Лин Ериксън
По тънък лед (16)

16

Ели повтори думите му слисано:

— Да се оправдая? — Главата й се завъртя, дробовете я заболяха, сякаш в стаята нямаше никакъв въздух. — За какво говориш?

— Спести ми ролята на невинната — изрече той много сдържано, много тихо. Предпочиташе да беше й се разкрещял.

— Съжалявам, но нямам представа…

— Ели, знам коя си.

— Разбира се, че знаеш коя съм.

Той поклати глава отвратен.

— Името ти е Крандал, не Креймър, а баща ти е Джон Крандал.

— Джон Креймър — упорстваше тя, ужасена.

— Исусе Христе, играта свърши. Не разбираш ли? Ти загуби.

— Майкъл, объркваш ме, аз…

Приближи към нея и тя ясно видя суровото му изражение.

— Джон Крандал, Ели, който умря в затвора.

— Не — изкрещя тя. — Говориш за някой друг.

Но той стоеше надвесен над нея, безмилостен.

— Познах майка ти. Знам коя е. Виждал съм я в съдебната зала.

Тя почувства как кръвта от лицето й изчезва. И тогава думите се изплъзнаха от устата й:

— Тъкмо се канех да те питам за това — ядно отвърна тя, крачейки из стаята, скръстила отбранително ръце на гърдите си. — Мисля, че това е доста подличко, Майкъл, да отидеш в Ледвил зад гърба ми и да проучваш майка ми.

Той се изсмя.

Тя продължи да крачи нагоре-надолу, обмисляйки хиляди възможности, които отхвърляше, после опитваше други. Не идваше нито една дума.

— Знам всичко. Дори знам какво си правила през уикенда. — Гласът му беше пълен със стоманени стружки.

Погледът й се стрелна към него.

— Фин Расмусен — закова той.

— Ти да не ме шпионираш?

Той сви рамене.

— Фин и аз… сме приятели.

— Приятели.

— Познавам го съвсем отскоро. Изглежда много приятен. Как смееш да ме шпионираш?

— Защото знаех, че ме лъжеш за нещо. — Тихи, премерени думи. И само истината.

Беше в безизходица. Тя рязко се обърна и вдигна ръка, за да предотврати онова, което очакваше да й каже:

— Добре, признавам, че се интересувах от случая Морис. Но чак след като те срещнах, след като работихме заедно. Нищо не знаех преди…

— Стига глупости.

— Вярно е. Запознах се с теб и… и прочетох за миналото ти и…

— За мен и за Фин, за двамата ли?

— Ами… да.

— Просто съвпадение, така ли?

— Да, аз…

— Ели планирала си това с години. Да отмъстиш за баща си.

— Той не е бил… онзи мъж в затвора не беше… — гласът й заглъхна.

— Той е твоят баща, Ели, и е работил в дома на семейство Морис, а аз… — той пристъпи към нея, — аз открих банданата около врата на Стефани Морис и двамата с Фин го вкарахме в затвора.

— О, Боже — прошепна тя.

— Искала си да се запознаеш и с двама ни, да ни прецениш, да проучиш мислите ни. Да се сближиш с нас. О, да, получи се, нали? Трябваше да изчукаш и двама ни.

— Не — извика тя, — не, не беше така. Не. Опознах те и те харесах, Майкъл. Наистина.

— Както хареса Фин?

— Не, не, ние сме само приятели.

— Платонични приятели — изсъска й той.

— Аз… аз не съм спала с Фин, кълна се, Майкъл. Не съм. Но с теб… беше различно. Наистина е различно. Аз имам чувства към теб… дълбоки.

Той замахна рязко във въздуха и я накара да се отдръпне.

— Стига с тези лъжи, Ели. — Прониза я с поглед. — Изплашена си до смърт, нали? Стоиш тук, трепериш като лист, защото си мислиш, че си следващата ми жертва. Мислиш си, че ще те изнасиля. Че ще те убия. Или може би, че ще те убия, защото знаеш прекалено много.

Тя поклати глава онемяла, очите й се наляха със сълзи, носът й потече. Поялата се тресеше.

Той се усмихна — с горчива, иронична усмивка.

— Избрала си грешния човек. Фин е този, когото търсиш. Той изнасили Стефани Морис.

Тя почувства, че в гърлото й се надига горчилка. В устата й се събра слюнка. Фин.

— Не — задъхано изрече тя.

— Да. Съжалявам.

Тя се сгромоляса на дивана. Страхуваше се да не повърне.

— Аз не мога… не мога…

— Доказателства. Искаш доказателства? Имам само косвени, но беше той. И знаеш ли какво, Ели? Стефани Морис не е единствената. Има и други…

— Холи Ланс? — изстреля тя, мислите бясно запрепускаха в главата й. Той обвиняваше Фин. Лъжеше, за да оневини себе си?

