Лин Ериксън
По тънък лед (21)

21

Един понеделник следобед Рик Огъстино потупа с ръка рамото на Майкъл.

— Най-после Чамблис успя да открие регистрация, която отговаря на ключа.

— Ключа? — неразбиращо премигна Майкъл.

— Исусе, Калас, ключа, който намерихме по случая Жирар.

— О, да, да. Извинявай. Това е страхотна новина. — Напоследък в главата му бяха само Ели и Расмусен. Миналия уикенд ги бе следил до късно в микробуса, а също няколко нощи миналата седмица и предишния уикенд. Чудеше се как ли Ели успява с работата и със срещите, как успяваше да запази самообладание с този луд — да го предизвиква, после да го омайва, после пак да го предизвиква.

Справяше се много добре.

До този момент Расмусен нито бе казал, нито бе направил нещо, което можеха да използват срещу него. Или той беше изключително внимателен, или до такава степен отхвърляше действителността, че се вживяваше в ролята си на нормален мъж, когато беше с Ели.

Колко ли щеше да продължи това? Кога щеше да се поддаде и да изпусне нещо уличаващо или щеше да се хване в капана на физическо насилие срещу Ели?

Може би изобщо нямаше да се получи.

Едно нещо бе сигурно в цялата тази бъркотия: Фин беше влюбен в нея. Нямаше никакво съмнение. Другите полицаи в микробуса пускаха солени шегички по този повод, но на Майкъл хич не му беше забавно. Той знаеше точно как се чувства Расумсен — Ели бе човек, който лесно предизвикваше обич.

Вече бе прекарал две седмици в микробуса и постоянно ги слушаше. Чуваше шумоленето на дрехите й, когато сядаше или кръстосваше крака, или вървеше до Расмусен. Дори по шума на плата можеше да отгатне с какво е облечена — с джинси или вълнен панталон или клин. Следеше всяка дума: ухажорското бръщолевене на Расмусен, отговорите на Ели. Слушаше, преживяваше целувките, закачките, яростните изблици, които напрягаха тялото му, и той инстинктивно посягаше към оръжието си.

Но до този момент Расмусен бе успявал всеки път да се овладява.

Макар че търпението му вече се пропукваше. Все повече и повече. Ели го предизвикваше все по-смело и Фин не криеше раздразнението си. Но колкото по-настъпателна ставаше тя, толкова повече го обсебваше. Той дори пристигаше с колата си до Болдър само за обедната почивка.

Ели вече знаеше програмата.

— Майкъл — съобщи му тя по телефона, — довечера в седем. Отиваме на кино в центъра по изкуствата в Арвада.

— Добре.

— Няма да можеш да ме чуваш, докато съм в киносалона.

— Не, но няма да посмее да направи нищо там.

— Не, предполагам, че не. — Последва пауза. — Старая се. Ако успея да го ядосам достатъчно, ще подхвърля някое от имената на жертвите. Ще му кажа, че знам за него. Ще…

— По-спокойно.

— Знам, но е трудно. Искам това да свърши.

— Нима? — попита той.

Отношенията му с Ели бяха само професионални тези дни — размяна на информация за места, време, адреси.

Майкъл така и не й се извини, че я попита дали е спала с Расмусен, но вече знаеше от всяка дума, всеки звук между тях, че не бе го направила. Психарят не можеше да го вдигне. Той така добре пасваше на профила на сериен убиец, че Майкъл се чудеше как никой не го бе забелязал досега.

Той не можеше да стигне до близост с жена, която обича, защото ситуацията му беше чужда — губеше контрол, емоциите му се объркваха и сексът бе невъзможен. Точно за това Майкъл бе предупредил Ели.

Но той го подозираше, че си наваксва.

Този следобед телефонът му звънна.

— Майкъл?

— Боже, само не пак.

— Не днес. Ще излезем утре вечер. Ще ме води на вечерята, която дава всяка година за супервайзърите си. Ще се състои във „Форт“, знаеш ли го, онзи в Морисън?

— Да, знам го.

— Вижда ми се достатъчно малко, за да чуваш всичко.

На следващата вечер Майкъл и Лиланд Къркнър седяха в микробуса. Кам Паркър шофираше. Имаше много смущения, но успяваше да чува Ели и Расмусен. Явно чантата й беше в скута.

— Скъпа, вземи си биволски карета — препоръча й Расмусен.

