Лин Ериксън
По тънък лед (20)

20

Сам Кофи съобщи новината на Майкъл няколко дни преди Нова Година.

— Готово — обяви началникът. — Съдия Уоръл подписа заповедта. Не беше много въодушевен, Калас, но го направи. Разполагам с оборудване и микробус, свързани с ЦРУ.

— Чудесно.

— Дано само не станем за смях пред медиите. И без това полицията в Болдър има доста лош имидж.

— В никакъв случай — отвърна Майкъл.

Би трябвало да е невероятно щастлив. Това бе неговата акция, неговата заповед, всичко се основаваше на неговата информация. Ако пипнеха Расмусен, щеше да обере овациите, може би щеше да получи повишение, не че много го вълнуваше това, но този път искаше да хванат истинския престъпник.

Трябваше да е щастлив, но не беше и лесно можеше да се отгатне причината — Ели. Тя искаше да бъде примамката. Това го плашеше. Расмусен беше едър, силен, умен и откачен. Смъртоносна комбинация.

Обади се в ЦРУ и разговоря с техника, който трябваше да докара оборудването в Денвър. Щяха да го монтират на следващия ден. Още със затварянето, мозъкът му превключи на бързи обороти. Трябваше да прехвърли работата си по случая Жирар на Огъстино и Чамблис, за да се концентрира върху Расмусен. Трябваше му и помощта на Кофи да освободи хора от други ангажименти за подкрепление в микробуса. Не можеше да остави Ели непокрита нито за секунда.

Сега идваше трудната част — трябваше да се обади на Ели. От Коледа насам, откакто я бе закарал до дома на майка й, бягаше от нея като от чума.

Откри я на работа:

— Започваме — съобщи й той.

— О, мили Боже, наистина ли? Майкъл…

— Получих заповедта. От ЦРУ ще докарат оборудването утре сутрин. Ще можеш ли да се освободиш за няколко часа?

— Да, разбира се.

— Слушай, Торес знае ли нещо по въпроса?

— Не, нищо. Никой не знае.

— Хубаво. Нека засега да остане така. Може да имаме нужда от него по-късно.

— Добре.

— Ще те взема утре в девет от Съдебната палата.

— Ще съм готова. Толкова се вълнувам, Майкъл. Знам, че ще се получи. Знам.

— Значи се вълнуваш, а? Би трябвало да си изплашена до смърт.

— И това го има — отвърнати някак небрежно. — Майкъл, хм, трябва да говоря с теб за…

— Утре — отряза я той и тресна слушалката.

На следващата сутрин отиде да я вземе. Беше студено, макар и слънчево, и лицето й беше порозовяло. Когато ръката й неволно го докосна, той усети, че е ледена.

Срещнаха се с техника от ЦРУ в една от големите зали за разпити. Казваше се Рон Татъл — висок, слаб чернокож. Приличаше на баскетболист.

— Госпожице Креймър — ръкува се той с нея. — Детектив Калас. Приятно ми е. Е, нося ви цял куп коледни подаръци.

Той подаде на Майкъл връзка ключове.

— Микробусът е на паркинга отпред. Не е маркиран, защото обяснихте, че повечето време ще го ползвате вечер. Няма камери, казахте да има само аудио система.

— С какъв обсег? — попита Майкъл.

— Няколко пресечки, освен ако не е в голяма сграда. Както обикновено. Казахте, че е частен дом, така че ще е добре. Това устройство работи само при пряк достъп — приемникът трябва да има чист обхват до човека, който носи предавателя, тогава връзката е добра.

— Това е предавателят. — Той показа един малък радиопредавател. — Ще бъде сложен в хастара на тази малка чантичка. Новата ви чанта, госпожице Креймър. — С другата си ръка той повдигна една черна кожена чанта с дълга дръжка. — Дръжте я възможно най-близко до себе си, за да може да се хване целият ви разговор. Работи с батерия, безжичен. Включвате я ето така и я оставяте.

Ели гледаше микрофона, сякаш щеше да я ухапе. Кимаше с глава и внимателно слушаше.

— Изключително просто устройство. Приемателят също е безжичен. Монтиран е в микробуса. Той ще приема и записва разговора.