— Добре си се справила с домашното. Холи в Пуебло, а преди десет години Наоми Фрийман в Грийли, и Ейми Бланчард в Лонгмънт — преди седем години, и на току-що отминалия Ден на благодарността е убил едно шестнайсетгодишно момиче в Мексико. Името й е Пита, а един от служителите на баща й е бил арестуван, защото — ей, чуй ме, Ели, — шалът му е бил увит около врата й.

Тя напълно онемя.

— Имам доказателства, че Фин е бил в Байя за Деня на благодарността. Имам голяма, дебела папка за добрия, стар партньор Фин.

Някак си тя събра кураж да го погледне в очите. Лъжеше я, безспорно. Прикриваше ли следите си?

— За всеки път, когато твоят приятел е изнасилвал и убивал, имам доказателства, че е бил на това място. Мисли с главата си, за бога. Или си заслепена като всички останали?

— Не, аз… — Но тя знаеше, че е прав. Фин я беше заслепил. — Наистина ли имаш доказателства за Пуебло и Грийли?

— И за Мексико, преди няколко седмици. Искаш ли да разговаряш с тамошната полиция? Искаш ли? Знаеш, че не съм бил аз. Мамка му, Ели, ти си моето алиби. Събуди се, по дяволите.

Тя затвори очи и няколко пъти пое дълбоко въздух. Защо му трябваше да лъже, когато беше лесно да се провери?

Фин. Любимецът на жените. Каква глупачка беше тя. Прехапа долната си устна и отвори очи.

— Защо… като си знаел всичко това, защо не каза на шефа си или на друг? Защо просто го остави да продължава? — изкрещя тя.

— Опитах, повярвай ми. След делото на баща ти, след убийството в Грийли със същия почерк, започнах да подозирам Фин. Но по това време той вече бе напуснал полицията и нямах никакви доказателства, нищо. В крайна сметка информирах началника си и ми разказаха играта.

— Никой не ти повярва?

— Не, по дяволите. Не, защото имаха удобен заподозрян при всеки един случай. Ченгетата не обичат да се вглеждат в детайлите, които разбиват версиите им. Някои ченгета, всъщност. Освен това всички знаеха, че мразя Расмусен.

— Баща ми…

— И още много други мъже — отряза я той. — Сред тях са съсед на Наоми Фрийман, преди десет години, и Еми Бланчард. По-големият й брат е още в затвора за убийство. Тя умря изнасилена и удушена в Лонгмънт. Това се случи преди седем години. И кой още. О, да, Холи Ланс. Там Фин се оплеска.

— Да — отвърна Ели и прехапа устна.

— И, разбира се, Пита в Мексико. Да не я забравяме. Някакъв нещастник, който работел за баща й, го е отнесъл.

— Аз… аз, чудя се…

— Колко още има ли? Момичета, за които не знаем? Това не е по силите ми, Ели. Е, къде те заведе Расмусен?

— В Санта Фе — прошепна тя.

— Колко романтично. С частния си самолет?

Тя бавно кимна.

— Исусе, Ели, да не си откачила?

Погледна го и подсмръкна:

— Пътувах и с теб.

— И, по дяволите, не ме поставяй в една категория с тоя боклук.

— Не знаех. Как бих могла?

— Майка ти има ли някаква представа какви ги вършиш?

— Известна.

— Хм, нищо чудно, че беше толкова напрегната. Сигурно не може да ме понася.

Тя отново прехапа устна.

— Е, кажи й, че съжалявам. Тя също е объркала човека.

Ели бръкна в куфарчето си на стола за кърпичка и издуха носа си. Вече не се страхуваше, но се чувстваше като болна, опустошена и разголена пред света. Разголена. И толкова засрамена.

— Искаше ти се да съм аз. Хайде, признай си.

— Не, не, Майкъл. Не те излъгах… за онова.

— Не би разбрала истината, дори да те зашлеви в лицето. Двамата с Фин сте хубава двойка.

— Престани — изпъхтя тя.

— Готин тип, много забавен. Богат, красив. Но сбъркан. Проучих и това и стигнах до един от социалните работници, отговаряли за Расмусен в Милуоки.

— Социален работник?

— Бил е на приемни грижи за известно време. Баща му е бил в затвора, а майка му не е могла да се грижи за децата си. Пратили са ги в приемни семейства. Фин е бил най-малкият.

— Разказа ми за баща си.

— А за чичо си разказа ли ти?

— Не.

— Известно време той и сестра му са останали при чичо им и социалната служителка, с която разговарях, беше убедена, че нещо му е направил. Опитът й подсказваше за сексуално насилие.