— Не, Фин, откровено казано прекалено много ще ми дойде. Предпочитам пилешко.

— Биволското е специалитетът на заведението, Ели.

— Не ме интересува. Искам пиле.

Тогава тонът на Расмусен доби онази остра нотка, която Майкъл вече добре познаваше.

Последваха много тостове и реч от Расмусен, обичайното похвално слово. Лентата се въртеше бавно, монотонно. Майкъл беше отегчен, но в същото време си мислеше за Ели, която бе на около двеста метра и омайва някакъв маниак, като се надяваше да го предизвикала престъпи границата и да падне в капана.

Проследиха колата на Расмусен до къщата му. Тази вечер бе със сребристосиньото Бе Ем Ве, не с „Гранд Чероки“, защото пътищата бяха сухи. До ресторанта в Морисън, който се намираше извън Денвър, пътуваха по двулентова магистрала, където можеше да лети с „Бавареца“ и да се фука пред Ели.

Този път Расмусен не закара Ели до Боддър, а до дома му в Чери Крийк. Кам Паркър спря на ъгъла с Първо Авеню. Къщата на Расмусен се намираше близо до края на глухата улица надве пресечки. Чуваха перфектно.

— Защо не облече червената рокля? — попита Расмусен.

— Казах ти, че е на съквартирантката ми. Не мога да я взимам постоянно.

— Аз ще ти купя рокля, Ели. Трябваше да го направя още за тази вечер. Ще ти купи десетки рокли.

— Не, Фин. Щом харесваш мен, трябва да харесваш и роклите ми. Няма да се правя на нещо, което не съм, и няма да ти позволя да ми купуваш нищо.

— За Бога, Ели, много си упорита.

— Може би.

— Искам да се гордея с теб.

— Насочваш се към несъществените неща, Фин. А сега, хайде, остави ме на мира.

— Хареса ли ти вечерята?

— Явно заведението е прехвалено. Само защото президентът Клинтън някога е бил там…

Мълчание.

— Неблагодарна, малка кучка.

Майкъл замръзна.

— Уха, вбеси се — забеляза Къркнър.

— Извинявай, Фин, но в ресторанта точно са те преценили.

Чу се шум. Нещо падна. Може би ваза? Или лампа? В микробуса Майкъл скочи.

— Фин — извика Ели. — Мили Боже, изплаши ме. — Тя заплака. — Не ми харесва, когато се държиш така. Не ми харесва! Ще ме заведеш ли вкъщи? Искам да се прибера, Фин.

Дали този път щеше да се получи? Дали не го притиска прекалено? Щеше ли да предприеме нещо — да я изнасили? Да я удуши? Да убие жената, която обича, но не може да притежава?

Последваха Бе Ем Ве-то през целия път до Болдър. Расмусен караше прекалено бързо, летеше по околовръстното. Нищо не си казаха. Лентата не помръдна, докато не спряха пред дома й.

— Лека нощ, Фин. Аз… съжалявам, че те ядосах. Още ли си ми ядосан?

— Да.

— Целуни ме, Фин. Ще се целунем и ще се сдобрим, ставали? Ще бъда в по-добро настроение следващия път.

Майкъл и Къркман чуха целувката така ясно, сякаш бяха в микробуса.

— Лека нощ, Фин.

— Лека нощ, Ели.

Майкъл не можеше да види къщата й от мястото, където бяха паркирали вана. Изкушаваше се да помоли Паркър да се приближи, за да отиде да види как е тя, но гласът й се обади в приемника:

— Всичко е наред, момчета. Отиде си и къщата е здраво заключена. Благодаря. Лека нощ.

Така той не можа да я види. Щеше да изглежда смешен в очите на двамата си колеги. Но поне знаеше, че е добре. Засега.

— Боже, този е слаба ракия — подвикна им Паркър от шофьорското място. — Да й позволи да му говори такива гадости. Аз бих я разкарал много бързо.

— Той не може да се справи — обясни Майкъл. — Влюбен е.

Чудеше се постоянно какво би направила тя, ако Расмусен събереше смелост да спи с нея. Ужасно се страхуваше, че тя щеше да го направи само за да влезе под кожата му, да спечели доверието му, да разсее съмненията му. Тя щеше да отиде дотам, да, сигурно щеше да го направи, защото бе решена. Би направила всичко, за да го вкара в капана.

