Лин Ериксън
По тънък лед (2)

2

Ели остави „Рейндж Ровъра“ на паркинга пред „Заминаващи“ на международното летище в Денвър.

— Видя ли? — доволно заяви Селест, на чието бяло лице новото й тъмно червило се открояваше като цветно петно. — Шофираш страхотно.

— Мразя да шофирам. Още по-малко скъпото ти чудовище.

— О, справяш се добре. И какво толкова може да стане — чупи-купи. Мисля, че баща ми притежава застрахователната компания. — Селест се огледа в огледалото на сенника. — Боже, цяла седмица с ла фамий. Отвратително.

— И аз се чувствам така — обади се Бони от задната седалка и грабна дамската си чанта и пътния сак. — Поне ти няма да прекараш Деня на благодарността на майната си в Айова.

Ели завъртя очи. Бони Брукс — все се чудеше как са могли родителите на съквартирантката й да й лепнат такова име — живееше в прекрасно градче на север от Дейвънпорт, Айова, на Мисисипи. Трябва да видят какво е в Ледвил, помисли си Ели, макар че прекалено се притесняваше да ги покани.

— Е, трябва да вървя — обяви Селест, — самолетът излита в девет. Ще звънна да ти кажа кога се прибирам. След около седмица или нещо такова. — Тя сви рамене. — Но ако вали и пътищата са заледени, ще си хвана такси. Не се тревожи, Креймър.

Бони, чийто полет се отлагаше от часове, отвори вратата:

— Връщам се след седмица, броено от понеделник, но ще си взема совалката от летището до Болдър. Боже, Ели, не ми се иска всички да те зарязваме така. Едва петък е.

— Добре съм. А и — Ели се обърна и й се усмихна, — Торес ме е затрупал с работа. Делото Цимерман. — Всъщност още не беше включена, но…

— Леле, как ти завиждам — изстена Селест. — Това е делото на десетилетието и ти работиш по него.

— Откровено казано, по-добре да бях си завършила последната година в юридическия факултет.

Селест поклати глава:

— Ще го направиш, Креймър, ще го направиш. Догодина, нали?

— Абсолютно — отвърна Ели. — Сега изчезвайте. И да ми донесете от пуйката и от плънката. Боже, не забравяйте плънката. И боровинките.

— Мразя боровинки — изстена Бони и двете съквартирантки на Ели се сляха с огромното множество пътници на големия терминал на летище Дейвънпорт.

Движението към Пина Булевард беше натоварено и Ели караше внимателно. Тя изобщо не би шофирала, особено нечия чужда кола, ако Селест не беше настояла. Последния път, когато Селест бе паркирала новия си „Рейндж Ровър“ на летище Дейвънпорт, бяха й откраднали телефона и CD плейъра въпреки алармата и двуметровата телена ограда.

Никога повече, се бе заклела Селест.

Затова Ели бе отстъпила и ги бе закарала, но сега трябваше да измине четирийсет и един километра до Болдър сама. А по пътя все още се забелязваха заледени участъци. Боже, как мразеше да кара. Въпреки това пясъчножълтият „Рейндж Ровър“ си го биваше и не й убягваше вниманието на хората в изпреварващите я коли, които се обръщаха да огледат богатата млада жена. Някой ден, размечта се Ели, щеше да има такава собствена кола. Само че червена. Защо не?

В момента животът й беше борба да свързва двата края. Всичките й дрехи бяха от магазини за втора употреба, но с хубава стока, защото все пак това беше Болдър. Рядко се хранеше навън. Излизаше прекалено скъпо. И почти никога не ходеше на партита. Петъчните вечери обикновено бяха посветени на карти със съквартирантките й.

Обикновено играеха канаста и бридж. Но любимата игра на Ели беше хартс. Беше добра. Каменната й физиономия не издаваше нищо и почти винаги печелеше.

Зави на запад по 1–70, после на север по 1–25, където трафикът беше убийствен, докато не излезе на околовръстната магистрала на Болдър. Дори Дженифър вече бе тръгнала за едноседмичната си ваканция със семейството в Чайен, Уайоминг. Щеше да е страшно самотно в къщата на Марийн Стрийт, но Ели предполагаше, че ще е твърде заета с проучването на случая Морис и работата си в Прокуратурата по предстоящото дело Цимерман. Освен това се бе заела да проучи предварителното производство и да включи допълнителни доказателства в оскъдното си свободно време. Имаше намерение да го завре в лицето на Торес и после, ако се наложеше, щеше да падне на колене пред него, за да получи разрешение да работи по доказателствата с полицаите. Щеше да моли. Да се тръшка. Щеше да направи всичко, за да я допуснат да участва в процеса.