— О, не.

— Нямаше доказателства, но познаваше проблемите на такива деца.

Фин? Красивият, грижовен, очарователен Фин? Умът й не го побираше.

— Е, Ели, какво мислиш по въпроса?

— Аз… не знам. Трябва да обмисля всичко това… — Тя вдигна поглед към лицето му — сурово, с остри черти, с едва сдържан гняв в златистите му очи. — Какво ще направиш сега, Майкъл?

— За Фин ли?

Тя мълчаливо поклати глава.

— За теб? Нищо. Няма да направя абсолютно нищичко. Ако имаш среща с Расмусен, откажи я.

Тя погледна ръцете си.

— Искам да го хвана.

— Какво?

— Трябва да го хванем.

— Ние? Исусе, Ели, откажи се.

— И ти го искаш, нали?

— Да, искам го. Но не и докато не получа сериозни доказателства.

— Не ме отблъсквай, Майкъл. Той уби баща ми. Натика го в затвора и това го уби.

— Да те отблъсквам? Та ти никога не си била свързана с мен.

— Майкъл, моля те…

— Ти ме излъга за всичко.

— Не съм… не за всичко. Не и за чувствата си към теб. Кълна се.

— Ели, не бих ти повярвал дори да го кажеш с ръка на Библията и с примка на шията. Не знаеш как да казваш истината. — Той се приближи и се надвеси над нея, което я накара да се свие.

— Аз не наранявам жени — ледено процеди той. — А сега, си обличай палтото. Ще те откарам до вас.

— Чакай, Майкъл, не можем ли…

— Какво?

— Не можем ли да поговорим… само още малко?

— За какво?

— Аз… аз не знам. Ще се опитам да обясня… — сълзи безмълвно се застинаха по лицето й и тя ги избърса. — Толкова искам да съм с теб. Майкъл…

— Не.

Тогава я достраша от несломимото му упорство. Не само че го загуби, но и проучването й приключи. Знаеше кой е виновникът, но нищо не можеше да направи. Майкъл би й попречил.

— Не искам да се отказвам — заяви тя по-уверено.

— Ето ти палтото — той грубо го тикна в ръцете й. — Не си забравяй куфарчето.

Вече отваряше вратата на гаража. Тя се опита да измисли начин да го умилостиви, но видя, че е прекалено гневен, сякаш имаше обвивка от гладък мрамор — никакви пукнатини, нямаше за какво да се закачи.

Тя вцепенено си облече палтото, взе си куфарчето и го последва. Нищо повече не можеше да направи.

Той не обели нито дума през целия път до Кениън Булевард в Болдър. Тя седеше свита до вратата и трепереше. Не можеше да спре да се тресе. Помисли си: „Това ли ти носи истината? Тогава нея искам. Ще остана в комфорта на лъжите.“

Шофираше бързо, яростно въртеше волана и тя изпита облекчение, когато излязоха от тесния каньон и се вляха в градския трафик.

Край, мина й през ум. Всичко приключи. Тя загуби играта. Майкъл го каза и беше прав.

Спряха на червен светофар на кръстовището на Кениън и Сикстиинт Стрийт и той нетърпеливо забарабани с пръсти по волана, гледайки право напред. Острият му профил се открояваше на светлината на уличните лампи и приличаше на гръцки войн от фриз на някой храм.

Тя не можеше да търпи това нито миг повече — безмълвните бесове, които фучаха из кабината. Отвори вратата и слезе на улицата.

— Чакай — дочу тя изненаданото му подвикване, но затръшна вратата и се втурна към тротоара. Вървеше бързо, дишаше задъхано студения въздух и гневно бършеше сълзите, които се стичаха по лицето й. В продължение на няколко пресечки усещаше, че я следи, но не се обръщаше. Гледаше упорито в тротоара, концентрирана върху дишането си. Какво бе направила? Толкова години планиране и всичко да свърши с един замах.

Тя продължи да обикаля из квартала, въпреки че квартирата й беше съвсем наблизо. Искаше да се успокои, за да започне да издига в себе си бариери, за да се предпази от истината на Всемогъщия Господ. Обикаляше също защото се страхуваше, че Майкъл може да я чака пред къщата.

Сети се за Фин и потръпна, спомни си за някои дребни неща у него, които я бяха удивили — нуждата да контролира всичко, прекалено лесните му контакти с жените. Баща му, майка му. Дребните неща. Как постоянно искаше да я докосва, сякаш я притежава — или пък се страхуваше да не му се изплъзне?

Навън беше студено. Тя пъхна ръце в джобовете на палтото си и напипа ръкавиците. Меките черни ръкавици, които Фин й купи в Сайта Фе.