— Така, ако прецените, че микробусът трябва да бъде на няколко пресечки по-далече от радиотрансмитера, ще трябва да ви снабдим с усилвател, но ще мислим затова, когато му дойде времето.

— Ще можем да се доближим достатъчно — каза Майкъл. — Не би трябвало да има проблем.

— Да огледаме микробуса — каза специален агент Татъл.

— Мога ли да дойда? — попита Ели.

— Разбира се. Трябва да знаете как изглежда така или иначе — обясни Татъл.

Микробусът имаше затъмнени стъкла. Нито стар, нито нов. Неопределен телесен цвят, нито прекалено очукан, нито твърде лъскав. Типични регистрационни номера от Колорадо — зелени планини на бял фон. Татъл плъзна предната врата и се качи.

Вътре имаше два въртящи се стола, техниката — приемател и записващо устройство, мокет на пода и шумоизолация по стените. На едната беше монтиран телевизор — висок клас.

Майкъл огледа внимателно интериора. Вероятно щеше да прекара доста време вътре.

— Така — това е ключът за приемателя. Върти на много бавна скорост за дълги записи. Тук има достатъчно резервни ролки.

— Можем ли да го пробваме? — попита Майкъл. — Да направим тест?

— Естествено. Госпожице Креймър, вземете предавателя, сложете го в чантата, да, ето тук в тази дупчица на хастара. Става ли? Сега го включете. Отидете ей там до входа и просто кажете нещо.

Ели държеше чантата сякаш е чуплива. Изглеждаше леко притеснена. Добре, помисли си Майкъл. Наблюдаваше я как се отдалечава към вратата на сградата.

Татъл включи цялата апаратура. Изчакаха.

— Ето, сега говоря — дочуха гласа на Ели, изненадващо ясно, усилен от апаратурата. Магнетофонът се включи автоматично.

— Задейства се от гласа — обясни Татъл.

— Чувате ли ме? Едно, две, три, проба. Ето, сега говоря, Майкъл, достатъчно високо ли е?

Татъл излезе от микробуса и й махна.

— Чувахте ли ме? — задъхано попита тя, крачейки към тях.

— Съвършено — отвърна Татъл.

— Достатъчно силно ли беше?

— Съвсем. Този трансмитер може да улавя и много по-тихи разговори. Искаш ли да се чуеш? — той превъртя лентата и натисна бутона.

— Ето, сега говоря. Чувате ли ме? Едно, две, три, проба. Ето, сега говоря, Майкъл, достатъчно високо ли е?

— Уха — стресна се Ели.

— Видя ли, няма никакъв проблем.

Татъл излезе, повикан от друг агент на ЦРУ.

— Уф — въздъхна Ели, — тази работа малко ме изнервя.

— Това е добре.

— Но няма нищо опасно. Той никога не би открил предавателя. Едва ли ще заподозре нещо.

— Расмусен е умен. Не го подценявай.

— Не го подценявам, повярвай — сопна се тя.

— И ти също не се надценявай.

— Нямам нужда от уроците ти, Майкъл. Вече съм…

— Нуждаеш се от всякаква скапана помощ, която може да си представиш, Ели. Не се заблуждавай. Това не е разходка в парка.

Тя стоеше там под студеното зимно слънце и го гледаше внимателно.

Беше му непоносимо трудно да е с нея, да приеме факта, че я поставя в такава непредсказуема ситуация. В ръцете на Фин Расмусен. Изведнъж той почувства, че стомахът му се сви на топка. Прилоша му — да изпраща Ели сама, беззащитна. Но тя беше права. Някой трябваше да спре този кучи син.

— Добре, съжалявам — извини се Ели. — Знам, че не искаш да правя това. Но също знаеш, че единствено с моя помощ можете да го заловите. Хайде да не се караме, да не…

— Аз не се карам с теб.

— Така е, Майкъл. — Тя се вгледа в лицето му за миг, после добави: — Благодарих ли ти за Бъдни вечер? Написах бележка на майка ти.

— Това е добре.

— Беше ми приятно. С цялото това семейство.

— Така ли?

— Братовчедка ти Джой… хареса ми.