Болдър се простираше напред между тревистите равнини и подножието на Рокис. Беше ясен, мразовит ден. Снегът, покрил всичко наоколо, искреше ослепително под лъчите на утринното слънце. Флатиронс, скалистите планински хребети, сякаш щяха да пронижат небето. Тези каменисти исполини бяха задължителен елемент от всички снимки на Университета на Колорадо или на странния Пърл Стрийт Мол. Символ на Болдър. Тя бе израснала в подножието им и семейството й досега щеше да живее там, в собствения си имот, чиято цена се бе извисила в небесата, ако не…

Забрави, Креймър.

Ели зави по Арапахо Роуд и прекоси града по обичайния си маршрут през университетския кампус. Мина покрай „Флеминг“ — сградата на юридическия факултет — и сърцето й се сви. Следващата година, каза си оптимистично тя, следващата година щеше да има достатъчно спестени пари, за да се дипломира. После щеше да вземе изпита за правоспособност в Колорадо и поемаше напред. Щеше да защитава обвинените в престъпления. Винаги го бе знаела. Това бе единственият начин да държи пръста си на пулса на правосъдието.

Селест си беше избрала частния сектор. „Ако изобщо започна работа“, казваше тя.

Бони искаше да стане адвокат по сделки с недвижими имоти. Джен просто искаше пари. „Допада ми идеята да работя на парче, разбираш ли? Съдиш някоя застрахователна или фармацевтична фирма и една трета от обезщетението отива в джоба на адвоката. Боже, как ми се иска да се захвана с производителите на цигари или силиконови импланти. Ами да, направо се виждам как прецаквам някои фрашкани с пари пластични хирурзи.“

И Джен се усмихваше безмилостно.

Ели паркира „Рейндж Ровъра“ пред къщата, после остави ключовете в стаята на Селест на втория етаж. Изтича до мансардата и се преоблече за работа — този ден избра консервативно сиво с нежнорозова блуза под блейзъра. Погледна часовника си. По дяволите. Щеше да закъснее час и половина. Беше предупредила Торес — по-точно бе поискала разрешение, — но имаше купища работа преди делото Цимерман, а пък и в куфарчето й бяха полицейските досиета, дебели досиета.

Втурна се надолу по дървените стъпала, предпоследното от които скърцаше. Преди година и четири гаджета приятелят на Джен тържествено бе обещал да го поправи, но тогава Джен срещна друг и стъпалото…

Дръжката. Голямата, стара, кръгла, месингова дръжка, която се клатеше във всички посоки. Един от многото мъже, които минаха през къщата, се бе заклел да я поправи. Е, както и да е. Всъщност не им трябваше секретна брава. Не и в тази съборетина, пълна със студенти, които не притежаваха нищо ценно.

Тя забърза надолу по улицата, после пое по алеята покрай Болдър Крийк и заизкачва хълма към Съдебната палата. По тротоара нямаше никакъв лед. В Болдър велоалеите и пешеходните алеи се почистваха преди улиците.

Ели имаше противоречиви отношения с града. Наричаха го Дисниленд, Колорадо. Другите названия бяха Рай и Утопия. Или либерала с кървящото сърце в преобладаващия земеделски, републикански щат. Жителите на шега го наричаха Народна Република Болдър. За някои беше свещен град. За други — пренаселен с юпита-снобари и прекалено много студенти. Следващите и преподавателите в Университета на Колорадо съставляваха една трета от почти стохилядното население.

В Болдър се живееше здравословно. Той и Аспен бяха едни от първите градове в Америка, наложили забрана върху тютюнопушенето на закрито, с което бяха предизвикали силен отзвук в страната и истински шок в тютюневата индустрия. Не че в Болдър никой не пушеше и не пиеше — особено на Хълма, където живееха повечето студенти. Просто жителите водеха активен живот на открито и човек трябваше да си поглъща любимата отрова тайничко.

