Лин Ериксън
По тънък лед (13)

13

Името Майкъл Калас бе запечатано в съзнанието на Джанис вече повече от десет години. Когато й позвъни миналата вечер, още преди да й каже името си, тя разпозна гласа му. Господ й бе свидетел как бе седяла в онази съдебна зала в Болдър по време на делото на съпруга си и бе слушала цял ден показанията на новака. Същият глас, една идея по-плътен от възрастта, но тя би го разпознала навсякъде.

Веднага се беше опитала да се свърже с Ели, но все й отговаряше автоматичният секретар с гласа на Селест. Същото се повтори и въпросната сутрин в осем. Идваше й да удуши тези момичета. Някога изобщо вдигаха ли този телефон?

Едно нещо беше сигурно: Ели въобще не знаеше, че „приятелят й“ щеше да дойде в Ледвил. Ако бе имала и най-малко подозрение за това, щеше да предупреди майка си. Къде, за Бога, се е дянало това момиче?

Джанис не бе мигнала цяла нощ. Към осем и половина сутринта се беше приготвила да закачи бележка на предната врата до детектив Калас, че е трябвало да напусне града — по неотложни причини. Вместо това, тя го чакаше облечена в най-хубавия си черен вълнен панталон в кралско синьо, гримирана, убеждаваща себе си, че никога не би я познал. Те никога не бяха разговаряли, никога не се бяха запознавали и би се заклела, че той никога не бе поглеждал към нея в съдебната зала. Без съмнение се е чувствал неловко. Или прекалено самодоволен. Боже, как го бе мразила.

Джанис се ядосваше на дъщеря си, докато чакаше пристигането на детектива, макар че знаеше точно причината за посещението му: сондаж. Без съмнение Ели беше изпечена лъжкиня, но този мъж все пак се беше усъмнил. Все пак е детектив. Естествено че бе прозрял измамата на Ели. Очевидно му се губеше цялата картинка. Поне засега.

Тя стоеше пред прозореца и гледаше към тихата уличка. На гърба на избелелите пердета бяха полепнала изсъхнали листа от мушкато, а в ъглите на перваза висяха паяжини. Боята се беше надигнала. Част от Джанис искаше да се втурне ида пооправи къщата, да прикрие срама си, но й липсваше енергия. Преди Джон да почине в затворническата болница, докато все още таеше слабата надежда, че истинският изнасилван ще бъде заловен, имаше известна гордост. Но вече беше друго. След загубата на Джон преди три години цялата й гордост, волята й да продължава се бяха изпарили. Сега имаше само Ели. Единственото й дете, единственото й, непримиримо дете, което си играеше с огъня.

Видя пикапът да завива по уличката и взе да наблюдава как търси адреса. Когато го видя как паркира, слезе и заоглежда улицата с порутените къщи и камарите мръсен сняг по тротоарите, в гърдите й се надигна ридание. По дяволите дъщеря й. По дяволите и двамата, задето я подлагаха на това. И само като си помислеше, че може би това е човекът, който бе натопил Джон, или дори който бе извършил престъплението.

До момента когато почука на дървената врата със замазаното прозорче, Джанис вече трепереше. Знаеше, че трябва да изиграе този фарс, но никой не я бе научил на правилата.

Тя отвори вратата. Дори не можа да се насили да се усмихне. Устните й застинаха в примирена гримаса.

— Госпожа Креймър? Джанис Креймър?

— Да, същата. — Тя прочисти гърлото си. — А вие трябва да сте Майкъл. Заповядайте. Навън е доста хладно. — Ето. Премина първото квадратче. Явно можеше да го направи. Можеше.

— Мога ли да взема палтото ви? — Тя протегна трепереща ръка към скъпото му кафяво кожено яке — от онези бомбъри от Втората световна война. Той го свали и тя внимателно го закачи на дървената закачалка зад входната врата.

— Настанете се удобно — обърна се тя към него.

Хиляди пъти й се приискала е мъртва, когато той седна на избелелия стол, с изтъркани подлакътници и счупени пружини, които изскърцаха под тежестта му.

— Значи тук е отраснала Ели — отбеляза той, като се настани с разкрачени крака и ръце сключени отпреде му. Усмихнат. И все усмихнат.

— О, да — отвърна тя. Без сценарии, без реплики, импровизирано. — Живеем в тази къща от дълго време. — После го попита: — Ели знае ли, че сте тук? — беше сигурна какъв е отговорът, но искаше да види реакцията му.

— Ами, не, не знае. Просто изведнъж, в последния момент, реших да се отбия в къщата на семейството си.

— Семейството ви има тук къща?