— Видях, че двете си говорехте. Такава е Джой — бърборица.

— Разказа ми… разказа ми за Пол, брат ти Пол и искам да знаеш колко съжалявам…

Той замръзна, сякаш му бяха инжектирали течен нитроген във вените.

— Майкъл?

— Остави това, Ели — грубо я сряза той.

— Да, разбира се, извинявай. Но Майкъл… — тя гледаше лицето му с големите си тъмни очи, като се опитваше да го накара да я погледне.

— Хайде — измърмори той, — ще те закарам на работа.

Никой от тях не продума по целия път.

Той спря пред главния вход на Съдебната палата. Ели не помръдна, за да слезе от колата.

— Майкъл — започна тя, — трябва да ти кажа нещо.

— Давай. — Държеше ръцете си на волана и гледаше напред.

— Видях се с Фин миналата вечер.

Той извърна глава:

— Какво си направила?

— Той се обади. Страхувах се да му откажа. Знаех, че още нищо не си подготвил. Дори не бях сигурна дали операцията ще се задейства със сигурност.

— По дяволите.

— Заведе ме на хокей. Майкъл, разбрах какво да правя, наистина. Получи се, казвам ти. Много е лесно да му въздействаш.

— Ти малка глупачка.

— Недей, Майкъл. Трябва да го държа на въдицата. Нали разбираш?

— Нищо не разбирам. Отишла си с него, без подкрепление.

— Нищо не ми се случи. Добре съм. Той…

— Спа ли с него? — изказа тези думи с отвращение.

Забеляза обидата и изненадата в погледа й. Това му достави някакво неясно удовлетворение.

— О, Майкъл — изстена тя и поклати глава, безкрайно тъжно.

— Кажи, направи ли го?

Тя не отговори, само отвори вратата на колата, слезе и я затръшна. Той я проследи как отива към входа на Съдебната палата с изправен гръб под черното палто, червеният й шал изпъкваше като кървава струя. Носеше на рамо новата си чанта с радиопредавателя, а златистата й закопчалка блестеше на слънцето.

После, влезе през вратата и тя се затвори зад нея, погълна я и Майкъл потегли.

— Утре вечер — тихо каза Ели в слушалката.

— Имаш предвид Новогодишната нощ?

Още като чу тона му, разбра, че Майкъл е ядосан.

— Това означава, че Фин ще ме покани тогава.

— Така ли? — студено попита той.

Пусна го покрай ушите си.

— Знам, че ти и другите от екипа сигурно имате планове, но…

— Това не е важно.

— Каза, че ще ме вземе точно в осем.

— Добре. За всеки случай успя ли да вземеш адреса?

— Майкъл. — Тя повиши тон. — Как мога да го питам за адрес? Каза само — на гости при приятели в Касъл Рок. Каза ми, че ще е официално тържество, затова си помислих, че…

Той я прекъсна:

— Сигурен съм, че ще се справиш с това условие — добави той с рязък, делови тон. — Просто трябва да бъдем на вашата улица в седем и половина и се надявам да не те изпуснем в трафика. И за Бога, Ели, не се оглеждай за микробуса. Нито на улицата, нито извън града. Разбра ли?

— Естествено. Но какво ще правим, ако наистина ни изгубите? Искам да кажа…

— Ще ви прихванем по-късно в къщата на Фин.

— А ако не се върнем там? — Един от асистент прокурорите стоеше зад Ели и разговаряше с един от чиновниците. Тя се завъртя в стола си и сниши глас: — Ако ме заведе на друго място?

— Виж, вероятността това да се случи, е почти нулева. Ще те върне до вас или ще отидете у тях.

— Щом казваш.

— И няма да те изпуснем в трафика. Разбра ли?

— Но ти каза…

— Знам какво казах. Просто мислех на глас и сбърках.

— Може би се опитваш да ме поразтърсиш — не можа да се въздържи тя.

— Не ставай смешна.

Тя въздъхна.

— Слушай, Майкъл, трябва да разбереш. За мен е важно да знаеш, че изобщо не съм направила…

— Престани — отряза я той.

— Добре. Добре. — Боже, искаше й се да се разпищи. — Но трябва да знаеш, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да не му позволя да ме докосне. Майкъл?