Ели обичаше града по много причини. Харесваше й да се изкачва до върха на Флагстаф Маунтин. Оттам наблюдаваше родното си място, симетричната мрежа от улици в спретнатия, залесен с дървета квартал или магазините по Пърл Стрийт Мол, с техните фасади от началото на века в самия център. Университетският кампус със сградите си от червен камък, пръснати по Хълма, изглеждаше огромен от птичи поглед.

Тя се втурна по виещата се велоалея през големия паркинг срещу Съдебната палата. Под лъчите на утринното слънце снегът от клоните на тополите и боровете се отронваше и падаше върху колите въпреки ниските температури.

Обичаше толкова много неща в този град: политическото свободомислие, прекрасното усещане, че тук всичко е възможно. Хората като цяло бяха добре образовани и интелигентни. Някой ден тя щеше да практикува тук. Не можеше да си представи, че ще живее другаде.

И все пак тъкмо този град бе причинил унижението и нещастието, унищожили семейството й.

Трябваше да върне папките на място.

Тя влезе задъхана в Съдебната палата, стиснала тежкото куфарче в прегръдките си. После мина през охраната, като усмихната бъбреше с двамата офицери, дежурни на рентгена и на металния детектор.

— Добро утро, добро утро — бързаше тя напред и се чудеше дали имат право да я питат защо чиновник би носил толкова много папки.

Прокуратурата се намираше в коридора между съдебните зали и двора и Ели отвори вратата, поздрави двете жени на информацията и продължи към бюрото си.

— Здравей, Ели — подвикна от кабинета си една от асистентките.

— Здрасти, Джоан. Знаеш ли дали шефът вече е тук?

— В съдебната зала е. Доколкото знам по делото за малолетните. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, не, няма проблем. За малко ще изтичам до „Архива“. Нали знаеш — делото Цимерман.

Джоан кимна. Всички по един или друг начин работеха по него.

Ели метна палтото си на закачалката и веднага тръгна към „Архива“. Беше скрила папките от делото на баща й под другите, по които официално работеше. Бен Торес беше в съда. Хубаво. Съвършеният момент да си вземе други.

В „Архива“ тя въздъхна с облекчение, измъкна кутия номер 6973 и бързо направи размяната. После внимателно върна кутията на място и отиде към следващия ред, където всъщност трябваше да бъде. Вратата на помещението се отвори, някой влезе, но който и да беше, не я видя. Почувства влагата под мишниците си. Боже. Колко ли дълго щеше да издържи така?

Делото Цимерман беше много трудно. Потресаващ случай. Миналия юли се бяха навършили четири години, откакто Стив Цимерман, собственик на местен ресторант, се бе развел и понеже трябвало да плаща солена издръжка на шестмесечната си дъщеря, наел убиец за бившата си съпруга. Наемникът си свършил работата и просто оставил бебето в леглото му, където то починало след два дни от обезводняване. Мотивът за двете убийства беше толкова абсурден, толкова нечовешки, че направо не беше за вярване: Стив Цимерман не искал да плаща издръжка на детето си. Този случай бе истинско изпитание за Ели — горкичкото невинно създание, да бъде оставено да страда и да умре само. Случаят никога нямаше да бъде разгадан, ако убиецът не бе научил, че му остават няколко месеца живот. Това го накарало да се обърне към Господ и се изповядал за убийствата. Той бе починал преди осем месеца, но областният прокурор и полицията имаха три касети с признанията му и три много убедителни видеозаписа. Въпреки това Бен Торес бе свършил безупречна работа и съдебните заседатели бяха решили, че трябва да има дело. По първото убийство Торес щеше да пледира смъртна присъда, макар че Цимерман не го бе извършил лично. Понякога и съучастието стигаше. Всички мислеха, че Цимерман ще получи тежко наказание. Поне за едното убийство.

Торес бе поръчал на Ели да подготви няколко досиета по юридически обосновки, за които беше сигурен, че защитата ще изложи пред съдията. Бе изровила предишни такива дела в Колорадо, в които съдиите са взели безпрецедентни решения. Отегчителна, досадна работа, която обикновено даваха на стажантите.