— Всъщност между Вейл и Минтърн.

— Прекрасно. Кажете, Майкъл, ще пиете ли едно кафе? Направила съм и ябълков сладкиш.

— С удоволствие ще изпия чаша кафе. Черно, моля.

— Бях сигурна, че ще поискате кафе или чай… Ще стане за няколко минутки. — Бърбореше какво ли не. Нервите й пронизваха кожата й.

Отиде в кухнята — отделно помещение, докато полицаят седеше в другата стая и оглеждаше мизерния й дом. Но какво можеше тя да направи? Бе загубила мястото си в мината и колкото и малка да беше заплатата в минимаркета, поне имаше някаква работа. В Ледвил толкова много хора нямаха дори такава. Много от тях бяха на помощи. Други изминаваха целия път до ски курорта Копър Маунтин, та дори и по-далеч — до Вейл или Брекънридж. Вместо да плащат за гориво и гуми, със същия успех можеха да си останат в Ледвил и да работят за минимална надница. Както правеше Джанис.

— Студено утро, нали? — подвикна тя, докато измерваше кафето във филтъра и го постави на място, след което включи кафеварката.

— Много — отвърна й той. — Ако трябва да съм откровен — не мисля, че бих могъл да живея на тази височина целогодишно. Винаги ли сте живяла в Ледвил?

Джанис лесно се измъкна, изненадана от новия си талант:

— О, Боже, не — отвърна тя. — Отраснах във ферма в Небраска. Омъжих се в Колорадо.

— А, да, точно така — каза той. Стана и приближи до застопорената люлееща се врата. — Ели ми каза, че баща й е починал. Съжалявам.

В затвора, негоднико, мина й през ума.

— Да, така е, не много отдавна — един Господ знаеше, какво му бе разказала Ели.

Тя наблюдаваше как кафето капе в каната от прозрачно стъкло и си помисли колко е неудобно да посреща мъж в къщурката си. Едър мъж. Не някой дребосък, а висок и снажен.

— Кафето ще стане само след минутка. — Хрумна й страшна мисъл, която я накара да се вкопчи в плота, за да не загуби равновесие. Дали Ели е спала с него? Дали дъщеря й би стигнала толкова далеч?

— Добре ли сте? — долетя мекият му, дълбок глас.

— Добре съм. Предполагам, че е от ниското ми кръвно. — Тя успя да се съвземе. — Хм, кафето е готово. Да ви предложа малко сладкиш?

— Защо не — прие той. — С удоволствие. Разбира се. Може ли да седна тук? — Той кимна към изподраната дъбова маса до кухненския прозорец, на който висяха дантелени перденца, купени от гаражна разпродажба. На перваза — на трийсетина сантиметра под плота на масата, бяха прибрани прорасналите мушката. Да беше ги поокастрила есента?

Джанис сложи голямо парче сладкиш в една чиния, извади от чекмеджето една хартиена салфетка, донесена от прокуратурата, и вилица и ги нареди пред него. После сипа кафето в семпла кафява каничка, от онези, които все още се намираха по паркингите на магистралите.

— Чисто казахте?

— Да, това изглежда чудесно. Знаете ли, госпожо… Джанис, много ви благодаря, че приехте да се отбия и то така ненадейно.

— О, няма никакъв проблем. Наистина.

— Изглеждаше удобен случай, а и Ели е заета този уикенд…

Заета? Къде, с какво? По дяволите, момиче. Поне можеше да пита точно него.

— Значи сте от Болдър, Майкъл?

— Не, семейството ми е от Колорадо Спрингс.

— Колко хубаво. Близо, но не чак толкова.

— Да. — Нищо друго, само това.

— Как се запознахте с Ели? — полюбопитства тя. Неангажираща тема.

— По работа.

— Разбира се, трябваше да се досетя.

— От прокуратурата са й възложили да се заеме с моите свидетелски показания по един процес.

— Разбирам. — Джанис го погледна и после сведе поглед към ръцете си. Колко ясно си го представяше на свидетелското място. Дори след толкова много години той не се беше променил много. Беше се сдобил с още няколко цинични бръчици около кехлибарените си очи, но все още беше хубав мъж. Средиземноморски тип — с естествен бакърен тен, интересно преливащ с цвета на очите му, с коса в малко по-тъмен нюанс, светла само по краищата. Много красива, пленителна външност. Но зад приятната фасада имаше още нещо — някакво мрачно напрежение, което предизвикваше тръпки по гърба на Джанис. Бъди нащрек, напомни си тя.

— Ели ми каза, че сте работили в мината?

— О, да, но това беше по времето, когато имаше пазар за молибдена, преди края на Студената война. Нали знаете, използва се за каляване на стоманата.