— Както и да е — заяви той. — Ще бъдем там утре вечер. На вашата улица в седем и половина. Ако има промяна, обади се.

— Разбира се, ще… — Но той й затвори.

Тя си облече черен блейзър и черна пола до коляното, удобна риза от рейон в малинов цвят.

Отне й часове, за да си избере тоалет. Часове агония, защото нямаше с кой да се посъветва — момичетата нямаше да се приберат още два дни.

Знаеше, че тоалетът й щеше въздейства донякъде на Фин. Бе казал официално облекло. Но ако избереше небрежно облекло, той можеше да заподозре нещо. Затова никакви джинси, нито панталони. Въпреки това се чудеше дали работното й облекло не беше прекалено строго за онова, което тя имаше предвид. От друга страна не искаше да допуска да го вбеси и да я зареже на мига. Трябваше да го дразни, да не му се подчинява, но не и да го разгневява. Точно така.

Беше сигурна, че той все още я харесва — дори я желае по някакъв негов побъркан начин. Не биваше да проваля този шанс.

В осем без пет тя изтича нагоре по стълбите, за да се напръска с най-скъпия парфюм на Селест. Деликатно. Без да прекалява.

Чантата с малкия предавател я чакаше на масата до вратата. Не искаше да я държи, когато Фин пристигнеше. Вземи я небрежно, помисли си тя. Имаше чувството, че на нея има сигнална лампа, която мига: Трансмитерът е тук. Пак и пак.

В осем без две минути я завладя паника — не трябваше да допуска Фин да види дрехите й.

Палтото.

Светкавично се облече. Застана близо до предната врата и едва се удържаше да не наднича през прозореца на дневната.

Дали Майкъл беше отвън? Дали чака, наблюдава? Сега ли да включи предавателя или по-късно…?

Дочу спирането на кола. Фин. Грабна чантата, напипа предавателя и го включи. Дано да издържи скапаната батерия. Дали да я пробва, да каже нещо?

На вратата се почука.

Сърцето й подскочи и по врата й полазиха горещи тръпки. Когато отвори вратата, така силно стискаше черната чанта, че пръстите й се схванаха.

— Здравей — сияещо го поздрави тя. — Готова съм.

— Тази вечер си весела.

— Е, да, нали е Нова Година. Един от любимите ми празници. — Може би това беше най-голямата лъжа, която някога бе казвала. Мразеше Нова Година. Шампанско. Страшно главоболие на сутринта. Пресъхнала уста. Нощта, в която Стефани Морис бе изнасилена.

Бе дошъл с Бе Ем Ве-то, защото пътищата бяха сухи, и тя доволно се пъхна в топлата тиха кола, след като бе стигнала до нея, без да вдигне поглед, нито да огледа улицата. Дали Майкъл бе забелязал напрежението й?

Не мисли за него, наруга се тя. Прави си, че не е там, че не чува нито дума… Престани.

Както винаги Фин беше съвършеният компаньон по пътя до Касъл Рок. Разказа й за друг мач, на който ходил преди празниците, и я попита дали й беше харесал онзи, на който бяха заедно.

— Страшно ми хареса.

— Тогава пак ще отидем. Искаш ли?

— О, да, много.

Тържеството се оказа в една изключителна къща в затворен комплекс около голф игрището „Касъл Пайн“. Порталът и охраната притесниха Ели, но Майкъл щеше да измисли как да влезе, без да събуди подозрение. Ако не ги бе изгубил в трафика.

Къщата беше в модерна постройка в стил Франк Лойд Райт: голяма, внушителна, цялата в бяло и лъскав хром, стъкло, без ъгли — всички стени бяха овални и следваха скалистото възвишение с изглед към голф терена.

Докато вървяха по извитата, подгрявана с реотани алея, Ели възкликна:

— Мили Боже, великолепно е.

— Харесва ли ти? — ръката му беше на кръста й.

— О, да.

— За мен е прекалено модерна.

— Но и твоята къща е модерна, Фин.

— Само интериорът. Но тенденциозно избрах тухли и дърво за външния дизайн. Вписва се. Това е прекалено в стила на Калифорния.