Беше се натъкнала на нещо в полицейските досиета на Болдър: имена на бивши бизнес партньори на Цимерман, които полицията е разпитвала. На своя глава тя се свърза с един от мъжете и научи, че преди четири години Цимерман го е питал къде може да наеме платен убиец. Мъжът не беше казал това на полицаите и щеше да свидетелства само ако го принудеха. Все пак… Тя почти беше готова с детайлите по доклада си и се канеше да го остави на бюрото на Бен Торес. Щеше да го накара да я допусне до делото. Просто трябваше. Щеше да приключи напълно през уикенда. После, в понеделник или вторник, преди празниците, щеше да представи работата си на областния прокурор.

Същата вечер тръгна пеша по Болдър Крийк и се отби в любимия си магазин за употребявани дрехи в центъра. Имаше и други, по-близо до кампуса, но този го посещаваха заможни хора и Ели си беше спретнала качествен гардероб оттам. Продавачките я познаваха и често й заделяха по нещичко. И сега не беше изключение. За по-малко от десет долара тя се прибра с чифт дънки и черен вълнен блейзър, който щеше да й свърши идеална работа в съда.

Спря се в близкия магазин за хранителни стоки и после пое нагоре по Хълма към Марийн Стрийт с тежките пакети в ръце. Въпреки това й беше приятно да се поразходи край изградените от тухли и дървени греди къщи от трийсетте години на двайсети век, със старите им дървета и съвършени дворчета. Една седмица след Деня на благодарността всички щяха да накичат коледните светлинки. И тогава градът се превръщаше в приказно място.

Тя познаваше Болдър много добре. Беше родена в Общинската болница, същата, в която бяха докарали с линейка и Стефани Морис в онази ужасна нощ. Тази вечер Ели щеше да прочете медицинското заключение. Това я ужасяваше.

 

 

Бен Торес нагласи алармата за шест и петнайсет и заспа за минути. В събота сутринта, когато алармата звънна, той се обърна, изключи я и после потупа Мари по рамото през пухената завивка.

— Събуждай се. Искам в седем да сме тръгнали.

— Хм — изстена жена му.

— Хайде, скъпа. Планираме този ски уикенд от един месец. Ще направя кафе.

— Хм — обади се отново тя, но не помръдна.

Отстрани всичко в живота на областния прокурор изглеждаше съвършено. Мари, негова съпруга от осемнайсет години, бе все още красива и в добра форма. Самият Бен на четирийсет и три изглеждаше строен, елегантен мъж, средно висок, потомък на оземлени испанци в Ню Мексико. Имаше гъста, хубава кестенява коса, бледа кожа, патрициански черти и тъмни очи. Жените го намираха за красив и чувствен и той знаеше това. Знаеше го и Мари. Но въпреки безупречната фасада, бракът му бе охладнял.

Бен и Мари се бяха запознали в юридическия факултет на Колорадския университет. Двамата бяха назначени в Областната прокуратура. Мари се гордееше с бързото издигане на съпруга си до поста областен прокурор, но самата тя бързо бе загубила ентусиазма си към правната професия.

Той я бе окуражил да спре работа, но често си мислеше, че това бе грешка. Ако бе продължила да практикува, може би нямаше да се отчуждят толкова.

Въпреки това Мари усилено работеше. Тя беше инициатор на много благородни каузи, лична позната на губернатора на Колорадо. Вечно заетата Мари. Толкова заета, че съпругът й стоеше доста ниско в списъка с приоритетите й. Отначало Бен я бе придружавал на безкрайните вечери и обществени събития, но преди няколко години се бе отказал, защото всъщност тя не се нуждаеше от присъствието му.

Бракът им се бе превърнал в удобно, лишено от плам съжителство, което според Бен бе по-лошо и от конфликт.

Най-ужасно от всичко бяха самотните вечери и бележките по пълния с безвкусни, увити във фолио храни в хладилника.

— Мари, хайде, скъпа, събуждай се — опита се той отново.

В крайна сметка се отказаха от пътуването, не само защото Мари бе прекалено уморена от продължилия до късно коктейл, но и защото бе обещала да помогне с изготвянето на списъка на участниците в ежегодния коледен базар в библиотеката.

— Щях да го направя миналата сряда — обясни тя, — но бях забравила да си отбележа деня за посещение на децата в болницата и…

— Ами аз? Ами ние? — Бен нервно завърза колана на халата си.

— Казах, че съжалявам, Бен. Боже мой, понякога си толкова себичен.

Той нямаше желание за разправии. Не и в шест и двайсет сутринта.

— Ще направя кафе — реши той, — ще отидем на ски някой друг път. Голяма работа.

