Лин Ериксън
По тънък лед (17)

17

Майкъл се чудеше дали не трябваше да каже на Ели колко съжалява за онова, което бе причинил на баща й. Вече два дни мислеше за това. Щеше ли да има някаква полза? Опитваше се да се убеди, че всичко това щеше да отмине — че Ели щеше да изчезне от живота му, — но мислите му постоянно, дразнещо се връщаха към онази сцена в дома му, към бягството й от камиона му, притичването й между колите, бягството от него. А може би от самата нея.

А, забрави. Забрави я, повтаряше си той стотици пъти.

Тогава му се обади информаторът му Пийт Стоун.

— Расмусен се вижда редовно с дамата — започна Стоун.

Като че ли не знам, каза си Майкъл.

— Още нямам името, но отива да я вземе чак от Болдър. Пътуваха със самолета му нанякъде…

— Ъ-хъ.

— Изглеждат като влюбени гълъбчета. Направо да повърнеш.

— Хайде бе?

— Никога преди не съм виждал твоят човек да се държи така. Не може да отлепи ръце от нея. Макар че тя е хитра като лисица. И е много млада.

— Знам коя е — отвърна Майкъл.

— О, мамка му, да продължавам ли да го следя?

— Абсолютно — каза Майкъл. — Ще получиш обичайното.

— Окей, ще се чуем.

— Да, разбира се — и затвори намръщен. Влюбени гълъбчета. Господи, не можеше да се освободи от нея. Изобщо.

С Огъстино работеха по убийството на студентката. Казваше се Валери Жирар, учеше в колорадския университет, двайсет и една годишна, от Омаха, Небраска. Всички патрули и детективи работеха извънредно, проучваха района, където беше открита, разговаряха с приятелите й, колегите и професорите. Отново и отново.

Била е видяна за последно на тренировка във фитнес центъра на университета. Тръгнала си около десет, което отговаря на посоченото време на настъпване на смъртта от съдебния лекар — между десет и полунощ.

Някой я беше издебнал, когато е излизала от фитнеса, сграбчил я е, изнасилил я, ударил я по главата или може би първо я е ударил.

Така е била в безсъзнание. Умряла е от хипотермия. Убиецът дори не е взел портмонето с парите й.

— Сигурно е някой луд — повтаряше Огъстино със смръщени вежди. Той координираше работата с полицията на кампуса, като правеше необходимото всички студенти да бъдат с повишено внимание, никой да не се разхожда сам по тъмно. Информацията се публикуваше в пресслужба на университета, по телевизията, по радиото.

— Изплашил се е, когато е осъзнал какво е направил — съгласи се Майкъл, — и просто е избягал. Не е било планирано. Станало е случайно.

Двамата обикаляха около местопрестъплението в отъпкания сняг, за последен оглед, като опитваха да си представят точно откъде е дошъл убиецът, къде се е скрил, къде я е изчакал, в коя посока е избягал след това. Но снегът се беше стопил и нищо не изглеждаше както в онази тъмна нощ.

Опитът подсказваше на Майкъл, че няма да попаднат на следа от убиеца, като обикалят по същата поляна. По вероятно беше да стигнат до него по ключа от колата, който бяха открили. Джим Чамблис работеше по този въпрос.

— Имали вече новини от Чамблис? — попита Рик Огъстино, като нехайно подритна с върха на обувката си една замръзнала буца сняг.

— Още не. Очевидно ключът е оригинален и Джим е изискал серийния номер на рамата от производителя, но още издирват документите на сегашния собственик.

— Боже, колко са бавни. Някой да е обяснил на тези бюрократи, че става дума за убийство?

— Джим им диша във врата.

Огъстино изръмжа нещо нечленоразделно.

Студенти вървяха по Болдър Крийк. Идваха от фитнес центъра. Всички те загледаха двамата полицаи и жълтата лента, която ограждаше мястото и им напомняше какво се бе случило там. Може би някои от тях са познавали момичето Жирар, горкото дете, отишло си без време.

Майкъл си спомни реакцията си, когато видя тялото на момичето през онова студено утро. Ели, бе си помислил той. Ели е мъртва. Тази шокираща мисъл го бе връхлетяла само за миг, докато бе разбрал, че греши. А сега Ели бе наистина като мъртва за него.

