Лин Ериксън
По тънък лед (4)

4

В неделя сутринта в осем часа Ели хвана автобуса от Денвър през Фриско до Ледвил. Преди много години нямаше почти никакъв наземен транспорт от Денвър до планинските селища. Сега вече можеше да се отиде до всяка точка в планината с маршрутка, с влак или с рейс. Рейсът не беше скъп и бе точно по възможностите и.

Тя седна по-назад. Автобусът беше препълнен заради почивния ден. Всички ски писти бяха отворени за празниците и едва се добра до празно местенце от работни пчелички и нетърпеливи скиори, макар да й се искаше да си извади бележник и да нахвърля бележки за инспектор Майкъл Калас.

Вместо това тя се загледа през затъмненото стъкло и даде свобода на мислите си. Инспектор Калас. Майкъл. Беше прекарала часове в компанията му и въпреки това не знаеше нищо значително за него, освен че не е женен, че няма деца и че е от Колорадо Спрингс.

Бе свикнала да разбира хората лесно и бързо — едно от главните й средства за оцеляване. Но Майкъл беше различен — едновременно уязвим и непроницаем.

Автобусът профуча през изхода до Евъргрийн и през Айдахо Спрингс, после заизкачва стръмнината към Джорджтаун — старите процъфтяващи градове, чиито следи от добива на злато и сребро все още набраздяваха планинските склонове. После пътят поемаше право нагоре към тунела „Айзенхауер“, който се провираше през Континенталния вододел на около три хиляди и триста метра. Магистралата се нижеше по почти вертикалните хълмове, покрити с нискостеблена иглолистна растителност. Планинските зъбери красиво се открояваха на фона на синьото небе, а наоколо всичко бе покрито с бял сняг, който щеше да се задържи до юни.

Автобусът навлезе в тунела и светът потъна в мрак, докато очите й привикнаха към слабата светлина. Майкъл, отново се сети тя. Какво й убягваше?

Тъкмо той бе открил Стефани в избата. Преди партньорът му да слезе надолу по стълбите, Майкъл бе останал насаме с безжизненото момиче.

Ели се замисли за часа, в който вероятно е било извършено изнасилването. Трябва да е станало съвсем малко преди десет вечерта. А по стечение на обстоятелствата Майкъл Калас и Фин Расмусен бяха застъпили на смяна в десет. Доста удобно.

Отърси тези мисли. Никой от двамата полицаи нямаше мотив, нито петно в досието си. А да се мисли, че някой от тях е извършил подобно нечовешко престъпление само за да си пише актив, беше лудост.

Въпреки това съзнанието й отказваше да поеме по друга следа. И двамата полицаи са имали достъп до набързо захвърлената върху инструментите бандана на Джон Крандал. А Стефани сама бе отворила вратата на изнасилвача. Това няма да е първият случай, в който униформата служи за прикритие.

Тя ясно си представяше какво се е случило.

Предстои традиционното новогодишно тържество на квартала. Поканени са и семейство Морис. Те са нови заселници в града, но вече всички — включително и полицейският патрул — ги познават. Купили са най-скъпата къща на Хълма.

Дали някой от дежурния патрул ги е забелязал, когато са се нанасяли? Дали е хвърлил око на шестнайсетгодишната им дъщеря?

Полицаят чука на вратата. Той е в униформа, но със собствената си кола. Когато застъпи на смяна, ще използва служебната.

Дотук добре, мисли си Ели. Стефани вижда полицая на вратата и изключва алармата, за да му отвори. Охранителната фирма знае точно кога е станало това. Значи няма проникване с взлом.

Мъжът я напада, въпреки борбата й я завлича в избата. Може би вече е грабнал банданата на Джон или това му хрумва по-късно, след като е пребил момичето. Но се увлича и почти я убива. А може би направо е искал да я убие, но се е издънил.