— Зимата тепърва предстои.

Същата събота, докато жена му съставяше списък с телефоните на доброволци в дневната им заедно с две приятелки, Бен отиде в Съдебната палата, за да поработи върху встъпителната си реч по делото Цимерман. Остана там до два следобед, после звънна на Мари, за да я попита дали да купи нещо от магазина на път за вкъщи. После изключи компютъра и взе якето си от закачалката зад вратата. Докато се обличаше, хвърли поглед през вратата към бюрото на Ели Креймър и сърцето му замря. Така ставаше всеки път в нейно присъствие или, ако трябва да е искрен, дори когато си мислеше за нея. Което се случваше все по-често.

Тя беше, без съмнение, най-добрият сътрудник, когото някога бе наемал. Работеше така усърдно, че бе трудно човек да си представи, че изобщо има личен живот. И той се възползва от усърдието й, признаваше пред самия себе си, затрупваше я с досадни задължения, защото тя винаги ги приемаше с готовност и с онази нейна лъчезарна, заразителна усмивка. Някой ден щеше да бере плодовете на труда си. Дали тук, или в частния сектор, Ели щеше да има успех. Всички хора плащаха някаква цена затова. Но като че ли Ели плащаше много повече.

Той продължи да гледа към бюрото й, докато бъркаше в джобовете за ръкавиците си. Даваше си сметка, че й бе дал силно желаното място не само заради добрите оценки и препоръките от професорите й. Миналото лято, когато за пръв път влезе в офиса му, го бе поразила с излъчването си, сякаш помещението изведнъж се бе озарило от слънчева светлина.

Трябваше да признае, че бе предпочел хубавото момиче с късите, непокорни къдрици и раздалечени тъмни очи пред няколко квалифицирани кандидати не точно заради препоръките. Но се утешаваше с факта, че бе направил отличен избор.

Понякога се улавяше, че я съзерцава през отворената врата и си фантазира какво би станало, ако той и Мари се разделяха, а Ели завършеше университета, започнеше практика и ако той не беше толкова по-възрастен…

Изключи осветлението в офиса и тръгна по дългия, кънтящ коридор към личното си паркомясто. „Мляко, хляб и евентуално по пържола“, бе поръчала Мари. Сети се, че трябва да се отбие в магазина.

Ели. През трите месеца, откакто тя работеше там, бе изключително впечатлен от работата й, но и бе забелязал някакво напрежение, припряност, които още не бе разгадал. Също знаеше, че в разрез с правилата, тя взимаше материали от Архива за вкъщи. Имаше намерение да поговори с нея за това. Не да я скастри. Трябваше да е голям глупак, за да иска да я мъмри, че работи за двама.

Не, не, щеше да се изрази така, че тя да го разбере — делово, дори приятелски. Щеше да го направи и то скоро, преди някой друг да е забелязал и да си е създал погрешно впечатление.

Харесваше Ели, много я харесваше, но правилата са си правила.

В понеделник, помисли си той. Щеше да поговори с нея насаме в понеделник.

„Мляко, хляб и… пържола, нали така“, помисли си Бен и тръгна, отново потънал в мисли за Мери и проваления ски уикенд.

 

 

В неделя вечерта Ели бе потънала в медицинските термини от експертизата за състоянието на Стефани Морис: Смазани щитовидна жлеза и гръклян. Причина за коматозното състояние — продължително прекъсване на кръвоснабдяването на мозъка. Еритема зад стерноклейдомастоидния мускул. Кръвонасядания, съответстващи на възлите по банданата. Следи от вагинално проникване, разкъсани стени, наличие на семенна течност. Кръвоизливи по клепачите и ствола на носа. Кръвонасядания по ръцете и китките, съответстващи на насилствено задържане. Мозъчно сътресение от удар с тъп предмет.

Всички тези дълги, сложни научни термини се свеждаха само до това, че едно шестнайсетгодишно момиче е било пребито, изнасилено, душено почти до смърт и оставено в безсъзнание на студения под в избата.

Семейство Морис живееха отскоро в Болдър. Бяха купили къща за два милиона долара в модерния квартал „Хид“ и всички от разследващия екип знаеха, че от тях се очаква безупречна работа — да не оставят и камъче необърнато. Изпълниха всичко до най-малка подробност, въпреки че бащата на Ели бе отведен в полицейския отдел едва дванайсет часа след като бяха открили тялото на Стефани.

