обмисляше всичко това и хапеше устна. Спомняше си какво бе обещала на Майкъл, на майка си, но докога би чакал Фин?

Замислено тя посегна към телефона. Осъзна, че трепери. Но това не й попречи да се обади.

Пое въздух и набра номера.

Фин се ругаеше заради обаждането на Ели. Бе устоял дълго време, но в крайна сметка бе проявил слабост. Толкова силно искаше да я види. Имаше нужда от това. Нужда, мощна колкото онази другата, но по различен начин. С Ели губеше контрол, сякаш стъпваше в плаващи пясъци. Тя не беше някоя от неговите… една от другите. Беше силна, пламенна жена, която можеше да му отказва. Не можеше да си представи да я… Не, не това искаше. За него тя беше рядка находка.

Беше ветровита вечер и отиде чак до Болдър, за да я вземе. Щяха да отидат на хокейния мач на „Колорадо Аваланч“ в новия „Пепси Център“, където Фин си бе резервирал луксозна ложа. Срещу фактура за фирмата, разбира се.

Сърцето му биеше нетипично. Ели, Ели. Чувстваше, че се възбужда, но не можеше да й причини това. Искаше му се, но не можеше да си го представи — тази картина не пасваше в главата му. Засега.

Почука на поостарялата врата на къщата и тя отвори моментално. Красивата Ели, облечена в зелен пуловер и сиви панталони, елегантно прилепнали по бедрата й.

— Здрасти — поздрави го усмихната.

Той я целуна по устните.

— Честита Коледа — пожела й той, — с малко закъснение.

— И на теб. — Тя наклони глава настрани по очарователния, до болка познат начин. — Само да си взема палтото, една секунда.

В колата той я докосна с ръка:

— Липсваше ми.

— И ти на мен.

— Харесваш ли хокей?

— Никога не съм била на мач.

— Мили Боже, имам да те уча на много неща.

— Така да бъде — весело отвърна тя.

Разказа му какво бе правила след последната им среща.

— Майка ми беше щастлива, че се прибрах. Мисля, че е самотна. Има приятели, но нали знаеш. Беше приятно да се видя със съучениците от гимназията. И, ох, леле, голямо ядене падна.

— Кога, ако не сега.

— И аз все това си повтарям.

Той не й разказа какво бе правил през последната седмица. Бе я прекарал сам, освен когато бе отишъл да разгледа Лиймън — малкото градче сред прерията, — както и магазините по Мейн Стрийт и киното, където по Коледа висяха местните тийнейджъри. Едно от момичетата… Но за това щеше да помисли по-късно.

„Пепси Център“ беше внушителен, а частната му ложа точно срещу червената линия — още повече. Бяха пуснала „Рок енд рол парт ту“ — неприличното, разтърсващо парче, с което започваха мачовете в Денвър. Тълпата ревеше, докато отборът излизаше на леда — яки мъже, които изглеждаха още по-огромни с каските, корите и ръкавиците си. Истински гладиатори.

— Харесва ми това — възкликна Ели, пляскайки в такт с музиката.

Той трябваше да й обясни правилата на играта: айсинг, засада, хайстикинг и чекинг. Разясни й стратегията, ходовете и защитата.

— Прилича на футбола — забеляза тя. — Аз играех футбол в гимназията.

— Да, точно така. Но е по-бърза. А и няма бодичекове. — Той държеше ръката й и гледаше повече нея, отколкото играта. Харесваше му как лицето й се оживяваше и как се кискаше, когато отборът беше на крачка от гол.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той. — Мога да поръчам каквото искаш.

— С удоволствие.

Той поръча две вносни бири — най-предпочитаното питие на хокейни мачове.

— У-у! — извика тя. — Дръж го! — Един от защитниците се стрелна към център-нападателя на другия отбор.

Тя отпи от бирата си, която той бе налял в чаша със съвършените два пръста пяна.

— Харесва ли ти? — попита я той.

Тя направи лека физиономия.

— Ами, всъщност, съжалявам, Фин, но много не обичам бира. Горчи ми.

— Не обичаш бира — глупаво повтори той.

— Би ли ми поръчал нещо друго? Ако нямаш нищо против. Много съжалявам.

Поръча й чаша вино. Знаеше, че тя го обича.

Тълпата ревеше — гол за „Аваланч“. Музиката отново засвири. Големите мъже бяха се скупчили и преплели ръце около героя.

— Гол на Льо Торо в десетата минута на първата част — напевно произнесе коментаторът. — С асистенция на Хендерсън.

Виното пристигна. Тя се усмихна и отпи.

— Така е по-добре — каза тя.

Прегърнал през раменете. Беше топла и мека и той чувстваше всяка нейна реакция на играта. Желаеше я. Искаше му се да спи с нея, да потъне в нея. В самата Ели, без никакви фантазии, без въртящи се, пищящи лица, а в истинската жена. Почти си представяше как свършва в нея без никакви предварителни планове, без крясъци, без борба и умоляване. Щеше да се справи. Скоро. Беше сигурен в това.

— Умирам от глад — сподели тя. — Може ли да се намери нещо за ядене тук?

— Мога да поръчам, каквото си искам, но мислех, че след това ще отидем някъде да седнем. На някое приятно местенце.

— О, Фин, толкова съм гладна. Не мога да чакам. Не успях да вечерям. Моля те — тя го погледна умоляващо.

