Лин Ериксън
По тънък лед (23)

23

Ели не беше ходила в Аспен от седемнайсетгодишна, когато отиде на екскурзия от училище. Тогава беше в края на април, известен сред местното население като калния сезон. Спомняше си как изглеждаше планината с едва напъпилите трепетлики и тополи, топящите се камари мръсен сняг по северните склонове и мозайката от сняг и кал по Ейджакс, със ски пистата, която се извисяваше над града като цунами, което всеки миг щеше да се стовари отгоре му.

Този път беше посред зима — всичко, покрито с чист бял сняг, коледни украси блещукаха празнично по витрините на магазините, по прозорците на къщите, по дърветата и викторианските улични фенери.

Беше като в приказка, обетована земя на богатите. Докато Болдър бе дом на успелите работещи хора, на студентите и интелектуалците, Аспен беше дом на баровците. Фин дори й бе показал десетките частни джетове на летището до града.

— И това е само част от тях — обясни й той. — Останалите само се приземяват, стоварват пътниците си и отлитат, за да се паркират в Гранд Джънкшън.

— Трудно ми е да го проумея — призна тя. — Толкова много пари.

— Не искам да те притеснявам — продължи той, — но не след дълго с още двама приятели от Денвър ще купим такъв джет. Работя по въпроса.

— Нещо като кооперация? За хора с големи самолети?

— Точно така. Нов начин за сътрудничество. Ще получа лиценза си за пилотиране на малък „Лиър“ след по-малко от година.

Не, няма да стане, мислеше си Ели. Беше готова да плати с живота си, за да го види зад решетките преди края на годината.

Регистрираха се в хотел „Джером“ в две съседни стаи, както й беше обещал. Отново беше съвършеният джентълмен. Или се страхуваше да не излезе извън контрол отново, или се ужасяваше от мисълта за секс с нея. Тя не можеше да проумее как можеше да е влюбен и да не може да има нормални сексуални отношения. Какво ли ставаше в главата му?

Всичко това беше без значение. Тя беше там по една причина. Това беше последният й шанс и тя не можеше да си позволи да го пропилее с разни мисли за импотентността на Фин. Последно усилие. Щеше да се придържа към плана, независимо какво щеше да се случи. Но, Боже, колко самотна се чувстваше в този миг — съвсем сама. Без подкрепление. Без нищичко. Майкъл сигурно беше на хиляди мили оттам.

Стаите им бяха като изискани будоари във викториански стил. Мебели с орнаменти, елегантни. Дантелени пердета, килим на златисти, зелени и бургундско червени флорални мотиви, антична дъбова тоалетка и столове, месингови легла, покрити с кувертюри в слонова кост и големи, обточени с дантели възглавници, в баните с бели плочки и аромат на английски сапун имаше вани с месингови крачета-лапи. Ели стоеше насред стаята си и си мислеше, че е в рая, а зад стената беше и самият дявол.

Не беше се държал като дявол по пътя до Аспен. Тъкмо обратно — цели четири часа се бе извинявал за толкова ужасната нощ в дома му.

Ели бе седяла в колата и го бе слушала, покорно бе кимала и приемала всичките му извинения. Но за нея бе ясно, че той се опитваше да оправдае поведението си пред самия себе си.

— Не мога да си представя, че се държах толкова неприятно — обясняваше той. — Това не е в стила ми. Макар че, Ели, все още не разбирам какво се случи или защо ти… промени решението си. Очевидно има нещо общо с мен. Само ако бях го проумял тогава.

Тя все още не му бе дала обяснение. Какво можеше да му каже? Че не бе осъзнавала до последния момент, че никога не би могла да спи с него? При това, докато Майкъл ги подслушваше. Мили Боже.

Той почука на вратата между стаите им в пет.

— Мислех, че ще се поразходим преди вечеря — обяви той и както винаги я порази фактът, че той никога не питаше. А нареждаше. Командваше.

— С удоволствие. Ще си взема палтото.