А какво би направил той, ако това се случеше? Ако стоеше в микробуса и слушаше как правят любов — всеки звук, всяко стенание, шепот и допира на плътта и да си спомня как я е усещал под себе си?

Започна да свиква с тези мисли.

На следващия ден в офиса той присъства на заседание заедно с Огъстино, Чамблис, началник Кофи и един от асистент областните прокурори Джералд Шап. Поканиха го само защото вече работеха с него по случая Жирар — въпрос на професионална етика. До този момент не бе участвал.

— Е — започна Шап, — за какво става дума?

— Вчера с детектив Чамблис се срещнахме с момчето, на чието име е регистрирана колата. Студент от колорадския университет на име Роджър Ландис — обясни Огъстино.

— Правилно ли разбирам — уточни Шап, — че сте открили номера на колата от ключа, който сте намерили на местопрестъплението?

— Да. — Агостина вдигна ключа в полиетиленовото пликче. Към него имаше закачена халка. — Намерен е в снега близо до тялото.

— Продължавайте.

— Разговаряхме с момчето. Той току-що е купил колата и трябвало да почака, докато спести пари, за да я пререгистрира. Тъкмо затова не можахме да го открием бързо.

— Възможно ли е той да е извършителят?

Чамблис поклати глава.

— В никакъв случай. Същия уикенд той си е бил у дома в Гренууд Спрингс. Върнал се е за първите си часове в понеделник. Бил е със сестра си.

— Тогава? — Шап повдигна вежди.

— Тогава — отвърна Огъстино, — той я отстъпил на един приятел.

— Ха.

— Приятелят се казва Алан Сорели.

— И откъде е този момък Сорели?

— От Болдър. Има проблеми с изпитите, пада си мързелив. Наблюдаваме го. Искаме да знаем дали вашият офис би издал заповед? Мислите ли, че имаме достатъчно основание?

Шан се замисли за минута.

Ще откаже, реши Майкъл.

— Не — отвърна Шан. — Още не. Повикайте го на разпит. Обичайна процедура. Аз ще го наблюдавам. Да видим какво ще каже.

— Имаме отпечатъци. Имаме и предварителното изследване на семенната течност. Той е секретор, но от група нула положителна — уточни Кофи.

— Прекалено често срещано, за да е съществено — разсъждаваше Шан.

— Ще имаме точните резултати след около седмица. Ще се изясни картината. Иначе нямаме много сериозни улики — допълни Кофи.

— Пречупете го — поръча Шан. — Обадете ми се, когато го доведете тук. Искам това да приключи бързо.

Мъжете станаха и се ръкуваха.

— Ще го призовем днес — каза Огъстино. — Калас искаш ли да дойдеш с нас?

— Не, това си е твой случай. Аз имам предостатъчно работа. Успешна работа, момчета.

— Сигурен ли си?

— Да.

Този ден се прибра рано и се захвана да реди камъни по камината, като за всяко парче се качваше по стълбата, нагласяваше го внимателно, после го сваляше, за да нанесе мазилката, после почукваше, за да залепи камъка на място с изключително внимание. Нареди цял ред камъни под съпровода на силната музика от джаз радиостанция. Това му беше терапията. Слава богу, че я имаше.

Ели му се обади в управлението в четвъртък.

— В събота вечер — съобщи тя. — Вечеря в „Мортънс“. После в неговата къща. Купил е нова картина, която иска да ми покаже.

— Картина.

— Увлича се по модерното изкуство. Мисля, че е грозна, но той ги колекционира.

— Хъх.

— Ще ме вземе в шест и половина. Първо ще пийнем някъде. Планирал е всичко.

— Ще сме там — увери я Майкъл. След кратка пауза продължи: — Още ли си сигурна, че искаш да продължиш?

— Нали не мислиш наистина, че ще спра точно сега?

— Сигурно не.

— Близко сме, Майкъл. Сигурна съм. Стана раздразнителен и знам, че не спи добре. Ще се поддаде.

— Не си струва да се оставиш да те нарани, само за да го уличиш.

— Струва си и още как — отвърна тя.

Храбрата Ели. И глупава. Но дали в събота вечер Фин щеше да я вкара в леглото си? Този момент наближаваше. Майкъл го знаеше. И се ужасяваше.

По време на вечерята в „Мортънс“ Ели чувстваше как у нея се надига паника. Едва преглъщаше храната заради буцата, заседнала в гърлото й. Тази вечер Фин беше различен. По-уверен, със самодоволна усмивка на лицето, голямата му ръка постоянно я докосваше. Поръча две бутилки вино. Скъпо вино. Тя отпиваше малки глътчици, но той постоянно й доливаше чашата.