Ели започваше да го обсебва, съзнаваше го. В един момент беше готов да й прости, но в следващия я проклинаше заради предателството й. През всички тези години, дълги години, след смъртта на Пол и отхвърлянето му от страна на родителите му, бе потискал чувствата в себе си. Внимателно, дълбоко заключени. И тогава се появи Ели и го бе накарала да си мисли, че може би е способен на нежност, дори на любов. По дяволите Ели.

— Е, нищо не намирам — оплака се Огъстино. — Трябва ни колата, мамка му. Чамблис трябва да я открие.

— Но междувременно продължаваме да ровим. Както обикновено. Може пък някой да извади късмет и да открие свидетел — отвърна Майкъл.

Полицаите вече проверяваха съседните сгради и общежитието на преподавателите отвъд Болдър Крийк. Десет часа в неделя вечер не е късно, все трябва да е имало хора наоколо. Хора, които бяха видели някой, който не се вписва в средата, някой бягащ или изглеждащ изплашен. Някой съвсем различен от останалите обитатели на кампуса. Предвид местните демографски особености, вероятно е млад, бял мъж.

Двамата с Рик се отправиха към мястото, където бяха паркирали колата си. Докато Майкъл шофираше, мислите му упорито се връщаха към Ели. По-лошото от гнева, който изпитваше към нея, бе страхът му за сигурността й. Защото знаеше, че тя няма да спре да преследва Расмусен. Беше успяла да го заинтригува и не би се отказала, само защото Майкъл така й бе поръчал. Пет пари не даваше какво е казал или какво мисли, нито как се чувства.

Упоритата Ели. Беше чакала и планирала с години. А сега, благодарение на него, знаеше истината. Може би не биваше да й казва за Расмусен, но трябваше. Трябваше или тя щеше да продължи да си мисли, че е той.

Цял следобед Майкъл чете доклади за вероятни свидетелства за убиеца. Отся по-значимите и си отбеляза някои неща. Мислеше за Ели.

Нямаше да се спре. Щеше да излезе с Расмусен и да се опита да открие пробойна в защитата му, щеше да се опита да го задейства. Щеше да търси някакво доказателство, че е престъпник.

Да беше й се извинил. Не биваше да й казва за Расмусен. И най-напред въобще не трябваше да й се доверява.

Вечерта, след като се прибра вкъщи, се обади майка му:

— Нали ще си дойдеш за Коледа, Майкъл? Пропусна Деня на благодарността, а аз наистина искам да те видя. Прекалено много работиш. За Бога, можеш да си вземеш няколко дни отпуска.

— Добре, да, знам. Ще дойда, разбира се.

— Е, не че си много далеч. Бих дошла дотам, но, нали знаеш, че се притеснявам по тези заледени пътища. А и всички искат да те видят.

Това беше го чувал и преди и знаеше, че трябва да отиде, но потръпваше при мисълта, че ще седнат на коледната трапеза без Пол.

В пощенската кутия намери коледна картичка от баща си. Набързо написани пожелания и въпрос защо Майкъл не се обаждал напоследък.

Припомни си последния път, когато се бе видял с баща си. Преди година и половина ли беше? Баща му живееше в планинското селце Минату Спрингс на запад от Колорадо Спрингс. На път за Чейен, Уайоминг, се беше отбил в Болдър за обяд. Срещата им мина типично.

— Как върви търговията с коли? — питаше Майкъл.

— О, добре, добре, докарва ми доходи. А ти? — отвръщаше Пол старши.

— О, и тук е добре.

Никога нямаха да си кажат кой знае какво. Нито преди смъртта на Пол, още по-малко след това.

А, по дяволите, помисли си той. Щеше да се обади на стария някой от тези дни. Все пак беше Коледа и той ставаше великодушен.

Опъна се на дивана и загледа новините по телевизията. И току си представяше, че Ели седи там до него. Усмивката й, жестовете й, онази нейна топлота, която озаряваше цялата стая. Тялото й до неговото в леглото. Гърбът й, докато миеше съдовете в кухнята.

И тогава я видя плачеща, ужасена, пребледняла и отчаяна, когато я бе атакувал със собствените й лъжи. Беше ги хвърлил в лицето й.