— Всъщност не знаех — той лапна голямо парче сладкиш и отпи кафе. — Много е вкусно, благодаря ви. — После продължи: — Ели много ми говори за баща си.

Лъжец, помисли си Джанис.

— Каза ми, че е бил строител.

— Да.

— Тук, в Ледвил ли?

Тя кимна и се усмихна широко.

— Предполагам, че е доста трудно тук с дългите зими.

— Е, нали знаете, хората се нуждаят от къщи, а зимно време винаги има нужда от някой ремонт. — После побързала смени темата: — А вие, Майкъл. Винаги ли сте били полицай? — като че ли не знаеше. Като че ли местните вестници в Болдър не бяха публикували статии за страхотната работа, която двама красиви млади служители свършили по случая Морис.

— Откакто завърших колежа — отвърна той и тя си помисли как той и партньорът му бяха провалили живота й. Нейният щастлив живот. Бяха имали скромна къща с раздвижена архитектура извън Болдър с малко повече от двайсет декара земя. Двайсет декара, които днес биха стрували повече от един милион долара на пазара. Ами работата й като учителка… край с нея, край. Край на всичко. Освен детето й. Да, все още имаше Ели.

Тази мисъл изникна внезапно, когато стана, за да налее още кафе на Майкъл Калас. Появи се изневиделица.

Джон. Беше толкова хубав. Не особено висок, но строен, толкова силен и с такова приятно излъчване, облечен в карираните си ризи и големите работни обувки. Винаги бе носил очила. Големи очила с тънки рамки. С меката си, светлокестенява коса, която падаше на високото му чело, в очите на Джанис винаги бе изглеждал невероятно интелигентен. Какъвто всъщност беше.

Години наред, след преместването им в Ледвил, където никой не подозираше кои са, Джанис бе водила дъщеря си в затвора в Кенън Сити два пъти месечно на свиждане. Но после, с годините, Джон бе загубил надежда и посещенията им — по негово настояване — бяха станали все по-редки.

— Ели вече е млада жена — казваше той в слушалката от другата страна на стъклената преграда. — Трябва да си има свой живот и да остави всичко това в миналото. Моля те, не я води повече, Джанис, моля те. Умолявам те. Измисли нещо да й кажеш. Но, моля те, недей.

Той така и не разбра колко безкрайно привързана към него бе дъщеря им. Беше отишла да учи в колежа в Болдър, а после и в юридическия факултет, заради него, заради неправдата, която беше понесъл. А сега се беше забъркала в това безумно търсене на истината и Джанис знаеше, че донякъде и тя има вина. Колко пъти Ели я беше чувала да плаче пред адвокати, полиция, пред медиите, дори в прокуратурата и да обяснява, че Джон е невинен? Ели я бе чувала да обвинява младите полицаи, че са обвинили несправедливо Джон и дори че те са извършили престъплението.

Беше полудяла от мъка, гняв и страх и точно тя бе посяла тези семена у детето си.

Джанис седна на стола. Погледна полицая и отклони поглед. Вината беше изцяло нейна.

Всичко, което Ели бе предприемала през последните дванайсет години, ги бе довело до този момент. Джанис бе седяла в онази съдебна зала и бе наблюдавала разпъването на съпруга си, бе обвинявала всичко живо.

А сега… тя се осмели да погледне Майкъл Калас. Дали не беше сбъркала? Дали не беше заслепена от ярост и омраза? Дали бе заложила същите чувства у Ели? А може би този човек или другият — Расмусен, наистина са виновни?

— А какво предизвика интереса на Ели към правото? — попита той и бутна настрани празната си чиния.

— Тя, а-а, просто… й харесваше. Така и не разбрах какво.

— Може би заради баща и…? — подхвърли Майкъл.

— Може би, но Джон работеше по-скоро с ръцете си.

— Починал е доста млад.

— Да, той, ах, грипът. Отиде си от пневмония.

— Колко жалко. Сигурно много липсва на Ели. На вас също, разбира се.

— И на двете, ужасно много ни липсва — поне това беше истина.

— Ели ми разказа за него, когато разбра какво е хобито ми. По това приличам малко на покойния ви съпруг — обичам да работя с ръцете си.

— Строите ли нещо?

— Опитвам се. От няколко години работя по хижата си. Повече — то неща си правя сам. Но често така оплесквам нещата, че се налага да потърся истински майстор.

— Джон винаги е бил ужасен водопроводчик — спомни си тя и после плахо го погледна. Защо не зарежеше тази тема?

Той се разсмя.