В Аспен можеше да се види невероятно разнообразие от облекла. Имаше жени в дълги кожени палта и елегантни ботуши и други с каубойски шапки „Стетсън“ и чизми. Имаше и хора с пухени якета в ярки цветове, с вълнени ръкавици, джинси и апрески. Някои бяха със сака и каубойски шапки, украсени с мъниста и лъскави обувки на висок ток. Подгряваните тротоари позволяваха всичко. Самата Ели беше от туристите с яке, джинси и черни ботуши. Фин носеше кафяво кожено яке и също джинси. Не можеше да се въздържи да не го огледа, докато прекосяваха съвършеното като картина викторианско лоби. Изглеждаше добре в кожа, но не можеше да се сравнява с Майкъл. Веднага прогони тези мисли от главата си. Това беше нейната мисия, краят на едно дълго търсене. Беше въпрос на всичко или нищо, и по дяволите кариерата й, Майкъл, по дяволите всичко, освен това, което е в ръцете й.

Боже, колко се страхуваше.

Въпреки това не спираше да се усмихва, докато претичаха през трафика на Мейн Стрийт и се отправиха към центъра на старото миньорско градче, известно с добива на сребро. Фин покровителствено държеше ръката й.

Разглеждането на витрините много го забавляваше, особено когато минаваха край безбройните галерии. Един нов художник му направи специално впечатление и след кратък разговор със собственика на галерията измъкна платинената си кредитна карта и купи модернистичната картина — масло, озаглавена „Вехнещи цветя във ваза“. Поръча да му я изпратят в Денвър.

Ели продължаваше да се усмихва.

— Прекрасна е, Фин.

В действителност, от едрите щрихи на клюмналите цветя я побиха тръпки. Ако успееше, ако планът й се осъществеше, Фин никога нямаше да види картината окачена на стената си. Много лошо за Фин, лошо и за художника.

Тя беше самата нежност и жизнерадост, държеше го под ръка и не спираше да се усмихва. Постоянно галеше шизофреничното му его, докато се разхождаха, от време на време се скриваха от студа в някой магазин, после продължаваха по търговските улички.

Пред „Еймън Уорди“, където се продаваха украсени коледни елхи за вилите срещу някакви си осем хиляди долара, Фин разтърка ръцете й в своите.

— Пак си забравила ръкавиците си.

— Безнадеждна съм, нали? — мило подхвърли тя.

— Предполагам, че поне си носиш ски ръкавиците за утре?

— Разбира се. — Но до утре имаше още много време. Не можеше да се отърве от спомените си за уикенда с Майкъл, нощта в уютната хижа, нежното му докосване, дъхът му в косите си, тялото му върху нейното, което я притискаше към мекия матрак. Дали на това старо легло двамата с брат му Пол се бяха борили?

На същото това легло бе плакала.

— Много се умълча — провокира я Фин.

Тя се усмихна.

Аспен беше пълен с туристи, въпреки че бе краят на сезона. Шумотевицата от новогодишните празници се усещаше до средата на февруари.

Фин обясни:

— Сега е седмицата на местния фестивал, който наричат „Уинтърскол“. Разни ски състезания, ще има парад и фойерверки на планината утре вечер. Идвам всяка година. Обикновено сам. Но исках и ти да го видиш.

— Нямам търпение — излъга Ели.

Вечеряха в подножието на планината Аспен — Ейджакс, както го наричаха местните — в таверна „Ейджакс“ — интимен, много модерен ресторант, който предлагаше голямо меню, малки порции и високи цени.

Фин поръча за двамата, избра бутилка специално отлежало италианско вино — кианти, доста тежко за вкуса й.

— Отлично, как мислиш? — попита той и чукна чашата си в нейната през свещта, после отпи.

— Хубаво е — излъга тя.

— Не е ли прекалено силно?

— Не много. Съвършено е.

Сервираха им всичките четири ястия а ла карт. Крем супа от краставици, салата от пресни зеленчуци, полети с малинов сос, карета филе от свободни крави с хрянов сос, дребни картофи, гарнирани с пресен лук, малки карамелизирани морковчета и накрая, когато Ели мислеше, че вече ще се пръсне, дойде десертът — сапфирен пулиш с пресни боровинки.

Облегна се назад, усмихна се на Фин и си помисли, че това беше вечеря точно като за последно.

След това продължи да ласкае егото на Фин и се опитваше да си спечели още време. Искаше да го предразположи, да го накара да повярва, че има власт над нея. Да му докаже, че напълно контролира царството си. Тя беше толкова сговорчива, толкова противно мила, че се чудеше дали той не забелязва нещо, дали не успява да прозре отвращението й.