Докато автобусът изскачаше от тунела и поемаше стремглаво към Фриско, тя си представи как след това полицаят изминава с колата си няколко километра до полицейския участък и в десет вечерта поема дежурството. Всичко това е било възможно за двайсет минути. После идва най-изпипаният момент. Двамата с партньора му патрулират на Хълма. Трябва да го е знаел предварително. И да е разчитал на това. Двамата получават обаждането на истеричните родители в единайсет без десет. После идва тръпката, ярката роля. Той е на местопрестъплението, открива момичето и не само разследва случая, но и бързо го разгадава. Блестящо.

Пълна лудост, мисли си Ели. Тя бе прекарала часове наред с Майкъл. Ако той е някой превъртял изнасилвач, убиец-социопат, не би ли го усетила?

Хубавец. Волеви профил. Средиземноморски черти, бронзов загар на кожата, и с онези златисти очи… Ръката й в неговата, когато й помагаше да слезе.

— Това не е ли твоята спирка, сладурче?

Ели бързо се върна към настоящето.

— Ъ-ъ?

— Бях зад теб на опашката — поясни жената на съседното място. — Помислих, че във Фриско се прехвърляш за Ледвил.

— О, ами да. Много ви благодаря — и тя забърза към изхода.

Последният етап от пътуването до майка й преминаваше през Съмит Каунти покрай водохранилището Дилън, ски курорта в Копър Маунтин, после обратно към Континенталния вододел, успоредно на запустялата молибденова мина и надолу към Ледвил. В детството на Ели имаше табела, приветстваща туристите с добре дошли в града на известната Моли Браун^[1]. Закачливият надпис гласеше: „По стъпките на Моли до Ледвил“. Табелата, както и мината, вече ги нямаше.

Пред погледа й се нижеха познати места, но тя не ги виждаше. Възможно ли бе Калас — Робокоп — да е убиец?

Няма жена. Няма деца. Къде ли живее? Как ли прекарва свободното си време? Като наблюдава следващата си жертва? Не, не, не. Ели усети, че прибързва със заключенията, че се хваща за сламки. Трябваше й още време, за да го опознае. Време насаме с него. Той трябваше да я хареса, да й се довери, да се открие пред нея. Засега нямаше представа какво се върти в главата му. Беше я завел на вечеря. Сигурно от любезност. Знаеше, че спечелването на доверието му щеше да е проверка за силата на убежденията й. Вече бе с единия крак през прага. Но докога?

Главата й гъмжеше от мисли. Всичко се развиваше толкова бързо. През всичките тези години бе чакала, планирала, дебнала момента и накрая бе срещнала едно от главните действащи лица в драмата. Но не можеше да разгадае ролята му. Засега.

Едно нещо знаеше със сигурност: баща й не е нападал Стефани Морис. Тогава майка й беше извън града, във фермата им в Небраска. Джон беше прекарал новогодишната нощ с Ели. Родителите й не бяха се съгласили тя да свидетелства в съда, защото мислеха, че това би било прекалено травмиращо за едно дванайсетгодишно дете. Бяха я разпитали в полицията, но приеха показанията й като ненадеждни и затова безполезни. Дори адвокатът на Джон бе отхвърлил идеята Ели да се яви в съда. Прокурорът на Болдър би допуснал, че е спяла по това време и, по-важното, кой би повярвал на дъщерята на Джон?

Ели бе научила, че след това във Фронт Рейндж е имало други две подобни изнасилвания и две удушени жертви. Може би е имало и други. Баща й не би могъл да ги е извършил, защото вече беше зад решетките. Но дали властите бяха забелязали приликите във всички тези случаи, дали въобще си бяха направили труда? Не, по дяволите. Полицаите бяха поели по линията на най-малкото съпротивление и бяха арестували заподозрени по косвени доказателства. Колан, шал, друга бандана бяха намерени около вратовете на жертвите. Почерка на Джон. Беше много лесно. А разследващите много добре знаеха статистиката: осемдесет процента от нападенията над деца се извършват от близки или роднини.

Дявол ги взел ченгетата, помисли си Ели, докато красивият планински хребет прелиташе край прозореца. Дявол ги взел.