Ако не се излагаше на такава смъртна опасност, би се възхитил на онова, което правеше. Бяха на една и съща страна, на страната на справедливостта, но се бе въвлякъл емоционално и сега бяха станали врагове:

Знаеше, че трябва да я защити от собствения й кураж. Трябва да я наглежда, да проследява, когато можеше, да не допусне тя да се изложи на риск.

Изключи телевизора и се качи по стълбите. Вече в леглото в мислите му се завъртя старият рефрен, че ако Расмусен го направеше отново, само още веднъж, Майкъл може би щеше да има достатъчно доказателства да върне за преразглеждане делото Морис или някое от другите. Рано или късно Расмусен щеше да се подхлъзне или заради предоверяване, или от недоглеждане. Рано или късно.

Тази нощ Майкъл сънува. Ели и Расмусен. Тя имаше микрофон и Майкъл подслушваше, но същевременно беше и с тях и виждаше всичко. Расмусен започна да се държи грубо с нея. Тя завика „Не, не“, но не го интересуваше. Майкъл слушаше и виждаше. Беше с тях, както става в сънищата. Расмусен я надви и я изнасили, започна да я души. Майкъл все още беше там. Този път имаше доказателство. Беше го записал на касета и беше свидетел. Този път щеше да го прибере. Пипна го.

Но защо ли не беше щастлив в съня си? В полусън, той върна сцената и разбра: за Ели беше твърде късно да празнува. Расмусен я беше убил.

 

 

Ели спря да плаче. Спря да се самосъжалява. Майкъл беше приключен случай за нея. Глупаво бе унищожила шанса си за истинска връзка, но сега не можеше, не трябваше да мисли за това. Нямаше нито време, нито енергия да анализира подробно ужасната грешка, която бе допуснала.

Не, нямаше да мисли за това, защото трябваше да се фокусира върху Фин. Нямаше да го изпусне, точно сега, когато знаеше, че той е човекът, който бе търсила толкова години. По дяволите предупрежденията на Майкъл. Ченгетата не го бяха хванали преди тринайсет години, нито след това, когато бе изнасилил и убил всички тези жени, и вече не го търсеха.

Тя трябваше да свърши това.

Всяка минута в главата й се въртяха планове. Как да намери доказателства?

Боже, би го оставила да я изнасили, ако това ще го закове. Но, странното бе, че Фин като че ли не проявяваше интерес да спи с нея. Още по-малко да я изнасилва.

Фин й се обади седмица преди Коледа, един четвъртък.

— Как си? — попита той и Ели се изненада, че чува все същия кадифен баритон. Толкова приятен, учтив и загрижен. Съвършеният джентълмен.

— Добре, добре — отвърна тя. Дали щеше да познае, че тя вече знае за него?

— Виж, имам два билета за „Коледна песен“ в събота вечерта. В театър „Буел“. Супер места. Имаш ли възможност да дойдеш?

— Пиеса на Дикенс? — не искаше да изглежда прекалено ентусиазирана.

— Точно така. Постановката е благотворителна, да знаеш, че средствата ще отидат за деца, пострадали от домашно насилие.

— Да, бих искала — прие тя.

— А преди това вечеря?

— Разбира се, чудесно.

— Ще те взема рано, за да имаме повече време. В шест часа.

— Перфектно — каза тя.

— До скоро.

— Чакам с нетърпение — измърка тя.

— Така те харесвам.

Когато затвори, забеляза, че ръката й трепери.

Взе назаем друга рокля от Селест, този път червена. Досега не беше носила червено през живота си, но й стоеше добре. Беше права, дълга до коленете рокля с болеро. И отново обточеното с кожи от норки палто.

Всичко беше лъжа, но нали това беше целта?

— Изглеждаш страхотно — оцени я Селест.

— Обещавам да я дам на химическо, ако се накапя.

Селест се разсмя. Щедростта й човъркаше Ели. Въпреки че бе направила признания пред съквартирантките си, не им бе казала нито дума, че Фин е изнасилвач и убиец. Не можеше. Щяха да се опитат да я спрат. Но заради всички тези гадни лъжи се чувстваше зле и се срамуваше. Някой ден щеше да приключи, обещаваше си тя. Животът й щеше да е отворена книга. Никакви мръсни тайни повече.

— Забавлявай се — пожела й Селест.

Да се забавлявам.

— Ще го направя.

Заведе я на вечеря в малък уютен тайландски ресторант близо до „Плекс“, за да могат да отидат на постановката пеша.