Питиетата след вечеря в „Бентлис“ бяха идея на Фин. Претъпканият бар й допадна. Съвършено, помисли си тя, като нервите й започваха да избиват по кожата й още с влизането в бара на историческата опера „Уийлър“.

Отново той поръча вместо нея — две тумбести чаши ликьор „Гранд Марние“.

Ели внимателно отпиваше на малки глътки. Фин обърна своя на две големи глътки и взе да губи търпение с нейното мотаене.

Погледна часовника си.

— Искам утре да се качим рано на пистите — обясни той.

— Ей сега ще съм готова — но после само докосна устни до питието.

— Тези напитки се пият на големи глътки.

Ели не му обърна внимание.

— С темпото, с което пиеш, ще останем тук цяла нощ.

— А това е едва първото — заяви тя.

— Моля?

— Е, нали още няма да се прибираме в хотела? Искам още един от тези. Много ми харесва.

— Ти и без това си малко замаяна.

Сервитьорката избра съвършения момент да се появи отново.

— Още по едно?

— Да, моля — грейна Ели.

Фин вдигна ръка:

— Само сметката, госпожице.

Ели смръщи вежди и погледна сервитьорката:

— Аз все пак ще поръчам още едно.

— Не — отсече Фин, — няма да пиеш повече. Сметката, моля.

Ели поклати глава. Забеляза внезапно настъпилата тишина по съседните маси.

— Госпожице — продължи тя, — донесете ми още едно. Може и на отделна сметка. Аз мога да си платя, ако той не иска.

За един напрегнат миг Фин онемя. Когато се овладя, каза с тих и треперещ глас:

— Тръгваме, Ели, веднага. Никога през живота си не съм се чувствал по-неудобно.

Тя го клъвна с бързината на змия. На висок глас му отговори:

— Хубаво е, че сме на обществено място, нали? Тук няма да посмееш да ме удариш.

Той замръзна. Всичко важно за него — копнежите му, убежденията му току-що се сринаха.

— Върви по дяволите — процеди през зъби той.

Ели се изправи на крака.

— Отивам до тоалетната. Ако си тук, когато се върна, добре. Ако ли не, ще се видим в хотела, когато се прибера.

Той само я изгледа, челюстта му трепереше, вратът му беше огненочервен. Вече всички в бара ги наблюдаваха.

Ели бутна стола си назад, повдигна небрежно рамене пред него и започна да си преправя път през множеството.

Пред очите й беше само бесният поглед в студените сини очи на Фин. Този път напипа слабото му място.

 

 

В щатите по Роки Маунтин започна да вали сняг още в събота и продължи цяла неделя. В дебрите на планината, близо до Континенталния вододел по ски курортите отчетоха, че са натрупали нови осемдесет сантиметра сняг. По Си Ен Ен следяха ефекта от снежната буря в цялата страна и резервациите скочиха до небесата. Нямаше никакви свободни места.

По Фронт Рейндж нещата стояха по друг начин. Пуебло и Колорадо Спрингс бяха пощадени от бурята. В Денвър паднаха около шейсет сантиметра сняг, в Болдър — едва трийсетина. Въпреки това по пътищата цареше хаос в понеделник сутринта, когато най-после снегорините успяха да излязат въпреки виелиците.

По околовръстното на Болдър се караше много бавно.

— Човече, гаден трафик — оплака се Огъстино от пасажерското място на джипа.

Майкъл само кимна, после мина в съседната лента покрай един влекач. Прозорците на джипа се заплескаха със сива киша, разтопена от смесите, които хвърляха по пътищата.

— Мамка му — изпъхтя Рик.

Майкъл нито чуваше, нито виждаше. Мислеше само за едно — да стигне до къщата на Расмусен.

Огъстино и униформеният патрул разумно замълчаха на задната седалка. Никой не смееше да говори на Калас, когато така се умълчеше. Рик заби поглед в сутрешното издание на „Денвър Поуст“, което лежеше отворено на рамката между двете седалки.

Заглавието го удари в челото.

СТУДЕНТКА ПО ПРАВО ОТ УНИВЕРСИТЕТА НА КОЛОРАДО УБИТА В АСПЕН

Нямаше нужда Рик да го прочита отново. Вече два пъти бе чел статията. Знаеше я наизуст.