— Добре тогава. Какво искаш?

— Един хамбургер. Обожавам хамбургери.

Той не си взе нищо. Само я наблюдаваше как яде. Беше малко подразнен, защото плановете му се проваляха. Сега тя нямаше да иска да яде след мача, а той бе планирал да я заведе в един от любимите си спортни барове, където правеха страхотни ребърца на скара.

На половината на хамбургера тя го остави, леко се поколеба и каза:

— Прекалено суров е за мен. Не мога да го изям.

— Прекалено суров?

— Би ли го върнал, Фин? Само малко още да го запекат.

— Искаш ли още един? Или нещо друго? — той усети, че тонът му стана леко раздразнителен.

— Не, не, този е добре. Просто да го препекат още малко.

Той го върна. Държа се остро със служителя. И то заради Ели. Беше ли толкова придирчива преди? Нямаше такъв спомен. Може би беше в особено настроение. Случваше се при жените. Скоро отново щеше да бъде сладката, сговорчива Ели.

След втората част една машина „Замбони“ излезе на игрището да почисти леда. Ели се изправи и се протегна.

— Къде са тоалетните? — попита тя.

— Като излезеш от ложата, тръгваш надолу по коридора.

— Добре. Ще се върна след минутка.

Но тя не се върна след минутка. Не се върна и след петнайсет минути. Нито след двайсет. Третата част започна, а нея още я нямаше. Фин излезе в коридора и започна да крачи напред-назад до дамската тоалетна. Ели я нямаше. Искаше да попита някоя от жените, които излизаха, дали Ели е вътре, но му се стори доста тъпо. Явно го е вързала, биха помислили те.

Накрая се върна в ложата. Беше ядосан, направо му се плачеше. Къде, по дяволите, е отишла? Дали не го беше зарязала?

Пет минути по-късно тя се появи. Усмихната, весела.

— Извинявай, че толкова се забавих — беше всичко, което каза тя, и лекичко го целуна по бузата. Хубавото й настроение не оправи неговото. Той си даваше сметка, че е кисел и че това е незряло, неприятно поведение, но не можеше да се овладее.

Ели сякаш не забелязваше чумеренето му. Гледаше мача, крещеше заедно с тълпата, скачаше на крака.

— Харесва ми хокеят — призна тя. — Не съм знаела, че е толкова страхотен спорт.

Би трябвало да се чувства поласкан от това, че тя е щастлива, че се забавлява. Опита се, но едно зрънце съмнение се загнезди у него. Това само го накара да я иска още повече. Копнееше за неизчерпаемия й възторг и откровеното обожание. Искаше да я притежава по всички начини, да я моделира и да я глези, да я закриля и да я обсебва.

— Страхотна игра! — извика тя, когато мачът свърши и техният отбор победи. — Ще дойдем ли пак?

— Може да го направим.

— Благодаря, Фин. Благодаря за всичко — и тя замахна към луксозната ложа. — Толкова се забавлявам.

Искаше му се да я закара в дома си и да я люби цяла нощ. Бавно, чувствено. Но тази вечер беше притеснен от поведението й и почувства, че не е готов. Моментът не беше подходящ. Искаше всичко да бъде както трябва. Ели трябваше да бъде прекрасното, сговорчиво момиче, за която я мислеше. А той трябваше да е на върха на играта си, а не да чувства горчивина от раздразнението.

Не, не беше готов още.

— Слушай — започна той, докато бяха в колата, — нали нямаш нищо против да те закарам по-рано? Утре рано сутринта имам среща. Гоня една голяма сделка.

— О, нали искаше да седнем някъде.

— Ти вече се нахрани.

— Но ти не си. На мен не ми пречи. Ще те придружа…

— Не се притеснявай. Не тази вечер. Срещата…

— Няма проблем, наистина. Както искаш, Фин — гласът й беше мек, гальовен, ръката й лежеше отпусната на бедрото му. Така беше по-добре.

След като я остави, той полетя обратно към Денвър. Беше облян в пот, стомахът му се бе свил на топка, сърцето му биеше лудо. Не биваше повече да се срещат. Беше се пристрастил към нея като към опасен наркотик. Бе започнала да го владее и това го плашеше. Трябваше да се откаже от нея.

Щеше да отиде до Лиймън отново през уикенда. Щеше да се повърти, да потърси онази гимназистка. Щеше да разбере коя е, къде живее, кои мъже са й приятели. Или пък може би имаше втори баща. Вторите бащи ставаха. Съседите също. Осъзна, че нуждата му пак се появи, но не се засилваше, както обикновено. Идеята да се заеме с момичето от Лиймън сякаш му се видя доста голяма разправия. Учуди се. Преди не се бе чувствал така и знаеше, че е заради Ели. Тя стоеше между него и опасните му намерения.

Знаеше, че е, защото трябваше да притежава първо нея, преди да посегне към някой друг.

Ели, Ели.

Опита се да заспи в удобното си, познато легло с големи размери и скъпи чаршафи, избрани от декоратора му и сребристосивата покривка на леглото, хладното лъскаво сребро, което толкова го радваше.

Но не можа да заспи. Колкото и да се опитваше да си представя завоеванията си, все не успяваше. Защото лицето на Ели изплуваше и спираше калейдоскопа, само тя оставаше пред очите му, проваляше фантазиите му, нарушаваше спокойствието на душата му.