Поръча вместо нея, дори не я попита какво харесва.

— Пад Таи — избра той — и цялата да е в джинджифилов сос — как се казваше? О, и къри със скариди. Да не е прекалено лютиво този път.

Храната беше превъзходна, но Ели едва се въздържала не го попита дали не е неучтиво да поръчва вместо дамата.

— Е — започна тя, докато навиваше Таи нудълс на вилицата си, — разкажи ми повече за тези твои благотворителни акции.

С клечките си — с които боравеше ловко, с лекота, — гребна от ориза, преди да й отговори.

— Имах голям късмет — подхвана той, — успях в живота и вярвам, че трябва да споделям добрия си късмет.

Беше искрен, осъзна тя. Този брутален убиец вярваше, че благотворителността започва от дома му.

— Не мога да давам на всички, ясно е, прекалено много хора се нуждаят, но си имам приоритети. Някои изкуства. — Но интересът ми е насочен главно към децата. Малтретираните деца. И то малките.

— Мисля, че това е страхотно.

— Съчувствам на такива деца. Помниш ли, че ти казах за семейството си — разбираш, че не произхождам от богато семейство. Правя каквото мога, за да помогна. — Той се пресегна през масата и докосна пръстите й. Космите на врата й настръхнаха.

Той продължи:

— Веднъж годишно правя нещо наистина специално. Има една организация „Маунтин Дриймс“, чувала ли си за нея? Доброволци водят групи малтретирани деца в планината. Имаме постоянна база в Аспен. Там лагеруваме, катерим се по планината. Идва им в повече, но за тях е добре.

— И ти ходиш на тези експедиции?

— Аз съм ръководител.

— Това е много щедро.

— Правя го с радост. Дори мисля, че получавам повече, отколкото давам.

Тя се усмихна и така завъртя ръката си, че пръстите й се отпуснаха в нея.

— Ти си добър човек — чу се да му казва.

— Правя, каквото мога — отвърна й той.

Почти щеше да повярва, че Фин е чаровникът, с когото има връзка, искреният човек, който помага на деца и я заведе със самолета си в Санта Фе. Ако затвореше една малка част от съзнанието си, можеше наистина да повярва.

Но ако не го направеше, трябваше да седи срещу него, да му се усмихва, да води разговор и да помни, че можеше да се превърне в агресивен убиец. Съвършено различен човек, обладан от шизофренична ярост. Беше невъзможно да го схване.

След вечерята тръгнаха към „Плекс“ сред потока издокарани жители на Денвър в празнично настроение. Както държеше ръката й, изведнъж я вдигна пред очите си.

— Къде са ти ръкавиците? — попита той. — Боже мой, ръцете ти замръзват.

Сърцето й замря за миг. Ръкавиците.

— О, Боже, забравих ги вкъщи. Нали ти казах, че не съм свикнала да нося ръкавици, Фин. Обзалагам се, че са в джоба на черното ми палто.

Той разтри ръцете й, първо едната, после другата.

— Ти, глупаво момиче.

— Прав си, прав си.

Местата им бяха в центъра на партера. Само два реда ги деляха от сцената. Една безупречно облечена възрастна дама седеше до Ели, а до Фин — мъж, когото той очевидно познаваше.

— Джордж — обърна се към него Фин, — запознай се с приятелката ми Ели Креймър. Джордж Мидкиф и съпругата му Марион.

Ели се наведе през Фин, усмихна се и ги поздрави. Прекрасни хора, помисли си тя, да дойдат на тази постановка, която сигурно са гледали няколко пъти, за да участват в благотворителната акция.

Гледаха познатите сцени: Боб Крачит, Ебенизър Скрудж, малкия Тим. Ели седеше там, ръката й докосваше тази на Фин, кракът й — неговия. Едва си поемаше дъх. Молеше се да не я усети, че трепери. Въздишаше често, за да забави сърцебиенето си. Тук не можеше да й направи нищо, с всички тези хора наоколо.

Така и не чу голяма част от пиесата. В главата й бяха други сцени, които не можеше да спре: големите ръце на Фин около врата на някое момиче — Стефани Морис или Холи Ланс, или мексиканката. Представяше си как я разкъсва, как нахълтва в нея. После душенето — с шал или бандана, принадлежащи на друг невинен човек. Лицето му, скрито под маска за ски, с ръкавици, дрехи, които изхвърляше след атаката. Този мъж седеше до нея — мъжът, който нараняваше, насилваше, душеше, убиваше.