Убитата студентка Елинор Креймър беше открита късно в неделя в стая в историческия хотел „Джером“. Очевидно смъртта е настъпила вследствие удушване. Има следи от сексуално насилие. Полицията в Болдър заедно с областния прокурор на провинция Болдър и полицията в Аспен, са убедени, че скоро ще заловят убиецът, който може да се окаже свързан и с други нападения над жени по Фронт Рейндж.

Рик изсвири през зъби. Исусе Христе, помисли си той. Малката Ели.

Пристигнаха в дома на Расмусен малко преди девет сутринта.

— Искаш ли аз да се заема с това? — попита Рик и отвори вратата си.

Майкъл поклати глава.

— Трябва да го направя — отвърна той със свито гърло и се обърна към униформения: — Прикривай ме.

— Разбира се, детектив.

Трябваше да натиснат звънеца на портата. Ако Расмусен не си беше у дома, щяха да го търсят в офиса. Майкъл не даваше пет пари къде ще го открият, стига да се добере до кучия му син.

Все още беше рано и Расмусен си беше вкъщи. Портата се отвори автоматично и Майкъл забеляза, че входната врата се отвори. Насред новопочистената алея забелязаха неразпечатания брой на „Денвър Поуст“. Майкъл погледна Расмусен в очите, после спря, вдигна опакования в оранжев найлон вестник, изтупа го от снега в крака си и се отправи към своя немесис.

— Какво, по дяволите, става? — учуди се Расмусен, когато Майкъл застана очи в очи с него. — Калас? Не мога да повярвам. Колко време мина — десет, дванайсет години?

Но Майкъл не беше в настроение за приказки. Бутна документа към гърдите му, сякаш му подаваше топка и каза:

— Можеш да го прочетеш на път за управлението.

— Какво управление?

— Викат те за разпит във връзка с убийството на Елинор Креймър.

— Убийство? Какво по…?

— Да вървим, Расмусен — повтори Майкъл. Той кимна към униформения полицай. — Заведете този мъж до колата.

— Една минута. Това е пълен абсурд! Убийство?

— Млъквай — нареди му Майкъл с тон, който не търпи възражение.

Расмусен замълча и патрулът го хвана над лакътя и го поведе през дълбокия сняг. Майкъл въздъхна на пресекулки, стисна челюстта си и ги последва.

Бен Торес крачеше пред стаята за разпити, с една ръка на хълбок под сакото си, а с другата разтриваше врата си.

Най-после той се обърна към Майкъл и началник Кофи.

— Вижте. Искам всичко да бъде направено по правилата. Расмусен не е глупак. Поиска адвокат. Трябва да изчакаме, докато дойде. Това е заради Ели, по дяволите. Ще го направим както трябва.

— Майната му — тихо изрече Майкъл и после забеляза Джанис Креймър, седнала в ъгъла до прозореца. Рик Огъстино й подаваше чаша кафе. Беше бледа като платно. Дължаха го на нея. Трябваше да го направят както трябва. Дължаха го на Ели, за Бога.

— Добре — съгласи се той и погледна Бен Торес. — Ще почакаме. Но не много.

— По-спокойно — посъветва го Кофи със смръщени вежди.

Адвокатът на Расмусен пристигна малко след обяд. Появи се по стълбите, сивото му кашмирено палто беше увиснало на едното му рамо, стискаше куфарче в ръка. Едър, задъхан мъж.

Представи се, ръкува се с Торес и Кофи. Майкъл държеше ръце в джобовете си.

— Ралф Семплър — каза адвокатът, все още запъхтян и зачервен. — За какво е всичко това? Кофи, в какво обвинявате клиента ми?

Майкъл го прекъсна.

— Можете да останете и да си говорите, колкото си искате. Аз започвам разпита, писна ми да чакам.

Семплър изглеждаше объркан.

Майкъл отвори вратата на стаята за разпит — същата, в която той и Ели бяха разговаряли първия път. Имаше чувството, че сърцето му е стегнато в стоманено менгеме. Ели, помисли си той, това е за теб.

Външно Майкъл се владееше, спокойно нагласяваше магнетофона, поставен в центъра на масата и издърпа един стол. Отвътре вреше и кипеше, менгемето безмилостно стискаше сърцето му, в стомаха му сякаш се гърчеха змии.