Държеше се по друг начин. Сякаш бе взел някакво важно решение. Тя се досещаше какво е, какво би могло да е.

Майкъл, безмълвно крещеше тя, не ме оставяй насаме с него.

И знаеше, че Майкъл не би го направил. Щеше да я чува. Беше паркирал някъде наблизо микробуса и щеше да ги проследи до дома на Фин след вечеря. Щеше да чуе всичко.

Дали наистина можеше да се подложи на това? Да спи с Фин? С един изнасилвач, луд, брутален убиец?

Винаги си бе представяла, че ще направи каквото трябва. Ще спи с него. Ще получи още по-голямо влияние върху самочувствието му. Или в сублимния момент щеше да го отблъсне, да го докара до ръба на сексуалната лудост. Бе вярвала, че може да контролира положението. Бе убедила и Майкъл в това.

Но те така и не бяха говорили за това. Но и двамата знаеха каква е целта. Тогава защо бе тази паника?

Черната чанта лежеше в скута й. Достатъчно близо. Знаеше, че ги чуват.

— Реших — започна Фин, — реших нещо. — Ядеше филе от морски език в сос от сушени домати и гъби.

— Какво си решил?

Остави вилицата си и се наведе към нея, като отмести свещта, която стоеше в центъра на масата.

— Реших, че се чувстваш несигурна и затова се държиш толкова… своенравно с мен напоследък.

— Несигурна — повтори тя.

— Да. Не знаеш къде стоиш спрямо мен. Не съм ти казвал досега какви чувства изпитвам.

— О — учуди се тя, — разбирам.

— Прав ли съм?

Тя се замисли за миг. Накъде биеше?

— Възможно е.

— Знаех си — усмихна й се той. — Затова ще ти обясня точно как се чувствам и проблемът ще бъде решен.

Ели ядеше соте от скариди. Тя също остави вилицата си и наклони глава.

— И какво точно изпитваш към мен, Фин?

Той сведе поглед почти свенливо.

— Луд съм по теб.

— Така ли?

— Мисля, че те обичам.

— Мислиш.

— Ели, моля те, за мен това е нещо ново. Никога през живота си не съм обичал жена.

Майкъл чува това.

— О, Фин — смая се тя.

— Само толкова ли „О, Фин“?

— Аз… аз не знам какво да кажа.

— Кажи ми, че и ти ме обичаш.

Секунда колебание.

— Мисля, че е така, Фин. Наистина го мисля.

Той се усмихна и покри ръката й със своята, а с другата вдигна чашата си.

— За нас — каза той. — За щастието.

Тя също вдигна чашата си. Думите й заседнаха в гърлото.

— За нас — повтори тя.

Мили Боже, той, той се подготвя за кулминация. Тази вечер. Не можеше повече да отлага. Какво да направи? Можеше ли да остави Фин да й причини това?

 

 

Картината беше потресаваща. Много голяма, окачена на стената зад масата за хранене с опушено стъкло.

— Погледни — гордо каза Фин.

И тя погледна. Едри, груби щрихи от натрапчиви цветове. Изобразяваше клоун. В единия ъгъл се виждаше изкуствената му усмивка, разкриваща остри зъби, а в другия — големия червен нос. Ръцете му дърпаха голямата яка на клоунския му костюм, която бе нарисувана деликатно, с прецизни детайли и цветове, точно в центъра на платното.

— О — възкликна Ели. Картината беше страшна. Мрачна, въпреки темата. Изопачени форми, мрак, който се долавяше, ако се вгледаш за по-дълго. Беше брилянтната картина за хора, които обичат кошмари.

— На Ласитер.

— Ласитер…

— Да. Платих доста пари за нея.

— Обзалагам се. Уха, наистина е нещо специално, Фин.

— Харесва ли ти.

— О, да, много… силно въздействаща.

Той извади красивите си кристални чаши и наля вино. Ели седна на кожения диван и кръстоса крака. Сложи чантата на мястото до себе си и отпи от виното.

— Харесва ми да си в дома ми — призна Фин. — Оживяваш го. — Загледа се в нея.

— Колко хубаво го каза.

— Бих искал да те виждам тук по-често.

— Но, Фин, нали знаеш колко съм заета. С моята работа и учението ми през следващата година.