— Интересно. Аз също. Например обърнах студената и топлата вода в банята си. Разбрах го, чак когато се попарих.

— О, Боже.

— Да, настана голяма бъркотия, докато ги оправих. — Той задържа погледа си на нея, след миг помръкна и това опъна нервите й. Дали Ели разпознаваше този сигнал, дали ставаше по-бдителна, когато настроението му се променяше? Дали дъщеря й го познаваше добре? Бяха ли спали заедно?

Джанис вътрешно потръпна и се помъчи да затвори тази мисъл в някое далечно кътче на съзнанието си. Какво правеше този мъж тук, какво очакваше да научи? Или пък вече бе разбрал онова, за което бе дошъл?

Изведнъж й се стори, че стените я притискат. Може би беше изпуснала нещо, което щеше да отведе детектива до истината? Беше изложила Ели на смъртна опасност. О, мили Боже. Какво му бе казала?

Тогава той се отдръпна от масата и отново се усмихна, погледът му стана ведър:

— Отнех ви много време — призна той.

— О, няма нищо. Беше ми приятно. — Лъжи, лъжи. Искаше й се той да си тръгва.

Изпрати го до вратата на дневната и му подаде коженото яке.

— Карайте внимателно през прохода до Минтърн. По това време на годината често се заледява — предупреди го тя по майчински.

— Ще внимавам.

— Беше ми приятно да се запознаем, Майкъл. Може би следващия път ще дойдете двамата с Ели.

— Разбира се. Беше ми приятно. Сега вече знам на кого прилича Ели. — С тези думи той си тръгна.

Джанис го изпроводи с поглед по късата пътека и затвори вратата. Внимателно го наблюдаваше през процепа между завесите, докато пикапът му се скри от поглед. Тогава тя се стовари на мястото си на окаяния стол.

— О, Боже — прошепна тя.

Майкъл спря на знака „Стоп“ на ъгъла на Ист Фифт и Харисън. Опитваше се да събере мислите си. Нещо човъркаше съзнанието му, но му се изплъзваше.

На първия червен светофар почти се досети. По дяволите.

След още три пресечки успя — точно пред очите му изникна образът на жена, седнала в съдебната зала. Измина още няколко метра преди цялата картина да го връхлети с такава сила, че направо дъхът му спря.

Джанис Креймър беше Джанис Крандал.

Съпругата на Джон Крандал.

Значи… Ели беше…

Някак си стигна до следващия светофар.

Ели Крандал?

— Исусе Христе — изстена той.

Колкото повече Майкъл мислеше за това, толкова по-зле ставаше. Чувстваше се вцепенен, като ударен с чук. Напусна Ледвил с разнебитените му къщи и провинциалния център, със студеното, посивяло небе, планинските хребети и затворените мини и без да се опомни, стигна до отбивка 1–70 за Болдър.

Вътрешно вреше и кипеше, стиснал волана, летеше през познатите местности. Бързаше да се прибере у дома, да се скрие в единственото място, където се чувстваше сигурен. Искаше да премисли всичко, това невероятно разкритие, което го бе шамаросало.

Малката дъщеря Елинър Крандал… Ели Креймър.

Ели го бе лъгала от самото начало, беше го открила, беше си играла с него и го бе накарала да си мисли, но какво? Че го харесва, че иска да бъде с него. Наистина бе повярвал, че е открил жена, с която може да изгради сериозни отношения.

Глупак, беснееше той. Идиот.

Беше го лъгала от първия миг, беше играла роли, беше го използвала. Всички тези проучващи въпроси.

Зави по алеята пред дома си и премина по дървения мост над Болдър Крийк. Спря пикапа и дълбоко въздъхна. А може би не беше прав. Може би не е знаела кой е той — все пак е била дете по време на делото на баща й. Искаше му се да повярва, че е било съвпадение, че е била назначена да работи по делото Цимерман. Как би могла да го нагласи? И, естествено, разбираше защо тя и майка й бяха променили имената си. Кой не би го направил?

Започнала анализира нейните въпроси, своите въпроси. Какво точно му бе казала? Завършила гимназия в Ледвил. Баща й починал преди няколко години. Нищо съществено.

Сега Майкъл си припомни съвсем ясно. Да, Джон Крандал беше строител. Той поправяше кухнята на семейство Морис. Това беше вярно.

Влезе в къщата си, метна ядно палтото си на дивана. Колко ли се е забавлявала. Пет пари не даваше за него. Просто го беше издирила, избрала и си бе поставила за цел да се сближи с него.

Всичко беше лъжа. Пълна измама. Но защо? Защо го бе направила?

Отговорът се въртеше близо до повърхността на съзнанието му, но той го потискаше, не желаеше да му обърне внимание.