— Е, мразя да ти противореча — внимателно обмисли отговора си тя, — но съм възхитена, а дори още не съм видяла интериора.

— Същият е като екстериора. Бял. Откровено, Ели, изненадан съм от вкуса ти — отвърна той и тя долови неодобрение в гласа му. Добре. Чакай само да види как съм се издокарала.

Пред внушителната двойна входна врата от хром тя за секунда се обърна и не можа да се въздържи да погледне към улицата. Стори й се, че зърна някакъв микробус, паркиран на завоя. Пряк обхват. Да. Ако е Майкъл, значи има обхват.

В мига, в който Фин подаде палтото й на чакащата прислужница и видя как е облечена, не можа да овладее смайването си:

— Исусе Христе, Ели, какво си представяше? Специално ти казах официално облекло. — Той я гледаше с изумен поглед — нещо между гняв и унижение.

— Така ли? — тихо отвърна тя. — О, Боже, Фин, не си спомням да си ми казвал. Ужасно ли изглеждам?

— Няма значение — отвърна той и замахна с ръка. — Ще измисля какво да обясня на хората. Но, за Бога, момиче, опитай се от време на време да ме слушаш.

Тя не му се извини. Просто му се усмихна по най-милия начин и забеляза как по лицето му премина вълна от емоции, докато изражението му отново стана непроницаемо.

Той не можа да направи или каже нищо повече, тъй като домакинът се появи, последва представянето и Ели и Фин, заедно с група други гости, бяха въведени в най-огромната дневна, която тя бе виждала. Фин се оказа прав. С изключение на модерните картини по стените, всичко в огромната овална стая беше в бели нюанси, дори металните разделители на огромните витрини, огънати по цялото протежение на помещението.

Храната и напитките бяха сервирани в единия край. Имаше предостатъчно място да стоят прави или да танцуват, или просто да се наслаждават на нощните гледки през витрините. На Ели й се прииска да можеше майка й да види това. Да можеше да й я купи.

Стилен докрай Фин се прояви като съвършения компаньон — внимателен, очарователен, винаги собственически с ръка на кръста й. Когато я представяше, не пропускаше да се извини за облеклото й.

— Горката ми Ели — повтори той сигурно двайсетина пъти, — взех я направо от офиса. Тя е бъдещ адвокат — стажува в областната прокуратура на Болдър.

И още как, мислеше си тя при всяко извинение и забелязваше, че все още е начумерен.

Държеше чантата под дясната си ръка. За хиляден път се чудеше дали предавателят работи, или мъжете в микробуса чуват само приглушени гласове и страничен шум? Можеше ли Майкъл да долови колко ядосан бе Фин? А това беше само началото.

Танцуваха два пъти и тя успя да държи чантата си с ръка зад гърба му. Въпреки това беше сигурна, че сигналът е блокиран. От друга страна не си бяха казали нищо важно. Беше решена да влезе под кожата на това чудовище и да дълбае, докато не направи или не каже нещо, което да го уличи, за да могат да го хванат.

Докато похапваха, застанали с чинии пред прозорците, Ели се опита да научи нещо за детството му. На повърхността той винаги открито й бе разказвал за непрокопсаните си родители. Но ако разчовъркаше тази фина повърхност…

— Казваш Милуоки — започна тя. — Разкажи ми повече за мястото, където си израснал.

— Измъкнах се оттам в първия възможен момент. Ужасно място. Студено. С дълги, тежки зими и с онзи вятър откъм езерото. Мразя Милуоки.

— Кога напусна града?

— В деня, в който завърших гимназия. И повече не се върнах там.

— Но си бил в колеж — не се отказваше тя.

— Да, бях. В колорадския университет — ухили й се той. — Единствено там беше предимство да си беден като мишка. Кандидатствах за пълна стипендия.

— Момче, това ми звучи познато — обясни му Ели. — Същото направих и аз.

— Сродни души — съгласи се Фин, взе ръката й и я стисна с умиление в сините си очи.

След като го приласка с фалшивото усещане за сигурност, отново го атакува:

— Спомена чичо си. Не ми ли каза, че си живял при него известно време?