— Ще ти купя кола. Ще можеш да пътуваш.

— Не бих ти позволила да ми купиш кола.

— Ели, Ели, какво ще правя с теб?

Тази вечер беше различен. Не се дразнеше от нея. Тя не можеше да го предизвика.

Разхлаби вратовръзката си, после й подаде ръка и я дръпна да стане.

— Да? — задъхано попита тя и той погрешно схвана дишането й за страст.

— Ела тук — прикани я той и я взе в обятията си. Целуна я, плъзна ръце нагоре-надолу по нейните. Тя почувства възбудата му до стомаха си.

Майкъл чува.

Пусна я, отмести косата й от челото и каза:

— В спалнята.

О, Боже.

Тя едва успя да грабне чантата си от дивана. В спалнята — с абаносови мебели, огромно легло с балдахин и сребриста покривка, бял килим — той свали сакото и вратовръзката си и разкопча яката си.

— Искам те в леглото си — нежно й каза той. — До мен. Искам да те видя. Без дрехи, Ели.

Тя трепереше. Може би това минаваше за страст.

— О, Фин — промълви тя.

Той разкопча блузата й, бавно, внимателно. Разтвори ципа на полата й — на семплата й черна пола от втора употреба. Наведе се и отърка лице в гърдите над сутиена й. Тя затвори очи и си представи, че Майкъл я съблича, че ръцете на Майкъл докосват голата й кожа. Майкъл.

Обувките, чорапогащите. Кожата й настръхна. Фин беше гол, на приглушената светлина тялото му изглеждаше едро, мускулесто и бледо.

Можеше ли да го направи? Тя отчаяно се опита да се отдели от тялото си, да пусне съзнанието си да се рее надалеч от него. Беше невъзможно. Ръцете му… Не можеше да го понесе. О, Майкъл.

На леглото му имаше чаршафи, гладки като сатен. Завивката бе отметната.

— Ели, Ели — повтаряше той. — Толкова много те исках. Нямаш представа. Чаках те. Чаках…

Той разкопча сутиена й, целуна гърдите й, една по една. Със страхопочитание свали бикините й.

Тя дишаше на пресекулки от ужас. Беше напълно вцепенена. Сигурно той си мислеше, че и това е от страст.

Ръцете му погалиха хълбоците, бедрата й. Устните му докосваха ту едната, ту другата гръд. Плътта й се свиваше, в гърлото й се надигаше писък. Не можеше да диша. Не можеше да го направи. Да, можеш, трябва.

Майкъл!

Но беше Фин. Неговата голяма ръка разтвори бедрата й. Фин, чиито зъби бяха на гърдите й, Фин, който се надвеси над нея, подпря се и беше готов да…

В този миг тя разбра, че не може да го направи. Отказът й трябваше да му въздейства.

— Не — задави се тя.

— Ели — изстена той.

— Не, Фин. — Тя го отблъсна, опря ръце на гърдите му и силно го избута.

— Какво? — извика той.

— Казах не — повтори тя обезумяла.

— Какво значи това не?

— Не мога да спя с теб. — Тя лежеше под него и едва дишаше. Беше толкова тежък.

— Какво? — Той стоеше надвесен над нея, подпрян на ръце.

— Пусни ме.

— О, Ели, скъпа, миличка, недей така. Сега не е време…

Тя отново го забута.

— Махни се от мен!

— Какво става? Да не си…?

— Искам да си вървя.

Той се отмести.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Искам да си вървя.

— Ти подиграваш ли се с мен, Ели? Знаеш ли какво направи току-що? — изкрещя той. Сграбчи я и я разтърси. — Какво ти става?

— Спри!

— Няма. Кучка такава. Ти си луда! — Той отново я сграбчи.

— Пусни ме!

— Да те пусна? Да те пусна?

Тя се опита да се измъкне назад, но той я държеше и ръцете му бързо се стрелнаха като нападаща змия към врата й.

— Моя си. Няма да те пусна, ненормалнице. — Започна да стиска. Тя безпомощно размаха ръце, заби нокти в ръцете му и се опита да ги махне от гърлото си.

Майкъл! Крещеше мозъкът й.

— Какво правиш — успя да изграчи тя, — изнасилваш ли ме?

Той изруга, но дотам. Никакви самопризнания, нищо.