— Нещо против да записваме разпита? — попита той, приковал Расмусен с поглед.

— Къде, по дяволите, е адвокатът ми? — ядоса се Расмусен, но в същия момент Семплър влезе.

Майкъл го предупреди:

— Само няма да се месите, Семплър, иначе сте вън оттук.

— Чуйте ме — започна Семплър, но нещо в онези златисти очи го накара да замълчи. — Ще видим как ще върви.

Майкъл се обърна към Расмусен. И започна.

— Можем да го направим по лесния начин — каза Майкъл, — или по трудния. И в двата случая няма да мръднем от тази стая, докато не подпишеш самопризнанията си за убийството на Елинор Креймър. Предполагам, че познаваш Ели.

— Да, разбира се, познавам Ели — започна той, облегна се на масата с искрено, открито и притеснено изражение.

Майкъл натисна бутона за запис и така продължиха цял час. Задаваше му въпроси, Расмусен отговаряше откровено на повечето от тях. После Майкъл се оттегляше и оставяше бившето ченге да повтори. Отново и отново. А още не бяха започнали по същество. За да получат признанието му, за да го пречупят щеше да им е нужно голямо търпение и много изтощителни часове работа. Расмусен не беше никак глупав. Но пък Майкъл знаеше къде и кога да нанесе ударите си. Семплър, макар да беше прецизен и нащрек, не можа да каже много. През повечето време адвокатът изглеждаше смаян и бясно дращеше в един жълт тефтер.

Майкъл изпитваше мрачно, но свирепо удовлетворение от работата си. Успяваше да отдели плявата и стигаше до истината. За това беше нужна здрава ръка и непоклатимо желание да стигне до главната цел — да пречупи негодника. Въпреки това имаше моменти, когато му се искаше просто да извади служебния пистолет и да пусне един куршум между сините очи на Расмусен. Тогава се сещаше за Джанис, която чакаше отвън. Бе чакала и страдала през всичките тези години.

Времето минаваше. Расмусен ставаше неспокоен, беше му неудобно в твърдия пластмасов стол. Въртеше се, ставаше, сядаше. Размърдваше си раменете, за да ги освободи от напрежението. Същото правеше и Семплър. Майкъл беше невъзмутим като статуя.

— Трябва да отида в офиса — каза Расмусен. — Имам преговори по един договор. По дяволите, това са глупости. Семплър, направи нещо.

Адвокатът сви рамене.

— Просто ги остави да си зададат въпросите, Фин. Изчакай да свършат и после ще ги съдим до дупка.

— Нещо против да отида по малка нужда? — попита Расмусен.

— Нищо против — отвърна Майкъл.

Докато Расмусен го нямаше, Семплър се наведе напред.

— Вижте, имате ли нещо срещу моя клиент? Нещо сериозно? Или просто стреляте на посоки?

Майкъл се усмихна.

— Боже, и това ми били полицаи. Проклети нацисти — измърмори Семплър.

Фин се върна и седна на неудобния стол. Бе разхлабил вратовръзката си. Сакото от костюма му беше метнато на облегалката на стола. Ръкавите му бяха навити. Носеше шита по поръчка риза в светлосиньо с монограм на джоба. Съвършено колосана. Майкъл предположи, че сигурно струва около двеста долара.

— Добре — продължи Майкъл, — да повторим. Признаваш, че си имал връзка с Ели.

— Казах го вече десет пъти.

Майкъл го прекъсна с ръка.

— Да се върнем на миналия петък.

— Да, да се върнем — съгласи се Расмусен, очевидно отегчен.

— Взели сте покойната от дома й на Марийн Стрийт в един следобед. Така ли е?

— Да, да, казах, че е така. Точно в един. Дори видях една от съквартирантките й. Не отричам изобщо, че заведох Ели в Аспен.

— Внимавай — намеси се Семплър.

Расмусен го стрелна с поглед.

— Нямам какво да крия, за Бога. Шофирах до Аспен. Настанихме се в две отделни стаи.

Майкъл го прекъсна.

— Защо две стаи, Расмусен?

— Хей, не ме интересува в кой век сме, аз уважавам жените. Мили Боже, щях да…

— Да, какво?

Расмусен изсумтя и кръстоса крака.

— Исках да й купя пръстен.

— Годежен пръстен?