Наложи си щастливото изражение за пред майка си. Джанис и без това си имаше доста проблеми. А тя си даваше сметка колко я бе притеснила с признанието си за досиетата. Джанис се ужасяваше от мисълта да се връща към миналото, яростно го отхвърляше, въпреки че именно тя бе посяла зрънцето на съмнението у малката Ели.

Бързо измина разстоянието от спирката до дома на майка си на Ист Фифт Стрийт през центъра на Ледвил, реставриран до състоянието си от славните дни на златната треска през 1879-а. Бутафорни фасади, позлатени табели, тротоари, надигнати на шейсет сантиметра от улицата, както във времената, когато каруците затъвали в кал до осите. После зави по Ист Фифт, нагоре през високопланинското селище, покрай старите миньорски къщички, включени към електрическите стълбове, с облицовка от времето на Депресията, провиснали навеси, всичко покрито със сняг, мръсен, сив сняг.

Слънцето грееше, но температурата, дори по пладне, беше ниска на височина три хиляди метра. Ели забеляза, че от запад над скалистия Континентален вододел се събират облаци.

Джанис я посрещна с домашно приготвен обяд: супа и пресни кифлички.

— Знаеш ли — призна Ели, — толкова е странно. Имам чувството, че не съм се отделяла нито за ден. Чувствам се на мястото си. Но и в Болдър се чувствам така. Невероятно.

— Човек винаги се чувства така на местата, където е живял. Изпитвала съм същото, когато се връщах във фермата.

— Странно нещо е съзнанието — замисли се Ели.

— Не съм се връщала в Болдър от онези събития — тихо призна Джанис.

— Знам.

— Чудя се как можеш да живееш там.

Ели повдигна рамена.

— Бях малка. Не понесох такъв удар като теб. — Тя се усмихна. — Нали ще дойдеш на дипломирането ми?

— Надявам се.

— Мамо!

— Ще дойда. Ще го направя.

Ели се загледа в майка си. Джанис беше толкова красива, с тъмни коса и очи като на Ели, но с много по-изящни черти. Дребни, деликатни. Сега изглеждаше крехка. Беше умна, образована жена, гимназиална преподавателка по математика. Беше водила счетоводството на съпруга си. Ум — бръснач.

Когато се премести в Ледвил, бе постъпила като счетоводител в молибденовата мина в Клаймакс, най-големият работодател в града. Но затвориха мината, също като тези за злато и сребро през деветнайсети век, и градчето обедня още повече. Майка й също.

— Как върви твоята работа? — попита я Ели.

— О, скучно. Еднообразно. Прекалено лесна. Ако работя нощни смени, бих изкарвала повече пари, но каквато съм страхлива… А и те все наемат мъже за това.

Джанис работеше в магазин на гара Шамрок на Харисън Авеню. Работа за гимназисти.

— Стой си там. Скоро ще те направят управител.

— Разбира се.

След като се наобядваха, седнаха в дневната да си поговорят. Ели нямаше право да се оплаче пред затрудненото положение на майка си. В тази къща самата тя бе живяла от тринайсетгодишна, докато не влезе колежа. В Ледвил имаше добри хора. Помагаха си един на друг, подкрепяха онези, които имаха подобни финансови проблеми. Част от жителите изминаваха целия път до Вейл, където имаше много работа. Но Вейл беше доста далеч, а колата на Джанис не бе в добро състояние.

Джанис бе преместила голяма част от мебелите си от Болдър, но повечето не успяха да влязат в къщичката от осемдесет квадрата. Плотовете в кухнята бяха от остарели плоскости, подът с напукан линолеум, стара газова готварска печка, поочукан бял порцеланов умивалник. Всичко в някога златисти тонове. Дневна с грубо измазани стени, хубави, но овехтели мебели, прекалено големи за размерите на жилището. Неподходящи. Голямата кушетка и фотьойла бяха тапицирани с хубава дамаска на райе, но вече изтъняла и избеляла.