 

 

Фин беше единайсет годишен през лятото, когато майка му Беки отново се разболя. Баща му Кийт бе в затвора за шейсет дни по обвинение за пиянство и нарушаване на обществения ред. Но този път Беки имаше план — брат й щеше да се погрижи за Фин и сестра му Джини, за да не отидат в приемен дом.

Чичото на Фин беше едър мъж, ерген и прие племенниците в дома си. След седмица той започна да идва в спалнята на Фин посред нощ. Отначало само галеше хубавото русо момченце и му говореше.

После го насили. Спомените бяха толкова ясни, живи, че постоянно се въртяха пред очите на Фин като филм.

Първо лицето на чичо му, после ръцете му, устата, от която излизаха разни думи. Но Фин така и не чуваше нито една, защото някакъв шум в главата му заглушаваше всичко.

Отначало си мислеше, че майка му ще дойде и ще го спаси. Но не дойде. Не можеше. Беше твърде слаба, изтощена, страхлива, осъзна накрая той.

Нима тя не знаеше?

Всичко у Фин се бунтуваше, но напразно. Чичо му лесно го притисна на ръба на леглото и…

Ужас и разкъсваща болка и срам, срам, от който никога не се отърва, болка и още болка. Опита се да пищи, някой да го чуе, Джини щеше да го чуе и да го спаси, но лицето му бе притиснато в чаршафите и имаше чувството, че устата му ще се откъсне от костите, носът му беше сплескан настрани. Не можеше да диша. Очите му така бяха притиснати в орбитите си, че мозъкът го болеше. Толкова много болка.

Той никога не разказа на когото и да било за чичо си, защото инстинктивно усещаше, че това е прекалено ужасно, за да го споменава. Но когато видеше едър, рус мъж, който дори бегло да напомня за чичо му, онзи шум се връщаше в главата му.

А после, години по-късно, Фин откри момичетата.

 

 

Ели не можеше да си поеме дъх, ръцете му я стискаха, гърдите й се надигаха с усилие. Той коленичи над нея, възседна я, борбата й нямаше никакъв ефект срещу неговата сила.

Това бе направил и със Стефани Морис. Само че нея я бе изнасилил. Нямаше да изнасили Ели, щеше направо да я удуши до смърт.

Майкъл!

Рязко ръцете я пуснаха и в дробовете й нахлу въздух. Тя лежеше там, изнемощяла, едва дишаща, гола. Фин се отпусна настрани. Ругаеше, плачеше и пак ругаеше и плачеше.

— Добре съм — каза Ели. — Добре съм. — И се молеше Майкъл да я е чул, молеше се да успее да го спре. Дали щеше да разбие вратата, да се втурне с пистолет в ръка и да провали всичко? — Всичко е наред. Добре съм.

Фин захвърли нанякъде завивката и Ели се сви на топка да се защити. Една лампа се разби на пода.

— По дяволите! По дяволите всички жени! Долни, лъжливи пачаври!

Не, Майкъл, пищеше мозъкът й. Още не. Фин беше на ръба да рухне. Всеки миг щеше да стане.

Тя се сви към таблата на леглото.

— Трябва ли да удушваш всички жени, които харесваш, Фин? — извика тя.

— Махай се — изврещя той. — Кучка, пачавра.

Ели се измъкна от леглото, като внимаваше то винаги да е между, тях. Събра дрехите си, чантата, разкъсвана между желанието да избяга от този ужас и необходимостта да остане, да се опита още веднъж да стигне до него. Трепереше от ужас.

— Махай се! Няма да те закарам до вас — беснееше Фин. — Вземи си такси! Не искам да те виждам никога повече. Мръсница!

Тя набързо се облече в дневната, остави половината копчета незакопчани, чорапогащите натъпка в джоба на палтото си. Уплашена, все още трепереща, но с ясното съзнание за финал: Не се получи. Провалих се.

Фин се появи на вратата — висока гола фигура с изкривена физиономия.

— Ето, вземи си такси. — Той й хвърли банкноти в лицето й. Пръснаха се на пода, после той изчезна и тя чу как една врата се затръшна и къщата се разтресе.

Тогава пак се появи вече с обути панталони.

— Казах, изчезвай! — Хвана я за ръката, завлече я до входната врата, отвори я и я блъсна навън толкова силно, че тя едва се задържа да не падне. После затръшна вратата след нея.

Ели стоеше на студа в тъмнината и плачеше. Плачеше от страх, облекчение и разочарование.

Беше се провалила. Край.