— Да.

— Добре. Значи се настанихте в хотела — в две стаи — и после?

Расмусен разказа как бе минала вечерта. Вечеря в „Бентлис“ и две чаши „Гранд Марние“.

— И ви казвам, че Ели отиде до тоалетната и не се върна. Попитайте сервитьорката, за Бога. Накарах всички в заведението да я търсят.

Майкъл скръсти ръце и взе да се поклаща на задните крака на стола си.

— Полицаите от Аспен са разговаряли със сервитьорката, Расмусен, и се разбра, че двамата с Ели сте имали доста сериозен скандал. Всъщност има много свидетели.

— Не беше скандал — Расмусен сви пясъчнорусите си вежди. — Ели искаше да остане. Аз исках да се наспя, за да се качим рано на пистите.

— Ъ-хъ. Тогава защо не се обадихте в полицията, когато тя не се върна?

Расмусен пак изсумтя.

— Не я познавате. Много е упорита. Накрая се прибрах в хотела, мислех, че е там. Но я нямаше.

— И това не те притесни?

— Не знам. Може би малко. Но Аспен е курортен град и си помислих, че може да е отишла в друг бар.

— Продължавай.

— Мина два часа, а нея още я нямаше в стаята й.

— И тогава не се обади в полицията?

— Знаеш, че не съм, Калас.

— Тогава кажи ми какво направи.

— Легнах си.

— Разбирам. И не се притесни. Всичките й дрехи са били в стаята й, но ти не се притесни?

— Ако трябва да съм откровен — започна Расмусен, сините му очи погледнаха нагоре, после надясно, — помислих си, че или е била толкова ядосана, че е намерила някой да я закара до Денвър и е очаквала да й донеса багажа, или че е намерила някой в бара и… Мамка му, не знам. Но това не е първият път, когато Ели бяга от мен.

В този момент прекъснаха за обяд. Идеята беше да оставят Расмусен да се нервира. Колкото по-дълго, толкова по-добре. Изчакването сега бе най-доброто оръжие. И Майкъл прецени, че времето работи за него.

Най-скапаните хамбургери в града бяха доставени в залата за разпити. Майкъл специално бе направил поръчката на „Драйв-Тру Бъргърс“ рано сутринта, със специални инструкции да ги приготвят още тогава и да ги донесат в полицията в два.

— Леле, човече, ще станат на гума — бе се учудило момчето, което прие поръчката.

— Просто го направете — бе отвърнал Майкъл.

— Каква е тази гадост? — ядоса се Расмусен, когато оставиха на масата пред него мазното пликче.

— Данъкоплатците на Болдър не могат да плащат за деликатеси — небрежно сви рамене Майкъл.

— Тогава ще си поръчам нещо. Ще си платя за нещо свястно.

— Съжалявам, не може.

— Боже — изстена Расмусен и не докосна бургера.

Майкъл изяде своя до последната троха. После оправи масата, без да си дава зор, натъпка хартиите от бургерите и скъсаните пакетчета кетчуп в голямата хартиена торба и излезе от стаята. От другата страна на огледалото заедно с Торес и Кофи наблюдаваха как Расмусен разпалено дискутира нещо с адвоката си.

— Ще се пречупи — заяви Майкъл по-скоро на себе си, отколкото на другите.

— Надявам се да си прав — отвърна Кофи.

Майкъл отиде да провери как е Джанис. Тя седеше с Огъстино и все още не можеше да се успокои. Когато й каза, че Расмусен е готов да признае, безмълвно се разплака.

В стаята за разпити завари Расмусен побеснял.

— Не можеш просто да ме оставиш да гния тук, Калас. Какво по дяволите…?

— Ще продължаваме ли? — попита Майкъл, лицето му бе образец на непроницаемост.

И започна отново, въпрос след въпрос.

— Разбра ли, че Ели не е избягала онази нощ?

— Какво искаш да кажеш?

— Върнала се е в хотела и по някое време рано сутринта в събота — и признавам, че часът още не е уточнен, но е било преди обяд в събота, госпожица Креймър е била изнасилена и удушена, вследствие на което е починала. — Всемогъщи Боже, помисли си Майкъл и стисна юмруци. Искаше му се да изпотроши всичко в стаята. Искаше му се да размаже лицето срещу себе си и да не спира.