Започнала стъкмява огън в полуизградената си камина. Клекнал върху петите си, той наблюдаваше как пламъците обхващат подпалките, стават все по-високи и с пращене поглъщат дървото. Ако пъхнеше ръка в огъня, едва ли щеше да го заболи толкова, колкото от онова, което Ели му причини.

Над клисурата заваля сняг, снежинките се лепяха по прозореца му, вятърът се завихряше около ъглите на хижата му. Изправи се и отиде до прозореца, погледна невиждащо навън, снежинките плавно се носеха към него и покриваха стъклото пред очите му.

Какво искаше от него Ели? Защо правеше това? Как го беше открила?

Чрез работата си в областната прокуратура, разбира се. Беше си избрала съвършеното място. Хитрата, умна Ели.

Майкъл решително се запъти към кухненския бюфет, където държеше алкохола. Нямаше много, но грабна бутилка коняк и една висока чаша за вода и си сипа.

— Радвам се, че си добре — чуваше гласа й в главата си. — Притеснявах се. — Почувства ръката й върху своята. Дали бе искала да каже точно това? Или беше просто роля?

Ами грозната сцена на паркинга? Въпреки това бе продължила играта си:

— Не си лесен човек — бе заявила тя. И го бе целунала.

Отпиваше от парещия коняк, неутешимо обикаляше из къщата. Ели Креймър, Ели Крандал си бе поиграла с него като с добре настроена цигулка. Беше изтъкана от лъжи и измами.

Сети се за онзи уикенд във вилата, в старата му стая, за леглото, на което се чукаха. Точно това си беше — чукане. Гадна мръсница. А той — пълен глупак.

Чудеше се къде е сега. В смахнатата й къща, с друг мъж? Сигурно мъжете изриват земята пред краката на момиче като нея. Тя излъчваше чувственост. Едва ли някой мъж би го отрекъл. Носеше го в себе си, което беше притеснително и съблазнително едновременно. Той не разбираше от привличане, но го разпознаваше. И се бе поддал.

Пиеше и гледаше как снегът се трупа около къщата му. Завладя го гняв. Накрая се хвърли на дивана и подпря чашата на гърдите си.

Съвсем ясно си спомняше всяко изражение на лицето й, още я усещаше под себе си, кратките й слънчеви усмивки. Всичко се оказа лъжа.

Лежеше пред камината, бурята вилнееше отвън, а той чувстваше цялата тежест на живота си. Толкова много загуби и предателства. Пол. Родителите му. А сега и това. Нищо чудно, че стана отшелник.

Защо го бе направила?

Истината, която се опитваше да отхвърли, го цапардоса в лицето.

Ели мислеше, че е изнасилвач.

Иронията на тази ситуация го накара да се усмихне горчиво. Майка й е била права през всичките тези години. Ели беше права. Проблемът бе, че са избрали грешния човек.

— Боже — изстена той, Ели го принуждаваше да плаща за престъпленията на Расмусен. А какво прави Расмусен? Пилее богатството си по жени и играчки, волен като птица, щастлив, свободен да изнасилва, да убива пак и пак. Умно. Пресметливо. Не оставя никакви физически доказателства. Натопява някой нещастник, който плаща за греховете му.

Надигна глава и отпи от огнената течност. Слепоочията му пулсираха, стомахът го болеше. Мислите му отново се върнаха на Ели — на нежната й кожа, раздалечените очи, в които се загубваше. Гласът й, ароматът й, студените й ръце и копринена коса. Бързият й ум и приятното излъчване.

Къде ли е сега?

Лицето му застина. По-добре, че сега не беше тук. Би я убил, би я удушил. Това беше голямо унижение за един мъж.

Изпи още малко и заспа на дивана, вятърът свистеше около ъглите на хижата и виеше в клоните на дърветата. Тази нощ сънува много, но на сутринта всички сънища отлетяха като дим. Събуди се с една-единствена мисъл, свързана със сънищата му за Пол: Защо, по дяволите, трябваше да умре най-близкият му приятел?

До момента, в който пусна краката си на пода, тази мисъл изчезна и той осъзна, че има ужасно главоболие. Стана и олюлявайки се тръгна по стълбите на дървения балкон над дневната, като се държеше за парапета. И тогава я видя така ясно, сякаш стоеше там в кухнята. Къдравата й коса, белия пуловер, съсредоточеното изражение, докато ровеше за нещо в чекмеджето. После се усмихна. Усмивката й беше само за него.

Държеше се за парапета и гледаше надолу и знаеше, че дори и след сто години, никога нямаше да забрави как бе изглеждала онази нощ.