Имаше две спални. Едната на Джанис, с мебелите, които бе успяла някак да натъпче вътре. Другата — на Ели — си стоеше непокътната от ученическите й години: същите постери по стените, сладникавото легло с балдахин и розова покривка и всичките й плюшени играчки. Книгите, снимките, спомените. Стая-музей на изчезнал човек.

Някога това бе домът й.

— Надявам се, че не продължаваш да се ровиш в онези стари папки, скъпа. Не мога да понасям мисълта, че се връщаш към това, че го преживяваш…

— Не се безпокой, мамо.

— Е, как върви работата ти?

— Доста добре. Бен Торес ми позволи да работя по делото Цимерман. Помниш ли? Разказвах ти за онзи мъж, който платил на наемен убиец да застреля жена му?

— О, да, спомням си. Това е чудесно, миличка. Все пак искаше ми се да беше си завършила образованието.

— Ще го завърша следващата година. Работата в прокуратурата ми помага. Учението ще ми се види детска игра след това.

В погледа на Ели блесна гневно пламъче. Щом завършеше и си намереше хубава работа, щеше да купи хубава къща на майка си. Тук в Ледвил, ако Джанис искаше, или в Болдър, където бе живяла толкова много години. Само се надяваше да не е прекалено сломена и остаряла, за да може да й се зарадва.

Проклет да е човекът, който провали живота им. Проклето да е правосъдието, което пренебрегна истината и го остави да се измъкне.

Като успя да сдържи гнева си, тя отново се върна на темата, която толкова вълнуваше майка й — нейната кариера.

— Мисля, че Торес си пада по мен — довери й тя.

— Не бих се съмнявала. Ти си невероятно, интелигентно момиче. — А ти не страдаш от скрупули, нали, мамо?

По устните на Джанис се появи усмивка и промени цялото й изражение, което жегна Ели право в сърцето.

— Не, разбира се. Безпристрастна съм като съдия.

— Ха!

— Нали няма да започнеш връзка с шефа си?

— Не, не. Мили Боже, та той е женен, стълб на обществото.

— Но често се виждаш с него.

— В офиса, да.

— Доверявам се на преценката ти, знаеш това. Сега разкажи ми за процеса, по който работиш.

Ели стана и обиколи стаята. Отиде до прозореца и бутна настрани завесите от синтетична златиста материя, на петна от водата. Винаги ги бе мразила. Навън денят беше мрачен, небето — потискащо сиво.

— Делото е в ръцете ни — започна тя. — Казах ти за предсмъртната изповед.

— Ъ-хъ. Звучи ми като ясен случай.

— Нито едно дело не е ясен случай, а Цимерман има доста солидни защитници. Може да си го позволи. — Тя се поколеба. Трябваше ли да казва това на майка си? — Единият от свидетелите ни е следователят, който е разследвал убийството на Даниел Цимерман преди четири години. Торес ми възложи да го подготвя за делото. Няма съмнение, че ще го подложат на жесток кръстосан разпит.

— О, боже мой, колко вълнуващо. Как знаеш какво да правиш?

Ели се усмихна.

— Това ми е работата. Трябва да се науча. Чета доста стари дела. Това ми помага. — После замълча. Погледна през прозореца към голите клони на самотната трепетлика, която отделяше тяхната къща от съседната. Стаята тънеше в тишина, нарушавана само от пукането на дъските, които се разширяваха от циркулацията на топлата вода по тръбите. Тогава реши, че трябва да каже на майка си. Трябваше да е откровена поне пред един човек. Криеше истинската си самоличност, преструваше се, играеше роли толкова много години, толкова дълго… Имаше чувството, че вече не знае коя е всъщност — един човек пред съквартирантките си, друг — в прокуратурата, трети — в университета и съвсем потайна пред Майкъл Калас.

Тя се обърна към майка си:

— Детективът, когото подготвям, се казва Майкъл Калас.

— Какво?

— Майкъл Калас.

Джанис я погледна озадачено.

— Но това е полицаят, който откри, който беше в нощта, когато… Да не би той, не, не може да бъде…

— Да, мамо, същият е.

Джанис пребледня.