Майкъл си пое въздух.

— Ти ли постави надписа „Не безпокойте“ на вратата на госпожица Креймър, за да виси там през целия уикенд? До твоето напускане?

— Не, по дяволите, защо да го правя?

— За да може камериерката да намери госпожица Креймър — Ели дълго след като си тръгнеш. Според мен, Расмусен, ти си побеснял, искал си да се любиш с приятелката си. Може би те е отблъснала и положението е излязло извън контрол. Изпаднал си в паника. Знаел си, че не можеш да се отървеш от тялото й, затова си сложил надписа и си напуснал.

Расмусен яростно клатеше глава.

— Не. Това не е вярно.

И тогава Майкъл му нанесе един як удар под кръста.

— Нима? Но се е случвало и преди. Първият път, мисля, че беше точно тук в Болдър. Спомняш ли си Стефани Морис?

— Какво…? — Семплър почти скочи от мястото си.

Но Майкъл наблюдаваше Расмусен.

Тогава му нанесе втори удар.

— Но си се научил. Научил си се да ги душиш правилно. Последваха Холи Ланс и Наоми Фриман и Ейми Бланчард и Пита Валеро.

— Ти си… ти си напълно превъртял! — крещеше Расмусен и удряше с юмрук по масата. — Какво става? Какво…?

— Да — обади се Семплър, като гледаше ту към Майкъл, ту към клиента си. — Осъзнавате ли какво казвате? Разпитът приключи. Фин…?

Но Расмусен не помръдваше.

— Ти си луд — изсъска той на Майкъл. — Винаги си ме мразил. И сега се опитваш да ми лепнеш тия глупости.

— Добре — отвърна Майкъл и вдигна ръка, сякаш оттегля думите си. И предложила направят още една почивка. Един униформен полицай придружи Расмусен до тоалетната, после го видя да разговаря със Семплър до автомата за напитки и да пие от нещо.

Имаха почивка между рундовете. Време за глътка вода, за глътка въздух и наставления от треньора. Само че Майкъл нямаше треньор и не му трябваха наставления.

Забеляза, че Джанис Креймър стои по-надолу в коридора с Огъстино. Гледаше Расмусен, сякаш беше самият дявол. Нямаха практика да допускат цивилни лица да гледат разпитите, но Кофи бе направил изключение за Джанис. Нямаше патрул или инспектор в управлението, чието сърце да не подкрепяше жената.

След почивката Семплър и Расмусен бяха въведени обратно в тясната стая за разпити. Фин изглеждаше самодоволен, уверен. Наставленията си бяха казали думата.

Но Майкъл бе планирал всичко. Силен удар в слънчевия сплит. Облегна се назад и дълго време стоя загледан безмълвно в Расмусен, после внимателно каза:

— Предполагам знаеш, че Ели Креймър всъщност беше Ели Крандал? — и остави новината да попие дълбоко в съзнанието му. — Дъщерята на Джон Крандал? Мъжът, който отиде в затвора за изнасилването на момичето Морис?

Расмусен се отпусна назад на стола.

Семплър зяпаше, несигурен точно кое право на клиента му, ако изобщо имаше такова, бе нарушено.

Майкъл беше на скорост.

— Ели Крандал. Доколкото разбираме, ти, Расмусен, или може би Ели, си имал някаква неприятна недовършена работа отпреди тринайсет години.

— Не — прошепна Расмусен, сякаш някой му бе изкарал въздуха. — Аз… Тя е детето на Крандал? — Той беше потресен.

— И това не е най-лошото — продължи Майкъл, като се облегна напред, вперил поглед в него. — Имаме свидетел, който ви е видял с Ели, с Ели Крандал, на закуска в Аспен рано сутринта в събота. Свидетелят твърди, че с Ели сте спорили за нещо и после двамата сте се качили с асансьора. Тогава ли я довърши, Расмусен, след закуска?

— Не, не, не. Невъзможно. — Расмусен яростно клатеше глава, все още поразен от мисълта коя всъщност бе Ели — Не, не. Кълна се, че изобщо не съм я виждал след „Бентлис“.

— Тогава свидетелят лъже?

— Да. Да, разбира се, че той лъже.

— Не съм казал „той“.

— Който и да е, за Бога.

Семплър се изправи.