Държаха Ели в изолация от шума около тези събития. Не й позволяваха да гледа новините, нито да чете вестници, още по-малко да присъства на делото. Разбира се, тя бе дочула какво се случва и в първи курс на гимназията съучениците й се държаха много жестоко с нея. Към края на април Джанис Крандал отписа Ели от училище и я изпрати да живее във фермата на баба си и дядо си в Западна Небраска. Остана там до края на делото, до изпращането на баща й в затвора в Кенън Сити. После бяха променили фамилните си имена, което законът позволяваше, и заминаха за Ледвил.

Ели съвсем ясно си спомняше думите на съдията, който извърши смяната на имената им: „Иска ми се и аз да си сменя името“.

Въпреки това Ели дълго чуваше телефонните разговори на майка си с адвоката на Джон, с полицейския началник, с областния прокурор, с местни вестници, с всеки, който би искал да чуе отчаяните й, настоятелни обяснения, че Джон е натопен. Дори през сълзи бе казвала, че трябва да са полицаите, че нещо прикриват.

Ели никога не забрави думите на майка си. По онова време не знаеше какво точно означават, но по-късно, когато двете се бореха да свързват двата края в Ледвил, когато имуществото им в Болдър отдавна бе продадено и парите похарчени по адвокати за защитата на Джон, Ели често си ги припомняше. Баща й е бил натопен.

Бе питала майка си какво означава това, но годините се нижеха, а положението на Джон оставаше безнадеждно и Джанис отказваше да говори за това.

— Не можем да живеем в миналото, Ели — все повтаряше тя.

Затова Ели мислеше за бъдещето, за справедливост и, естествено, за отмъщение. Нищо не можеше да я спре да постигне целта си. Стигаше й само да си представи баща си в затворническата килия — сам, уплашен, невинен.

В понеделник тя остави медицинските експертизи и взе няколко папки с разпити, които полицейският отдел на Болдър бе провел с охранителите и съседите на Морис, макар че Ели не очакваше да открие нищо, защото всички те имаха сериозно алиби.

Тъкмо излизаше от „Архива“ и се натъкна на Торес. Коленете й омекнаха.

— Много бързаш — каза той и взе да духа кафето в стиропорната чашка. — Тези документи по делото Цимерман ли са?

Ели завъртя очи.

— Че какво друго? Но мисля, че вече са готови за твоето експертно мнение.

— Добре, добре. Само се надявам, че не им посвещаваш цялото си свободно време и вечерите.

— Не ставай глупав — измъкна се тя, — имам си личен живот.

Колко лесно е да се измъкнеш. Правеше го, откакто се бяха преместили в Ледвил и сменили имената си. Измисляше си минало, променяше го както си иска. Дори Селест, най-добрата приятелка в живота й, нямаше представа, че Ели е родена и отраснала в Болдър. През първата им година в университета, особено през първите няколко седмици, Ели успешно се преструваше — бъркаше пътя до мола, нищо не знаеше за хълмовете и Флагстаф Маунтин. За всичко. Беше си направо изпечена лъжкиня. Колкото да й беше противно. Чудеше дали някога щеше да може да излезе от дупката, в която се окопаваше.

Същата вечер, у дома си, тя написа на компютъра окончателния си доклад за партньорите на Цимерман и се захвана с материалите за Джон Крандал. Вече картината на събитията около изнасилването на Стефани започваше да й се избистря. Още изтощени от преместването си в Болдър, семейство Морис се върнали от тържеството малко преди единайсет. Вратите били заключени, алармата — пусната. Който бе похитил Стефани, трябва да е познавал всички тези подробности. Или момичето само е пуснало похитителя си.

Тогава родителите потърсили дъщеря си и като не я открили, обзети от паника, се обадили на 911. Полицейски служители Калас и Расмусен пристигнали в единайсет и двайсет. Стефани била открита в един тъмен ъгъл на избата в единайсет и трийсет и пет.

Намерил я Калас. Подозрително. Лесно е могъл да измъкне банданата на Джон Крандал от кутията с инструменти в килера и да я увие около врата на момичето, за да хвърли обвинението върху него.