— Значи продължаваш? Продължаваш да се ровиш. О, мили Боже, Ели, предупредихте. Не се захващай. Живей с настоящето, не с онзи кошмар.

— Работя с него по случая Цимерман.

Джанис се изправи в стола си, притеснена.

— Не ме заблуждавай. Ти си нагласила така нещата, че да се срещнеш с този, този Калас.

Беше удивително колко добре я познава майка й, мислеше си Ели. Единствено тя.

— О, Ели, така ми се иска да се откажеш.

— Не мога да се откажа. Разбираш ли, мамо? Освен това ще се опитам да открия и другия полицай. Името му е Фин Расмусен, но той вече не е полицай и не знам къде е. Въпреки това ще го намеря.

Джанис въздъхна.

— Винаги си била упорита.

— Това има голямо значение, мамо, голямо. Имам намерение да опозная тези двама мъже и да открия какво всъщност се е случило онази нощ.

— Ще си съсипеш живота.

— Може би, но трябва да го направя.

— Какъв… какъв е този Майкъл Калас? Знае ли ти коя си?

— Не, за Бога. Мисли, че съм сътрудник в прокуратурата. Каквато действително съм. Това е. А на въпроса какъв е… — тя замълча замислено, като се опитваше да го формулира — костелив орех. Но зад тази фасада има нещо, не знам, нещо уязвимо. Нещо момчешко. Има нещо в миналото му, сигурна съм, и ще открия какво.

Джанис поклати глава.

— Да можех да те накарам да се откажеш от този безумен лов. Ще ти докара само беди.

— Търся истината, мамо. Важно е. Това е най-важното нещо.

— Не, не е, мила. Да живееш живота си е истински важното.

Ели се отказа от този разговор. Беше загубена кауза. Джанис никога нямаше да я разбере. Излязоха на разходка из околността, за да се срещнат с приятелката на Джанис Агнес Спанър, която винаги много се радваше на Ели.

— Блудната дъщеря — нарече я енергичната стара дама; родена и отраснала в Ледвил, надживяла двама съпрузи. Петте й деца бяха родени в тази къща. — Измъкна се от тази дупка. Браво на теб. Започна ли вече частна практика?

— Имам още една година.

— Гръм и мълния, тоя град трябва да черпи. Покажи им какво можеш, Ели, сладурче.

После Джанис и Ели отидоха на кафе в „Мадърлоуд“ на Харисън, чиито собственик бе бащата на нейни съученици.

— Как е в Болдър? — поинтересува се той. — Успяха ли да накарат хлапетата в университета да спрат да пият бира и да не висят в мола?

— Не, не могат — засмя се Ели. Тук само такава беше представата за Болдър — щуротиите на богатите, разглезени колежани.

Отидоха на ранна вечеря в „Кантина“, мексикански ресторант с такава добра репутация, че лятно време хора от Аспен шофираха сто километра през Прохода на независимостта само за да се нахранят там.

След това Джанис изпрати Ели до спирката на рейса. Двете се прегърнаха.

— Обичам те, мамо, и не се тревожи за мен. Мога да се справя.

— Безпокоя се. Такива са майките.

— Скоро ще се обадя.

— Добре. Пази се.

— Ще се пазя. Ти също, мамо.

Автобусът дойде, Ели се качи и помаха през прозореца на майка си — дребна женичка с тежко кожено палто, шал, шапка и ботуши „Сорел“. Автобусът потегли и тя се облегна назад и затвори очи. Докато се движеха през долината, откъдето река Арканзас започваше епичното си пътешествие, се чудеше дали майка й щеше да е така сломена, ако съпругът й не се бе разболял в затвора преди три години? От една нищо и никаква настинка, която бе слязла надолу в гърдите му, бе развил пневмония, от която почина. Прекършен от системата, от която се очаква да се грижи за гражданите си и да им служи, Джон Крандал просто се бе предал.

Ели прехапа долната си устна и въздъхна. Нито тя, нито майка й бяха до него. Бил е сам. Боже, колко мъчителен беше този спомен. И някой ден, някой щеше да плати за това.