Извади ги — топлите ръкавици с кашмирен хастар, които струваха цяло състояние. Беше й толкова приятно да ги носи тази сутрин на път за работа. За миг ги задържа и почувства ръцете на Фин върху себе си, мъжкия му аромат, вкуса на храната, която бяха си поръчали, дочу китара. После ги запокити на нечия ливада и бързо отмина, свила рамене от студ, пъхнала ръце в джобове.

Срамуваше се. Трябваше да разбере, трябваше да усети. Остави се да я изкушат парите му, къщата, колата, самолетът, приятелите му. Всички онези неща, които бе искала през целия си живот и които бе наблюдавала с копнеж през прозорците на чуждите домове.

От самото начало Майкъл беше различен. Беше почувствала нещо истинско, но го бе отхвърлила, защото не й бе удобно, а и си бе помислила, че е възможно той да е изнасилван, убиец. Бе спала с него и той я бе приел в живота си, а тя го предаде. Не можеше да го обвинява, че й беше бесен — заслужаваше си го.

Когато се прибра, вече беше станало късно. Замръзнала, с вледенени крака, трепереща, тя отвори вратата на топлата къща, която беше за нея повече от дом.

— Ето я — извика Селест.

— Къде беше, по дяволите? — попита Бони. — Майка ти те търси.

— Вижте, почти е премръзнала. Какво има, Ели? — попита Дженифър.

Ели се отпусна на старото канапе.

— Добре съм — отвърна тя. — Разхождах се.

— Разхождала си се? На това време? По тъмно? — продължи да вика Селест.

— Плакала си — констатира Бони.

— Мислех, че си с Майкъл — учуди се Селест. — Като не се прибра…

— Бях.

— Скарали сте се — поклати глава Джен.

Ели почти се усмихна. Скарали сме се.

Селест изтича горе и донесе юргана от леглото на Ели.

— Съблечи си палтото и се увий с това. Какво стана?

Ели вдигна поглед към добрите си приятелки с разтревожени лица, които се суетяха около нея. Зави се с юргана през раменете.

— Седнете — покани ги тя. — Имам да ви казвам нещо.

— Какво?

— Стига, Ели…

— Не, чакай — намеси се Селест, — остави я да говори. — Тя седна на пода в поза лотус. Другите също се настаниха в очакване.

Ели преглътна. Ще може ли да го направи? Да признае? След толкова години. Толкова много лъжи. Почувства, че в гърдите й се надига плач.

— Ели? — подканиха я те.

Тя затвори очи за миг. Когато ги отвори, започна:

— Аз… аз не съм тази, за която ме мислите.

— Ели… — запротестира Бони.

— Шшшт — обади се Джен.

— Лъгах ви през всичкото време, Селест — най-дълго. — Тя забеляза озадачените им погледи. — Истинското ми име е Крандал, Елинър Крандал, и съм родена в Болдър.

— Крандал? — учуди се Селест.

— Майка ми получи официално разрешение да промени имената ни, защото… защото баща ми беше арестуван за ужасно престъпление и бе осъден и ние не можехме да останем тук повече — сега вече думите се заредиха бързо, — и се преместихме в Ледвил. — Тя спря да си поеме дъх. — Бях на дванайсет години, когато баща ми беше арестуван за изнасилване на едно момиче.

— О, мили Боже — Бони закри устата си с юмруци.

— Но беше невинен. Не го е направил. Знам, че не е той, защото беше с мен цялата вечер. И през всички тези години, през цялото това време, издирвах мъжа, който го е направил. — Тя спря и огледа лицата на приятелките си. Видя шок, съжаление, Селест плачеше. Но у никоя не забеляза отвращението, нито отхвърлянето, което очакваше.

— Вярвам ти — кимаше Бони. — Имам предвид, че си била с баща си.

Селест стана от лотуса, висока, слаба, в черни джинси, протъркани на едното коляно и прегърна Ели. Без да говори, само я прегърна.

— Съжалявам — изхълца Ели. — Извинявам се на всички ви.

— Шшшт. Не ставай глупава — обади се Дженифър и тя и Бони последваха Селест, прегърнаха Ели в плетеница от ръце и коси, за да я утешат.

Ели седеше там, в центъра на този вулкан от обич, и отново се почувства засрамена до дъното надутата си. Мислеше за приятелките си, за Майкъл и здраво се вкопчи в тях. Не заслужаваше нито любовта им, нито опрощението им. Как биха могли да й простят, когато самата тя не можеше да прости на себе си?

— Всичко е наред, всичко е наред — прошепна Селест. — Шшшт.

Но Ели знаеше, че нищо не беше наред. Той все още беше там. Свободен да изнасилва и разрушава.