— Съветвам клиента си да…

— Сядайте си на мястото — процеди Майкъл с толкова тих глас, че на лентата почти нищо не се записа. После, преди Семплър да провали разпита, Майкъл каза:

— Ти ли уби Ели, изнасили и уби всички други жени, защото чичо ти те е изнасилил, Расмусен? Заради това ли?

Расмусен скочи на крака и започна да крещи, да ругае, дори избута Семплър, когато той се опита да го успокои.

— Майната ти, Калас! — В ъгълчетата на устата му имаше слюнка.

И тогава Майкъл нанесе своя финален удар:

— Предполагам, че нищо вече няма значение. — Той бръкна в джоба на палтото си и извади едно пликче за веществени доказателства, което подхвърли пред тях.

Расмусен, все още прав, пъхтящ и безмълвен, опря юмруци на масата и се наведе.

— Какво по…?

— Това е вратовръзка. Прилича на вратовръзка, правена по поръчка. И никога няма се сетиш къде я открихме.

По лицето на Расмусен не бе останала капчица кръв.

— Около врата на жертвата. Около врата на Елинор Креймър.

В стаята настъпи дълбока, пулсираща тишина. Расмусен изглеждаше сякаш смазан. Опита се да каже нещо, но не можа да издаде нито звук.

Семплър гледаше пликчето и после премести поглед върху Расмусен.

— Кротко, Фин. Нито дума. — Обърна се към Майкъл. — Няма доказателство, че това принадлежи на клиента ми. Не можете…

— Не… — от гърлото на Расмусен се разнесе стон. Лицето му лъсна от пот. — Не, аз…

Майкъл дяволито се усмихна.

— Твоят монограм. Твоята вратовръзка. Не си го планирал много добре, приятел.

Изведнъж настъпи напрегната тишина. Чуваше се само тихото бръмчене на лентата. Расмусен задиша тежко, гърдите му се надигаха, сякаш не му достигаше въздух. Той стоеше и гледаше пластмасовото пликче, сви отпуснатите си отстрани ръце в юмруци, вените на врата му изпъкнаха.

В следващия миг избухна.

Рязко се отпусна назад на стената и започна:

— Прекалено глупав ти се виждам! Да използвам собствената ми вратовръзка!

Семплър скочи и се опита да накара клиента си да замълчи.

— Искам да видя тази вратовръзка, Калас — настоя той. — Не виждам монограм. Откъде да знаем, че това принадлежи на…

Расмусен продължаваше да ругае ида се удря о стените. Избута адвоката си и удари по масата с такава сила, че кокалчетата на ръцете му се разкървавиха.

— Защо, по дяволите, да се провалям този път! Когато всички знаеха къде е Ели! Който и да е убиецът, явно е имитатор! Знае как действам! Мислиш ли, че ще бъда толкова глупав след всички тези години, след онези глупави малки женички! Аз? Фин Расмусен? Построих империя, за Бога, аз… — Той започнала говори несвързано. После беснееше. После пак говореше несвързано, сълзи се стичаха от очите му. — Аз… аз обичах Ели. Другите, те бяха просто неодушевени предмети. Но Ели… Трябваше да видиш пръстена, който се канех да й купя.

Майкъл проговори с мъртвешки тих глас.

— Но ние знаем, че ти си убил Ели Креймър.

— Не, не — виеше Фин. — Не съм!

— Предполагам, че ще отречеш и че си нападнал Стефани Морис. Хей, Фин, ами Стефани?

— Да, Стефани, да, но не и Ели!

— А Наоми Фрийман?

— Да, майната ти, да!

— Ейми Бланчард, Холи Ланс, онази, която ти се изскубна, и Пита Валеро.

— Да — изкрещя той с разкривено лице и се хвърли през масата към Майкъл, после се метна към стената, отпусна се изтощен и се свлече на земята, където се сви в ембрионална поза, поклащаше се напред-назад, притиснал коленете си с ръце към гърдите, мърморещ.

— Мили Боже, Господи — изстена Семплър и вратата се отвори. Беше Торес. Погледна към Майкъл, после изключи магнетофона.

— Достатъчно ли ти е? — попита го Майкъл.

— О, да, мисля, че това ще свърши работа.

Тогава всички глави в стаята се обърнаха към отворената врата и вътре влезе Елинор Креймър.