Погледът му се замъгли, лицето му замръзна, остри линии се появиха около устата му. Сякаш потъна в мислите си. Ели стоеше там, продължаваше да държи чинията, пренебрегвайки дългото му мълчание.

Накрая той отвърна:

— Сигурно ме бъркаш с някого. — Гласът му беше плътен, а устата му се бе изкривила в горчива усмивка.

— О, наистина, за малко се обърках. Но ти ми каза, че имаш чичо. Сигурна съм. Той също ли живее в Милуоки?

— Нямам чичо нито в Милуоки, нито където ида било — заяви Фин.

Дали Майкъл долавяше раздразнението в гласа му?

Тя се отдръпна за известно време, докато довършиха вечерята си, и после опита отново.

— Сигурно е било ужасно да отраснеш с баща, който пие. Не ми ли каза, че си бил в приемни домове?

Той дръпна чинията с недовършената храна от ръцете й:

— Нали приключи вече?

— Хм, ами да.

— Сега ще потанцуваме. Обичам да танцувам — той дишаше малко по-ускорено.

— Съжалявам — мило му отвърна тя. — Разстроих те.

С наближаването на Новата Година той се успокои, въртеше я по дансинга, все същият чаровник. Бе започнала да се чуди с какво друго да го подхване, когато й се откри една възможност и тя веднага се възползва.

— Фин — обади се мъжки глас, — нещо против да те прекъсна? Държиш най-прекрасната дама тук, приятел.

Фин позволи на приятеля си да му я отнеме.

— Лио Шумейкър — каза мъжът на ухото й. — А вие сте…

— Ели. Ели Креймър.

— И така, Ели Креймър, опитвам се да не се натрапвам, но къде бяхте през целия ми живот?

Ели на драго сърце подхвана играта и то без никакви угризения. След танца си размениха телефонните номера, макар че Фин беше достатъчно близо, за да чуе. Освен това знаеше, че Майкъл чува всяка нейна дума, и я обзе леко задоволство.

Като я остави, Лио й смигна, така че Фин да види. Дори да беше планирала такъв номер, едва ли щеше да се получи толкова съвършено.

Фин скърцаше със зъби.

— Какво, по дяволите, беше всичко това? — настоя да разбере той и я завлече настрани пред няколко чифта повдигнати вежди.

— Кое? — невинно попита тя.

— Да не би да ми казваш, че току-що не даде телефонния си номер на Лио?

Ели премигна.

— Ами да, дадох му го. В крайна сметка, Фин, ние с теб не сме женени. — Последва глазурата на тортата — дари го с една от най-лъчезарните си усмивки.

Тя забеляза, че една вена на слепоочието му изпъкна и той стисна челюсти. Давай, помисли си тя.

— Фин? Има ли някакъв проблем?

— Дали има проблем? — процеди той през зъби. — Уреждаш си среща с някакъв непознат в къщата на мой приятел? На тържеството, на което аз съм те довел. Държиш се като някоя евтина уличница.

— Фин. Аз…

— Тръгваме си.

— Вече? Дори още не е станало полунощ. Ами…

— Майната му — изръмжа той.

Тя нямаше избор, освен да се остави да я изведе през стаята. Успя добре да прикрие гнева си, като кимаше и се усмихваше на хората. Но изпита задоволство — успя да го накара да изпусне нервите си. Нямаше връщане назад. Майкъл беше там, отвън. Всичко щеше да е наред. Може би точно това беше голямата нощ. Може би го бе докарала до ръба и той бе готов да се впусне в тъмнината.

Той успя някак си да се сбогува с домакина и да измисли сериозно извинение. Тя се държа примиренчески, усмихваше се, леко раздвижваше устни. Госпожица Невинност. А сега какво?

Тръгнаха пеша надолу по виещата се алея. Фин продължаваше да я държи през ръкава на палтото с голямата си ръка. Дума не обелваше.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Ще те закарам у вас — отсече той, но тогава се закова на място и толкова рязко я притисна към себе си, че й изкара въздуха от дробовете. — Не, няма да те закарам. Ще отидем у нас. Имаме да изясним някои неща, не мислиш ли?