Стефани е била изнасилена и душена почти до смърт точно там според медицинската експертиза. Изнасилвачът не бе оставил други белези, освен семенна течност. Пълната липса на каквито и да било следи означаваше, че похитителят е бил много хитър и добре е познавал полицейските процедури. Спермата била изпратена за анализ, но в онзи период ДНК тестовете били новост и не била направена никаква връзка с някой от картотекираните престъпници. Освен това изнасилвачът бил несекретор, което означавало, че е сред четиридесетте процента от мъжкото население, които не секретират някои протеини в спермата си, определящи кръвната група и някои генетични маркери. За лош късмет Джон Крандал също бил несекретор.

Нямало никакви други физически улики: никакви течности, освен семенната в и около тялото на момичето, никакви тъкани, коса, нито отпечатъци от пръсти или обувки.

Горката Стефани не можела да свидетелства, защото мозъкът й бил лишен от кислород за прекалено дълго време и тя получила необратими мозъчни увреждания. От тринайсет години тя беше в наричаното от лекарите „продължително вегетативно състояние“.

По тялото й са открити множество влакна, но те са от дома й — нищо изненадващо.

Имало и влакна от памучната риза на Джон Крандал, с която бил облечен, докато монтирал новите им шкафове в кухнята.

Защитата подчертала, че било нормално, след като е прекарал целия ден там, но този аргумент не бил уважен.

Ели си приготви купа тай-нудълс за вечеря и докато се хранеше, обикаляше из кухнята.

Калас и Расмусен. Всичко се въртеше около тези двама полицаи. Разкриването на убийството, ареста на Джон — всичко станало прекалено лесно.

Фин Расмусен вече не работеше за полицията На Болдър. Но Майкъл Калас си беше още там. Той беше главният следовател по случая Цимерман.

 

 

— Тези са направо страхотни, Ели — заяви Бен Торес, след като прегледа досиетата, които бе подготвила. — Съвсем, съвсем добре обмислени. От теб ще излезе добър адвокат, млада госпожице.

— Благодаря — отвърна Ели.

Застанала пред разхвърляното му бюро, тя си пое въздух и каза:

— Има още нещо, което се надявам да погледнеш.

Той погледна към папката, която тя стискаше в ръце.

— Направих собствено разследване за нещо, всъщност за някого, свързан с този случай. Мисля, че ще ти бъде интересно.

— Така ли? — учуди се той.

— Ако имаш няколко минути да му хвърлиш един поглед, бих искала да знам какво мислиш.

Той пое папката от нея.

— Ще можеш ли да го прегледаш днес следобед? — умолително го изгледа тя. Много добре знаеше как се чувства той и точно защо й бе поверил тази длъжност. — Моля те — добави тя.

По-късно той я намери на бюрото й и седна на единия му ъгъл усмихнат. Скръсти ръце.

— Чел си го — установи тя.

— Не само аз, но и всички служители. Най-общо казано това е един голям пирон в ковчега на Стив Цимерман. Само искам да знам как, по дяволите, си убедила този тип да говори?

Ели обмисли отговора си. Тя прехапа устната си и после погледна областния управител.

— Ако ти кажа, ще ми позволиш ли да се заема с показанията на полицая за предварителното производство.

Сега беше ред на Бен да се замисли.

— Мога да се справя — побърза да добави тя. — Знаеш, че мога. При това е само предварително производство, господин Торес.

Той я изгледа важно, после повдигна доклада й нагоре.

— Как се добра до тази информация?

Ели притеснително наведе поглед.

— Говорих с него. Това е. Мисля, че му се искаше да свали това бреме от себе си.

— Хм.

— Ще ми позволиш ли да работя с полицаите?

Торес смръщи вежди.

— Не се съмнявам в способностите ти, Ели. Става дума за водещия разследването, мъж на име Майкъл Калас. Детектив Майкъл Калас. В полицейското управление го наричат Робокоп. Бива си го, но може да бъде досадно копеле.

— Мога да се справя с него. — Помисли си, че ще изскочи от кожата си. Бе посветила половината си живот, за да стигне до този момент. Тя хвърли най-убедителния си, будещ състрадание поглед.

— Моля те, Бен — прошепна тя.

Стори й се, че мина цяла вечност, преди да й отговори.

— Не му позволявай да те надхитри.

— Няма — въздъхна тя с облекчение. — Ще се справя с него.

И му се усмихна ослепително. Калас. Най-после.