Внезапно й се прииска да избяга от театъра, да се втурне навън в студената нощ. Имаше нужда да бъде с майка си, да я прегърне, да остане в малката къщичка в Ледвил.

И закопня, отчаяно, да се обади на Майкъл, да го види, да го помоли за прошка. Да му каже нещо простичко като: „Честита Коледа, Майкъл.“

— Не е ли страхотен Скрудж? — прошепна в ухото й Фин.

Тя кимна и вътрешно потрепери, но си наложи да се концентрира, да спре тези истерични мисли.

Говореше Духът на Коледа, който показваше на Скрудж какъв е бил. Пиеса на нравите, която все още беше толкова актуална. Какъв бе миналият живот на Ели, ако не само чакане и чакане на този момент? Низ от изстрадани загуби — баща й, майка й, самата тя. Болка и тъга. Тя почувства, че очите й се наливат със сълзи за Скрудж, за самата нея.

Духът на Бъдещето, надгробният камък, смъртта на малкия Тим. Загубата, нещастието. Всичко това я накара да надзърне в собственото си бъдеще и видя само пустош.

След постановката Фин я закара до дома си. Беше го виждала отвън, но когато той я въведе, направо онемя. Екстериорът беше типична тухлена сграда, но интериорът беше супер модерен — стъкло, хром и подове от светло дърво, насочено осветление. Голям, бежов кожен диван обгръщаше малка масичка от хромиран метал и стъкло. В трапезарията имаше дълга маса с дебело опушено стъкло и столове със сива тапицерия. Цялата кухня беше от стомана, оборудвана с газова печка, хладилник „Съб Зиро“, умивалник. А в центъра остров от мрамор.

— Мили Боже — единствено успя да пророни тя.

— Необичайно е, знам. Декораторът ми искаше да остави следа.

— Е, явно е успяла.

— Той — поправи я Фин.

Тя се поразходи, като прокара пръсти по меката като кадифе софа. Нямаше нито прашинка, нито трохичка, нито едно списание разместено. Сякаш никой не живееше в тази къща.

— Красиво е — потвърди тя накрая.

— Радвам се, че ти харесва.

Дали щеше да й покаже спалнята си? Дали той…?

— Да пийнем по чаша вино — предложи Фин.

— Звучи приятно.

Всички картини по стените бяха модернистични, щрихи в черно, бяло и червено, които подхождаха на обзавеждането. Грозни, помисли си Ели, но може би бяха ценни произведения на изкуството. Помисли си за хижата на Майкъл, сравнение толкова шокиращо, че беше направо комично. Искаше й се да е там, а не тук, но това нямаше значение.

Фин й подаде кристална чаша, пълна с бяло вино.

— Това е отлежало „Шардоне“ — каза той. — Надявам се да ти хареса.

Гордееше се с дома и виното си. Тя осъзна, че й прави демонстрации. Той искаше, нуждаеше се от одобрението й.

Допря чаша до нейната.

— Вдигам тост — подхвана той, — за още много вечери като тази.

— За още много — повтори тя и чукна чашата си в неговата.

— Да седнем тук — покани я той и както винаги ръководеше шоуто.

Тя седна на мекото канапе и се пресегнала остави чашата на масичката, когато една салфетка магически изникна пред нея. Тя вдигна поглед към Фин. Той й се усмихваше, доволен. Внушителен. Подреден луд.

— Често ли каниш гости — попита тя.

— Е, правя го от време навреме. Налага се. Организирам тържество за „Маунтин Дриймс“ веднъж годишно, както и делови вечери от време на време.

— Ти ли готвиш?

— Не, за Бога. Поръчвам на фирма. Много по-лесно е. Ето защо дизайнерката проектира кухнята по този начин.

— Имаш фантастичен интериор.

— Удобно е.

Спалнята. Неговата спалня. Дали беше на този етаж? Дали той…?

— Ах, извинявай, бих искала да отида до банята.

Поведе я по един коридор. Подминаха две други отворени врати. През едната тя успя да види премигващия екран на компютъра — домашният му офис. Банята беше блестяща, безупречно чиста с тоалетна чиния и шкаф в черна керамика. Тя използва тоалетната, после изми ръцете си и се огледа в огледалото над умивалника. Удиви се от нормалния си вид. Той не може да е забелязал малките искрици страх в зениците на очите й. Никога не би ги забелязал.