Преди да успее да си поеме дъх, той я целуна грубо по устните и после внезапно я отблъсна.

Тя залитна. Започнала казва нещо, опипвайки устните си, но после се вразуми. Какво ли бе очаквала?

— Влизай в колата — нареди й той и измъкна ключовете.

Опита се да овладее страха си. Боже, колко го мразеше. Майкъл, Майкъл, трябваше да те послушам. Не мога да се справя с него.

Фин караше смълчан и тя не намираше какво да каже. Опитваше се да се овладее, да се убеди, че бе нарушила контрола на Фин тази вечер и трябваше да се възползва по най-добрия начин. Тъкмо за това бе мечтала. От цяла вечност.

Не се препъвай точно сега. Не се страхувай.

Той отвори вратата на къщата си със замах и я изгледа:

— Влизай — кимна й с глава.

Направи го, но преди това си представи, че чува звук от спирането на микробуса. Сега дойде моментът да жонглира.

— Защо сме тук? — тя се обърна към него в коридора и наклони глава. — Искам да кажа, Фин, че си ми толкова ядосан, че се чудя защо си правиш труда?

Той само профуча покрай нея, влезе в дневната, светна лампите над бара и си наля едно голямо питие, което изпи на екс. Чак тогава предложи и на нея.

— Не, благодаря — отвърна тя, застанала в полусянка и стиснала чантата си. — Мисля, че ми дължиш обяснение.

— Аз на теб? — той се изсмя изкуствено.

— Да, ти — продължаваше тя. — Имам пълното право да се виждам, с когото си поискам, когато си поискам. Наистина ли си мислиш, че си единственият мъж, с когото излизам? — О, Боже. Сърцето й трептеше като птичка в клетка. — Е? Наистина ли го вярваш?

— Ей, кучко — избухна той. — Казвам ти още сега… забранявам ти да се виждаш с когото и да било. Разбра ли? Разбрали?

Започва се. Тя лекичко се изсмя, невярващо.

— О, моля те, Фин, не живеем в тъмните години на Средновековието.

Той я достигна с такава скорост, че тя не успя да реагира. За секунди се приближи и посегна. Удари я. Тя се строполи върху облегалката на дивана и се плъзна на пода. Усети металния вкус на кръв по зъбите си.

Погледна го с юмруци, притиснати към устата й, с поглед, изпълнен с омраза и ужас. Някъде, от дъното на съзнанието й, долетя глас: Сега вече го спипа.

В следващия миг я връхлетя друга мисъл: Майкъл. Ако се втурнеше вътре прекалено рано…

— Добре съм — промълви тя в дланите си. — Добре съм.

Фин дойде на себе си. Осъзна се, сякаш някой му беше плиснал в лицето кофа студена вода и той посегна да я докосне и да й се извини:

— О, Боже, Ели, толкова съжалявам. Не знам… никога не съм… Просто си толкова различна. Никога преди не съм искал жена… както сега… Ели, прости ми. Ето, дай да ти помогна да станеш. Ще ти донеса малко лед. О, мамка му, така съжалявам.

Искаше й се да се разплаче. Беше толкова близо. Всеки миг щеше да го пречупи.

Направи й студен компрес и тогава тя поиска да се прибере.

Придържайки компреса си на устната, тя седна до него в колата. Не можеше да овладее мислите си. Да не беше казала, че е добре. Само да бе казала нещо, както бе планирала — да импровизира, да спомене името на някое от убитите момичета. Или да беше му отвърнала с физическа сила. Трябваше да се възползва от този шанс. Изплаши ли се? Или се бе опитала да предотврати реакцията на Майкъл?

Фин й се извини десетки пъти, но тя едва го чуваше. Крепеше я мисълта, че още го вълнува — не беше загубено всичко. Но докога щеше да продължи това? Никой, нито дори майка й, не я беше удрял досега. Отрезвяващо, унизително преживяване. Странното бе, че почти се чувстваше виновна. Сигурно по същата причина малтретираните жени не можеха да напускат мъчителите си.

Под фенера на верандата си тя позволи на Фин да я докосне. Хвана я под брадичката и внимателно повдигна главата й към себе си. С тази същата ръка, с която бе удушил толкова много млади момичета. В гърлото й се надигна горчилка. Не можеше да си представи Фин отгоре й, да я смазва и да стиска гърлото й. Не.