Но Майкъл щеше.

— Боже, Боже, черна баня — закачливо каза Ели, когато седна отново на дивана.

— Знам — той повдигна големите си рамене. — Личната ми баня е доста по-традиционна.

Сърцето й се сви. Личната му баня. О, Боже.

Тя отпи от виното си. Беше много хубаво — една идея шампанизирано. Поговориха за обикновени неща. Фин седеше до нея, бедрата им се допираха и той често докосваше косата й или бузата й, или прокарваше пръсти по врата й над високата яка на червеното болеро.

— Късно е — каза той накрая. — Трябва да те откарам у вас.

— Да — потвърди тя едва чуто. — Късно е. — И тя се загледа в ръцете си, притеснена, че ако го погледнеше, той би доловил огромното й облекчение.

Закара я до Болдър. Нямаше много движение по това време на нощта, затова пристигнаха бързо.

— Съжалявам, че трябва да ме возиш напред-назад — извини се тя.

— О, няма проблем. Работата ми налага да пътувам постоянно. Инсталирал съм охранителни системи къде ли не — от Колорадо Спрингс до Форт Колинс — радиус от двеста километра.

— Колко служители имаш, Фин?

— Осемдесет и двама.

— Мили Боже… нямах представа. Това е ужасно много. Къде имаш офиси?

— Точно тук в Чери Крийк. Но имам и регионални клонове навсякъде по Фронт Рейндж.

Нищо чудно, че беше толкова богат, помисли си тя. И колко би било лесно да си набележи жертва и да я наблюдава, да проучи всичко за нея, за семейството, приятелите и съседите й. Ели беше дълбоко убедена, че би открила знаците на охранителна фирма „Маунтинтех Секюрити“ в домовете на жертвите или на съседите им. Би возил на воля съседите в служебната си кола. Кой би го заподозрял?

Той спря пред квартирата й. Прибрах се невредима, помисли си Ели, няколко ярда и съм в безопасност. Не трябваше да мисли по този начин. Трябваше да се опитва да бъде с него колкото е възможно повече, да измисли как да го подлъже. Кои бутони да натисне, за да го разгневи, да го накара да загуби контрол.

И защо ли не й налиташе да спи с нея? Какъв беше проблемът? Може би успяваше да го прави само с жертвите си, а Ели не беше в тази категория. Отвратително.

Тя се разкъсваше — едновременно искаше да се отърве от него и да бъде близо до него. Трябваше да се бори с най-силните си чувства всяка минута, докато беше с него, после трябваше да се справи със съжалението, което я обземаше, че не е с нея. Всеки път, когато си тръгнеше, тя си мислеше: Това е. Изпуснах го. Няма да се обади.

Той отвори вратата и й помогнала слезе от колата. Съпроводи я до верандата.

— Благодаря за чудесната вечер — каза му Ели.

— Удоволствието е мое, скоро ще се обадя.

— Да, непременно.

— Сигурно ще бъде след Коледа.

— Аз също съм заета. Трябва да ходя при майка си.

— Разбира се. — Той наблюдаваше вдигнатото към него лице, сякаш искаше да разбере изражението й, да запомни чертите й.

— Ели — промълви той и я прегърна. Целуна я стръвно, с дълга, страстна целувка. Ръцете му я притискаха по гърба през дебелото кожено палто на Селест. Тя изстена, нададе дълбок, гърлен звук, с надеждата, че той не е познал какви чувства го провокираха.

— Лека нощ, Ели — най-сетне й пожела той и отпусна прегръдката си.

— Лека нощ, Фин.

И тогава тя влезе в къщата, притисна гръб до вратата, трепереща, давеща се. Горещи сълзи се стичаха изпод клепачите й.

Почука се. Звукът я прониза, докосна гръбнака й.

Той е. Какво ли искаше?

Тя дълбоко си пое въздух, трепереща и избърса сълзите си.

Отвори вратата. На устните й се появи усмивка.

— Бързо се върна — започна тя и тогава замръзна. Беше Майкъл. Стоеше на верандата. Майкъл, чието лице на светлината изглеждаше като изсечено от камък.