— Ели — промълви той, — съжалявам. Мразя това, което направих. Но то е, защото толкова те харесвам, нали знаеш това.

Тя нищо не отвърна.

— Прости ми.

— Аз… ще се опитам.

— Никога не бихте наранил, Ели.

— Лека нощ, Фин. — Тя отвори вратата на къщата и влезе. Дочу стъпките му по твърдия сняг. Вратата на колата му се отвори. Затвори се с онова богаташко щракване. Тръгна си и тя се свлече до вратата, преглътна сълзите си, мразеше него, мразеше и себе си.

На вратата се почука.

Фин? Или Майкъл? Нямаше значение. Не можеше повече. Не можеше, моля ви, не и тази вечер.

Още едно почукване. По-настоятелно.

— Добре — едва се обади тя. — Добре. — Изтри сълзите си и с неохота отвори вратата.

Беше Майкъл. О, Боже.

Той влезе, преди да успее да го спре.

— Виж — започна тя, — наистина съм уморена. Не може ли това да почака?

Но той не я чу. Или може би не искаше да я чуе. Хвана я за раменете и я избута под лампата в коридора.

— Дай да видя лицето ти — настоя той.

— Добре съм. Наистина. — Но гласът й трепереше. Тя се покашля и опита да се овладее. — Казах, че съм добре.

— Седни. Там вътре.

Тя пак взе да обяснява, че е добре, но и този път не й обърна внимание, светна лампите в дневната, накара я да седне и повдигна лицето й към светлината.

Не каза нито дума. Само прегледа устната й с убийствен поглед.

— Не боли много — излъга тя.

Той изсумтя.

— Наистина, Майкъл. Нали това искахме. Очаквах нещо подобно. Фин за малко…

— Спирам акцията.

— Не.

— Прекалено опасно е.

— Не, Майкъл, за Бога, дори не си го и помисляй.

Тогава той се изправи, гневно пъхна ръце в джобове и закрачи из стаята.

— Прекалено опасно е.

— Почти го пречупихме тази вечер — тихо промълви тя. — Не виждаш ли, почти го спипахме. Казах, че съм добре само, защото се страхувах, че ще нахлуеш вътре или нещо…

Той спря и се обърна.

— За малко да го направя. Паркър ме спря.

— Виждаш ли? — опита да се усмихне тя. Цепнатината на устата я болеше. — Виждаш ли? Следващия път ще го пипнем. Не е приключило.

Загледа я — кехлибарените му очи проникнаха през фалшивото й спокойствие и откриха страха й. Изглеждаше опасен — като голяма котка, готова за скок.

— Знаеш, че няма да спра да се виждам с Фин, независимо какво ти ще направиш. Ще го накарам да прекрачи границата — накрая заяви тя.

— Дори ако това ти коства живота? — попита той с толкова тих, заплашителен тон.

— Няма да ми коства живота. Нали ти си в микробуса.

— Ако го предизвикваш прекалено, ще се поддаде и си мъртва, преди да стигна до теб.

Тя поклати глава.

— Това никога няма да се случи.

Той остана загледан в нея дълго време. Имаше чувството, че се гърчи под погледа му.

— Голям инат си — поклати глава той.

— Решението не е твое, а мое.

— Случаят е мой и аз нося отговорност за теб.

— Как не.

Той тръгна към вратата.

— Майкъл?

Спря и се завъртя към нея.

— Така да бъде, Ели, печелиш. На твоята глава ще е — и продължи нататък.

— Майкъл, недей, не си тръгвай просто така. Постоянно… бягаш. Толкова много неща искам да ти кажа, имам нужда да ги споделя с теб. Остани една минута — помоли го тя, изненадана от собствената си смелост. Не можеше да продължава така. Желанието, вината, необходимостта да знае, че й прощава. Само ако я допуснеше до себе си. Само за малко…

— Ще се обадя — беше всичко, което каза, и излезе. Остана сама, седнала на дивана. Стаята светеше като коледна елха. Светът й се смали до ритъма на сърцето й.